Серия
Отнесени от вихъра (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gone With the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 159 гласа)
Сканиране
atoslove (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov (2011)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954–528–512–5

 

 

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954-528-513-3

  1. — Добавяне

Глава XII

Войната продължаваше общо взето твърде успешно, но хората престанаха да казват: „Още една победа и войната ще свърши!“ — както и да се подиграват на янките, че са бъзльовци. За всички стана ясно, че янките не са ни най-малко страхливи и че за сразяването им се изисква много повече от една победа. Вярно, Югът печелеше битки, извоювани от генерал Морган и генерал Форест, а подвигът във второто сражение при Бул Рън тъй вдъхнови всички, сякаш скалповете на янките се вееха пред очите им като бойни знамена. Ала тези скалпове трябваше тепърва да се заплащат скъпо. Болниците и домовете в Атланта бяха претъпкани с ранени и все повече жени се появяваха в траур. Равните, еднообразни редове от войнишки гробове в Оукландското гробище с всеки изминал ден ставаха все по-дълги.

Стойността на конфедерационните пари бе спаднала застрашително, а цените на храната и облеклото бяха нараснали. Интендантството постави тежки налози върху продуктите, чиято липса вече се усещаше на трапезите в Атланта. Бялото брашно бе оскъдно и толкова скъпо, че вместо бисквити, кифли и вафли, навсякъде се ядеше вече само царевичен хляб. В месарниците почти не се намираше говеждо, а запасите от овнешко бяха много малки, при това то бе толкова скъпо, че само богатите можеха да си го позволят. Все пак още имаше достатъчно свинско месо, както и пилета, и зеленчуци.

Блокадата на янките около конфедерационните пристанища се беше затегнала и луксозните стоки като чай, кафе, коприна, банели за корсети, одеколон, модни списания и книги бяха дефицитни и скъпи. Дори най-обикновените памучни изделия покачиха цената си неимоверно и дамите с мъка на сърце преправяха старите си рокли за още някой сезон. Станове, събирали прах от години, бяха свалени от таваните и почти във всяка гостна се тъчаха платове. Всички — войници, цивилни, жени, деца и негри — започнаха да се обличат в домашно тъкани дрехи. Сивото, какъвто беше цветът на конфедератската униформа, на практика изчезна и бе заменено от бозавия цвят на домашно тъканите платове.

В болниците вече се бе надигнала тревога поради липсата на хинин, каломел, опиум, хлороформ и йод. Ленените и памучните бинтове бяха станали твърде ценни, за да се изхвърлят след употреба, и всяка дама, работеща като болногледачка в болниците, отнасяше у дома си кошници с окървавени бинтове, за да бъдат изпрани, изгладени и върнати обратно, та да превързват с тях други ранени.

Ала за Скарлет, току-що освободила се от ограниченията на вдовството, войната не означаваше нищо друго освен веселие и приятни вълнения. Дори известната оскъдица по отношение на храна и дрехи не я дразнеше — толкова бе щастлива, че си е възвърнала светските развлечения.

Когато си мислеше за скуката от предишната година, за изнизалите се еднообразни сиви дни, животът като че закипяваше с невероятна скорост. Всеки нов ден с пукването на зората възвестяваше ново, вълнуващо приключение — ден, в който тя щеше да срещне нови мъже, които очакваха благоволението й, сипеха хвалби за хубостта й и споделяха каква чест е да се бият и дори да умрат за нея. Тя можеше да обича Ашли и наистина го обичаше с всяка своя фибра, но това не й пречеше да примамва други мъже да я молят за ръката й.

Неотменно присъстващата на фона на светския живот война създаваше приятна интимност на контактите, която се посрещаше от по-възрастните с тревога. Майките се безпокояха, че дъщерите им посрещат у дома непознати мъже без препоръчителни писма, хора, за чиито родове не се знаеше нищо. За свой ужас заварваха дъщерите си и тези чужди мъже хванати за ръце. Мисис Мериуедър, която никога не бе целувала съпруга си преди венчавката, не можа да повярва на очите си, когато свари Мейбъл да се целува с дребния зуав Рене Пикар, но още по-голямо бе смайването й от отказа на Мейбъл да се засрами. Дори това, че Рене веднага бе поискал ръката й, не подобряваше нещата. Мисис Мериуедър чувстваше, че Югът е тръгнал към пълно морално падение, и често го казваше гласно. Другите майки горещо я поддържаха и хвърляха цялата вина върху войната.

Но мъжете, които бяха изправени пред вероятността да умрат след седмица или месец, не бяха склонни да чакат цяла година, преди да помолят девойката да я наричат на малко име, придружено, разбира се, от „мис“. Нито пък имаха време за официалното продължително ухажване, каквото изискваха добрите маниери преди войната. Те бяха готови да предложат женитба след три-четири месечно познанство. А момичета, които добре знаеха, че една дама задължително отказва на първите три предложения на младежа, през глава се втурваха да се съгласяват още от първия път.

Тази липса на официалности превръщаше войната в истинско забавление за Скарлет. Ако не се смятаха противните задължения в болницата и отегчителното намотаване на бинтове, тя нямаше нищо против войната да продължава вечно. Всъщност сега можеше да търпи дори и болницата, защото тя бе идеална арена за лов на мъже. Омаломощените пациенти се поддаваха на чара й без никаква съпротива. Смени им превръзките, измий им лицето, оправи им възглавницата, повей им с ветрилото и готово — вече са влюбени. О, какъв рай бе това след последната мрачна година!

Скарлет като че отново се върна към дните на моминството си и се чувстваше тъй, сякаш никога не беше се омъжвала за Чарлс, сякаш не бе преживяла смъртта му, сякаш не бе родила Уейд. Войната, бракът и раждането на детето бяха преминали през живота й, без да докоснат нищо съкровено у нея, и тя си остана непроменена. Имаше дете, но за него тъй добре се грижеха други хора в къщата с червените тухли, че тя едва ли не можеше да го забрави. С разума и чувствата си отново се усещаше Скарлет О’Хара — красавицата на окръга. Мислите и заниманията й бяха същите като едно време, но полето й на действие се бе разширило неимоверно. Без да се грижи за неодобрението на приятелките на леля Пити, тя възприе отново поведението си отпреди женитбата — посещаваше забави, танцуваше, ходеше на езда с войници, флиртуваше и вършеше всичко, което бе правила като момиче, само дето не се решаваше да махне траура. Тя съзнаваше, че това е сламката, която би преобърнала колата на търпението у Питипат и Мелани. Като вдовица бе също тъй очарователна, както някога като девойка, много приятна, щом нещата се подреждаха според прищевките и, сговорчива и мила, ако това не й създаваше прекомерни грижи, суетна по отношение на външността си и успеха си в обществото.

Само преди няколко седмици бе оклюмала, а сега бе щастлива, щастлива със своите обожатели, които й създаваха увереност в собствения чар, щастлива, доколкото можеше да бъде, при положение че Ашли бе женен и се намираше в опасност. И все пак, докато той беше далеч, Скарлет някак по-лесно понасяше мисълта, че принадлежи на друга. При стотиците километри, простиращи се между Атланта и Вирджиния, той понякога изглеждаше толкова неин, колкото и на Мелани.

И тъй, есенните месеци на 1862 година отминаха бързо сред задълженията й на болногледачка, сред танци, разходки с кола и навиване на бинтове, заемащи цялото й време. А когато навестяваше за кратко Тара, тези посещения й носеха разочарование, защото нямаше възможност да се наприказва на воля с майка си, както си мечтаеше, докато беше в Атланта; нямаше време да поседи край Елен, докато тя шиеше, да вдишва лекия аромат на суха лимонова есенция от шумолящите майчини поли, да усеща нежната й милувка върху бузата си.

Сега Елен бе отслабнала и претрупана с работа; беше на крак от ранни зори и лягаше дълго след като цялата плантация бе заспала. С всеки месец изискванията на интендантството ставаха все по-големи, задачата да увеличи производството на Тара лежеше на нейните плещи. Дори Джералд беше зает, за пръв път от много години, защото не можеше да намери управител на мястото на Джонас Уилкърсън и сам обикаляше на кон из нивите си. И тъй като Елен бе прекалено заета, за да й отдели повече време, отколкото за една целувка преди сън, а Джералд бе по цял ден на полето, Тара беше отегчителна за Скарлет. Дори сестрите й бяха погълнати от своите грижи. Сюелин се беше „разбрала“ с Франк Кенеди и си пееше „Щом тая жестока война свърши“ с лукав подтекст, непоносим за Скарлет, а Карийн беше изцяло потопена в мечти за Брент Тарлтън и не ставаше за компания.

При все че Скарлет всеки път отиваше с радост у дома си, в Тара, тя не съжаляваше, щом пристигнеха неизбежните писма от Пити и Мелани, в които я молеха да се върне. В такива моменти Елен винаги въздишаше, натъжена, че трябва да се раздели с най-голямата си дъщеря и с единственото си внуче.

— Но не бива да бъда егоистка и да те задържам тук, когато в Атланта имат нужда от теб като болногледачка — казваше тя. — Само че… само че, скъпа моя, аз май никога нямам време да поговоря с теб и пак да почувствам, че си моето малко момиче, преди да ме напуснеш отново.

— Винаги ще бъда твоето малко момиче — отвръщаше Скарлет и скланяше глава върху гърдите на Елен, нападната от угризения. Тя не казваше на майка си, че танците и обожателите я теглят към Атланта, а не задълженията към Конфедерацията. В тези дни скриваше много неща от майка си. Но най-вече пазеше в тайна, че Рет Бътлър често посещава дома на леля Питипат.

 

 

В месеците след базара Рет се отбиваше винаги щом беше в града, извеждаше Скарлет на разходка с каретата си, придружаваше я на танцови забави и базари и я чакаше пред болницата, за да я откара вкъщи. Тя вече не се боеше, че той ще издаде тайната й, но в подсъзнанието си все още пазеше тревожен спомен за оня ден, когато я беше видял в най-лоша светлина, затова подбираше думите си, като му се ядосваше. А му се ядосваше често.

Той беше вече около трийсет и пет годишен, по-възрастен от всички обожатели, които някога бе имала, и Скарлет бе безпомощна като дете пред него, без да може да го държи изкъсо, както правеше с другите си кавалери, чиято възраст бе по-близка до нейната. Видът му беше на човек, който никога от нищо не се учудва, а само се забавлява, и то най-вече в моменти, когато я докарваше до безмълвна ярост. В очите й често припламваше гняв от изкусните му дразнещи закачки, защото под благото изражение, наследено от Елен, се спотайваше ирландският темперамент на Джералд. Дотогава тя не си бе правила труда да се въздържа пред някого освен пред Елен. Сега едва ли не болезнено преглъщаше острите думи от страх пред ироничната му усмивка. Ако той се ядосаше веднъж поне, тя не би се усещала в такова неизгодно положение.

След словесни дуели с него, от които рядко излизаше победителка, тя го обявяваше за невъзможен грубиян без никакво кавалерско чувство и си казваше, че не иска да го вижда повече. Но рано или късно той се завръщаше в Атланта, отбиваше се уж на гости при леля Пити и с преиграна галантност подаряваше на Скарлет кутия бонбони, донесена за нея от Насо. Или пък на някой мюзикъл предварително уреждаше мястото до нея да е свободно или я канеше на танци, а тя обикновено тъй много се забавляваше от нахалното му ухажване, че избухваше в смях и пренебрегваше миналите му провинения, додето той не извършеше нови.

При всичките му непоносими черти тя постепенно започна с нетърпение да очаква посещенията му. У него имаше нещо вълнуващо, което тя не можеше да определи, нещо, което го отличаваше от всичките й познати мъже. Дали това бе необикновената гъвкавост на едрото му тяло, поради която мигом усещаше физически появата му където и да било, или пък дръзкият и откровен присмех в тъмните му очи, който извикваше у нея стремеж да го подчини на волята си?

„Чувствам се тъй, сякаш съм влюбена в него! — мислеше си тя объркана. — Но аз не съм влюбена и просто не разбирам какво става.“

Въпреки всичко възбудата не изчезваше. Когато той идваше на гости, къщата на леля Пити, с нейната атмосфера на изисканост и благовъзпитаност, се смаляваше и изглеждаше безлична и старомодна в завладяващото му мъжко присъствие. Скарлет не беше единствената в семейството, която неволно се радваше на посещенията му, макар да реагираше по особен начин. В неговата компания леля Пити изпадаше в трепетен смут.

От една страна, Пити знаеше, че Елен не би одобрила близостта му с дъщеря й, а беше наясно също тъй, че присъдата на благородното чарлстънско общество, което му бе забранило достъп в средите си, не можеше да бъде пренебрегната току-тъй. В същото време не можеше да устои на изкусните му комплименти, на галантността, с която й целуваше ръка. При това той обикновено й донасяше някакво подаръче от Насо, уверяваше я, че го е купил специално за нея и че го е пренесъл през блокадата с риск за живота си — топлийки, игли, копчета, макари с копринени конци и фуркети. По това време бе почти невъзможно човек да се сдобие с тези дреболии, станали лукс. Дамите носеха ръчно украсени дървени фуркети и жълъдчета, обвити в плат, вместо копчета и на Пити й липсваше твърдост на духа да откаже подаръците му. Освен това тя бе запазила детинска страст към пакети с неизвестно съдържание и не можеше да се въздържи да не ги отвори. А след като веднъж ги бе отворила, сърце не й даваше да му ги върне. И щом вече беше приела подаръци от него, съвсем не можеше да събере смелост да му каже, че при неговата репутация е неприлично да посещава три самотни жени, които нямат мъж за защитник. Когато Рет Бътлър беше в къщата, леля Пити винаги чувстваше нужда от мъжка закрила.

— Не знам какво има у него — често въздишаше тя безпомощно. — Но аз… как да кажа… все си мисля, че той би бил много мил и приятен човек, ако… хм… ако не създаваше усещането, че в дъното на душа си не уважава жените.

Откакто беше получила обратно венчалния си пръстен, Мелани се бе уверила, че Рет е джентълмен с рядък усет и финес, и при тази забележка беше дълбоко възмутена. Той бе неизменно любезен и галантен с нея, но тя бе малко плаха в негово присъствие най-вече защото се стесняваше пред всеки мъж, когото не познаваше от детинство. Тайно в себе си Мелани горещо му съчувстваше — нещо, което много би го развеселило, ако му станеше известно. Беше сигурна, че животът му е осакатен от някакво романтично преживяване, което го е направило суров и жлъчен, и чувстваше, че му е нужно да бъде обичан от една добра жена. През целия си безбурен живот никога не бе се срещала със злото и едва ли си даваше сметка за съществуването му, та когато до нея достигна мълвата за Рет и момичето от Чарлстън, тя бе смаяна и не можеше да повярва на ушите си. Ала вместо да се настрои враждебно, стана още по-мила по своя плах начин, защото бе възмутена от чудовищната несправедливост, която смяташе, че се проявява към него.

Скарлет мълчаливо се съгласяваше с леля Пити. Тя също усещаше, че той не храни уважение към жените освен може би към Мелани. Все тъй се чувстваше разсъблечена, когато погледът му се плъзгаше по тялото й. Не че някога бе казал нещо. Притесняваше я дръзкият блясък на очите върху пиратското му лице с техния дразнещ, изпълнен с непочтителност поглед, като че разполагаше с всички жени, за да се забавлява с тях, когато му е угодно. Само пред Мелани този израз отсъстваше. Когато гледаше Мелани, го нямаше хладния преценяващ поглед, нямаше присмех в очите му, а в гласа му при разговор с нея се появяваше непривична нотка — бе любезен, изпълнен с уважение, с желание да услужи.

— Не виждам защо към нея сте толкова по-внимателен, отколкото към мене — раздразнено му рече Скарлет един следобед, когато Мелани и Пити се оттеглиха да подремнат и тя остана сама с него.

Бе наблюдавала как в продължение на цял час Рет държа преждата, която Мелани навиваше на кълбо за плетене, беше забелязала затвореното му, непроницаемо изражение, докато Мелани надълго и нашироко разправяше гордо за Ашли и повишението му. Скарлет знаеше, че Рет няма блестящо мнение за Ашли и никак не се интересува, че той е станал майор. И все пак отговаряше любезно и съвсем на място вмъкваше похвали за храбростта на Ашли.

„А ако аз само спомена името на Ашли — бе си помислила тя ядно, — веднага вдига вежда и пуска отвратителната си всезнаеща усмивчица!“

— Аз съм много по-хубава — продължаваше тя — и не виждам причина да се отнасяте по-добре с нея.

— Смея ли да се надявам, че ревнувате?

— О, не си въобразявайте!

— Още една разбита надежда. Ако съм „по-внимателен“ с мисис Уилкс, то е, защото тя го заслужава. Измежду всички хора, които някога съм познавал, рядко съм срещал такава доброта, искреност и безкористност. Но вие може би не сте успели да забележите тези качества. Освен това, въпреки че е тъй млада, тя е една от малкото истински дами, които съм имал честта да познавам.

— Да не искате да кажете, че мене не ме смятате за истинска дама?

— Нима не се разбрахме още при първата ни среща, че вие изобщо не сте дама?

— О, пак ли искате да станете отвратително зъл и груб и да ми припомняте това! Как можете да си правите изводи за мене само от едно детинско избухване? Беше толкова отдавна, а аз съм пораснала оттогава и щях да съм го забравила вече, ако не бяхте вие с вашите вечни натяквания и намеци.

— Не смятам, че беше детинско избухване, и не вярвам да сте се променили. Вие и сега сте напълно способна да хвърляте вази, ако не успеете да постигнете своето. Но за момента успявате да го постигнете, тъй че не е възникнала необходимост от трошене.

— О, вие сте… Бих желала да съм мъж! Щях да ви извикам на дуел и…

— И щяхте да бъдете убита. Мога да улуча монета от петдесет метра. По-добре се придържайте към вашите си оръжия — трапчинки, вази и тям подобни.

— Вие сте просто един негодник!

— Да не би да очаквате да изпадна в ярост? Съжалявам, но ще ви разочаровам. Не можете да ме ядосате, като ме наричате такъв, какъвто съм. Разбира се, че съм негодник. И какво от това? Живеем в свободна страна, който иска, може и негодник да бъде. Само лицемери като вас, скъпа моя госпожо, които също не са цвете за мирисане, но го крият, се вбесяват, щом ги нарекат с истинските им имена.

Тя стоеше напълно безсилна пред спокойната му усмивка и небрежно провлечените му фрази, защото никога не бе срещала друг човек, тъй съвършено неуязвим. Средствата й за борба — презрението, студенината и обидите — бяха неприложими, защото с никакви думи не можеше да го засрами. От опит знаеше, че лъжецът най-горещо защитава своята искреност, страхливецът — смелостта си, невъзпитаният — маниерите си, а безчестникът — честта си. Той признаваше всички обиди, смееше се и я предизвикваше да му отправя нови нападки.

През тези месеци Рет непрестанно пътуваше, като пристигаше без предизвестие и заминаваше, без да се сбогува. Скарлет никога не можа да разбере какви точно сделки го карат да идва в Атланта, защото малцина бяха контрабандистите, които намираха за нужно да се отдалечават толкова много от Крайбрежието. Те стоварваха стоките си в Уилмингтън или Чарлстън, където бяха посрещани от цели рояци търговци и спекуланти, стекли се от всички краища на Юга, за да участват в търга с блокадни стоки. Би била доволна, ако можеше да предположи, че той прави тези пътувания само за да я види, но дори тя с нейната болезнена суетност не можеше да го повярва. Ако той поне веднъж бе намекнал за любов, ако бе се показал ревнив по отношение на тълпящите се около нея мъже или ако дори се опиташе да хване ръката й или я помолеше за портретче или кърпичка, които да пази като свиден спомен, тя щеше да си помисли тържествуващо, че го е покорила с прелестите си. Ала той си оставаше все тъй досадно безразличен към нейния чар и което бе най-лошо, очевидно прозираше хитрините, прилагани от нея, за да му завърти главата.

При всяко негово пристигане в града сред женското общество наставаше трепетно вълнение. Причината не бе само в романтичния му ореол на смелчага, минаващ през блокадата, но и в това, че забраненият плод е винаги най-сладък и желан. Неговата репутация бе толкова ужасна! И винаги когато госпожите от Атланта се събираха да клюкарстват, тя ставаше още по-лоша и толкова по-обаятелен го правеше това в очите на девойките. Тъй като повечето от тях бяха съвсем невинни, единственото, известно им за него, бе, че е „доста разпуснат с жените“ — а какво точно вършеше един „разпуснат“ мъж, те не знаеха. Чуваха също тъй да се шепне, че с него нито едно момиче не е в безопасност. При тази му лоша слава странното бе, че откакто се появи в Атланта, той дори не беше целунал ръка на някоя девойка. Но това го правеше само още по-загадъчен и вълнуващ.

Ако не се смятаха героите от армията, той беше човекът, за когото в Атланта се говореше най-много. Всички знаеха в подробности как бил изключен от Уест Пойнт за пиянство и „някаква женска история“. Ужасният скандал с момичето от Чарлстън, което бе опозорил и чийто брат бе убил, се обсъждаше на всеослушание. Чрез писмата на приятели от Чарлстън се знаеше, че баща му, един очарователен възрастен господин с желязна воля и безкомпромисни принципи, го бе изхвърлил на двайсетгодишна възраст без пукната пара и дори бе заличил името му в семейната библия. Рет се бе скитал из Калифорния по време на златната треска от 1849 година, а по-късно из Южна Америка и Куба, ала сведенията за тамошното му поведение също не бяха ласкателни. Според слуховете, достигнали до Атланта, в биографията му имаше скандални истории с жени, няколко дуела, превозване на оръжие за революционерите от Централна Америка и най-лошо от всичко — професионален хазарт.

В Джорджия почти не се срещаше семейство, в което — за жалост на роднините — да няма поне един мъж, пристрастен към комара, губещ на карти пари, къщи, земи или роби. Но това беше друго. Човек можеше да залага на комар, докато съвсем обеднее, и все пак да си остане джентълмен, ала един професионален комарджия бе навеки изгнан от доброто общество.

Ако не беше извънредното положение, създадено от войната, и собствените му заслуги пред конфедерационното правителство, Рет Бътлър никога нямаше да бъде приет в Атланта. Но сега дори и най-строгите моралисти чувстваха, че патриотизмът изисква от тях по-голяма търпимост. Сантиментално настроените бяха склонни да смятат, че черната овца на семейство Бътлър се е разкаяла за безпътния си живот и прави опит да изкупи греховете си. Ето защо дамите се чувстваха длъжни да направят изключение в конкретния случай, още повече, че това бе един безстрашен контрабандист. Сега всички си даваха сметка, че съдбата на Конфедерацията зависи от успешното плаване на корабите, минаващи през блокадата на янките, не по-малко, отколкото от войниците на фронта.

Мълвата твърдеше, че капитан Бътлър е един от най-добрите лоцмани на Юга, че е безразсъдно смел и невероятно хладнокръвен. Отраснал в Чарлстън, той познаваше всяко заливче, плитчина и скала близо до това пристанище на каролинския бряг, а също толкова уверен се чувстваше и във водите около Уилмингтън. Никога не бе загубвал кораб, нито бе принуждаван да изхвърли товара през борда. В началото на войната той се бе появил неизвестно откъде с достатъчно пари, за да може да купи малък и бърз кораб, и сега, когато от всеки товар контрабандни стоки се извличаше две хиляди процента печалба, притежаваше четири кораба. Имаше опитни лоцмани, плащаше им добре и в безлунните нощи те отплаваха безшумно от Чарлстън и Уилмингтън, натоварени с памук за Насо, Англия и Канада. Памукотекстилните фабрики в Англия бяха затворили врати и работниците гладуваха, тъй че всеки, който успееше да се изплъзне от флотата на янките, блокирала пристанищата, можеше да диктува свои собствени цени в Ливърпул. Корабите на Рет с неизменен успех едновременно изнасяха памук за Конфедерацията и доставяха боеприпаси, от каквито Югът изпитваше отчаяна нужда. Да, дамите чувстваха, че могат много неща да забравят и да опростят прегрешенията на храбреци като него.

Той беше ярка личност и винаги привличаше върху себе си погледите на хората. Харчеше пари с широка ръка, яздеше буен черен жребец и носеше безупречно ушити дрехи по последна дума на модата. Облеклото му бе достатъчно само по себе си да привлече всеобщото внимание, защото униформите на войниците вече бяха вехти и замърсени, а дори по най-официалните дрехи на цивилните имаше тук-там по нещичко умело закърпено или замрежено. Скарлет си казваше, че никога не е виждала толкова елегантни панталони като тези, които той носеше — бежови, карирани или пепитени. А колкото до саката му, те бяха невероятно красиви, особено онова от плътна коприна с избродирани по него розички. Рет носеше дрехите си с такава небрежна изисканост, сякаш не съзнаваше великолепието им.

Малко дами можеха да устоят на чара му, когато той решеше да го задейства, и накрая дори мисис Мериуедър се предаде и го покани на неделен обяд.

Мейбъл Мериуедър щеше да се омъжва за своя дребен зуав през следващия му отпуск и всеки път, щом се сетеше за това, се разплакваше, защото съкровената й мечта бе да се венчае в бяла атлазена рокля, а никъде в Конфедерацията нямаше бял атлаз. Не можеше да вземе дори стара рокля на заем, защото всички атлазени венчални рокли, пазени от години, бяха предадени за ушиване на бойни знамена. Патриотично настроената мисис Мериуедър напразно кореше дъщеря си и твърдеше, че роклята от домашно платно е най-подходящата премяна за една младоженка от Конфедерацията. Мейбъл искаше атлаз, и толкова. Тя бе съгласна да е без шноли, копчета и хубави обувки, да няма бонбони и чай на сватбата, дори щеше да се гордее, защото то бе заради каузата, ала държеше да има атлазена венчална рокля.

Щом чу за това от Мелани, Рет веднага достави от Англия цял топ лъскав бял атлаз и дантелен булченски воал и ги поднесе на Мейбъл като сватбен подарък. Направи го така, че бе немислимо да му се предложи заплащане, а Мейбъл изпадна във възторг и едва-що не го разцелува. Мисис Мериуедър си даваше сметка, че е крайно неприлично да се приема толкова скъп подарък, и при това плат за рокля, но просто не можа да измисли как да откаже, когато Рет с куп изкусно изплетени фрази й заяви, че на този свят няма нищо прекалено скъпо за невестата на един от най-юначните герои на Юга. И тъй, мисис Мериуедър го покани на обяд, уверена, че тази нейна жертва надвишава многократно стойността на подаръка.

Той не само донесе плата на Мейбъл, но и съумя да й даде няколко отлични съвета относно кройката на роклята. В Париж през този сезон кринолините били по-широки, а полите — по-къси. Вече не се носели надиплени, а вдигнати нагоре в извити фестони, като се показвали обточените с панделки и ширити фусти. Той каза също, че по улиците не е забелязал под полите да се подават дълги дантелени гащички, което го карало да мисли, че вече не се носят. По-късно мисис Мериуедър сподели с мисис Елсинг, че ако го била насърчила макар и малко, той вероятно щял да опише в подробности бельото, носено от парижанките.

В случай, че неговата мъжественост не беше тъй безспорно изявена, способността му да запомня и възпроизвежда най-дребните детайли на рокли, дамски шапки и прически би могла да му спечели лошата слава на непълноценен мъж. Дамите усещаха нещо неестествено в това, да търсят съветите му за моди и кройки и все пак постоянно го вършеха. Те бяха откъснати от модния свят като корабокрушенци, защото през блокадата минаваха много малко модни списания. Бяха напълно лишени от сведения в тази област и биха повярвали дори ако някой им кажеше, че парижанки си бръснат главите и носят овчи калпаци. Ето защо добрата памет на Рет за всевъзможните труфила по тоалетите беше чудесен заместител на „Дамският журнал на Годи“. Той имаше способността да забелязва дреболиите, умиляващи женското сърце, така че след всяко свое пътуване се оказваше в центъра на голяма женска компания. Осведомяваше дамите, че тази година се носят по-малки шапки, че се закрепват по-високо на главата и че за украсата им вече се използват пера вместо цветя, че френската императрица се е отказала да прибавя изкуствени коси към вечерната си прическа и носи собствената си коса високо вдигната, тъй че целите й уши са оголени, и че вечерните рокли отново се носят със скандално дълбоко деколте.

 

 

В продължение на няколко месеца той бе най-популярната и романтична личност в града въпреки предишната си репутация и въпреки беглите слухове, че се занимава не само с контрабандно доставяне на стоки, но и със спекула с хранителни продукти. Хората, които не го харесваха, говореха, че след всяко негово пътуване до Атланта цените се повишавали с пет долара. Но дори и при наличието на тази приглушена мълва той можеше да запази успеха си в обществото, ако бе решил, че си струва да го запази. Вместо това, изглежда, някакъв мазохизъм, заложен у него, го накара, след като бе общувал със стабилните и патриотично настроени граждани на Атланта и след като бе спечелил уважението им и неволната им симпатия, да направи всичко възможно, за да ги настрои срещу себе си и да им покаже, че поведението му е било само маскарад, който не го забавлява вече.

Той като че хранеше презрение към всекиго и към всичко в Юга, по-специално към Конфедерацията, и не си правеше труда да го скрива. Именно изявленията му относно Конфедерацията накараха Атланта да го погледне най-напред смаяно, после хладно, а накрая с отявлен гняв. Още преди края на 1862 година мъжете вече му отправяха заучено студени поклони, а жените дръпваха настрани дъщерите си, когато той се появеше на някое събиране.

Очевидно Рет извличаше удоволствие не само да настройва против себе си хората в Атланта с техните искрени и пламенни чувства на вярност към общото дело, но и да се представя в най-лоша светлина. Когато добронамерени граждани го похвалеха за смелите му пробиви през блокадата, той безцеремонно заявяваше, че винаги се бои, щом го дебне опасност, бои се толкова много, колкото и смелчаците на фронта. На всички бе известно, че измежду войниците на Конфедерацията няма нито един страхливец, затова подобно изказване от негова страна бе особено дразнещо. Той винаги наричаше войниците „нашите храбреци“ или „нашите герои в сиво“, но с такъв тон, че думите му звучаха като жестока обида. Когато някои по-дръзки млади дами в желанието си да кокетничат пред него му изказваха благодарност като на един от героите, борещи се за тях, той се покланяше и отговаряше, че нещата съвсем не стоят така, защото той щял да стори същото и за жените на янките, ако му се предложели подобни печалби.

Още откакто за пръв път срещна Скарлет в Атланта на благотворителния базар, той й приказваше точно в този дух, ала сега и в разговорите му с всички останали се забелязваше едва прикрита нотка на присмех. Похвалеха ли го за заслугите му пред Конфедерацията, той неизменно отвръщаше, че за него минаването през блокадата е въпрос на търговски сделки. Ако можел да печели толкова от договори с правителството, казваше често той, като спираше погледа си върху онези, които бяха сключили такива договори, тогава сигурно щял да се откаже от контрабандното и рисковано минаване през блокадата и щял да се залови да продава на Конфедерацията долнокачествени платове, непречистена захар, мухлясало брашно и изгнили кожи.

На повечето от забележките му не можеше да се намери отговор, което ги правеше още по-жлъчни. Вече се чуваха роптания срещу хората, натоварени с държавни доставки. Мъжете на фронта непрекъснато се оплакваха в писмата си от обувките, които се износвали за една седмица, от барута, който не се възпламенявал, от сбруята, която се късала при всеки по-силен опън, от вмирисаното месо и разваленото брашно. Гражданите на Атланта се мъчеха да се залъгват, че лошите доставки са от Алабама, Вирджиния или Тенеси, но не и от Джорджия. Ами нали сред доставчиците джорджийци имаше хора от най-добри семейства. Не бяха ли те първите, които внесоха лептата си за болничния фонд и се притекоха на помощ на войнишките сираци? Не бяха ли начело, когато се скандираше „ура“ за Юга, и най-настървени, в речи поне, щом станеше дума за унищожение на янките? Бясната ярост срещу онези, които трупаха печалби от държавните доставки, не бе се разгърнала с пълна сила и думите на Рет бяха приемани като още едно доказателство за лошото му възпитание.

Той не само настрои целия град срещу себе си с намеците си за покварата във висшите държавни среди и с пренебрежителното си отношение към смелостта, проявявана на фронта, но и с удоволствие поставяше натясно достопочтеното гражданство. Не устояваше на съблазънта да пуска остроти срещу проявите на самонадеяност, лицемерие и високопарен патриотизъм, както едно палаво момченце не може да се въздържи да не боцне балона с карфичка. Умееше остроумно да сконфузи надутите, да изложи невежите и тесногръдите фанатици и изкусно насочваше общото внимание към набелязаните от него жертви, като проявяваше към тях учтив наглед интерес, тъй че те дори не можеха да се усетят какво точно става, додето не се окажеха изобличени като вятърничави, кухи нищожества.

Скарлет не си правеше илюзии по отношение на него дори през месеците, когато градът го приемаше. Тя знаеше, че няма никаква сериозност зад изрядно галантните му маниери и пищните фрази. Знаеше, че той играе ролята на смел патриот просто за забавление. Понякога й заприличваше на момчетата от нейния окръг, с които бе отраснала: буйните близнаци Тарлтън, дето умираха да погодят някому груба шега; Фонтейнови, които сякаш дяволът тикаше вечно да дразнят хората и да вършат лудории; Калвъртови, които сън не ги ловеше, щом решаха да скроят някому номер. Но имаше разлика, защото под привидната безгрижност на Рет се таеше нещо злонамерено и почти сатанинско, а жлъчната му ирония не знаеше пощада.

Въпреки че бе докрай наясно за неискреността му, Скарлет много повече би предпочела да го вижда под маската на романтичен герой. Това поне правеше собственото й положение по-леко, отколкото бе в началото, защото, тъй или иначе, общуваше с него. По тази причина тя бе силно раздразнена, когато той реши да остави маскарада и умишлено взе да руши репутацията си. Това я ядосваше, понеже изглеждаше глупаво от негова страна, а също и понеже част от суровите укори, насочени срещу него, засягаха и нея самата.

На една благотворителна музикална забава, устроена у мисис Елсинг в полза на оздравяващите войници, Рет подписа окончателната си присъда на низвергнат от обществото. Този следобед домът на Елсингови бе изпълнен с войници отпускари и пострадали бойци, с хора от градската охрана и милицията и много задомени жени, вдовици и девойки. Всички столове в къщата бяха заети и дори дългата вита стълба бе претъпкана от гости. Голямата кристална купа, която икономът на Елсингови държеше, застанал до входа, бе вече на два пъти изпразвана от сребърните монети, събирани в нея. Само този факт бе достатъчен, за да осигури успеха на начинанието, защото в момента един сребърен долар се равняваше на шейсет долара в конфедерационни банкноти.

Всяка девойка с претенции за изискано възпитание пя или свири на пиано, а живите картини бяха посрещнати с аплодисменти. Скарлет бе много доволна от себе си, защото не само изпълни в трогателен дует с Мелани „Роса покри цветята“, последвана след бис от по-живата „За бога, мили дами, не корете Стивън“, но и бе избрана да представи духа на Конфедерацията в последната жива картина.

Изглеждаше много чаровна в скромно драпираната гръцка роба от бял тензух, прихваната в кръста с колан в червено и синьо, стиснала в едната си ръка националното знаме, а в другата протегнала към коленичилия капитан Кеъри Ашбърн от Алабама сабята с позлатен ефес, принадлежала на Чарлс и на баща му.

Когато картината се разтури, тя не можа да се въздържи да не потърси Рет с поглед, за да види дали я е оценил по достойнство. За своя огромна досада видя, че е зает в спор и вероятно изобщо не бе я забелязал. Скарлет разбра от израженията на заобикалящите го хора, че са вбесени от думите му.

Тя си запробива път към него и в един от онези моменти на странно затишие, което понякога се възцарява на обществени събирания, чу Уили Гуинън от милиционерския отряд да отправя недвусмислен въпрос:

— Правилно ли разбрах, мистър Бътлър, че според вас каузата, за която умират нашите герои, не е свещена?

— Ако ви прегази влак, смъртта ви няма да придаде святост на железопътната компания, нали тъй? — попита Рет със смирен тон, сякаш наистина се интересуваше от отговора.

— Чуйте, сър — подхвана Уили с треперещ глас, — ако не се намирахме под този покрив…

— Изтръпвам, като си помисля какво би се случило — каза Рет. — Вашата храброст е наистина всеизвестна.

Уили цял пламна, а разговорите до един секнаха. Всички бяха объркани и смутени. Уили бе здрав и як и на подходяща възраст за войник, ала не беше на фронта. Той, разбира се, бе единствен син на майка си, пък в края на краищата някой все трябваше да се включи в милицията, за да защитава щата. Но когато той заговори за храброст, откъм компанията на ранените бойци се зачуха няколко непочтителни изсмивания.

„О, защо този човек никога не може да си държи езика зад зъбите? — помисли си възмутено Скарлет. — Просто разваля цялата забава!“

Веждите на доктор Мийд се свъсиха гневно.

— За вас, млади човече, изглежда, няма нищо свято! — извиси той глас, който пазеше специално за речи. — Ала за патриотично настроените мъже и жени от Юга съществуват много светини. Първо, освобождаване на земята ни от завоевателите, второ, Правата на щатите, трето…

Рет лениво обърна поглед към него и в кроткия му глас прозвуча лека досада.

— Всички войни са свещени за онези, които ги водят — отговори той. — Ако хората, които подпалват войните, не ги обявят за свещени, кой глупак ще тръгне да се бие? Но независимо от ободрителните призиви, отправяни от ораторите към безумците на фронта, независимо от благородните цели, които те приписват на войните, подбудите им винаги са едни и същи. И това са парите. Всъщност всяка война се свежда до една най-обикновена разправия за пари. Но много малко са хората, които го осъзнават. Ушите на народа са проглушени от тръби и барабани и от красивите думи на оратори, които си седят у дома на топличко. Понякога бойният зов е „Спасете гроба на Христа от неверниците!“, друг път е „Долу папата!“ или „Свобода!“, а понякога е „Памук, робовладелство и Права на щатите!“

„За Бога, какво общо имат папата и гробът на Христа с всичко това?“ — почуди се Скарлет. Тя забърза към групичката вбесени хора, но Рет, след като се поклони наперено, се отправи през тълпата към входната врата. Понечи да тръгне след него, ала мисис Елсинг я хвана за полата и я задържа.

— Остави го да си върви — произнесе тя с ясен глас, който се извиси над напрегнатата тишина в салона. — Нека си отива. Той е предател и спекулант! Той е змия, която сме държали в пазвата си.

Изправен във вестибюла с шапка в ръка, Рет чу думите й, явно предназначени за неговите уши, и като се извърна, огледа присъстващите. За миг се втренчи в плоската гръд на мисис Елсинг, сетне внезапно се усмихна широко и като се поклони, напусна къщата.

 

 

Мисис Мериуедър се прибра до дома си с каретата на леля Пити и едва четирите дами бяха седнали на местата си, когато тя избухна невъздържано:

— На̀ ти сега, Питипат Хамилтън! Надявам се, че си доволна!

— От какво? — възкликна Пити, обхваната от неприятно предчувствие.

— От поведението на оня мизерник Бътлър, когото приемаше у дома си.

Питипат напълно се сащиса от това обвинение и както бе разстроена, не можа да се сети, че мисис Мериуедър също е канила Рет Бътлър на няколко пъти. Скарлет и Мелани се сетиха веднага, но тъй като бяха възпитани в уважение към по-възрастните, се въздържаха от забележки по въпроса. Затова само сведоха очи и започнаха старателно да разглеждат ръкавите си.

— Той обиди всички ни, а също и Конфедерацията — заяви мисис Мериуедър и мощната й гръд се развълнува под лъскавите дрънкулки, с които бе окичена. — Да приказва, че сме се борели за пари! Че нашите вождове ни лъжели! Него трябва да го тикнат в затвора. Да, точно така. Ще поговоря аз с доктор Мийд. Само да беше жив мистър Мериуедър, щеше да му даде да разбере! Слушай ме сега, Питипат Хамилтън. Ти не трябва да пускаш този негодник да стъпва повече в твоя дом!

— О! — отрони безпомощно Пити, а по вида й личеше, че й се иска да потъне в земята.

Тя погледна умолително към двете момичета, които все още седяха със сведени погледи, а след това отправи изпълнен с надежда взор към изопнатия гръб на чичо Питър. Знаеше, че той слуша внимателно всяка дума, и се молеше наум да се обърне и да я подкрепи, както често бе правил. Надяваше се той да каже: „Хайде стига, мис Доли, оставете на мира мис Пити“ — ала Питър не се помръдваше. Той ненавиждаше Рет Бътлър и горката Пити го знаеше добре. Тя въздъхна и промълви:

— Е, добре, Доли, щом смяташ, че…

— Да, смятам! — отсече твърдо мисис Мериуедър. — Чудя се какво изобщо те прихвана да го каниш у вас. След днешния случай няма да се намери нито един почтен дом в града, където да го приемат. Трябва да събереш сили и да му забраниш да те посещава.

Тя метна остър поглед към момичетата.

— Надявам се, че вие двете си вземате бележка от думите ми — продължи тя, — защото вината е и ваша. Бяхте прекалено любезни с него. Ще му съобщите учтиво, но категорично, че присъствието му и изменническите му речи са нежелателни в дома ви.

До този момент Скарлет вече бе кипнала от гняв като кон, вдигнал се на задните си крака, защото непознат е дръпнал грубо юздата му. Ала не смееше да се обади. Боеше се, че мисис Мериуедър ще изпрати ново писмо на майка й.

„Дърт бизон такъв — мислеше си тя, а лицето й пламтеше от сподавена ярост. — С огромно удоволствие бих ти казала какво мисля за тебе, командаджийка проклета!“

— Не вярвах, че ще доживея да чуя такива предателски думи за каузата ни — продължаваше мисис Мериуедър, порядъчно увлечена в справедливия си гняв. Всеки, за когото каузата не е свята, трябва да увисне на въжето! А вас, момичета, да не съм ви чула вече да разговаряте с него… За Бога, Мели, какво ти е?

Мелани бе пребледняла, а очите й изглеждаха огромни.

— Аз ще продължа да разговарям с него — тихо изрече тя. — И няма да му забраня да идва у нас.

Мисис Мериуедър тъй рязко изпусна въздуха от дробовете си, сякаш някой я беше ударил. Долната челюст на леля Пити увисна, а чичо Питър се извърна с облещени очи.

„Защо аз нямах смелост да кажа това? — помисли си Скарлет със смесено чувство на завист и възхищение. — Как събра кураж това плахо зайче да се изправи срещу старата бойна кобила Мериуедър?“

Ръцете на Мелани силно трепереха, но тя продължи забързано, сякаш се страхуваше, че ако се забави, дързостта й ще се стопи:

— Няма да бъда груба с него заради това, което каза, защото… Вярно, лошо направи, че го съобщи на висок глас… Беше крайно необмислено, ала по същия начин… по същия начин мисли и Ашли. А аз не мога да затворя къщата си за човек, който разсъждава като съпруга ми. Би било нечестно.

Мисис Мериуедър възвърна дишането си и отсъди:

— Това е чиста лъжа, Мели Хамилтън. Нито един от Уилксови не е бил страхливец.

— Никога не съм казвала, че Ашли е страхливец — отвърна Мелани и очите й засвяткаха. — Казах, че мисли като капитан Бътлър, само че се изразява с други думи. Надявам се, че не го говори на хората по забавите. Но го сподели с мене.

Скарлет, поразтревожена от гузната си съвест, се опита да си припомни какво в писмата на Ашли би могло да наведе Мелани на подобна мисъл, но по-голямата част от съдържанието им се беше изпарило от главата й веднага след прочита. Според нея Мелани просто не беше с ума си.

— Ашли ми писа, че не би трябвало да водим война с янките, че сме въвлечени по недоразумение в нея от държавници и оратори, които ни внушават кухи фрази и предразсъдъци — изрече Мелани на един дъх. — Той казва, че нищо не би изкупило нещастията, дето ще ни донесе тази война. Казва, че няма нищо славно в нея — само мръсотия и мизерия.

„Аха, онова писмо — сети се Скарлет. — Това, значи, е искал да каже.“

— Не вярвам! — отсече мисис Мериуедър. — Ти си го разбрала погрешно.

— Никога не съм грешила по отношение на Ашли — отвърна Мелани спокойно, макар че устните й трепереха. — Разбрах го отлично. Той има предвид точно същото, което чухме от капитан Бътлър, но не го казва тъй рязко.

— Не се ли срамуваш да сравняваш такъв чудесен човек като Ашли Уилкс с негодника Бътлър! Да не би и ти да смяташ каузата за празна работа?

— Аз… аз не зная какво да мисля — подхвана колебливо Мелани, защото обзелият я плам вече отстъпваше място на ужас от собствената й дързост. — Бих… бих умряла за каузата, също както и Ашли би го направил. Но все пак… смятам, че е по-добре да оставя мъжете да разсъждават. Те са много по-умни.

— Никога не съм чувала нещо подобно — изсумтя мисис Мериуедър. — Спри, чичо Питър, не виждаш ли, че подмина къщата ми!

Чичо Питър, заслушан в разговора зад себе си, беше отминал входната алея на Мериуедърови и върна коня назад. Мисис Мериуедър слезе, а панделките на шапката й се развяха като корабни платна при буря.

— Ще съжалявате — изрече тя вместо сбогом.

Чичо Питър шибна каня.

— Срамота, млади госпожи! Бива ли хич пък да не пожалите мис Пити? — смъмри ги той.

— Нищо ми няма на мене — отвърна Пити за всеобща изненада, защото при нея много по-нищожни случки често водеха до припадък. — Мели, душичке, зная, че направи това, за да ме защитиш, и съм доволна, че натри носа на Доли. Тя тъй обича да командва. Как ти стигна смелост? Но дали трябваше да казваш онези неща за Ашли?

— Та това е истина — отвърна Мели и тихичко заплака. — Не се срамувам, че той мисли така. Не одобрява войната и все пак е готов да се бие и да умре, а за това се изисква много повече доблест, отколкото да се бориш за нещо, което смяташ за правилно.

— За Бога, мис Мели, не ревете на улицата — изпъшка чичо Питър и подкара още по-бързо. — Хората ще си рекат, че сте се изпокарали. Потърпете, додет се прибереме у дома.

Скарлет мълчеше. Дори не стисна ръката, която Мелани бе пъхнала в нейната, за да потърси утеха. Тя беше чела писмата на Ашли само с една цел — да се увери, че той още я обича. А сега Мелани беше придала ново значение на страниците, по които погледът на Скарлет само се беше плъзнал. Смаяна бе, че един толкова съвършен човек като Ашли може да има нещо общо с безпътник като Бътлър. Тогава си помисли: „Те и двамата разбират истината за войната, ала Ашли е готов да загине, а Рет — не. Все пак това говори, че у Рет има здрав разум.“ Изведнъж се сепна, ужасена, че е допуснала такава мисъл за Ашли. „И двамата виждат неприятната действителност, само че Рет обича да я гледа в лицето и да вбесява хората с изводите си за нея, докато Ашли не може да понесе този сблъсък.“

Всичко беше тъй объркано.