Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (15)

Глава XV

Армията, отблъсната към Вирджиния, устрои зимен лагер край река Рапидан — една армия, уморена и съсипана след претърпяното при Гетисбърг поражение. С наближаването на коледните празници Ашли получи отпуск и се прибра у дома си. Бурята от чувства, бликнали в гърдите й при тази първа среща след двегодишна раздяла, потресе и уплаши Скарлет. Някога, на сватбата на Ашли и Мелани в Дванайсетте дъба, й се струваше, че не би могла да го обича по-отчаяно силно, отколкото в този миг. Вече разбираше, че тогава е изпитвала по-скоро разочарованието на разглезено дете, лишено от играчка. Сегашните й чувства бяха изострени от продължителните мечти за любимия, засилени бяха от принудителното й мълчание по отношение на всичко, свързано с него…

Този Ашли Уилкс с избелялата си зацапана униформа, с просветляла от лятното слънце руса коса беше съвсем различен от младежа със сънливи очи и приятни маниери, когото бе обичала тъй страстно преди войната. Сега още повече я вълнуваше. Светлата му кожа бе придобила бронзов оттенък, високата му фигура изглеждаше още по-стройна и жилава, а дългите мустаци на кавалерист завършваха портрета на един кален и мъжествен боец.

Овехтялата си униформа носеше с горда военна стойка, на кръста му в ожулен кобур имаше пистолет, а дългата ножница се удряше в стройните му бедра и подрънкваше ведно със слабия звън на потъмнелите шпори. Тъй изглеждаше той, майор Ашли Уилкс. У него вече личеше навика да командва, бе придобил улегналия маниер на сигурен в себе си и в своя авторитет човек, а около устата му бяха започнали да се вдълбават две мрачни резки. Имаше нещо ново и непознато и във фигурата му със заякнали рамене и в хладния блясък на очите му. Вместо някогашната ленивост и вялост у него сега се долавяше живата напрегнатост на дебнещ звяр; беше нащрек като човек, чиито нерви са изопнати струни. В израза му личеше умора, сякаш постоянно го преследваше някаква натрапчива мисъл, кожата на лицето му бе обгоряла, нежните скули изпъкнали — това бе нейният Ашли, все тъй красив и в същото време толкова променен.

Скарлет се канеше да прекара Коледа в Тара, но след като пристигна телеграмата от Ашли, никаква земна сила, дори изричното нареждане на разочарованата Елен не бе в състояние да я помръдне от Атланта. Ако Ашли бе решил да иде в Дванайсетте дъба, тя щеше да бърза за Тара, та да е по-близо до него; ала той бе писал на семейството си да дойде при него в Атланта и мистър Уилкс, Хъни и Индия вече бяха в града. След две тъй дълги години да иде в Тара и да пропусне възможността да го види? Да не чуе гласа му, от който сърцето й трепваше, да не може да прочете в очите му, че не я е забравил? Никога! За нищо на света, дори заради майка си.

Ашли си дойде четири дни преди Коледа с група момчета от окръга, също пуснати в отпуск — една тъжно оредяла компания след сражението при Гетисбърг. Сред тях бяха Кейд Калвърт, отслабнал, направо измършавял, с постоянни пристъпи на кашлица; двама от синовете на Мънроу, тръпнещи от възбуда, задето си идваха в отпуск за пръв път от 1861 година, а също Алекс и Тони Фонтейн — много пияни, шумни и заядливи. Групата разполагаше с два часа при смяната на влаковете и тъй като дипломатическите способности на трезвите й членове бяха съвсем недостатъчни, за да попречат на Фонтейнови да се бият един с друг или със съвсем непознати хора на гарата, Ашли ги заведе всички в дома на леля Питипат.

— Човек ще помисли, че са им били малко сраженията във Вирджиния — горчиво се изсмя Кейд на Фонтейнови, наежени един срещу друг като бойни петли в спор кой пръв да целуне поласканата и примряла от вълнение леля Пити. — Откак стигнахме Ричмънд, не са изтрезнявали и все търсят с кого да се сбият. Натъкнаха се на военен патрул и ако не беше Ашли с неговата медена уста, Коледата щяха да я изкарат в затвора.

Ала думите му едва достигаха до Скарлет, изпаднала в опиянение, задето е в една и съща стая с Ашли. Как бе могла през тези две години да си помисли, че има и други мъже, които са приятни, красиви или вълнуващи? Как беше търпяла да й се обясняват в любов, когато на света съществуваше Ашли? Той си беше отново у дома и само някакви метри я деляха от него. Трябваше да събере цялата си сила, за да не се разплаче от щастие всеки път, когато го погледнеше — седнал на канапето, заобиколен от Хъни, Индия и увисналата на рамото му Мели. Само да можеше и тя да седне до него и да провре длан в неговата! Да можеше от време на време да го докосва по ръкава, за да се увери, че наистина е тук, да милва пръстите му и да изтрие радостните си сълзи с неговата кърпичка. Защото Мелани правеше всички тези неща, без да се срамува. В щастието си тя бе забравила своята стеснителност и сдържаност, обгръщаше го с две ръце и в усмихнатите й насълзени очи светеше нескривано обожание. А Скарлет бе твърде радостна, за да се дразни от това, твърде развълнувана, за да изпитва ревност. Ашли най-после си беше у дома!

От време на време тя притискаше длан към бузата си, където той я бе целунал, усещаше отново сладкото вълнение от докосването на устните му и му се усмихваше. Разбира се, той не целуна нея първа. Мели се хвърли в обятията му, разхълца се неудържимо и го стисна тъй, сякаш никога нямаше да го пусне. А после Хъни и Индия увиснаха на врата му и го откъснаха от Мелани. След това Ашли целуна баща си и в сдържаната им, но нежна прегръдка отново ясно пролича дълбокото, лишено от показност чувство, което съществуваше между тях. После дойде ред на леля Пити, подскачаща от вълнение със смешно малките си крачета. Накрая Ашли се обърна към нея, както бе заобиколена от момчетата, напиращи да я прегърнат, и каза, преди да допре устни до бузата й:

— Ето я и Скарлет, нашата хубавица!

При тази целувка всички думи, приготвени за посрещането му, излетяха от главата й. Часове трябваше да минат, за да си припомни, че не я целуна по устните. Тогава трескаво се запита дали той щеше да го стори, ако се бяха срещнали насаме, дали щеше да приведе високата си фигура над нея, да я накара да се вдигне на пръсти и да я задържи в дълга, много дълга прегръдка. И тъй като подобна мисъл я изпълваше с блаженство, тя повярва, че точно така би станало. Но времето щеше да стигне за всичко, една цяла седмица! Със сигурност щеше да успее да нареди нещата тъй, че да останат сами и да му каже: „Помниш ли как яздехме някога по нашите тайни пътеки?“, „Помниш ли каква луна имаше вечерта, когато седяхме на верандата на Тара и ти ми каза онова стихотворение?“ (Господи! Как ли му беше заглавието?), „Помниш ли как си изкълчих глезена и ти ме занесе до нас на ръце в здрача?“

О, можеше да му каже толкова неща, които започваха с думите „Помниш ли“. Толкова много скъпи спомени, дето биха го върнали към прекрасните дни, когато скитаха из окръга като безгрижни деца, дните, преди Мелани Хамилтън да се появи на хоризонта. И докато разговаряха, може би пак щеше да зърне светлината на разпалени чувства в очите му и да получи някакво бегло доказателство, че при всичката съпружеска обич, която засвидетелстваше на Мелани, все още е привлечен от Скарлет тъй страстно, както бе проличало от неволното му признание в деня на градинското увеселение. Не й беше хрумнало да гради планове за бъдещето в случай, че Ашли й признаеше недвусмислено любовта си. Достатъчно й бе само да се увери, че той не е безразличен… Да, тя можеше да чака, да отстъпи на Мелани първа да преживее щастливия си час, като мачка ръкава му и плаче. В края на краищата какво разбираше от любов момиче като Мелани?

— Скъпи, но ти приличаш на дрипльо — възкликна Мелани, когато се поуталожи възбудата от срещата. — Кой ти е сложил тия сини кръпки на униформата, и то тъй неумело?

— Аз пък си мислех, че съм неотразим — отвърна Ашли и се огледа. — Трябва да ме сравниш с тези парцаливци, за да ме оцениш по достойнство. Слугата ми закърпи униформата и смятам, че добре се справи, като се има предвид, че не е хващал игла, преди да почне войната. Колкото до сините кръпки, или трябваше да ходя с дупки на панталоните, или да използвам плат от униформата на пленен янки — друг избор нямах. Недей казва, че съм дрипльо, а бъди благодарна, че не се прибрах бос. Миналата седмица старите ми ботуши съвсем се разпаднаха и щях да си дойда у дома с увити в чували крака, ако не бях имал късмета да застреляме двама разузнавачи на янките. Ботушите на единия ми бяха точно по мярка.

И той протегна дългите си крака в ожулени ботуши, за да им се възхитят всички.

— Ботушите на другия ги взех аз, но не ми стават — намеси се Кейд. — С два пръста са по-малки и сега така ме убиват, та ми е черно пред очите. Ама важното е, че се прибирам у дома издокаран.

— Убиват му, но не ги даде на нас, прасето стиснато — обади се Тони. — А щяха идеално да прилегнат на нашите малки, аристократични фонтейновски крака. По дяволите, срам ме е да се покажа пред мама в тия разкривени обуща. Преди войната тя нямаше да позволи и на черните да обуят такива.

— Не бой се — каза Алекс, като измерваше с поглед ботушите на Кейд. — Ще му ги смъкнем във влака за към къщи. Пред мама ще се покажа, без да ми мигне окото, но гръм да ме трес… тъй де, исках да кажа, че не ща Димити Мънроу да ми види изскочилите пръсти.

— А, не, тези ботуши са си мои. Пръв си ги заплюх — озъби се Тони на брат си и Мелани, тръпнеща от страх, че назрява една от прочутите фонтейновски кавги, побърза да се намеси и да ги помири.

— Знаете ли с каква голяма брада щях да ви се представя, момичета? — каза Ашли и потърка със съжаление страните си, където още личаха позавехнали драскотини от бръснач. — Чудесна брада беше, нищо, че сам го заявявам. Нито Джеб Стюарт, нито Нейтан Бедфорд Форест могат да се похвалят с по-хубава. Но когато пристигнахме в Ричмънд, тези двама непрокопсаници — той посочи Фонтейнови — решиха, че щом те ще си бръснат брадите, трябва да махнат и моята. Натиснаха ме и ме обръснаха и само по чудо не ме заклаха. Добре че Евън и Кейд се намесиха, та отървах поне мустаците.

— На ти тебе сега! Мисис Уилкс, вие трябва да ни благодарите. С тая брада никога нямаше да го познаете и да го пуснете у дома си — заяви Алекс. — Направихме го, за да покажем колко сме му благодарни, задето уговори патрула да не ни вкарва в затвора. Кажете една дума само и ще му смъкнем мустаците начаса.

— Не, не, благодаря — бързо отвърна Мелани и с уплаха се вкопчи в мъжа си, защото тези смугли дребни младежи наистина изглеждаха способни на всякакъв вид насилие. — Мисля, че мустаците му са просто чудесни.

— Това се казва любов — заявиха Фонтейнови, като се спогледаха и дълбокомислено поклатиха глави.

Щом Ашли излезе в студа, за да изпрати момчетата до гарата с каретата на леля Пити, Мелани дръпна Скарлет за ръката.

— Униформата му е ужасна, нали? Ех, че изненада ще бъде новото сако! Защо нямах плат и за панталон!

Това сако за Ашли беше от дълго време болното място на Скарлет, защото пламенно желаеше тя, а не Мелани да му го поднесе като коледен подарък. Сивата вълна за униформи беше станала по-голяма рядкост от скъпоценните камъни и Ашли, както почти всички, носеше дрехи от домашно тъкан плат. Ала дори и този плат не бе в изобилие и много от войниците бяха облечени в униформите на пленени янки, пребоядисани в тъмнокафяво с боя от орехови черупки. Мелани бе имала редкия шанс да се сдобие с парче сиво сукно за сако — доста късичко наистина, но все пак сако. Тя се бе грижила в болницата за един младеж от Чарлстън и когато той умря, бе отрязала къдрица от косата му и я бе изпратила на майка му заедно с оскъдното съдържание на джобовете му. В утешително писмо й бе описала последните му часове, без, разбира се, да споменава за мъките, в които бе умрял синът й. Двете жени започнаха да си пишат и щом майката узна, че Мелани има съпруг на фронта, изпрати й това парче сиво сукно и няколко медни копчета, които беше купила за сина си. Платът беше чудесен, плътен и топъл, с мек отблясък, явно контрабанден и очевидно много скъп. Сега беше занесен на шивача и Мелани го подканяше да бърза, та да стане за Коледа. Скарлет би дала всичко, за да осигури останалите неща за униформата, ала необходимите материали просто липсваха в Атланта.

Тя също бе приготвила коледен подарък за Ашли, но той бе незначителен и направо бледнееше пред разкоша на сивото сако на Мелани. Беше малък несесер, изработен от фланелен плат, съдържащ целия скъпоценен комплект игли, който Рет й беше донесъл от Насо, три от ленените й кърпички, дошли от същия източник, две макари с конци и малка ножичка. Но тя искаше да му даде нещо по-интимно, нещо, което съпруга би подарила на мъжа си — риза, чифт ръкавици, шапка. О, да, една шапка — на всяка цена. Плоското кепенце, което Ашли носеше, изглеждаше тъй нелепо на главата му. Скарлет винаги бе мразила кепетата. Какво от това, че Каменния Джаксън ги предпочиташе пред меките филцови шапки? Този факт съвсем не бе достатъчен, за да им придаде елегантност. В Атланта обаче можеха да се намерят само груби вълнени шапки, а те бяха още по-глупави и от смешните кепета.

Както се беше размислила за шапки, Скарлет се сети за Рет Бътлър. Той имаше цял куп шапки — широкополи панамени за лятото, високи цилиндри за официални случаи, шапки за лов, филцови бомбета в кафяво, черно и синьо. За какво му бяха нужни всичките, след като скъпият й Ашли яздеше под дъжда и във врата му се стичаше вода, защото нямаше шапка с периферия, която да го предпази.

„Ще накарам Рет да ми даде новата си черна филцова шапка — реши тя. — Ще я гарнирам със сива панделка, ще избродирам на нея инициалите на Ашли, за чудо и приказ ще стане!“

След това се замисли и дойде до извода, че трудно ще вземе шапката, без да предложи някакво обяснение. Беше й невъзможно да каже на Рет, че я иска за Ашли. Той щеше да повдигне вежди с отвратителния си маниер, който винаги използваше, щом тя само споменеше името на Ашли, и най-вероятно щеше да й откаже. Е, все щеше да измисли някоя жална история за войник от болницата, който има нужда от шапка, а истината Рет никога не биваше да узнае.

През целия следобед тя прилагаше всевъзможни хитрини, за да остане насаме с Ашли, макар и за няколко минути, но Мелани постоянно беше до него, а Индия и Хъни неотлъчно го следваха по петите и безцветните им, лишени от ресници очи го гледаха с възторг. Дори Джон Уилкс, видимо горд със сина си, нямаше възможност да поговори на спокойствие с него.

Същото беше и по време на вечерята, когато всички го отрупаха с въпроси за войната. Войната! Кой го беше грижа за войната! Скарлет чувстваше, че и Ашли не се интересува много от тази тема. Той описваше надълго и нашироко едно-друго, често се смееше и изобщо все не спираше да говори — нещо, което тя не бе забелязвала у него преди, но по същество казваше твърде малко. Подхвърляше шеги и разправяше смешни истории за приятелите си, надсмиваше се над маскировките, описваше откъм комичната страна глада и дългите походи в дъжда и предаде с подробности как изглеждал генерал Лий, когато правил преглед на войската след Гетисбърг и попитал: „Господа, нали вие сте от Джорджия? Помнете, че без вас нищо не можем да направим!“

На Скарлет й се мярна мисълта, че той разказваше тъй трескаво и без прекъсване, за да не им позволи да задават въпроси, на които не желаеше да отговаря. Когато забеляза как свежда очи или ги отклонява встрани под продължителния настойчив и разтревожен поглед на баща си, у нея се надигна някакво смътно безпокойство и объркване, породени от подозрението, че той крие нещо. Но това чувство бързо отмина, защото в съзнанието й всичко бе изместено от сияйното щастие и страстното желание да бъде сама с любимия.

Блаженото й състояние продължи до момента, когато всички насядали около открития огън в камината почнаха да се прозяват и мистър Уилкс с момичетата тръгнаха за хотела. Скарлет се качи с Ашли, Мелани и Питипат по стълбата, осветявана от чичо Питър, и тогава в сърцето й нахлу хлад и настроението й помръкна. До момента, когато застанаха на горната площадка, Ашли бе неин, само неин, макар и да не му каза една дума насаме през целия следобед. Ала сега, след като Мелани пожела лека нощ, Скарлет видя как страните й внезапно поаленяха и тя затрепера. Погледът й беше сведен надолу, към килима, но макар че изглеждаше овладяна от страх и силно смутена, ясно бе, че изпитва неудържимо щастие. Ашли отвори вратата и тя влезе вътре, без дори да вдигне очи. Ашли бързо и отсечено каза лека нощ и също не пожела да погледне Скарлет.

Вратата се затвори зад тях и Скарлет остана на площадката, стъписана и отчаяна. Ашли вече не беше неин. Той беше на Мелани. И докато Мелани беше жива, щеше да влиза в една спалня с него и да затваря вратата пред Скарлет, да се отделя с него от целия свят.

 

 

Ашли пак заминаваше. Връщаше се във Вирджиния към дългите походи в лапавицата, към нощуването в снега на гладен стомах, към болката, лишенията и риска в един миг да бъдат унищожени прелестната му златокоса глава и гордото му стройно тяло, да бъде смазан като мравка под безмилостния ботуш на войната. Седмицата на призрачна омая и безброй блажени мигове отмина.

Отлетя бързо като сън, ухаещ на коледна елха, искрящ от светлината на свещички и домашно приготвен бенгалски огън, сън, в който минутите се изнизаха трескаво като ударите на развълнувано сърце. В тази задъхана седмица Скарлет томително се отдаваше на непреодолимия си вътрешен стремеж да запълни всяка минута със случки, които да си спомня след неговото заминаване, със събития, дето на воля да извиква наново и наново в съзнанието си през идните протяжни месеци и да извлича всяко зрънце утеха от тях. Тя танцуваше, пееше, смееше се заради Ашли, вършеше му дребни услуги, стараеше се да предугажда всичките му желания, усмихваше се, щом той се усмихнеше, и замълчаваше, щом той заговореше, следеше го с очи и поглъщаше всяка извивка на стегнатото му тяло, всяко повдигане на веждите, всяка гънка около устните. Всичко запечатваше в съзнанието си, защото една седмица минава бързо, а войната продължава цяла вечност.

Тя седеше на дивана в гостната и държеше в ръце прощалния си подарък за него в очакване той да се сбогува с Мелани и да слезе по стълбите. Молеше се горещо да е сам и Бог да й дари няколко минути в уединение с него. Напрягаше слух, за да долови звуци от горния етаж, но къщата бе необичайно притихнала и в безмълвието единственият шум бе собственото й дишане. Леля Питипат беше в стаята си и плачеше, заровила лице във възглавниците, защото Ашли се бе сбогувал с нея преди половин час. Иззад затворената врата на спалнята на Мелани не се чуваха нито приглушени гласове, нито плач. На Скарлет й се струваше, че той от часове седи в тази стая, и с горчивина изпращаше всяка минутка от прощаването със съпругата му, защото миговете отлитаха бързо, а му оставаше толкова кратко време.

Тя си помисли за всички неща, които искаше да му каже през тази седмица. Но тъй и не намери сгоден случай и разбираше, че това може би никога вече няма да й се удаде.

Някои от тези неща бяха просто глупави дреболии като: „Ашли, ще се пазиш, нали?“, „Моля те, гледай краката ти да са сухи. Ти толкова лесно простиваш“, „Не забравяй да слагаш вестник на гърдите си под ризата. Много добре предпазва от вятъра.“ Ала имаше и други, по-важни неща, които искаше да му каже, много по-важни неща, които искаше да чуе от него или дори само да ги прочете в очите му.

Толкова неизказани думи, а нямаше време! Дори няколкото минути, които оставаха, можеха да й бъдат отнети, ако Мелани слезеше да го изпрати до вратата или чак до каретата. Защо не беше намерила начин по-рано да поговори с него? Но Мелани не се откъсваше от съпруга си и го милваше с поглед, пълен с обожание; къщата постоянно беше претъпкана с приятели, съседи и роднини и от сутрин до вечер Ашли за минутка не оставаше сам. А в полунощ вратата на спалнята се затваряше зад него и Мелани. Нито веднъж през тези дни той не бе издал в погледите и думите си към Скарлет дори сянка от друго чувство освен братска обич или привързаност към стара приятелка. Не можеше да го пусне да замине, може би завинаги, без да узнае дали той още я обича. А после, дори да го убиеха, утехата от тайната му любов щеше да стопля сърцето й, докато е жива.

След като бе чакала цяла вечност, както й се струваше, тя чу стъпките му в спалнята на горния етаж и скърцането на вратата, която се отвори и затвори. А сега заслиза по стълбите. Сам! Слава Богу! Очевидно Мелани твърде тежко преживяваше раздялата и бе останала в стаята си. Най-после за няколко скъпоценни минути тя щеше да го има само за себе си.

Той бавно слезе по стълбите с подрънкващи шпори, а сабята му глухо потупваше по високите ботуши. Влезе в гостната с мрачен поглед. Опита се да се усмихне, но лицето му беше бледо и напрегнато, като че имаше скрита кървяща рана. Тя стана, щом той влезе, и със задоволството на собственица си каза, че не е виждала по-красив офицер. Дългият кобур, коланът, сребърните шпори и ножницата блестяха, старателно лъснати от чичо Питър. Новото сако не му прилягаше твърде, защото шивачът беше бързал и някои от шевовете бяха поизкривени. А и с хубавия си плат това сиво сако бе в плачевно несъответствие с износените, окървавени груби панталони и ожулените ботуши, но за нея той беше прекрасният рицар и дори да беше в сребърни доспехи, нямаше да й се стори по-хубав.

— Ашли — задъхано изрече тя с молба в гласа, — мога ли да дойда с тебе до влака?

— Моля те, недей. Татко и момичетата ще бъдат там. Пък и ще запазя по-приятен спомен от сбогуването ни, ако стане тук, а не на студената гара. Спомените толкова много значат за човека.

Скарлет веднага се отказа от плана си. Щом Индия и Хъни, които не можеха да я понасят, щяха да бъдат на изпращането, тъй или иначе, нямаше да успее да поговори с него насаме.

— Няма да дойда тогава. Виж, Ашли! Имам още един подарък за тебе.

Малко смутена сега, когато бе настъпил моментът да му го даде, тя разгъна пакета. Това беше дълъг жълт пояс от плътна китайска коприна, обточен с тежки ресни. Рет Бътлър й беше донесъл няколко месеца по-рано от Хавана жълт шал, ярко избродиран със сини и алени птици и цветя. През последната седмица тя търпеливо бе разшила цялата бродерия и го бе прекроила в пояс.

— Скарлет, но той е чудесен! Сама ли го уши? Тогава ще ми бъде още по-скъп. Ти ми го сложи, моето момиче. Приятелите ще умрат от завист, като ме видят такъв издокаран с ново сако и пояс.

Тя обви ярката коприна около тънкия му кръст и завърза краищата с „възела на влюбените“. Мелани му беше подарила сако, но пък този пояс бе нейният дар, нейният таен залог за любов, с който той щеше да влезе в бой и щеше винаги да си я спомня, щом го погледнеше. Тя се отдръпна назад и го огледа, сияеща от гордост. Каза си, че дори Джеб Стюарт с неговия развяващ се пояс и перо на шапката не изглежда тъй ослепителен като любимия й.

— Много е красив — повтори той, като попипваше ресните, — но сигурно си развалила някоя своя рокля или шал, за да го направиш. Не биваше, Скарлет. Хубавите неща трудно се намират днес.

— О, Ашли, аз бих…

Искаше да каже „Бих изтръгнала и сърцето си, за да ти го дам, стига да го поискаш“, ала вместо това рече:

— Бих направила всичко за тебе.

— Наистина ли? — попита той и лицето му просветля малко. — Тогава направи нещо за мене, Скарлет, и аз бих се чувствал по-добре, докато съм далече оттук.

— Какво е то? — радостно възкликна тя, готова да сътвори и чудо.

— Скарлет, ще се грижиш ли за Мелани, докато ме няма?

— Да се грижа за Мели?

Сърцето й се сви от горчиво разочарование. Такава значи беше последната му молба към нея, а тя копнееше да му обещае нещо възвишено и красиво! И тогава в гърдите й забушува гняв. Това мигновение принадлежеше само на нея, за да го прекара с Ашли, на нея и на никой друг. Ала макар че Мелани я нямаше, бледата й сянка отново беше между тях. Как можа той да намеси нейното име при сбогуването им? Как можа да поиска подобно нещо?

Но за него разочарованието й остана незабелязано. Както някога той бе вперил поглед през нея и отвъд нея към нещо далечно, без да я вижда.

— Грижи се за Мелани, наглеждай я. Тя е много крехка, но не си дава сметка за това. Ще се съсипе от шиене и грижи за болните. При това е твърде плаха и чувствителна. Освен леля Питипат, чичо Хенри и тебе тя си няма никого на тоя свят, ако не смятаме семейство Бър от Мейкън, но те са трети братовчеди. Ти виждаш, Скарлет — леля Пити е като дете, а чичо Хенри е вече старец. Мелани много те обича не само защото беше жена на Чарли, а и защото… е, защото си това, което си, и изпитва към тебе сестринска привързаност, мъчат ме кошмари, като си представя какво ще стане с нея, ако ме убият и ако няма близък, към когото да се обърне. Обещаваш ли?

Тя дори не чу последната му молба, защото се ужаси от зловещите думи „ако ме убият“.

Дни наред бе чела задъхано списъците на убитите с пълното съзнание, че ако нещо му се случи, за нея ще настъпи краят на света. И все пак крепеше я някаква вътрешна увереност, че дори цялата армия на Конфедерацията да изгине, Ашли ще оцелее. А сега той сам бе изрекъл страшните думи! Полазиха я ледени тръпки, обзе я суеверен ужас, с който разумът й беше безсилен да се пребори. В жилите й течеше ирландска кръв и тя вярваше в предчувствия и вещания, особено що се отнася до смъртта, а в широко разтворените му сиви очи виждаше безгранична тъга, което сигурно значеше, че е почувствал смразяващия гробовен лъх.

— Не бива да го казваш! Не бива дори да го помисляш. Не е на хубаво да се говори за смърт. Хайде, кажи една молитва, бързо!

— Кажи я ти вместо мене и запали няколко свещи — усмихна се той на уплахата и настойчивостта в гласа й.

Но тя не можеше да му отговори, поразена от картината, изникнала в съзнанието й — Ашли лежи мъртъв сред снеговете на Вирджиния, безкрайно далеч от нея. Той продължаваше да говори и тъгата и горчивината в тона му дотолкова засилиха страховете й, че не остана и следа от предишния й гняв и разочарование.

— Имам причини да те моля за това, Скарлет. Не зная какво ще стане с мене или с когото и да било от нас. Но когато настъпи краят, ще бъда далече оттук, дори и да съм жив, твърде далече и няма да мога да се погрижа за Мелани.

— Краят ли?

— Краят на войната… и краят на един свят…

— Но, Ашли, не е възможно да вярваш, че янките ще ни победят! През цялата седмица непрекъснато ни разказваше колко е силен генерал Лий…

— През цялата седмица ви лъгах, както правят всички мъже в отпуск. Не исках предварително да плаша Мелани и леля Питипат. Да, Скарлет, точно така мисля — янките ще ни бият. Гетисбърг беше началото на края. Тук, у дома, хората още не го знаят. Те не могат да усетят как стоят нещата на фронта, но… Скарлет, някои от войниците ми са боси, а във Вирджиния има дълбок сняг. Когато погледна измръзналите им крака, увити в парцали и чували, и видя кървавите следи, които оставят в снега, ще ми се да дам някому моите ботуши, а аз да вървя бос като тях.

— О, Ашли, обещай ми, че няма да си даваш ботушите!

— Когато видя подобни гледки и ги сравня с положението при янките, съзнавам, че краят е близък — краят на всичко. Достатъчно е да ти кажа, че янките купуват хиляди войници от Европа. Повечето от пленниците, които хващаме напоследък, дори не знаят английски. Те са немци, поляци и диви ирландци, които говорят гелски. А когато ние губим хора, нямаме с кого да ги заменим. Когато обувките ни се износят, няма откъде да вземем нови. Ние сме притиснати до стената, Скарлет. Не можем да се бием срещу целия свят.

Ала в съзнанието на Скарлет се мяташе само една-единствена отчаяна мисъл: „Нека цялата Конфедерация рухне в прахта! Нека светът се свърши, но ти не бива да умираш! Няма да мога да живея повече, ако загинеш!“

— Надявам се, че ще премълчиш това, което ти казах, Скарлет. Не искам другите да изпаднат в тревога. И тебе, скъпа, не бих тревожил, ако не трябваше да ти обясня защо те моля да се грижиш за Мелани. За мене ще бъде утеха да знам, че двете сте заедно, ако нещо ми се случи. Ще ми обещаеш, нали?

— Да, да — извика тя, защото виждаше сянката на смъртта, надвиснала над него, и всичко бе готова да му обещае в този момент. — Ашли, Ашли! Не мога да те пусна да заминеш! Не мога да събера смелост за това!

— Трябва да бъдеш смела — промълви той с внезапно променен глас, звучен, плътен и забързан, развълнувано настойчив. — Трябва да бъдеш смела. Как иначе бих могъл да понеса всичко това?

Очите й, с грейнала в тях радост, бързо потърсиха погледа му, за да открият потвърждение, че е имал предвид раздялата им, че и неговото сърце се къса в този миг. Лицето му беше изопнато, както когато беше слязъл долу след сбогуването с Мелани, ала в погледа му тя не успя да прочете нищо. Той се наведе, взе лицето й между дланите си и леко я целуна по челото.

— Скарлет! Скарлет! Ти си чудесна, добра и силна. Ти си прелестна, скъпа моя, красиво е не само милото ти лице, а и всичко у тебе: тялото ти, умът ти, душата ти.

— О, Ашли — прошепна тя, примряла в блаженство от думите и докосването му. — Никой друг, само ти…

— Приятно ми е да мисля, че те познавам може би по-добре от повечето хора и мога да прозра хубавите неща, скрити у тебе, които другите не забелязват, защото са твърде нехайни или забързани.

Той замълча и свали ръце от лицето й, но не откъсна очи от нейните. Тя изчака за момент, задъхана от нетърпение да чуе следващите му думи, защото след това, което бе казал, вълшебните слова бяха неизбежни. Ала те не идваха. Взря се трескаво в него, но разбра, че той няма да каже нищо повече, й устните и затрепериха.

Този втори удар върху надеждите й я съкруши и като изохка тихичко, съвсем по детски, тя приседна с парещи сълзи в очите. Тогава чу шум от алеята под прозореца — за нея той беше зловещ, защото я накара още по-остро да забележи безжалостната неотменност на заминаването му. Едва ли езичникът, чул плисъка на вълните около лодката на Харон, е бил по-отчаян. Чичо Питър, увит в одеяло, изкарваше каретата, за да отведе Ашли до гарата.

Ашли промълви „довиждане“, взе от масата широкополата филцова шапка, която тя все пак бе измъкнала от Рет, и излезе в тъмното предно антре. Постави ръка на дръжката на вратата и отправи към нея такъв дълъг и отчаян поглед, сякаш искаше да отнесе със себе си всяка най-малка подробност на лицето и фигурата й. Тя го видя през заслепяващи сълзи и болка стегна гърлото й. Разбираше, че той тръгва, че отива далеко от нейните грижи и внимание, далеко от райския остров на безопасността, какъвто беше този дом, че заминава може би завинаги, без да каже думите, които тя копнееше да чуе. Времето отлиташе в галоп и сега беше твърде късно. Олюляваща се като в несвяст, Скарлет се завтече през гостната към антрето и се вкопчи в пояса му.

— Целуни ме — прошепна му тя — Целуни ме за сбогом.

Ръцете му я обгърнаха нежно и той склони глава към лицето й. При първото докосване на устните им тя обви ръце около шията му. В един неизмеримо кратък миг Ашли я притисна към себе си. Тогава тя почувства как всичките му мускули се напрегнаха. С бързо движение той пусна шапката на пода и се освободи от прегръдката й.

— Не, Скарлет, не — продума тихо Ашли и стисна китките й до болка.

— Обичам те — прошепна тя задавено. — Винаги съм те обичала. Само тебе и никой друг. Омъжих се за Чарли, за да… да се опитам да те нараня. О, Ашли, обичам те толкова, че пеш бих извървяла пътя до Вирджиния, само и само да бъда до тебе. Бих ти готвила, бих ти лъскала ботушите, бих се грижила за коня ти… Ашли, кажи, че ме обичаш! Това ще ме крепи до края на живота!

Внезапно той се наведе да вдигне шапката си и за момент тя зърна лицето му. Беше най-нещастното лице, което изобщо някога щеше да види, лице, от което бе паднала маската на отчужденост. На него ясно беше изписана любовта му към нея и радостта му, че тя го обича, но с тези чувства се бореха срам и отчаяние.

— Сбогом — дрезгаво изрече той.

Вратата изскърца, в къщата нахлу смразяващ вятър и разлюля завесите. Скарлет потрепера, докато го гледаше как тича по пътечката към каретата с просветваща на бледото зимно слънце сабя и с весело разлюлени ресни на пояса.