Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (50)

Глава L

Рет не се отклоняваше от безупречното си невъзмутимо поведение и в най-интимни моменти. Ала Скарлет никога не се освободи от отдавна възникналото чувство, че той прикрито я наблюдава, и беше сигурна, че ако ненадейно се извърне към него, ще улови в очите му онзи замислен и очаквателен поглед, в който се четеше безгранично, почти нечовешко търпение и който тя не можеше да изтълкува.

Понякога го намираше твърде сговорчив и удобен за съжителство въпреки досадния навик, който му бе присъщ — да не позволява на никого в негово присъствие да лъже, да се преструва на какъвто не е или да проявява смешно самохвалство. Той изслушваше приказките й за магазина, дъскорезниците, бара, затворниците, за средствата, които пръскаше да ги изхранва, и й даваше умни и практични съвети. Притежаваше неизчерпаема енергия за танци и забавления, тъй обичани от нея, както и безкраен запас от недотам пристойни историйки, които й разправяше в редките вечери без гости, след като масата бъдеше разчистена и пред тях се сервираше кафе и бренди. Тя откри, че той би й дал всичко, което пожелае, би отговорил на всеки неин въпрос, стига да беше зададен недвусмислено, ала в същото време неизменно се противопоставя на онова, което се мъчеше да му измъкне по заобиколен начин — чрез намеци и женски уловки. Позната й бе вече смущаващата му привичка да отгатва истинските й помисли и грубо да й се надсмива.

Сблъскваща се всекидневно със снизходителното му безразличие, което бе в основата на поведението му към нея, Скарлет често се питаше, но без особено любопитство, защо я е взел за съпруга. Мъжете се женеха по любов или за да имат домашно огнище и деца, или за пари, а тя бе уверена, че той не бе имал нито един от тези мотиви. Че не е влюбен в нея, нямаше и съмнение. Чудесната й къща наричаше кошмарно недоразумение на строителството и твърдеше, че предпочита да живее в първокласен хотел, отколкото в собствено жилище. А за деца не беше намекнал нито веднъж, за разлика от Чарлс и Франк. Един път, в настроение да кокетира, тя го запита защо се е оженил за нея и направо се разяри, когато той й отвърна с лукаво пламъче в очите: „Всеки човек изпитва нужда от някаква живинка край себе си — било то котенце, кученце или… жена, в краен случай.“

Не, него не го бе ръководила нито една от обичайните причини, поради които мъжете се женеха. Той я бе взел за съпруга само защото я желаеше, а по друг начин не би могъл да я получи. Сам го бе признал същата вечер, когато й направи предложението. Желаеше я както желаеше Бел Уотлинг. Тази мисъл не беше от приятните. Та то си беше чисто и просто оскърбление. Ала тя махна с ръка, както се беше научила да постъпва с всички неприятни обстоятелства. Двамата бяха сключили сделка, която лично нея устройваше напълно. Надяваше се, че и той е доволен, но това всъщност малко я засягаше.

Ала един следобед, когато беше отишла да се прегледа при доктор Мийд по повод на стомашни смущения, узна едно неприятно обстоятелство, на което не можеше просто да махне с ръка. В очите й бликаше неподправена омраза, когато привечер с гръм и трясък влезе в спалнята и съобщи на Рет, че очаква дете.

Той седеше отпуснат в едно кресло, облечен в копринен халат и обвит в дима от пурата си, и щом тя заговори, очите му остро се впиха в лицето й, ала нищо не продума. Наблюдаваше я мълчаливо и в цялата му поза се долавяше напрегнато очакване, което тя изобщо не забеляза. Бе изцяло завладяна от негодувание и отчаяние, за да има други мисли в съзнанието си.

— Знаеш, че не желая да имам повече деца. Изобщо никога не съм искала. Всеки път, когато се пооправя малко в живота, ще ми се тръсне някое бебе. Ах, недей да се подсмиваш тъй! Известно ми е, че ти също не го искаш. Олеле, Богородичке!

Той бе очаквал думите й с нетърпение, ала очевидно не това желаеше да чуе. Чертите му едва доловимо се изопнаха и очите му станаха безизразни.

— Защо да не го дадеш на мис Мели тогава? Нали ми беше споменала, че тя била тъй заблудена, та мечтаела за второ дете.

— Мълчи, че съм готова да те убия! Не го искам, казвам ти, не го искам!

— Така ли? Моля, продължавай.

— Да не мислиш, че няма начини? Вече не съм предишното глупаво момиченце. Сега знам, че жената може да се отърве, ако не желае да има деца. Има начини…

Той скочи от мястото си светкавично и я стисна за китката с изкривено от ужас лице.

— Глупачка такава, кажи ми истината! Направила ли си нещо?

— Не, не съм, но ще го направя. Да не мислиш, че ще си развалям отново фигурата, когато едва съм си оправила талията и тъй добре се забавлявам, и…

— Откъде ти хрумна? Кой ти втълпи тия глупости?

— Мейми Барт… тя…

— То се знае, че на една съдържателка на бардак подобни номера са до болка познати. Тази жена да не е стъпила повече в къщата, ясно ли е? Най-сетне това е мой дом и аз съм стопанинът тук. Дори не желая да разговаряш повече с нея.

— Ще правя каквото си искам. Пусни ме. Теб какво те засяга?

— Не ме засяга дали ще имаш едно дете или двайсет, но ме засяга, че можеш да умреш.

— Да умра ли? Аз?

— Точно така, да умреш. Мейми Барт сигурно не ти е казала, че съществува голяма опасност, когато се вършат подобни неща?

— Не — призна Скарлет неохотно. — Каза само, че с нейното средство всичко ще се уреди.

— Бога ми, ще я убия! — извика Рет с потъмняло от ярост лице. Когато погледна към обляната в сълзи Скарлет, гневът му поизчезна, но изражението му си оставаше все тъй сурово и напрегнато. Внезапно той я грабна на ръце и седна в креслото, притиснал я тъй здраво към себе си, сякаш се боеше да не се изтръгне от прегръдките му.

— Слушай, мила, за нищо на света не бих поверил твоя живот в собствените ти ръце. Чуваш ли? Бога ми, аз не повече от тебе искам деца, но нали мога да ги издържам? Не ми се слушат повече глупави приказки и да не си посмяла да… Скарлет, веднъж видях как едно момиче умря от такова нещо. Тя беше просто… е, при все това беше жена за чудо и приказ. Знай, че подобна смърт е ужасна. Аз…

— Боже мой, Рет! — извика Скарлет, тъй слисана от изблика на чувства в тона му, че забрави колко е нещастна. Никога не го бе виждала толкова развълнуван. — Къде… коя…

— Беше в Ню Орлиънс… о, преди години още. Бях млад и чувствителен. — Неочаквано той склони глава и зарови устни в косите й. — Ти ще родиш това бебе, Скарлет, та дори и да се наложи да те прикова в белезници до китката си през следващите девет месеца.

Тя се изправи в скута му и се вгледа в лицето му с открито любопитство. Под погледа й то веднага, като с магическа пръчка, възвърна спокойното си и безучастно изражение. Веждите му се повдигнаха и едното ъгълче на устата му леко се изкриви надолу.

— Толкова много ли означавам за тебе? — попита тя и спусна клепки.

Той я изгледа с преценяващ поглед, като се мъчеше да отгатне каква доза кокетство се крие във въпроса й. И като си обясни мотивите за държането й, отвърна безгрижно:

— Общо взето, да. Та аз толкова много средства вложих в тебе, че не бих искал сега да ги изгубя.

 

 

Мелани излезе от стаята на Скарлет трепереща от изтощение, но щастлива до сълзи — Скарлет беше родила момиченце. Напрегнат и тревожен, Рет стоеше прав във вестибюла, заобиколен с угарки от пури, които бяха прогорили дупки в скъпия килим.

— Сега можете да влезете, капитан Бътлър — пророни срамежливо тя.

Рет бързо мина покрай нея и влезе в стаята, където Мелани го зърна да се навежда над мъничкото голо бебче в скута на Мами, преди доктор Мийд да затвори вратата. Мелани се отпусна на един стол с поруменяло от смущение лице, задето неволно бе станала свидетелка на толкова интимна сцена.

„О, колко е трогателен капитан Бътлър! — помисли си тя. — И колко разтревожен беше! Пък и през цялото време нито капка не сложи в уста. Колко мило от негова страна. Повечето мъже тъй щедро се почерпват в такива случаи, че когато се роди бебето, вече едва се държат на крака. Боя се, че тъкмо сега изпитва голяма нужда да си пийне. Дали да се осмеля да му предложа? Не, ще бъде твърде дръзко от моя страна.“

Тя изпъна по-удобно в креслото гърба си, който все я наболяваше напоследък, та понякога й се струваше, че гръбнакът й ще се пречупи в кръста. О, каква щастливка бе Скарлет, че по време на родилните й мъки отвън пред вратата стоеше капитан Бътлър! Ако Ашли бе наблизо край нея в ужасния ден, когато се роди Бо, сигурно нямаше толкова много да страда. Ах, защо това малко момиченце зад затворената врата не беше нейно, а не на Скарлет! „О, колко съм лоша — гузно си рече тя веднага. — Завиждам на Скарлет за бебето й, а тя винаги е била тъй добра към мене. Прости ми, Господи, аз всъщност съвсем не исках детето на Скарлет, но… но толкова ми се ще да си имам свое!“

Тя подпъхна една възглавничка под изтръпналия си от болка гръб и жадно се вкопчи в мисълта за собствена дъщеря. Ала по този въпрос доктор Мийд беше категоричен. И макар тя самата да бе готова с риск за живота си да роди второ дете, Ашли не щеше и да чуе за това. Дъщеричка! Как би се радвал Ашли на една дъщеричка!

Дъщеря! Милостиви Господи! Тя се надигна в креслото разтревожена. „Та аз дори не казах на капитан Бътлър, че се е родило момиче! А той, разбира се, очаква момче. О, какъв ужас!“

Мелани знаеше, че майката приема с еднаква радост и момченцата, и момиченцата, ала за един мъж, особено тъй самолюбив като капитан Бътлър, момичето щеше да бъде истински удар, поставящ под съмнение неговата мъжественост.

Ала в този момент Мами се появи на прага, засмяна до уши, и прогони тревогите, като в същото време я накара да се пита озадачена що за човек е в действителност капитан Бътлър.

— Преди малко, кат къпех детето, — заговори Мами, — рекох да умиря мистър Рет, че няма що, простено е, дет не било момче. Пък той… Божке, мис Мели, знаете ли кво ми рече? Вика: „Кви ми ги разправяш, Мами? На кого е притрябвало момче? С момчета само ядове се берат. А момиченце да имаш, е цяла радост. Туй не си го давам за десет момчета.“ После се пресегна да грабне детето от мене, както си беше голичка, пък аз го плеснах през ръката и му викам: „Дръжте се прилично, мистър Рет! Аз само ще си кротувам, додет ви се намери син, и тогаз ще има да се смея, кат почнете да врещите от радост.“ А той само се подсмихва, клати глава и ми вика: „Мами, ти си била много глупава. Кво добро ще дочакаш от едно момче? Ей на̀, мене гледай.“ Та тъй, мис Мели, той се държа досущ кат жентълмен — с царствено благоволение завърши Мами.

Естествено, Мелани не можеше да не забележи колко много се е издигнал Рет в очите на Мами с поведението си.

— Де да знам, може и да съм се лъгала досега за мистър Рет. Ама дума да няма, туй е щастлив ден за мене, мис Мели. Че нали вече трето потомство от Робияровите момичета пових в пеленките, как да не е щастлив ден?

— О, да, денят е наистина щастлив, Мами. Най-щастливи са дните, когато се раждат дечица.

Ала в къщата имаше едно същество, за което денят не беше щастлив. В трапезарията със злочест вид се мотаеше Уейд Хамптън, когото току нахокваха, но най-вече не забелязваха изобщо. Рано същата сутрин Мами го разбуди рязко, облече го набързо и ги прати двамата с Ела да закусят у леля Пити. Единственото обяснение, което той получи, беше, че майка му е болна и ще се почувства по-зле, ако край нея се вдига шум. При новината за заболяването на Скарлет в дома на леля Пити бе настанала суматоха и тъй като готвачката бе залисана около развълнуваната си господарка, децата трябваше да се задоволят с оскъдната закуска, стъкмена от Питър. С всеки изминал час сърчицето на Уейд все по-силно се свиваше от страх. Ами ако майка му умре? Той познаваше момчета, чиито майки бяха умрели. Виждал беше катафалките, спрели пред домовете им, и разплаканите деца. Ако и с неговата майка станеше същото? Уейд много обичаше майка си, почти толкова, колкото се и боеше от нея и мисълта, че тя може да бъде откарана в черна кола, теглена от черни коне с окичени в пера хамути, пораждаше в гърдите му болка, която едва не го задушаваше.

Дойде обяд и тъй като Питър беше зает в кухнята, Уейд успя незабелязано да се измъкне през входната врата и се завтече към къщи с подгонени от страха крачета. Невъзможно беше чичо Рет, леля Мели или Мами да не му кажат истината. Ала чичо Рет и леля Мели не се виждаха никъде, а Мами и Дилси тичаха нагоре надолу по задните стълби, грабнали кърпи и легени с гореща вода, и дори не го забелязаха, че стои във вестибюла. От време на време на горния етаж се отваряше врата и тогава до слуха му долиташе гласът на доктор Мийд, който даваше отсечени нареждания. Веднъж чу майка си да простенва болезнено и избухна в неудържим плач. Вече знаеше, че тя ще умре. За да потърси утеха, залови се да милва жълтия котарак, легнал на припек върху перваза на прозореца. Ала на стария Том явно не му се нравеше да го безпокоят и се наежи срещу момчето, завъртял нервно опашка.

Най-после Мами, която слизаше по предните стълби с измокрена и смачкана престилка и смъкнало се боне, го зърна и се начумери. За Уейд Мами бе най-сигурният покровител и смръщеното й лице го накара да се разтрепери.

— Ей Богу, вий сте най-непослушното момче, дет съм виждала — смъмри го тя. — Нали ви заръчах да седите у мис Пити. Скоро да се връщате там!

— Мама дали няма да… ще умре ли тя?

— Ама че немирник, ей! Как тъй ще умира? То се знае, че не! Голяма беля са тез момчета. Хич не проумявам защо ги праща Господ на майка им и татко им. Хайде сега, махнете ми се от главата.

Но Уейд не се махна. Той се сгуши зад завесата на вратата във вестибюла, не докрай успокоен от думите на бавачката. Заболя го от укора, че момчетата били голяма беля, защото се стараеше да бъде добър. Един час по-късно на стълбите се показа леля Мели, бледа и уморена, но леко усмихната. Беше поразена, когато зърна нещастното му личице да се подава иззад завесата. Обикновено леля Мели бе неизменно готова да му отделя внимание. Тя никога не казваше като майка му: „Не ме закачай сега. Бързам“, или „Бягай оттук, Уейд. Имам работа.“

Ала този път леля Мели му рече:

— Ти се държиш като непослушно момче, Уейд. Защо не си у леля Пити?

— Мама ще умре ли?

— Боже мой, разбира се, че няма. Не бъди глупавичък. — А после умилостивена прибави: — Доктор Мийд току-що й донесе едно хубаво мъничко бебче, една сладка сестричка за теб, с която да си играеш, и ако се държиш добре, довечера ще можеш да я видиш. Хайде, тичай да играеш сега, но без да вдигаш шум.

Уейд се промъкна тихичко в празната трапезария с разтреперана неспокойна душица. Нима нямаше къде да се дене едно седемгодишно момченце, за да облекчи тревогите си в този слънчев ден, когато големите се държаха тъй странно? Той приседна на перваза на прозореца в нишата и загриза едно от листата на бегонията в сандъчето, поставено там на светлина. Беше тъй лютиво, че в очите му бликнаха сълзи и той отново се разплака. Майка му сигурно умираше, а него не щяха и да го погледнат и всички до един търчаха презглава заради някакво ново бебе, и то момиче. На Уейд бебетата никак не му бяха интересни, особено пък ако бяха момичета. Единственото момиченце, което познаваше отблизо, беше Ела, а тя досега с нищо не беше заслужила симпатията или уважението му.

Измина доста дълго време, а после доктор Мийд и чичо Рет слязоха по стълбите и застанали във вестибюла, тихо заприказваха. След това външната врата се отвори, докторът май си отиде, а чичо Рет влезе забързан в трапезарията, напълни си щедро чашата от кристалната гарафа и едва тогава зърна Уейд. Момченцето се сгуши уплашено, защото очакваше отново да му кажат, че е непослушен и че трябва да върви у леля Пити, ала чичо Рет взе, че се усмихна. Уейд никога не го беше виждал да се усмихва тъй и да изглежда толкова щастлив, затова окуражен скочи от перваза и изтича към него.

— Имаш си сестричка — съобщи Рет, като стисна сърдечно раменцата му. — Честна дума, такова хубаво бебче никога не си виждал! Ама ти защо плачеш?

— Мама…

— Майка ти сега тъкмо си хапва здравата пиле с ориз и сос, а като си изпие кафето, ще й приготвим сладолед. Днес и на тебе се полага двойна порция, стига да искаш. После пък ще те заведа да видиш сестричката си.

Отмалял от облекчение, Уейд се помъчи от учтивост да се покаже зарадван за сестричката си, но не успя. Всички се бяха побъркали заради някакво си момиче. А от него никой вече не се интересуваше, дори леля Мели и чичо Рет.

— Чичо Рет — плахо подзе той, — вярно ли, че хората обичат повече момичетата, отколкото момчетата?

Рет остави чашата си, вгледа се напрегнато в малкото личице и в очите му тутакси пролича разбиране.

— Не, не бих казал такова нещо — отвърна той със сериозен тон, сякаш в момента отново обмисляше този въпрос. — Просто момичетата създават повече грижи на хората, затова и повече се суетят около тях.

— А пък Мами вика, че момчетата били голяма беля.

— Мами просто е била разтревожена. Тя иначе не мисли така, сигурен съм.

— Чичо Рет, ти не щеш ли да имаш момченце вместо момиченце? — запита Уейд с надежда.

— Не — отвърна бързо Рет и като видя как помръкна лицето на детето, добави: — Защо ми е друго момченце, когато вече си имам?

— Имаш ли си? — извика Уейд и застина със зяпнала уста при тази новина. — Къде е то?

— Ето го тук — отвърна Рет, вдигна детето и го сложи на коляното си. — Ти си моето момче, сине, и друго не ми трябва.

За миг облекчението и щастието, че е желан, го заляха тъй стремително, че Уейд едва не се разплака отново. Той преглътна няколко пъти и завря глава в гърдите на Рет.

— Нали ти си моето момче?

— А може ли… може ли да бъдеш момче на двама души? — попита Уейд, колебаещ се между верността към баща си, когото не бе виждал никога, и обичта към човека, приласкал го с такова разбиране.

— Да — отговори твърдо Рет. — Та нали ти си момче и на майка си, и на леля си Мели.

Уейд размисли върху този довод. Той му се видя съвсем смислен и момчето със срамежлива усмивка потърка глава в рамото на Рет.

— Ти ги разбираш момченцата, нали, чичо Рет?

Мургавото лице на Рет отново се изопна и устните му скептично се изкривиха.

— Да — с горчивина промълви той. — Разбирам ги момченцата.

За момент Уейд отново бе обзет от страх — страх и внезапен пристъп на ревност. Чичо Рет не си мислеше за него, а за някой друг.

— Ти нали нямаш други момченца, а?

Рет го пусна на пода.

— Сега ще си пийна, а и ти също, Уейд. Ще изпиеш първия си тост в чест на сестричката.

— Ама ти нали нямаш други… — продължи да настоява Уейд, но като видя, че Рет посяга към гарафата с червено вино, възбудата, че се отнасят с него като с голям човек, го накара да забрави мисълта си.

— О, но аз не мога, чичо Рет! Обещах на леля Мели, че няма да пия, додето не завърша университета, и ако го изпълня, тя ще ми подари часовник.

— А пък аз ще ти подаря ланец за него, този, който нося сега, ако ти харесва — каза Рет, отново усмихнат. — Леля ти Мели е напълно права. Но тя е говорила за силен алкохол, а не за вино. Ти трябва да се научиш да пиеш вино като истински джентълмен, сине, и сега е тъкмо подходящ момент да започнем уроците.

Той сръчно и незабелязано разреди виното на Уейд с вода от другата гарафа, додето течността стана розова, и му подаде чашата. В този момент в трапезарията влезе Мами. Беше се преоблякла в най-хубавата си черна празнична рокля и бе с нова колосана престилка и боне. Докато се поклащаше към тях като патица, от полите и се носеше шумолене на коприна. Тревогата бе изчезнала от лицето й и почти беззъбите й венци бяха раззинати в широка усмивка.

— Честито ви новородено, мистър Рет! — поздрави тя.

Уейд застина с чаша, поднесена към устните. Той знаеше, че Мами никога не беше харесвала втория му баща. Досега не я беше чувал да му вика другояче освен „капитане Бътлър“ и макар да беше винаги вежлива с него, държеше се студено. А сега му се усмихваше, умилкваше му се и му викаше „мистър Рет“. Ама че ден — всичко се бе обърнало с краката нагоре!

— Струва ми се, че ще предпочетеш ром пред вино — каза й Рет и посегна към шкафа в нишата, откъдето извади тумбесто шише. — Бебето е истинска красавица, нали, Мами?

— Тъй си е — отвърна Мами и шумно млясна с устни, когато пое чашата.

— Да си виждала по-хубава?

— Ами… кво да ви река, сър, мис Скарлет беше много миличка, ама чак толкоз не.

— Я пийни още една чашка, Мами. Искам да те питам — гласът му звучеше важно и строго, но очите му святкаха шеговито, — какво е това шумолене, дето чувам?

— Амче кво може да е, мистър Рет? Туй е червената ми копринена фуста. — Мами се изкиска и запристъпя кокетно от крак на крак, тъй че цялото и мощно тяло се разлюля.

— Всичкият този шум от една фуста! Не вярвам. Имам чувството, че си скрила отдолу цяла камара сухи листа. Дай да видя. Вдигни си полата.

— Ама че сте и вий, мистър Рет! Уф, Господи Божке!

Мами хихикна, дръпна се две крачки назад и свенливо повдигна пола, тъй че отдолу се подадоха няколко сантиметра от волана на червената тафтена фуста.

— Доста време мина, докато я облечеш — измърмори строго Рет, но черните му очи бяха игриви и в тях бликаше смях.

— Да, сър, вярно си е и туй.

Тогава Рет каза нещо, което Уейд не разбра.

— Е, какво, вече няма ли муле в конска сбруя?

— Мистър Рет, мис Скарлет не е бивало да ви го казва туй. Ама вий нали няма да се гневите на една черна дъртуша?

— Не, няма. Просто исках да зная. Пийни си още една чашка, Мами. Абе я вземи цялата бутилка. Пийни и ти, Уейд! Вдигни тост.

— За сестричката! — извика Уейд и гаврътна чашката на един дъх. Задави се, взе да кашля и да хълца, а големите се разсмяха и взеха да го тупат по гърба.

 

 

От момента, в който се роди дъщеря му, Рет започна да озадачава всички околни с поведението си и разклати много от установените представи за себе си — представи, които и градът, и Скарлет с голяма неохота трябваше явно да променят. Кой би помислил, че тъкмо той ще се гордее тъй безсрамно и открито със своето бащинство? Особено в светлината на смущаващото обстоятелство, че първородното му дете е момиче, а не момче.

Мина време от щастливото събитие, а той продължаваше да бъде все тъй доволен и горд, че е баща. Това породи известна тайна завист у жените, чиито съпрузи приемаха раждането на децата си като нещо естествено и въодушевлението им изчезваше дълго преди кръщенето. Той спираше хората на улицата, разправяше им най-подробно за удивителните способности на дъщеря си, без дори да прояви задължителното учтиво лицемерие и да каже предварително: „Знам, че всеки мисли своето дете за най-необикновено, ала…“ Той намираше дъщеря си възхитителна, за нищо на света не би я сравнил с разни други дечурлига и не се опитваше да го крие. Когато новата бавачка позволи на бебето да посмуче парче тлъсто свинско и за пръв път взеха да го мъчат колики, държането на Рет накара врелите и кипели родители да се превиват от смях. Той повика на пожар доктор Мийд и двама други лекари и едва го удържаха да не погне с камшика горката бавачка. Тя бе тутакси уволнена и след нея се заредиха още цял куп други, които се задържаха най-много за по седмица. Никоя не бе достатъчно добра, за да удовлетвори взискателните условия, поставени от Рет.

Мами също гледаше с неодобрение на бавачките, които идваха и си отиваха, защото бе настроена ревниво спрямо всяка непозната негърка, а и не виждаше причина защо тя самата да не вземе бебето под своите грижи заедно с Уейд и Ела. Ала годините й вече се обаждаха и ревматизмът сковаваше тромавите й движения. Рет не се осмеляваше да й посочи тези си основания, поради които желаеше да наеме друга бавачка. Той й обясни, че не прилича на човек с неговото положение да има само една бавачка у дома си. Просто не изглеждало добре отстрани. Щял да вземе две други за тежката работа, а нея да сложи да ги командва. Мами се отнесе с разбиране към подобни съображения. По-многобройната прислуга щеше да повиши не само авторитета на Рет, но и нейния също. Ала тя категорично му заяви, че не желае в детската стая — нейното царство — някакви си мизерни освободени негърки. Тъй че Рет изпрати да доведат Приси от Тара. Той познаваше недостатъците й, но все пак тя беше от дълго време в семейството. Чичо Питър пък доведе една от внучките на брат си, момиче на име Лу, което бе принадлежало на семейство Бър, братовчедите на леля Пити.

Още преди Скарлет да се вдигне на крака, тя забеляза колко погълнат от бебето е Рет и гордостта му пред посетителите я озадачаваше и смущаваше. Беше напълно редно един баща да обича детето си, ала според нея не прилягаше на истински мъж да го показва тъй открито. Трябваше да бъде по-отчужден и нехаен, каквито бяха другите бащи.

— Правиш се на глупак — раздразнено му казваше тя — и аз просто не разбирам защо.

— Тъй ли? Е, не е чудно, че не разбираш. Истината е, че тя е първото създание, което изцяло ми принадлежи.

— Тя принадлежи и на мен също.

— Не, ти си имаш други две деца. Тя си е моя.

— Я го виж ти! Че кой го роди това бебе? Освен това, мили мой, аз също ти принадлежа.

Рет я погледна над тъмнокосата главица на дъщеря си и се усмихна някак странно.

— Истина ли е това, скъпа?

Само влизането на Мелани предотврати една от внезапните разгорещени разправии, каквито тъй често избухваха между тях през тези дни. Скарлет преглътна яда си, като наблюдаваше как Мелани поема бебето. Бяха се споразумели да нарекат момиченцето Юджини Виктория, ала през този следобед Мелани неволно й даде име, което щеше да й остане завинаги, както „Питипат“ бе изместило Сара Джейн от паметта на всички. Рет се надвеси над детето и каза:

— Очите й ще бъдат граховозелени.

— Нищо подобно! — извика възмутено Мелани, забравила, че почти същия оттенък имат очите на Скарлет. — Ще бъдат сини като очите на мистър О’Хара, сини като флага Бони Блу^[1].

— Бони Блу Бътлър — засмя се Рет, като взе детето от ръцете й и се вгледа в очичките му. И тъй, тя стана Бони и дори родителите й забравиха, че е кръстена на две кралици.