Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (57)

Глава LVII

Месец по-късно Рет качи на влака за Джоунсбъро една бледа и слаба жена. Уейд и Ела, които щяха да пътуват с нея, бяха притихнали, разтревожени от неподвижното тебеширенобяло лице на майка си. Бяха се вкопчили плътно в Приси, защото дори те с детския си ум долавяха студената отчужденост, надвиснала между майка им и втория им баща, и това ги плашеше.

Въпреки че бе слаба и отпаднала, Скарлет отиваше в бащиния си дом в Тара. Чувстваше, че би се задушила, ако остане още един ден в Атланта и продължи да терзае умореното си съзнание с натрапчиви мисли за безизходицата. Болезнено изтощение бе обзело и тялото, и духа й; усещаше се като безпомощно дете, изгубено в непозната страна, населена с враждебни духове, без никакъв ориентир, който да я насочи по пътя й.

Тъй както някога бе побягнала от Атланта, за да се спаси от настъпващата армия на завоевателите, бягаше и сега в стремеж да изтласка надълбоко в съзнанието си тревогите и неприятностите, скрита от света зад своя стар спасителен щит: „Ще обмисля всичко утре в Тара. И утре е ден.“ Струваше й се, че добере ли се веднъж до покоя на родните зелени памукови полета, всичките й грижи ще изчезнат от само себе си, ще успее да се изтръгне от отчайващата безпътица на собствените си мисли и да открие опора, която ще й върне наново изгубения живец.

Рет остана загледан във влака, додето той се изгуби от очи, а мрачното му угрижено изражение подсказваше, че мислите му не са весели. После въздъхна, освободи каретата и яхнал коня си, пое към дома на Мелани на Бръшлянената улица.

Беше топла утрин и Мелани седеше под надвисналата зеленина на верандата, поставила край себе си панер, пълен с чорапи за кърпене. Когато зърна Рет да слиза от коня си и да мята поводите върху чугунената фигурка на негърчета край пътеката, обзе я безпокойство и нервност. Не беше го срещала насаме още от онзи кошмарен ден, когато Скарлет бе толкова болна, а той — толкова… ами… толкова пиян. На Мелани бе неприятно дори в мислите си да изрече тази дума. Бе разменяла само незначителни реплики с него през времето, когато Скарлет се възстановяваше, и тогава откри, че й е трудно да срещне очите му. Той обаче бе неизменно учтив, какъвто го знаеше отпреди; и не намекваше нито с поглед, нито с дума за случилото се помежду им. Веднъж Ашли й бе казал, че мъжете често забравят какво са говорили или вършили в пияно състояние, и Мелани се молеше от все сърце онзи момент да се е изтрил от паметта на капитан Бътлър. Ужасяваше се при мисълта, че той може да е запазил спомена за своето излияние. Обхваната бе от плахост и смущение и алени вълни заляха страните й, додето той приближаваше към нея. Ала може би идваше просто да попита ще пусне ли Бо да прекара деня с Бони. Надали бе способен на такава нетактичност, че сега да й благодари за проявеното съчувствие!

Тя стана да го посрещне и за кой ли път се учуди на лекотата, с която се движеше този едър мъж.

— Замина ли вече Скарлет?

— Да. В Тара ще се разведри — отвърна той с усмивка. — В това отношение понякога ми напомня Антей, който черпил сили от всяко съприкосновение с майката Земя. Скарлет не може дълго да понася разлъката с любимите си хълмове от червена глина. Гледката на растящите памукови храсти ще й помогне много повече от всички укрепващи лекове на доктор Мийд.

— Седнете, моля — покани го Мелани, без да може да успокои треперенето на ръцете си. Той беше толкова снажен и мъжествен, а такива хора винаги й внушаваха известен смут. Те сякаш излъчваха сила и жизненост, които я караха да се усеща още по-мъничка и слаба. А мургавият капитан Бътлър изглеждаше направо страховит с широките си мускулести плещи, които изопваха бялото му ленено сако. Бе просто неспособна да повярва, че в един момент е станала свидетелка на сгромолясването на цялата тази сила и дързост, че е държала в скута си тъмнокосата му глава!

„О, Боже!“ — рече си тя объркана и отново се изчерви.

— Мис Мели — меко продума той, — смущава ли ви моето присъствие? Бихте ли предпочели да си тръгна? Моля ви, бъдете откровена!

„О, значи той помни! — помисли тя. — Напълно ясно му е колко съм разстроена!“

Тя умолително вдигна поглед към него и неочаквано безпокойството и смущението й затихнаха. Очите му бяха тъй кротки, добри и разбиращи, че тя се зачуди откъде се е взело глупавото й притеснение. Лицето му изглеждаше уморено и както тя изненадана откри, доста тъжно. Как й бе хрумнало изобщо, че ще отвори дума за това, когато и двамата предпочитаха да го забравят?

„Бедничкият, той е тъй разтревожен заради Скарлет“ — каза си тя и като направи усилие да се усмихне, промълви:

— Седнете, моля, капитан Бътлър.

Той се отпусна тежко и се загледа в ръцете й, които отново се заловиха за иглата.

— Мис Мели, дойдох да ви помоля за една голяма услуга и да ви направя съпричастна — той сви устни в насмешлива гримаса — на измама, макар да съм уверен, че това ще ви смути.

— На измама ли?

— Да. Всъщност имам с вас делови разговор.

— О, Господи! В такъв случай е по-добре да се срещнете с мистър Уилкс. Аз съм съвършено невежа, що се отнася до делови въпроси. Не съм умна като Скарлет.

— Боя се, че Скарлет е дори прекалено умна, за нейно нещастие — каза той, — и аз всъщност искам точно това да обсъдя с вас. Знаете колко… болна беше тя. Когато се върне от Тара обаче, отново ще запретне ръкави и ще се залови с магазина си и с тези дъскорезници, а моето най-съкровено желание е те да хвръкнат във въздуха някоя нощ. Страхувам се за нейното здраве, мис Мели.

— Да, тя наистина се преуморява. Трябва да я убедите да престане да работи и повече да се грижи за себе си.

Той се изсмя.

— Знаете колко е своенравна. Аз дори не правя опит да споря с нея. Тя е като някое твърдоглаво дете. За нищо на света не би ми позволила да й помогна… На никого не ще позволи. Помъчих се да я убедя да продаде своя дял в дъскорезниците, но тя не е съгласна. А сега, мис Мели, идвам до същността на разговора. Уверен съм, че Скарлет би продала предприятието си единствено на мистър Уилкс и на никой друг, затова искам мистър Уилкс да го изкупи от нея.

— О, боже мой! Това ще е много хубаво, но… — Мелани млъкна и прехапа устни. Не можеше да обсъжда парични въпроси с външен човек. А кой знае защо, въпреки печалбите от дъскорезницата средствата все не им достигаха. Тревожеше я обстоятелството, че толкова малко успяват да заделят настрана. Просто не разбираше къде отиват парите. Ашли й даваше достатъчно за поддръжка на домакинството, но стигнеше ли се до извънредни разходи, често се озоваваха в затруднение. То се знае, по сметките на нейните лекари отиваха твърде солидни суми, а книгите и мебелите, които Ашли й поръчваше от Ню Йорк, също струваха пари. При това обличаха и хранеха несретниците, на които даваха подслон в зимника. Ашли пък никога не можеше да откаже заем дори на непознат, стига да беше служил навремето в конфедерационната армия. И още…

— Мис Мели, аз искам да ви заема пари — заяви Рет.

— Много сте мил, но ние едва ли ще успеем да ви се издължим някога.

— Не желая да ми се издължавате. Не ми се обиждайте, мис Мели! Моля ви да ме изслушате. За мен ще е достатъчна отплата Скарлет да престане да се изтощава, като обикаля тези дъскорезници всеки ден. Магазинът й стига, за да погълне усилията й и да я кара да се чувства щастлива… Не разбирате ли?

— Как да ви кажа… Имате право… — колебливо отвърна Мелани.

— Искате момченцето ви да има пони, нали? Ще се радвате да го изпратите в колеж, а после в Харвард и на пътешествие в Европа?

— О, разбира се — възкликна Мелани, чието лице просия, както винаги, щом станеше дума за Бо. — Искам той да има всичко, но… в наши дни хората са толкова бедни, че…

— Един ден мистър Уилкс би могъл да натрупа солидно състояние от дъскорезниците — каза Рет — и аз ще бъда доволен Бо да получи онова, което му се полага.

— О, капитан Бътлър, вие сте един много ловък мошеник! — извика с усмивка тя. — Да се възползвате тъй от майчината ми гордост! Нищичко не можете да скриете от мен.

— Дано да се лъжете — отвърна Рет и за пръв път очите му блеснаха дяволито. — Ще се съгласите да приемете парите от мен, нали?

— Но къде е измамата в цялата история?

— Ще направим един таен заговор с вас и ще измамим едновременно и Скарлет, и мистър Уилкс.

— О, господи! Аз не мога да сторя това!

— Ако Скарлет узнае, че кроя нещо зад гърба й, та макар и за нейно добро… е, вие познавате нейния нрав. А освен това се боя, че мистър Уилкс категорично ще отхвърли всякакъв заем, предложен от мен. Тъй че не е нужно те двамата да знаят откъде идват парите.

— Но аз не вярвам мистър Уилкс да откаже, когато разбере за какво точно става дума. Той е много привързан към Скарлет.

— Не се и съмнявам — заяви с равен глас Рет. — Въпреки това той ще откаже. Нали знаете колко горди са Уилксови?

— Боже мой! — възкликна съкрушена Мелани. — Бих искала… Капитан Бътлър, за нищо на света не мога да измамя съпруга си.

— Значи не искате да помогнете на Скарлет? — Рет изглеждаше много наскърбен. — А тя толкова ви обича!

Сълзи затрептяха на миглите на Мелани.

— Знаете, че всичко бих сторила за нея. Никога, никога не ще мога дори наполовина да й се отплатя за онова, което направи за мен. Вие го знаете добре.

— Да — отвърна той. — Зная какво е направила тя за вас. Не бихте ли могли да кажете на мистър Уилкс, че тези пари са ви оставени в наследство от някой роднина?

— О, капитан Бътлър, всичките ми роднини са бедни като църковни мишки!

— Тогава, ако изпратя телеграфически сумата до мистър Уилкс, без да споменавам никакво име, ще се погрижите ли тя да бъде използвана за покупка на дъскорезниците, а не… не, да речем, в полза на мизерстващите бивши конфедерати?

Отначало тя, изглежда, се засегна от последните му думи, защото сякаш долови в тях критика, отправена по адрес на Ашли, но той се усмихваше с такова разбиране, че тя също му отвърна с усмивка.

— Ще го направя, разбира се.

— Тогава въпросът е уреден. Тази тайна ще си остане между нас.

— Но аз никога не съм имала тайни от съпруга си!

— Не се и съмнявам в това, мис Мели.

Вгледана в него, тя си помисли, че никога не се е лъгала по отношение на характера му за разлика от другите хора, които го съдеха погрешно. Всеобщото мнение бе, че той е невъзпитан присмехулник и грубиян и че дори е безчестен. А сега най-достойните граждани бяха признали заблудата си. Но тя самата винаги бе хранила убеждението, че той е прекрасен човек. При всички обстоятелства се бе държал с нея крайно почтително, внимателно и благородно, неизменно бе проявявал разбиране! А колко силно обичаше Скарлет! Трогателни бяха усилията му по този заобиколен начин да облекчи товара, с който тя се бе нагърбила!

Внезапно разнежена, Мелани възкликна:

— Скарлет е щастливка, че има тъй грижовен и добър съпруг!

— Така ли смятате? Боя се, че ако ви чуе, не би се съгласила. Освен това аз искам и към вас да съм добър, мис Мели. На вас правя по-голяма услуга, отколкото на Скарлет.

— На мен ли? — попита тя озадачена. — О, вие имате предвид Бо.

Той взе шапката си и стана. Стоя тъй изправен един миг, свел поглед към невзрачното сърцевидно личице, обрамчено в скромна прическа, и към сериозните тъмни очи. Едно неземно лице, незащитено срещу живота.

— Не, нямам предвид Бо. Опитвам се да ви дам нещо повече от това, ако можете да си го представите.

— Не мога — призна тя още по-объркана. — На този свят за мен няма нищо по-скъпо от Бо освен Аш… освен мистър Уилкс.

Рет не отговори, а остана загледан в нея с неподвижно лице.

— Много сте добър, че искате да направите нещо за мен, капитан Бътлър, но всъщност аз съм такава щастливка, че имам всичко, което би могла да си пожелае една жена.

— Това е чудесно — промълви Рет, внезапно помръкнал. — Аз пък лично ще се погрижа да го запазите.

 

 

Когато Скарлет се завърна от Тара, нездравата бледност бе напуснала лицето й, бузите й се бяха закръглили и леко поруменели; зелените й очи отново искряха живо и тя за пръв път от много седмици се засмя с глас, когато Рет и Бони дойдоха на гарата, за да посрещнат нея, Уейд и Ела — засмя се едновременно възмутена и развеселена. На шапката на Рет бяха закичени две килнати пера от пуяк, а Бони, облечена в безнадеждно съдрана рокличка, всъщност една от най-хубавите й празнични дрешки, имаше по лицето следи от диагонални сини линии и едно пауново перо в къдриците, дълго едва ли не колкото нея самата. По всичко личеше, че са играли на индианци, когато е дошло време да посрещат влака, и от шеговитата безпомощност, изписана по лицето на Рет, както и от възмутения вид на Мами, бе ясно, че Бони е отказала да се преоблече дори в чест на майчиното си завръщане.

Скарлет промърмори: „Ама че парцаланка!“, докато целуваше детето и поднесе страната си към устните на Рет. На гарата бе пълно с хора иначе тя никога не би му дала възможност за такава ласка. При цялото си смущение от вида на Бони не можеше да не забележи, че всички в тълпата се усмихват на чудноватата двойка, която представляваха баща и дъщеря — усмихват се не подигравателно, а весело и добродушно. За града не беше тайна, че третото дете на Скарлет върти баща си на малкия си пръст, а Атланта гледаше на този факт с умиление. Голямата любов на Рет към дъщеря му бе златното ключе към благосклонността на общественото мнение.

По пътя към къщи Скарлет изсипа цял куп новини от окръга. Горещото сухо време бе толкова благоприятно за памука, че човек почти го чувал как расте, но Уил казал, че тази есен цената му щяла да падне. Сюелин отново очаквала бебе — тя го съобщи тъй, че децата да не я разберат, — а Ела се показала като истинско зверче и ухапала най-голямата си братовчедка. Все пак, както отбеляза Скарлет, Сузи си го заслужила напълно, тъй като по нрав била точно копие на майка си. Сюелин обаче се вбесила от случката и двете със Скарлет доста се посдърпали, също както едно време. Уейд съвсем самичък уби водна змия. Ранда и Камила Тарлтън преподавали в училището — ама че смехория! Та нито една от сестрите Тарлтън не можела да напише без грешка и най-простата дума! Бетси Тарлтън се омъжила за някакъв еднорък дебеланко от Лъвджой и заедно с Хети и Джим Тарлтън отгледали доста добра реколта памук в Китния хълм. Мисис Тарлтън се сдобила с кобила за разплод и жребец и била толкова щастлива, сякаш имала състояние от милиони. А в старото имение на Калвъртови живеели негри! Били цял орляк, при това плантацията била тяхна законна собственост. Никой не знаел къде са заминали Катлийн и нейният непрокопсан съпруг. А пък Алекс щял да се жени за Сали, вдовицата на собствения му брат! Просто невероятно, след като живели толкова години под един и същи покрив! Всеобщото мнение било, че това е брак по принуда, тъй като хората ги одумвали вече, че живеят сами, откак Старата и Младата мис починали. Димити Мънроу била просто съсипана от това решение, но така й се падало. Ако имала малко ум в главата, отдавна щяла да си хване някого, вместо да чака Алекс да се позамогне, та да се ожени за нея.

Скарлет бъбреше весело, но в окръга имаше и други неща, които тя премълчаваше, защото мисълта за тях я измъчваше. Беше обиколила цялата околност с Уил и се бе старала да изгони от съзнанието си спомена за ония времена, когато хилядите плодородни акри бяха изцяло покрити със зелени храстчета памук. А сега плантациите една след друга бяха поглъщани от горите и пред погледа се ширеха мрачни пространства, обрасли с ракитак, хилави дъбове и нискорасли борчета около мрачните развалини на именията и на мястото на някогашните памукови полета. На сто акра, обработвани с плуг навремето, сега се падаше най-много един. Бе изпитала чувството, че се движи из безкрайно гробище.

— Този район няма да се възстанови поне петдесет години, ако изобщо се възстанови — беше казал Уил. — Тара е най-доброто стопанство в окръга благодарение на теб и мен, Скарлет, но все пак си е примитивно стопанство, а не плантация. След Тара се нарежда имотът на Фонтейнови, а после на Тарлтънови. Не печелят кой знае колко, но преживяват и важното е, че са куражлии. Ала повечето от другите съседи и стопанствата им…

Не, Скарлет не искаше да си припомня гледката на запуснатия окръг. Сега, когато си мислеше за нея, виждаше й се още по-тъжна на фона на оживената и процъфтяваща Атланта.

— А тук случило ли се е нещо? — попита тя, когато най-после стигнаха у дома си и седнаха на предната веранда.

През целия път към къщи бе говорила бързо и непрестанно от страх да не настъпи неловко мълчание. Не бе разменила една дума с Рет насаме от деня, когато падна по стълбите, и никак не изгаряше от нетърпение да останат сами двамата. Нямаше представа какво изпитва към нея. По време на бавното и мъчително съвземане той бе самата доброта, но това бе добротата на някакъв безлик страничен човек. Предугаждаше всичките й желания, държеше децата настрани, за да не я безпокоят, наглеждаше магазина и дъскорезниците. Ала нито веднъж не й каза: „Съжалявам за станалото.“ Може би всъщност и не съжаляваше. Може би все още си мислеше, че нероденото дете не е било негово. Как би могла да отгатне какви мисли се въртят зад безстрастното мургаво лице? Все пак за пръв път през брачния им живот бе показал склонност към кавалерско великодушие и желание нещата да бъдат оставени да се развиват тъй, сякаш нищо неприятно не се е случило помежду им — сякаш, както Скарлет си мислеше безрадостно, изобщо нищо не се е случило помежду им. Е, щом той го искаше така, тя също щеше да си изиграе ролята в тон с него.

— Всичко наред ли е? — повтори въпроса си тя. — Получи ли новите керемиди за магазина? Размени ли мулетата? За Бога, Рет, махни тия пера от шапката си. Имаш много глупашки вид с тях, а сигурно ще забравиш да ги свалиш, преди да излезеш на улицата.

— Не — заяви Бони и грабна шапката на баща си с отбранителен жест.

— Тук всичко беше както трябва — отвърна Рет. — Бони и аз си прекарахме много весело и доколкото ми е известно, косата й не е ресана още откакто ти замина. Недей да смучеш перата, любов моя, може да не са чисти. Да, керемидите са поставени вече, а с мулетата направих много добра сделка. Всъщност нищо ново няма. Животът си върви скучно постарому.

А после, сякаш току-що му бе хрумнало, добави:

— Почитаемият Ашли се отби снощи у дома. Интересуваше се дали ти би се съгласила да му продадеш твоята дъскорезница и дела, който притежаваш от неговата.

Скарлет, която се поклащаше в люлеещия се стол и си вееше с ветрило от пуйчи пера, рязко застина на място.

— Да продавам ли? Че откъде е успял Ашли да се сдобие с пари? Те нямат пукнат цент. Мелани тутакси похарчва всичко, което той успее да спечели.

Рет сви рамене.

— Винаги съм я смятал за твърде пестелива и скромна, но аз, разбира се, не съм тъй добре запознат с интимните страни от живота на Уилксови, както, изглежда, си ти.

Това вече отново бе предишният Рет и тя взе да изпитва раздразнение.

— Тичай да си поиграеш, мила — каза тя на Бони, — мама иска да поговори с татко.

— Не — заяви решително Бони и се покатери на коленете на Рет.

Скарлет се смръщи срещу детето, но то й отвърна с гримаса, която толкова много напомняше Джералд О’Хара, че Скарлет едва сдържа смеха си.

— Нека да остане — помирително се намеси Рет. — А колкото до въпроса откъде е взел парите, изглежда, му ги е изпратил някакъв човек, за когото Ашли се грижил в Рок Айланд, докато онзи боледувал от дребна шарка. Вярата ми в хората започва да се възражда, като виждам, че на тоя свят още съществува благодарност.

— Кой е бил? Не го ли познаваме?

— Писмото не е имало подпис и е пристигнало от Вашингтон. Ашли съвсем не може да си представи кой може да го е изпратил. Но какъвто е всеотдаен и на всяка крачка върши добри дела, естествено, че не може да ги запомни всичките.

Ако не беше толкова изненадана от неочакваното щастие на Ашли, Скарлет сигурно щеше да приеме хвърлената ръкавица, макар по време на престоя си в Тара да бе решила, че никога вече няма да влиза в разпра с Рет заради Ашли. По този въпрос почвата под краката й бе твърде несигурна и докато не си изяснеше какво точно е отношението на двамата мъже към нея, не възнамеряваше да поема никакви рискове.

— Значи той иска да купи предприятието ми?

— Да. Аз, разбира се, му казах, че ти няма да се съгласиш.

— Ще ти бъда задължена, ако ме оставиш сама да вземам решения относно делата си.

— Нали знаеш, че няма да се разделиш със своите дъскорезници. Казах му, че както е известно на него самия, ти умираш да си вреш носа навсякъде, а ако му продадеш дъскорезниците, вече няма да можеш да го командваш как да си гледа работата.

— Ти си посмял да му говориш тъй за мен?

— Защо пък не? Да не би да не е истина? Доколкото схващам, той е напълно съгласен с мене, но какъвто е джентълмен, никога няма да го признае гласно.

— Това е лъжа! Аз ще му ги продам! — сърдито извика Скарлет.

До този миг дори не й беше идвало наум, че може да се раздели с дъскорезниците. Имаше ред причини, поради които желаеше да ги задържи. И най-незначителната от тях беше търговската им цена. През последните няколко години по всяко време можеше да ги продаде срещу добра сума, ала за нея те бяха живото доказателство за онова, което бе успяла да постигне съвсем сама, и то спъвана от големи трудности, тъй че се гордееше с тях и със себе си. Най-вече не искаше да ги продава, защото те й отваряха единствената пътечка към Ашли. Ако дъскорезниците излезеха изпод контрола й, тя щеше да го вижда много рядко и най-вероятно никога насаме. А Скарлет държеше да се среща с него насаме. Не можеше повече да понася неизвестността и да се лута в догадки относно сегашното му отношение към нея, да се пита дали чувството на срам след вечерта на онова кошмарно тържество не е задушила любовта му. По време на съвместната им работа би могла да намери много удобни моменти за разговор, без да проличи, че го търси умишлено. Беше уверена, че ако й се даде време, ще си възвърне изгубеното място в сърцето му. Ала ако продадеше дъскорезниците…

Не, тя не искаше да ги продава, но жегната от мисълта, че Рет я е представил пред Ашли в тази неблагоприятна светлина, мигновено взе решението. Ашли щеше да получи дъскорезниците, и то на толкова ниска цена, че да не остави у него никакви съмнения относно своето великодушие.

— Ще ги продам! — яростно извика тя. — Я да те видя какво ще кажеш сега!

В очите на Рет блесна почти незабележимо тържествуващо пламъче, което той скри, като се наведе да върже обувката на Бони.

— Мисля, че ще съжаляваш — подхвърли той.

А тя вече съжаляваше за прибързаните си думи. Ако ги бе казала пред който и да е друг, а не пред Рет, по най-безсрамен начин би се отметнала. Защо ли бе избухнала тъй? Тя погледна Рет сърдито смръщена и видя, че той я наблюдава с познатия напрегнат взор на котарак, вторачил се в мишата дупка. Внезапно той се разсмя на киселата й гримаса и белите му зъби блеснаха. У Скарлет се появи смътното чувство, че той съвсем обмислено я е изиграл.

— Ти имаш ли нещо общо с тази работа? — гневно процеди тя.

— Аз? — Той повдигна вежди в престорена изненада. — Би трябвало по-добре да ме познаваш. Никога не върша добрини на тоя и оня, стига да мога да го избягна.

 

 

Същата вечер тя продаде на Ашли дъскорезниците и целия си дял в печалбите им. Продажбата не й причини финансова загуба, тъй като Ашли отказа да се възползва от първоначално предложената му ниска цена и й даде сума, надхвърляща всичките й очаквания. Когато подписа документите, с което окончателно загуби всички права над дъскорезниците, и Мелани поднесе чашки вино на Рет и Ашли, за да полеят сделката, Скарлет се почувства ограбена, сякаш бе продала едно от децата си.

Дъскорезниците бяха нейната радост и гордост, плодът от труда на малките и обсебващи ръце. Беше започнала с една нищо и никаква работилничка в онези черни дни, когато Атланта едва се надигаше от развалините и пепелищата, когато оскъдицата озъбваше насреща й грозния си лик. Беше водила борба за тях, кроила бе какви ли не планове, кътала ги бе през мрачния период на заплаха от конфискация — период, в който пари се печелеха трудно и мнозина умни мъже се бяха провалили. А когато белезите от раните на Атланта позараснаха, когато навред се издигаха нови постройки и в града всеки ден се изсипваха пришълци, тя притежаваше две чудесни дъскорезници, два склада за дървен материал, цяла дузина впрягове мулета и евтина работна ръка — затворниците. Да се сбогува с всичко това, бе като да захлопне завинаги вратата си към един период от живота си, наистина горчив и нелек, ала тя винаги щеше да си спомня за него с тъга и задоволство.

Сама беше създала това предприятие, а сега го бе продала и се чувстваше потисната от увереността, че без нейното ръководство Ашли ще загуби всичко, което бе съградила с такъв труд. Ашли на всекиго се доверяваше и все още не можеше да отличи мертек от греда. А занапред тя щеше да бъде лишена от възможността да му помага със съвети — само защото Рет бе казал, че тя обича да командва навсякъде.

„Проклет да е!“ — помисли си тя и докато го наблюдаваше, убеждението, че той стои в дъното на цялата тази история, се затвърди. По какъв начин точно, тя не знаеше. Рет разговаряше с Ашли и внезапно думите му рязко я изтръгнаха от унеса й.

— Предполагам, че веднага ще изпратите затворниците обратно — каза той.

Да изпрати затворниците обратно? Що за идея беше това? Рет чудесно знаеше, че именно евтиният труд на работниците носи големите печалби от дъскорезниците. И как можеше Рет да предвижда с такава убеденост бъдещите стъпки на Ашли? Какво знаеше той за него?

— Да, ще си заминат веднага — отвърна Ашли и отклони очи от смаяния поглед на Скарлет.

— Да не си си изгубил ума? — викна тя. — Ще трябва да платиш неустойка по наемния договор, а и откъде ще вземеш други работници?

— Ще използвам освободени негри — каза Ашли.

— Освободени негри! Дрън-дрън шикалки! Знаеш ли колко скъпо ще ти излязат надниците им, да не говорим, че янките непрекъснато ще ти висят над главата, да проверяват дали им даваш печено пиле по три пъти на ден и дали ги завиваш с пухени юргани. Ако пък плеснеш някой негър един-два пъти с камшик, та да се размърда, янките тъй ще вреснат, че ще се чуе чак в Долтън, и ще свършиш в затвора. Ами че единствено каторжниците…

Мелани сведе очи към ръцете си, скръстени в скута. Ашли явно бе нещастен, но непреклонен. Един миг той не проговори. После погледите им с Рет се кръстосаха и Ашли сякаш прочете в очите му разбиране и насърчение — безмълвен диалог, който не остана незабелязан от Скарлет.

— Няма да карам затворници да ми работят, Скарлет — промълви той.

— Тъй значи! — Тя чак се задъха. — И защо не? Боиш се, че хората ще започнат да одумват и теб като мене ли?

Ашли повдигна глава.

— Не се боя от приказките на хората, стига да знам, че съм прав. А колкото до затворническия труд, открай време го чувствам като несправедливост.

— Но защо…

— Не мога да печеля пари от насилствен труд, нито от злочестината на други хора.

— Но навремето семейството ти притежаваше роби!

— Те не бяха злочести. Пък и когато татко умря, щях да ги освободя всички, ако войната не ги беше освободила вече. Но това е съвсем различно, Скарлет. Подобна система отваря вратите към твърде много беззакония. Може би не ти е известно, но е тъй. Аз зная със сигурност, че Джони Галахър е убил поне един от хората си. Може и повече да са, но кой го е грижа за един затворник повече или по-малко? Той твърди, че човекът е убит при опит за бягство, но всички останали говорят друго. Зная също, че принуждава болни да вършат непосилна работа. Наречи го ако щеш суеверие, но аз не мисля, че пари, спечелени от чуждото страдание, могат да донесат щастие.

— Мътните го взели, искаш да кажеш… Господи, Ашли, да не би да си се нагълтал с прочувствените изявления на преподобния Уолас за опетнените пари?

— Не ми беше необходимо да се нагълтвам с тях. Това е мое убеждение, създадено дълго преди неговите проповеди.

— Тогава сигурно си мислиш, че всичките ми пари са опетнени — извика Скарлет, започнала вече да се нервира. — Понеже използвам затворници и държа кръчма, и…

Тя внезапно млъкна. Уилксови изглеждаха не на шега смутени, а Рет се бе ухилил до уши. „Дявол да го вземе! — рече си ядно Скарлет. — Той пак мисли, че си завирам носа в чуждите работи, а и Ашли е на това мнение. Ще ми се да им блъсна главите една в друга!“ Тя преглътна гнева и опита да си придаде горд и безразличен вид.

— Естествено, това няма никакво значение за мен — заяви тя.

— Скарлет, не мисли, че те осъждам! Не е така. Просто ние двамата гледаме на нещата по различен начин и онова, което е добро за теб, може да е неприемливо за мен.

Внезапно й се поиска да бъдат сами, изпита горещо желание Рет и Мелани да са в този миг на другия край на света, за да може да му извика: „Но аз искам да гледам на нещата по същия начин! Обясни ми какво точно имаш предвид, за да те разбера и да бъда като теб!“

Ала в присъствието на разтрепераната от притеснение Мелани и изтегналия се в креслото Рет, усмихващ се лукаво насреща й, Скарлет успя само да каже с тон на оскърбено достойнство:

— Разбира се, това си е твоя работа, Ашли, и аз съм далеч от мисълта да ти се меся. Дължа да ти кажа все пак, че не разбирам нито отношението ти по въпроса, нито забележките ти.

О, ако бяха сами, нямаше да е принудена да изрече тези студени слова, които го караха да се чувства нещастен!

— Аз те обидих, Скарлет, а не исках. Трябва да ми повярваш и да ми простиш. Нищо загадъчно няма в думите ми. Просто съм убеден, че парите, за които сме готови на всичко, рядко носят щастие.

— Но ти грешиш! — извика тя, неспособна да се въздържа повече. — Та погледни мен! Знаеш откъде дойдоха парите ми. Известно ти е какво бе положението, преди да се сдобия със средства! Нали помниш оная зима в Тара, когато беше толкова студено, че режехме килимите да си увиваме краката, когато храната не достигаше и се чудехме как ще успеем да осигурим за Бо и Уейд някакво образование? Помниш ли…

— Помня — уморено отвърна Ашли, — но бих предпочел да забравя.

— Е, не би могъл да твърдиш, че тогава някой от нас е бил щастлив, нали? А виж как е сега! Имате дом и пред вас се открива добро бъдеще. Притежава ли някой по-хубава къща от моята или по-красиви дрехи, или по-яки коне? Ничия трапеза не е по-изобилна, никой не дава по-скъпи приеми, а децата ми имат всичко, което пожелаят. Откъде дойдоха парите, които направиха възможно всичко това? Да не съм ги набрала от някое дърво? Не, нищо подобно! Дойдоха от затворниците, от наемите на кръчмата, от…

— Не пропускай и убития янки — намеси се кротко Рет. — Та нали неговите пари поставиха началото.

Скарлет рязко се извърна към него, а гневните думи напираха на устните й.

— И парите те направиха много, много щастлива, нали така, любима? — попита той с жлъчна благост.

Скарлет застина с отворена уста и погледът й бързо обходи лицата на тримата. Мелани едва не плачеше от смущение, Ашли изведнъж бе станал мрачен и отчужден, а Рет я наблюдаваше през дима на пурата си с насмешливо равнодушие. Понечи да извика: „Разбира се, че ме направиха щастлива!“

Но кой знае защо, не можа да отрони нито звук.