Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (35)

Глава XXXV

Когато излезе от сградата, валеше дъжд и небето беше мрачно сиво. Войниците по площада се бяха скрили на сушина в бараките си и улиците бяха пусти. Не се виждаха никакви карети и файтони и тя разбра, че ще трябва да извърви пеша дългия път до къщи.

Топлината от изпитото бренди угасна, додето пристъпяше бавно и мъчително. От студения вятър трепереше и ледените дъждовни капчици се забиваха като иглички в лицето й. Дъждът бързо намокри тънката наметка на леля Пити и сега тя висеше на безформени гънки около тялото й. Знаеше добре, че кадифената й рокля се съсипва, а перата на шапката са клюмнали и подгизнали, както когато бившият им собственик ги разхождаше на опашката си из калния стопански двор на Тара. Тухлените плочи на тротоара бяха изпотрошени, а някъде съвсем изкъртени. В дупките калта беше дълбока до глезен и пантофките й залепваха като в туткал, а от време на време съвсем се изхлузваха от краката й. Всеки път, когато се навеждаше да ги намести, подгъвът на роклята й се потапяше в калта. Тя дори не се опитваше да заобикаля локвите, а равнодушно газеше през тях, като влачеше зад себе си тежките си поли. На глезените си усещаше студената влажна фуста и дългите дантелени гащички, ала вече й беше напълно безразлично, че съсипва тоалета, на който толкова бе залагала. Беше премръзнала, сломена и отчаяна.

Как щеше да се върне в Тара и да погледне домашните си в очите след всичките си смели самонадеяни думи? Как щеше да им каже, че се налага да напуснат къщата, без да има къде да идат? Как можеше да изостави червените полета, високите борове, тъмните блата, безмълвното гробище, където под кедровата сянка бе и гробът на Елен?

Докато се препъваше по хлъзгавата улица, в сърцето й пламна неудържима омраза към Рет. Какъв долен тип беше той! Дано го обесеха, та да не й се наложеше никога вече да го види след позора и унижението, на които се беше подложила. Разбира се, ако бе поискал, можеше да намери начин да й даде парите. О, малко му е да го обесят! Слава Богу, че не можеше да я види в този момент, с мокрите дрехи, с разчорлена коса и тракащи от студ зъби. Кой знае колко отблъскващ беше видът й и как злобно би й се присмял той! Негрите, покрай които минаваше забързано, се хилеха направо насреща й и се кикотеха на шегите си, додето тя се хлъзгаше и препъваше из калта, и спираше задъхана, за да оправи пантофките си. Как се осмеляваха да й се хилят? Как дръзваха да се присмиват на нея, Скарлет О’Хара! Изпитваше страстно желание пред очите й да ги наложат с камшик, додето от гърбовете им рукне кръв. А тия безобразници янките ги бяха освободили, та да могат безнаказано да оскърбяват белите хора!

Когато тръгна по улица Уошингтън, пред нея се разкри мрачна гледка, напълно съответстваща на настроението й. Тук я нямаше оживената блъсканица, която бе забелязала на Прасковената улица. Някога в тази част се издигаха множество красиви къщи, ала от тях сега бяха възстановени само няколко. Потискаха я безбройните почернели основи и самотно стърчащи комини, известни вече под названието „часовоите на Шърман“. Пътеките, някога водещи към оживени домове, бяха обрасли с трева, а спретнатите навремето дворове се задушаваха в буренаци; на каменните стъпала за каретите бяха изписани все добре познати й имена, а край портите се издигаха коневръзите, където никога вече нямаше да бъдат преметнати поводи. Студен вятър и дъжд, кал и голи дървета, безмълвие и пустош. Колко мокри бяха краката й, а колко много път й оставаше още!

Зад гърба си чу тежко цамбуркане из локвите и се отмести бързо към вътрешната страна на тесния тротоар, за да опази наметката на леля Пити от нови пръски кал. По пътя бавно приближаваше кабриолет и тя се извърна да го погледне, решена да помоли да я качат, ако на капрата му седи бял човек. Когато кабриолетът се изравни с нея, дъждът й попречи да види кой го кара, ала успя да зърне, че човекът наднича към нея над мушамата, опъната от стърчишките чак до брадата му. Лицето му й напомняше за някого и когато приближи до пътя, за да го види по-отблизо, човекът се прокашля смутено и един познат глас, изпълнен със задоволство и смайване, възкликна:

— Нима това е мис Скарлет?

— О, мистър Кенеди! — извика тя и като се втурна през локвите, облегна се на калното колело, без да я е грижа повече за наметката. — Нямате представа колко се радвам да ви видя!

Той се изчерви от удоволствие, тъй като думите й очевидно бяха искрени, изплю бързо струйка тютюнев сок от другата страна на кабриолета и пъргаво скочи на земята. После с въодушевление разтърси ръката й, повдигна мушамата и й помогна да се качи в кабриолета.

— Какво правите сама в тази част на града, мис Скарлет? Не знаете ли, че сега е опасно? Пък и сте мокра до кости. Вземете това покривало и си загърнете краката!

Докато се суетеше около нея и кудкудякаше като квачка, тя с наслаждение се остави на грижите му. Приятно й бе някой мъж да се върти около нея, да се вайка и да й се поскарва, та бил той и Франк Кенеди, тази стара мома в панталони. След като Рет се отнесе толкова зле с нея, това й подейства като балсам за душата. Пък и колко хубаво бе да срещне някого от своя окръг, когато бе тъй далеко от дома! Тя забеляза, че е добре облечен, а кабриолетът нов. Конят беше млад и охранен, ала Франк изглеждаше много състарен за годините си, по-състарен, отколкото по Коледа, когато дойде в Тара. Беше отслабнал, с болезнено бледо лице, а жълтеникавите му очи сълзяха, целите обградени с бръчици и с торбички отдолу. Червеникавата му брадица беше още по-оредяла, опръскана с тютюнев сок и тъй проскубана, сякаш той непрестанно я подръпваше нервно. И все пак видът му бе весел и бодър в сравнение със скръбните, загрижени и уморени лица, които Скарлет виждаше навсякъде около себе си.

— Голямо удоволствие е за мене да ви срещна — сърдечно се обърна към нея Франк. — Не знаех, че сте в града. Миналата седмица се видях с мис Питипат, но тя не ми каза, че ще идвате. Дали… хм… дали… ъъ… Някой друг от Тара не пристигна ли с вас?

Наивният стар глупак явно имаше предвид Сюелин.

— Не — отвърна тя, като се уви по-плътно в топлото покривало и се помъчи да го загърне около шията си. — Дойдох сама, без да предизвестя леля Пити.

Франк даде знак на коня и той потегли, като стъпваше внимателно по хлъзгавия път.

— Добре ли са всички в Тара?

— О, да, горе-долу.

Трябваше да измисли някаква тема за разговор, а как само не й се приказваше! След поражението мозъкът й тежеше като олово и единственото й желание бе да се отпусне под топлата завивка и да си повтаря наум: „Сега няма да мисля за Тара. Ще мисля по-късно, когато няма да боли толкова.“ Да можеше да го накара да се разприказва и да си говори сам, додето пристигнеха, а тя да промърморва сегиз-тогиз „Това е просто чудесно“ или „Вие сте изключително умен и способен!“

— Толкова съм изненадана, че ви виждам, мистър Кенеди. Знам, че постъпвам зле, като се откъсвам от старите приятели, но не предполагах, че сте в Атланта. Май някой ми беше споменал, че сте в Мариета.

— В Мариета съм подхванал разни дела, много дела — отвърна той. — Мис Сюелин не ви ли каза, че се установих в Атланта? Не ви ли разправи за магазина ми?

Тя смътно си припомни, че Сюелин дрънкаше нещо за Франк и за магазина му, ала както винаги, не бе обърнала голямо внимание на приказките й. Достатъчно й бе да знае, че Франк е жив и че някой ден ще я отърве от грижата за сестра й.

— Нито думичка не ми е споменала — излъга тя. — Магазин ли имате? Та вие сте много предприемчив човек!

Той като че се огорчи малко, задето Сюелин не бе разгласила новината, ала от ласкателството й лицето му грейна.

— Да, имам магазин и смятам, че никак не е лош. Хората казват, че съм бил роден за търговец. — Той се разсмя доволно с онова кудкудякащо кискане, което винаги я бе дразнило.

„Самодоволен стар глупак“ — рече си тя.

— Ах, вие можете да постигнете успех във всичко, с което се захванете, мистър Кенеди. Но как, за Бога, съумяхте да откриете свой магазин? Когато ви видях по-миналата Коледа, казахте, че нямате пукната пара.

От гърлото му излезе скрибуцащо покашляне, той подръпна бакенбардите си и се усмихна нервно и плахо.

— Това е дълга история, мис Скарлет.

„Да благодарим на Бога! — помисли си тя. — Дано трае чак додето стигнем у дома.“ А гласно го подкани:

— Разкажете я, моля ви.

— Вие си спомняте последния път, когато се отбих в Тара, за да събирам провизии. И тъй, след това постъпих в действащата армия. С две думи, отидох да се бия. Не можех повече да си губя времето в интендантството. Съществуването на интендантство вече беше станало практически безпредметно, мис Скарлет, тъй като нищичко не можехме да съберем за армията, и аз си казах, че мястото на всеки здрав и прав мъж е на бойното поле. За кратко време се сражавах в кавалерията, додето не получих куршум в рамото.

Той изглеждаше много горд и Скарлет се обади:

— Какъв ужас!

— О, раната не беше чак толкова страшна, защото костта не беше засегната — с пренебрежение подхвърли той. — Изпратиха ме в една болница на юг и тъкмо се бях пооправил — янките ни връхлетяха. Ама че горещо стана тогава! Свариха ни съвсем неподготвени и всички, които можехме да ходим, се спуснахме да помагаме да се натовари на влакове имуществото от военните складове и болничното оборудване, за да се евакуира. Бяхме натоварили вече едва ли не цял влак, когато янките влязоха от единия край на града, а ние изчезнахме през другия, колкото можахме по-бързо. Ех, тъжна гледка се откри пред нас, както се бяхме покачили върху вагоните — видяхме как янките запалиха провизиите, които бяхме принудени да оставим на гарата. Ще повярвате ли, мис Скарлет, те изгориха стоки, струпани по протежение на близо километър покрай релсите! Самите ние едвам се измъкнахме.

— Какъв ужас!

— Именно, това беше истински ужас. Тогава хората ни се върнаха в Атланта, затова и нашият влак бе изпратен тук. Малко по-късно войната свърши, мис Скарлет, а този влак бе натъпкан със съдове, с кушетки, дюшеци, одеяла и никой не предяви претенции към тях. Предполагам, че по закон принадлежат на янките. Мисля, че това беше включено в условията на капитулацията, нали тъй?

— Ъхъ — разсеяно отрони Скарлет. Тя се бе постоплила вече и я налягаше дрямка.

— И до днес не зная дали постъпих правилно — продължи той с някак плачлив тон. — Ала си казах, че тези стоки няма да влязат в работа на янките. Те щяха вероятно да ги изгорят. А пък нашите бяха платили добра цена за тях, та реших, че по-правилно е да отидат в полза на Конфедерацията в лицето на един неин представител. Разбирате ли мисълта ми?

— Ъхъ.

— Радвам се, че сте съгласна с мене, мис Скарлет. Тази постъпка все пак ми тежеше малко на съвестта. Много хора са ми казвали: „Я забрави това, Франк“ — ала не е тъй лесно. Не мога да ходя с изправена глава, ако имам съмнения, че съм сторил нещо нередно. Вие как смятате, правилно ли съм постъпил?

— Разбира се — механично отвърна Скарлет, като се питаше за какво ли се вълнува старият глупак. Споменаваше нещо за угризения на съвестта. На неговата възраст би трябвало да се е научил вече да не се тревожи за незначителни неща. Ала той си беше по природа нервен, суетлив и превзет като стара мома.

— Радвам се да чуя, че мислите тъй. След капитулацията разполагах всичко на всичко с десетина сребърни долара. Знаете какво направиха с Джоунсбъро и с къщата и магазина, които имах там. Бях просто в безизходица. Тогава използвах десетте долара, за да сложа покрив на един стар магазин близо до Петте ъгъла, преместих в него болничното обзавеждане и се залових да го продавам. Всеки има нужда от порцеланови съдове, легла и дюшеци, а аз ги продавах евтино, защото съзнавах, че колкото са мои, толкова са и на останалите. Все пак понатрупах печалба, купих още стоки и търговията ми потръгна чудесно. Вярвам, че ще спечеля доста пари, ако нещата вървят все така.

При думата „пари“ съзнанието й моментално се избистри и цялото й внимание се насочи към събеседника й.

— Пари ли казахте, че сте спечелили?

Той видимо се наду при проявения от нея жив интерес. Като се изключи Сюелин, твърде малко жени му бяха засвидетелствали нещо повече от дължимата любезност и той бе поласкан, че Скарлет — някогашната първа красавица измежду девойките в окръга, тъй внимателно поглъща думите му. Франк забави малко коня, за да не пристигнат, преди да е довършил разказа си.

— Аз далеч не съм милионер, мис Скарлет, и в сравнение с онова, което притежавах преди, сегашното ми имущество изглежда незначително. И все пак тази година спечелих хиляда долара. То се знае, петстотин от тях отидоха за покупка на нови стоки, за поправка на магазина и за наема. Ала останалите петстотин са ми чиста печалба и ако работите вървят добре, догодина би трябвало да спечеля две хиляди долара. Ще ми свършат добра работа, не ще и дума, защото и с друго съм се захванал.

Щом се заговори за пари, Скарлет цяла пламна от любопитство и вълнение. С премрежени под гъстите мигли очи тя се премести малко по-близо до спътника си.

— С какво по-точно, мистър Кенеди?

Той се засмя и плесна коня с поводите.

— Страхувам се, че ви отегчавам с моите приказки, мис Скарлет. На една мила малка женичка като вас не й трябва да разбира от търговски дела.

Стар глупак, и толкова!

— О, аз си знам, че нищичко не разбирам, но все пак ми е интересно. Разказвайте ми още, моля ви, а което не разбирам, ще ми обясните.

— Добре тогава — другото, с което съм се захванал, е една дъскорезница.

— Какво?

— Работилница за рязане и рендосване на дървен материал. Още не съм я купил, но имам такова намерение. Тя се намира на Прасковения път, извън града, и е собственост на един човек на име Джонсън, но той иска да я продава. Спешно му трябват пари в брой, затова е намислил да я продаде, но ще остане да работи при мене срещу седмично заплащане. Мис Скарлет, в околността няма много предприятия от този род. Повечето бяха разрушени от янките. Тъй че всеки, който притежава дъскорезница, притежава все едно златна мина, защото в тези времена може да диктува цената на дървения материал. Янките изгориха толкова много къщи, че хората няма къде да живеят и народът е просто подлудял да строи. Нужни са огромни количества дървен материал, и то бързо. Напоследък сума хора се стичат в Атланта от селските райони, защото не могат да поддържат стопанствата си без труда на черните, а освен това непрекъснато прииждат янки и „торбаланковци“, та да смъкнат, ако могат, още по някоя кожа от гърбовете ни. Помнете ми думата, Атланта скоро ще стане голям град. А къщи не се строят без дървен материал, затова се каня да купя тая дъскорезница още щом… щом получа парите за стоките, продадени на кредит. Догодина по това време вече не би трябвало да имам никакви парични затруднения. Струва ми се… струва ми се, вие се досещате защо толкова напирам бързо да спечеля пари, нали?

Той се изчерви и отново издаде кудкудякащото си кискане.

„Мисли за Сюелин“ — каза си с отвращение Скарлет.

За миг й хрумна да му поиска на заем триста долара, но уморено отхвърли тази мисъл. Той щеше да се обърка съвсем, щеше да почне да шикалкави, да измисля извинения и накрая пак нямаше да й ги даде. Беше се трудил здравата, докато ги спечели, за да може да се ожени през пролетта за Сюелин, а ако се разделеше със спестяванията си, сватбата щеше да се отложи за неопределено време. Дори и да успееше да му внуши съчувствие и да въздейства върху съзнанието му за дълг към бъдещите роднини, тъй че да й обещае заем, Скарлет знаеше, че сестра й никога няма да го допусне. Сюелин все повече се тревожеше от обстоятелството, че на практика вече е стара мома, и света щеше да обърне, но нямаше да позволи сватбата й да се отложи.

Какво ли намираше старият глупак у това вечно хленчещо и недоволно момиче, та толкова държеше да му осигури топло гнезденце? Сюелин не заслужаваше нито любещ съпруг, нито доходите от магазин и дъскорезница. В мига, в който успееше да докопа малко пари, щеше да се надуе като пуйка и с нито един цент нямаше да помогне на Тара. Такава си беше Сюелин! Щеше да си затвори очите, без да се загрижи дали Тара ще им бъде отнета заради неплатени данъци, или ще изгори до основи, стига само тя да имаше хубави дрехи и „мисис“ пред името си.

Докато Скарлет си мислеше за осигуреното бъдеще на Сюелин и за собствената си неизвестна съдба, за заплахата над Тара, в гърдите й пламна гняв срещу несправедливия живот. Тя бързо отправи поглед към калната улица, за да не види Франк изражението й. Щеше да изгуби всичко, което притежаваше, а в същото време Сю… Внезапно у нея се роди решителен замисъл.

Сюелин не биваше да получи Франк заедно с магазина и дъскорезницата му!

Сюелин не ги заслужаваше. Щеше да ги получи тя самата. Помисли си за Тара, припомни си Джонас Уилкърсън на парадното стълбище, набрал отрова като усойница, и се вкопчи за последната сламка, която можеше да я спаси от пълното й житейско крушение. Рет беше излъгал надеждите й, ала Господ й беше пратил Франк.

„Дали ще мога да го уловя на въдицата? — Пръстите й се преплетоха здраво и тя впери невиждащ поглед в дъжда. — Ще успея ли да го накарам да забрави Сю и да ми направи скоростно предложение? Но щом съумях да доведа Рет почти пред прага на предложението, при Франк работата е в кърпа вързана! — Скарлет го изгледа внимателно изпод трепкащите си клепачи. — Не е красавец не ще и дума, трезво прецени тя. — Има лоши зъби и неприятен дъх, пък и е толкова стар, че може да ми бъде баща. При това е нервен, плах и умира от желание да угоди на всекиго, а по-неподходящи качества за мъж от тези не познавам и все пак той поне е възпитан човек и по-скоро бих изтърпяла съжителство с него, отколкото с Рет. С него бих се справила много по-лесно. Тъй или иначе, просяците нямат право на избор.“

Това, че той беше годеник на Сюелин, не тревожеше съвестта й. След пълното морално падение, тласнало я към Атланта и Рет, обстоятелството, че си присвоява мъжа, врекъл се на сестра й, изглеждаше просто дреболия, за която не си струваше да се безпокои в момента.

След като на хоризонта изгря нова надежда, тя несъзнателно се стегна и моментално забрави, че краката й са мокри и измръзнали. Присвитите й очи се втренчиха тъй продължително във Франк, че той се притесни и тя бързо сведе поглед, припомнила си думите на Рет: „Очи като вашите съм виждал у противниците си по време на дуел… Те не пораждат плам в мъжките гърди.“

— Какво ви е, мис Скарлет? Да не сте настинали?

— Да — безпомощно промълви тя. — Бихте ли имали нещо против… — Скарлет плахо се поколеба. — Бихте ли имали нещо против да си пъхна ръката в джоба на палтото ви? Съвсем е премръзнала, а маншонът ми е прогизнал от влага.

— Ама… ама… моля ви се, нищо против нямам! Та вие и ръкавици нямате! Боже, Боже, колко съм жестокосърдечен! Карам си бавничко и дрънкам ли, дрънкам, а вие сигурно умирате от студ и си мечтаете да застанете край огъня. Дий, Сали! Впрочем, мис Скарлет, аз тъй се увлякох да ви разправям за себе си, че дори не ви попитах какво правехте в такова време в онази част на града.

— Бях в щаба на янките — изплъзна се от устата й, преди да бе успяла да обмисли отговора си.

Пясъчножълтеникавите му вежди смаяно се повдигнаха.

— Как тъй, мис Скарлет! Войниците… Ама защо…

„Света Богородичке, помогни ми да измисля някоя хубава лъжа!“ — бързо отправи молитва тя. Франк не биваше в никакъв случай да се досети за срещата й с Рет. Според Франк Рет бе най-черният негодник и за почтените жени не беше безопасно да разговарят с него.

— Отидох… отидох, за да видя дали… някой от офицерите няма да купи от мене фини бродерии за съпругата си. Аз много хубаво бродирам.

Той се отпусна поразен на мястото си, а на лицето му се изписаха негодувание и объркване.

— Отидохте при янките? Ах, мис Скарлет! Не биваше да правите това. Защо… защо… Сигурен съм, че баща ви не знае. Да не би мис Питипат…

— О, ще умра, ако кажете на леля Питипат! — извика тя с истинска тревога и избухна в сълзи. Лесно й беше да се разплаче, защото бе премръзнала и нещастна, ала ефектът беше удивителен. Франк не би могъл да придобие по-смутен вид дори ако тя най-неочаквано започнеше да се разсъблича. Той цъкна няколко пъти с език, като мърмореше: „Гледай ти, гледай ти!“ — и ръкомахаше безпомощно, за да я успокои. През главата му мина дръзката мисъл да притисне главата й до рамото си и да я погали, но до този момент не бе постъпвал тъй с никоя жена и не знаеше как да го стори. Възхитителната Скарлет О’Хара, тъй жизнерадостна и миловидна, сега плачеше в кабриолета му. Скарлет О’Хара, ненадмината по гордост, бе предлагала на янките бродерия за продан. Сърцето му се стапяше от мъка.

Тя продължаваше да хлипа, като отронваше откъслечни думи, и той схвана, че в Тара нещата не са в ред. Мистър О’Хара все тъй не бил на себе си и храната пак не достигала за многото гладни гърла. Ето защо тя дошла в Атланта, за да се опита да припечели малко пари за себе си и момченцето си. Франк отново цъкна с език и внезапно откри, че главата й е притисната към рамото му. Как ли се беше озовала там? Невъзможно бе той да я е привлякъл, но ето на, фактът си беше факт и Скарлет О’Хара хълцаше безпомощно, опряна на мършавите му гърди, изпълващи се с вълнуващо непознато усещане. Той я погали плахо по рамото, но като видя, че не го отблъсква, набра дързост и я погали вече уверено. Какво безпомощно, мило, женствено, миниатюрно създание беше тя. И колко наивно и смело от нейна страна да се опита да печели пари с бродиране. Ала да общува с янките, това вече беше прекалено.

— Няма да кажа на мис Питипат, но трябва да ми обещаете, мис Скарлет, че никога повече няма да правите така. Само при мисълта, че момиче с вашия произход…

Влажните й зелени очи безпомощно потърсиха неговите.

— Но аз трябва да сторя нещо, мистър Кенеди. Трябва да се погрижа за бедното си момченце, защото ние с него вече си нямаме закрила.

— Вие сте смела малка женичка — тържествено заяви той, — ала аз няма повече да допусна да се занимавате с такива работи. Семейството ви ще потъне в земята от срам.

— Какво да правя тогава? — плувналите й в сълзи очи се вдигнаха към него и изразът им говореше, че тя се осланя изцяло на този човек, когото считаше сведущ по всички житейски проблеми.

— Не мога да ви дам съвет начаса. Ала все нещо ще измисля.

— О, уверена съм в това! Вие сте тъй находчив… Франк.

Никога преди не беше го наричала с малкото му име и като го чу от нейните уста, той хем се стресна, хем се разнежи. Горкото момиче навярно бе тъй разстроено, че не бе и забелязало неволната си грешка. За сестрата на Сюелин О’Хара, без да се поколебае, той би направил всичко, което е по силите му. Измъкна от джоба си червена носна кърпа на точки и й я подаде, а тя изтри очите си и на треперещите й устни пропълзя колеблива усмивка.

— Аз съм една глупачка — промълви тя с тон, който молеше за извинение. — Простете ми, моля ви.

— Не сте глупачка. Вие сте храбра малка женичка и бедата ви е, че сте се нагърбили с непосилно тежък товар. Боя се, че мис Питипат няма да ви помогне кой знае колко. Чух, че изгубила почти цялото си имущество, а и самият мистър Хенри Хамилтън е в тежко материално положение. Много бих желал аз да имам дом, за да ви предложа подслон в него. Но вие не бива да забравяте, мис Скарлет, че когато се оженим с мис Сюелин, за вас винаги ще има място под покрива ни, а и за Уейд Хамптън също.

Ето сега беше моментът! Явно светците и небесните ангели я закриляха, щом й бяха пратили този тъй удобен случай. Тя съумя да се покаже сепната и отвори уста, като че да заговори бързо, но я затвори демонстративно.

— Хайде, хайде, нали знаете, че тази пролет ще ви ставам зет — с нервна шеговитост продума той. Ала когато видя очите й да се наливат със сълзи, попита тревожно: — Какво се е случило? Да не би мис Сю да е болна?

— О, не! Не!

— Нещо не е в ред. Трябва да ми кажете какво е.

— Не, не мога! Аз не знаех! Не можех да допусна, че не ви е писала… Ах, каква подла постъпка!

— Но какво е станало, мис Скарлет?

— О, Франк, аз се изпуснах, без да ща, но бях сигурна, че знаете… че тя ви е писала…

— Какво да ми е писала? — Той цял трепереше.

— Ах, как можа да постъпи тъй с изискан човек като вас!

— Но какво е направила?

— Значи не ви е писала? Предполагам, че не е посмяла да го стори от срам. То си е и за срам! Собствената ми сестра да постъпи тъй подло!

Франк бе вече толкова слисан, че дори и въпроси не можеше да задава. Той седеше втренчен в нея с посивяло лице, а поводите бяха отпуснати в безжизнено увисналите му ръце.

— Идния месец тя се омъжва за Тони Фонтейн. О, Франк, много съжалявам. Как можа да се случи аз да ви го съобщя първа! Сю просто се умори да чака и се уплаши да не остане стара мома.

 

 

Когато Франк помогна на Скарлет да слезе от кабриолета, Мами стоеше на предната веранда. Тя очевидно бе прекарала доста време там, защото вехтият тюрбан на главата й беше влажен, а и по износения, плътно загърнат шал личаха мокри петна от дъждовните пръски. Сбръчканото й черно лице бе класическа маска на гняв и тревожно напрежение, а устната й бе издадена повече, отколкото във всички други критични моменти, които Скарлет си спомняше. Тя стрелна с поглед Франк и като го позна, изражението й се промени и на лицето й се появи задоволство, недоумение и някакво подобие на чувство за вина. Тя се заклатушка към Франк с радостни приветствия на уста и когато той й стисна ръка, ухили се доволно и направи реверанс.

— Колко е хубаво да срещнеш земляк — рече тя. — Как сте, що сте, мистър Франк? Бога ми, веднага се познава, че туй е важен и културен господин. Да знаех, че мис Скарлет е с вас, никога нямаше да се кося тъй. Чудех се къде ли се е дянала. Кат се върнах и видях, че я няма, защурах се из къщи, се едно муха без глава. Ами да, кат си рекох, че сама кръстосва тоз град, дет на сяка крачка ти се завират онез долни освободени негри. Що, душичке, не ми казахте, че ще излизате? Пък сте и простинали отгоре на туй!

Скарлет лукаво намигна на Франк и макар да бе поразен от лошата новина, чута току-що, той се усмихна, защото разбираше, че тя го подканя да мълчи и го въвлича в един приятен интимен заговор.

— Изтичай да ми намериш сухи дрехи, Мами — нареди тя. — Приготви ми и горещ чай.

— Господи, на кво прилича новата ви рокля възропта Мами. — Сума време има да се мотая, додет я суша и четкам, та да може да се облече за сватбата довечера.

Тя влезе в къщата, а Скарлет се наклони плътно към Франк и му пошепна:

— Моля ви, елате на вечеря днес. Ние сме тъй самотни. А после ще идем на венчавката. Съгласете се да ни придружите! И не казвайте, ако обичате, нищо на леля Пити за… за Сюелин. Това ужасно ще я разстрои и аз няма да понеса срама, че сестра ми…

— О, няма! Няма! — припряно я увери Франк, който и без това изтръпваше от страх новината да не бъде разгласена.

— Вие бяхте много мил с мене днес и ми сторихте толкова добрини. Вече отново се чувствам смела. Тя стисна ръката му на раздяла и го довърши с един искрящ настойчив поглед.

Мами, която я чакаше до самата врата в антрето, я изгледа с непроницаемо лице и я последва с пухтене по стълбите до спалнята. Без да отрони нито дума, тя съблече мокрите й дрехи, разпростря ги върху столовете и настани Скарлет в леглото. Когато се върна в стаята с чаша горещ чай и топла тухла, увита във вълнена кърпа, тя сведе очи към Скарлет и продума с тон, в който личаха нотки на известно разкаяние, нещо небивало за нея, поне откакто Скарлет я знаеше:

— Агънцето ми, що не казахте на бавачката си кво сте си наумили. Тогаз хич нямаше да се натискам да бия тоз път до Атланта. Стара съм вече да търча нагоре-надолу.

— Какво искаш да кажеш?

— Мене ли ще ме преметнете, душичке? Познавам ви аз. Видях лицето на мистър Франк, видях и вашто. Чета мислите в главата ви, както пасторът чете Библията. Пък и дочух кво му пошушнахте за мис Сюелин. Аз да знаех, че мистър Франк бил тоз, след когото сте хукнали, нямаше да мръдна от къщи, щот там ми е мястото.

— Аха — измърмори Скарлет, като се сгуши удобно под завивките, разбрала, че е безполезно да се опитва да хвърля прах в очите на Мами. — А ти подир кого мислеше, че съм хукнала?

— Отде да знам, детето ми, ама вчера хич не ми хареса физиономията ви. Освен туй си спомних едно писмо на мис Питипат до мис Мели, че онзи мискинин Бътлър бил червив с пари, а за него съм се наслушала на лоши неща. Виж, мистър Франк е друго нещо, той е порядъчен човек, пък макар да не е толкоз хубав.

Скарлет я изгледа остро, но Мами устоя на погледа й, застанала насреща невъзмутима и всезнаеща.

— И какво смяташ да правиш сега? Ще издрънкаш всичко на Сюелин, тъй ли?

— Ще направя квот мога да ви помогна, та да се харесате на мистър Франк — отвърна Мами и подпъхна завивките около врата на Скарлет.

Додето Мами се суетеше из стаята, Скарлет лежа мълчаливо, изпълнена с облекчение, задето помежду им нямаше нужда от думи. Не й беше искано обяснение, нито й бяха отправяни упреци. Мами разбираше и си мълчеше. В нейно лице Скарлет бе намерила по-безпощадна реалистка и от самата себе си. Пъстрите, пълни с мъдрост очи на старото й лице проникваха надълбоко и виждаха ясно с непосредственото възприятие, присъщо на дивака и детето — възприятие, необременявано от етични съображения, щом любимката й е в опасност. Скарлет беше нейна питомка и щом желаеше да получи нещо, тя самата щеше да й помогне, та макар това нещо да принадлежеше другиму. Дори не й дойде наум за правата на Сюелин и Франк Кенеди и мисълта за тях двамата само я накара мрачно да се изсмее в себе си. Скарлет беше в беда и си помагаше както можеше, а Скарлет беше дете на мис Елен. Мами застана на нейна страна, без да се поколебае нито за миг.

Скарлет почувства мълчаливата й подкрепа и докато топлината от тухлата под краката й я сгряваше постепенно, надеждата, затрептяла колебливо по пътя за вкъщи в мразовития ден, се разгоря в буен пламък. Той я обгърна цяла и накара сърцето й да раздвижи кръвта във вените й на мощни тласъци. Силите й се възвръщаха и обзета от лудешка възбуда, тя се разсмя гласно. Мисълта, че е избягнала поражението, я изпълваше с въодушевление.

— Подай ми огледалото, Мами — каза тя.

— Не си отвивайте раменете — нареди Мами, като й подаде огледалото с цъфнала на дебелите устни усмивка.

Скарлет се огледа.

— Приличам на привидение — рече тя, — а косата ми е рошава като конска грива.

— Верно, поразтурил ви се е фасонът.

— Хм… силно ли вали?

— Не виждате ли, сипе се кат из ведро.

— Въпреки това ще трябва да те пратя до центъра на града.

— В тоз дъжд? За нищо на света.

— Ако не идеш, аз ще изляза.

— Ква е таз работа, дет не може да потърпи? Тва, дет го свършихте, не беше ли премного за един ден?

— Трябва ми едно шише одеколон — обясни Скарлет, докато внимателно изучаваше външността си в огледалото. — Искам да ми измиеш косата и да я изплакнеш с одеколон. Купи ми и едно бурканче желе от дюлево семе, за да я опъна и пригладя.

— Хич и не мисля да ви мия косата в туй време, нито пък ще ви позволя да си туряте одеколон по главата, както правят безсрамниците. Туй няма да го бъде, додет аз съм жива.

— Ще направиш каквото ти казвам. Вземи от кесийката ми златната монета от пет долара и иди в града. И още… щом тъй и тъй ще ходиш, купи ми… ъъ… едно бурканче руж.

— Туй пък кво е? — с подозрение я изгледа Мами.

Скарлет посрещна погледа й хладнокръвно, но вътрешно далеч не се усещаше тъй сигурна. Да водиш Мами за носа, не беше лесна работа.

— Няма значение. Като кажеш така, ще ти дадат каквото трябва.

— Дума да не става да купувам нещо, дет не го знам кво е.

— Щом си толкова любопитна, това е боя! Боя за лице. Слушай, недей да ми стоиш като тресната, ами върви.

— Боя! — ахна Мами. — Боя за лице! Не си мислете, че сте чак толкоз пораснала, та да не мога да ви напляскам! И туй доживях да чуя! Да не сте се побъркали? Мис Елен в гроба ще се обърне! Да си мазотите лицето кат…

— Много добре знаеш, че баба Робияр си е боядисвала лицето и…

— Да, мис, и туй не беше сичко, ами носеше само една фуста, че и нея квасеше с вода, та да прилепне и да й очертава краката, ама вие да си избиете таз щуротия от главата! Когат старата мис беше мома, нравите си бяха таквиз — разтурени, а пък оттогаз времената се промениха, не ще и дума, затуй…

— За Бога! — извика Скарлет, изгубила търпение, и отметна завивките настрани. — Я най-добре си заминавай право в Тара!

— Не можете току-тъй да ме пращате в Тара, ако не ща. Аз съм свободна — разпалено отвърна Мами. — Тука ще стоя, и толкоз. Бързо да си легнете в кревата. Точно сега ли искате да пипнете някоя племония? Оставете кринолина! Айде, пиленцето ми. Не бива да се показвате вън в туй време, мис Скарлет. Мили Божке! Същински бащичко сте! Лягайте в кревата. И никва боя няма да ви купувам! Та нали ще умра от срам, кат се научат хората, че е за мойто дете! Мис Скарлет, толкоз сте хубавка и свежа, що ви е таз боя? Само пропадналите жени се цапотят с таквиз неща, душичке.

— Че да не им е зле?

— Господи, чуй я само кво говори! Агънцето ми, грехота е да се приказва тъй! Айде, душичке, изуйте ги тез мокри чорапи. Няма да ви пусна сама да купувате мазила. Мис Елен ще има да ме преследва и насън. Лягайте си в кревата. Аз ще вървя. Може пък да намеря някой магазин, дет не ни знаят.

 

 

Същата вечер у мисис Елсинг, след като Фани беше венчана вече и музикантите под ръководството на стария Леви настройваха инструментите си за танците, Скарлет доволно се оглеждаше наоколо си. Изпитваше приятна възбуда от обстоятелството, че отново присъства на забава. Доброто й настроение се дължеше и на топлия прием, който й оказаха. Когато влезе в къщата подръка с Франк, всички се втурнаха към нея с радостни викове и приветствия, целуваха я и стискаха ръката й, споделяха колко ужасно им липсва и как няма да я пуснат да се връща вече в Тара. Мъжете по всяка вероятност решиха великодушно да забравят колко упорито се бе старала да разбие сърцата им едно време, а девойките — как бе правила всичко възможно да привлече поклонниците им и да ги откъсне от тях. Дори госпожите Мериуедър, Уайтинг, Мийд и останалите възрастни дами, държали се тъй хладно с нея през последните дни на войната, сякаш бяха изтрили от паметта си лекомисленото й поведение и собственото си неодобрение и виждаха в нея само своя посестрима по страдание, която при това е племенница на Пити и вдовица на Чарлс. Те я целуваха, изказваха със сълзи на очи съболезнования по повод кончината на майка й и я разпитваха надълго и нашироко за баща й и сестрите й. Всички задаваха въпроси за Мелани и Ашли и искаха да разберат защо и те не са пристигнали.

При цялото си задоволство от пожънатия успех Скарлет чувстваше известна неловкост, която се мъчеше да прикрие и която бе породена от вида на кадифената й рокля. Тя все още бе влажна от коленете надолу и опръскана около подгъва въпреки отчаяните усилия от страна на Мами и готвачката, въоръжени с чайник вряла вода и чиста четка, и въпреки че часове наред бе размахвана пред открития огън. Скарлет се боеше да не би някой да забележи окаяното й състояние и да се досети, че това е единствената й хубава рокля. Беше донякъде ободрена от факта, че много от роклите на останалите гостенки бяха в далеч по-трагичен вид. Макар да бяха старателно изкърпени и огладени, веднага биеше на очи, че са вехти. Нейната може и да бе влажна, ала поне беше нова и без кръпки — всъщност единствената нова рокля сред всички тоалети с изключение на бялата атлазена венчална премяна на Фани.

Като си припомни какво й бе разказала леля Пити за финансовото състояние на Елсингови, тя се зачуди откъде ли са намерили средства за атлазената рокля, че и за закуски, украса и музиканти при това. Вероятно им бе струвало доста скъпичко. Или бяха взели пари на заем, или пък целият род на Елсингови с общи усилия бе вдигнал тази пищна сватба. Подобна церемония в тези тежки времена се стори на Скарлет неразумно разточителство от рода на надгробните плочи на братята Тарлтън и тя изпита същото раздразнение и липса на съчувствие, които я бяха споходили и в семейното гробище на Тарлтънови. Отминали бяха дните, когато можеха безгрижно да се пилеят пари. Защо хората упорстваха и пилееха със замах, типичен за старото време, когато то бе отлетяло безвъзвратно?

Ала само след миг тя се пребори с яда си. Похарчените пари не бяха нейни и не си струваше заради хорските глупости да си разваля удоволствието от вечерта.

Скарлет откри, че познава младоженеца много добре — той беше Томи Уелбърн от Спарта и през шейсет и трета година, когато бе ранен в рамото, тя се грижеше за него в болницата. Тогава той беше хубав висок младеж, изоставил медицинските науки, за да се присъедини към кавалерията. Сега изглеждаше като дребен старец — тъй приведена беше стойката му от раната в бедрото. Движеше се със затруднение и както бе отбелязала леля Пити, вървеше като разчекнат. Ала той самият сякаш не си даваше сметка за вида си или пък това не го засягаше и държането му беше на човек, който никому не би останал длъжен. Беше изгубил всякаква надежда да продължи образованието си по медицина и сега в качеството на предприемач бе наел една бригада ирландци и се беше захванал със строежа на новия хотел. Скарлет се чудеше как успява в неговото състояние да се справя със служба, свързана с толкова тичане и главоболия, но не зададе никакви въпроси, тъй като мрачно си даде сметка, че за хората, подгонени от нужда, няма нищо невъзможно.

Томи, Хю Елсинг и дребният, подобен на маймунка Рене Пикар разговаряха с нея, докато столовете и мебелите се местеха до стената в подготовка за танците. Хю не се беше променил, откакто Скарлет го бе видяла за последен път през шейсет и втора. Все си бе същият слаб и чувствителен младеж с надвиснал над челото светлокестеняв перчем и ръцете му, които тя добре си спомняше, бяха пак тъй крехки и изнежени. Ала Рене бе много променен след онзи отпуск, когато се бяха оженили с Мейбъл Мериуедър. Беше запазил игривото пламъче в черните си очи, издаващи галския му произход, както и присъщата за креолите буйна живост, ала безгрижният смях не можеше да прикрие известна твърдост в изражението му, каквато в началото на войната липсваше. Вятърничавият му контешки вид, който бе сякаш негова неотменна отличителна черта, бе напълно изчезнал заедно с крещящата ориенталска униформа на зуав.

— Страни като рози, очи като изумруди! — издекламира той със силен френски акцент, додето се навеждаше да целуне ръка на Скарлет, за да отдаде дължимото на ружа по лицето й. — Все тъй хубава сте, както в деня на оная благотворителна забава. Спомняте ли си? Няма да забравя как хвърлихте венчалния си пръстен в кошницата ми. Това се казва смела постъпка! Ала никога не бих допуснал, че толкова дълго време няма да пожелаете да поставите нов на пръста си!

Очите му блеснаха лукаво и той смушка Хю с лакът в ребрата.

— Нито пък аз съм допускала, че ще разкарвате сладкиши с кола, Рене Пикар — отвърна му тя.

Ала вместо да се засрами, че е изобличен в такова недостойно занятие, той изглеждаше доволен и като се разсмя гръмко, шляпна Хю по гърба.

— Сразен съм! — извика той. — Накара ме тъща ми, мадам Мериуедър, и това е първата работа, за която аз, Рене Пикар, се залавям в живота си. А можех да остарея, като се занимавам само с отглеждане на чистокръвни коне и с цигулката си! Но сега разкарвам сладкиши с фургон и това дори ми харесва. Мадам тъща ми е способна да накара човек да върши всичко, което тя пожелае. Ако я бяха назначили за генерал, щяхме да спечелим войната, какво ще кажеш, Томи?

„Що за глупост! — помисли си Скарлет. — Близките му притежават земя, простираща се на петнайсет километра по брега на Мисисипи, и голяма къща в Ню Орлиънс, а на него му харесвало да бъде каруцар!“

— Ако моята и твоята тъща бяха в армията, щяхме да победим янките за една седмица — потвърди Томи и погледът му проследи стройната, неподдаваща се на годините фигура на мисис Елсинг — негова тъща от един час насам. — За да се държим толкова дълго, заслугата е главно на жените в тила, които не се предадоха докрай.

— Които никога няма и да се предадат — поправи го Хю и се усмихна гордо, но малко горчиво. — Нито една от присъстващите дами не се е огънала пред врага, независимо как са се проявили мъжете от семейството при Апоматокс. А на жените тук е било много по-тежко, отколкото на нас. Ние поне си изливахме горчилката в боя.

— А те са натрупвали омраза — завърши Томи. — Виждаш ли, Скарлет, дамите много повече от нас самите се тревожат от незавидното ни положение в обществото. Хю трябваше да стане съдия, Рене — да свири на цигулка пред многобройна публика в Европа… — Той сви глава между раменете си, тъй като Рене на шега замахна да го удари. — Аз самият щях да бъда лекар, а сега…

— Време ни дайте! — възкликна театрално Рене. — Тогава аз ще стана Тортеният принц на Юга, добричкият ми Хю ще бъде Крал на дървосекачите, а ти, скъпи Томи, ще притежаваш ирландски роби вместо черни. Нека има промяна, та да е весело! А на вас и мис Мели какво донесе промяната, мис Скарлет? Сигурно доите кравата и берете памук, а?

— Нищо подобно — хладно отвърна Скарлет, която съвсем не проумяваше как може Рене да приема несгодите с такова леко сърце. — Черните вършат това.

— Чувам, че мис Мели нарекла момченцето си Борегар. Предайте й, че аз, Рене, го одобрявам и че само Христос е по-достойно сред всички имена.

И макар че се усмихваше, очите му блеснаха от гордост при споменаване името на неустрашимия герой на Луизиана.

— Да не забравяме и Робърт Едуард Лий — намеси се Томи. — Не че искам да оспоря славата на стария Бо, ала първият ми син ще се казва Боб Лий Уелбърн.

Рене се засмя и сви рамене.

— Ще ви разкажа нещо, което звучи като анекдот, но е действителен случай. Така ще разберете какво е мнението на креолите за храбрия ни Борегар и за вашия генерал Лий. Във влака, близо до Ню Орлиънс, един вирджинец от армията на генерал Лий се срещнал с креол от частите на Борегар. Вирджинецът се разприказвал как генерал Лий направил туй, как генерал Лий направил онуй. Креолът го изслушал учтиво, а после сбърчил чело, като че се опитвал нещо да си припомни, и изведнъж възкликнал с усмивка: „Генерал Лий! Ах, да! Сетих се най-после! Генерал Лий, разбира се! Човекът, за когото генерал Борегар се изказва тъй ласкаво!“

Скарлет се опита да се покаже любезна и да се присъедини към смеха на останалите, ала съвсем не можеше да схване смисъла на историята и от всичко казано й стана ясно само, че и креолите, както гражданите на Чарлстън и Савана, се държат здраво помежду си. При това винаги бе смятала, че синът на Ашли би трябвало да носи името на баща си.

След предварително разсвирване и настройка музикантите подхванаха „Старият Дан Тъкър“ и Томи се обърна към нея.

— Ще танцувате ли, Скарлет? Аз не мога да се възползвам от честта, но Хю или Рене…

— Не, благодаря ви. Все още съм в траур заради майка ми — бързо отвърна Скарлет. — Ще поседя, додето траят танците.

Тя потърси с поглед Франк Кенеди, откри го край мисис Елсинг и го повика при себе си.

— Ще седна ей в онази ниша там, а вие ми донесете от закуските и хубавичко ще си побъбрим — пошушна му тя, когато другите трима мъже се отдалечиха.

Той се забърза послушно да й донесе чаша вино и тъничко парче торта, а Скарлет седна в нишата в дъното на гостната и внимателно разстла полите си, тъй че петната да не се забелязват. При толкова много хора сред празничната възбуда, която създаваше музиката, от съзнанието й напълно се изтри сутрешното унижение пред Рет. Утре щеше да се върне в мислите си към поведението на Рет и собствения си срам и отново да се предаде на терзания. Утре щеше да я измъчва съмнение дали е успяла да заплени наранения объркан Франк. Но тази вечер си бе забранила тревоги. Тази вечер животът кипеше във всяка фибра на тялото й, сетивата й бяха нащрек, а в очите й блестеше вяра в успеха.

Застанала в издигнатата ниша, Скарлет отправи поглед към просторния салон, огледа танцуващите двойки и си припомни колко красива изглеждаше същата тази стая, когато тя дойде за пръв път в Атланта през време на войната. Тогава паркетът блестеше като огледало, а полилеят улавяше и отразяваше в стотиците си миниатюрни призмички всеки лъч от многобройните свещи и по стените танцуваха вълшебни отблясъци, хвърляни сякаш от огромни диаманти и сапфири. Навремето лицата от старинните портрети, излъчващи достойнство и изисканост, наблюдаваха гостите с благ израз на гостоприемство. Канапетата от розово дърво тогава бяха меки и приканващи, а едно от тях — най-голямото, стоеше на почетно място в същата тази ниша, където сега седеше Скарлет. То беше любимото й място по забавите. Оттук се разкриваше гледката на цялата красива гостна и трапезарията зад нея с овалната махагонова маса, на която се събираха двайсет души, и двайсетте стола с изящни тънки крака, подредени до стените, масивния скрин и бюфета, пълен със сребърни прибори и съдове, със свещници за по седем свещи, гарафи, красиви шишета и блестящи малки чаши. В първите години на войната Скарлет често бе седяла на това канапе, винаги с някой хубав офицер край себе си, и бе слушала изпълнения на цигулка и контрабас, на акордеон и банджо, бе улавяла с наслада приятното шумолене на танцуващи нозе по излъскания под.

Сега полилеят беше тъмен. Висеше накриво и повечето от стъклените призмички бяха изпочупени, сякаш янките, обитавали дома, си бяха поставили за цел да стъпчат всичко красиво с ботушите си. Тази вечер стаята се осветяваше от една газена лампа и няколко свещи, но най-вече от буйно пламтящия огън в голямата камина. На трепкащата му светлина се виждаше колко непоправимо издраскан и разкъртен е подът, който вече нямаше никакъв блясък. Това, че на стените някога е имало портрети, личеше по светлите квадрати върху избелелите тапети, а широките пукнатини в мазилката бяха спомен от снаряда, избухнал през време на обсадата и отнесъл част от покрива и втория етаж. В опразнената трапезария все още се мъдреше тежката махагонова маса с наредените върху нея шишета и сватбената торта, ала и тя бе изподраскана, а счупените й крака бяха несръчно поправени. Скрина, сребърните съдове и прибори и изящните столове ги нямаше. Плътните завеси в турско злато на високите френски прозорци в дъното на стаята също липсваха и се виждаха само останки от дантелените пердета — чисти, но доста изкърпени.

На мястото на извитото канапе, което толкова беше харесвала, сега имаше твърда пейка, а тя съвсем не можеше да се нарече удобна. Скарлет седеше на нея с всичкото достойнство и изисканост, на които бе способна в момента, а дълбоко в себе си изпитваше желание полата й да е в по-добро състояние, за да може да танцува. Това би било чудесно след толкова дълго прекъсване. Ала без съмнение в това изолирано кътче щеше да постигне много по-голям успех с Франк, отколкото по време на кадрила, когато и двамата щяха да бъдат задъхани; тук можеше да лови очарована всяка негова дума и да го насърчава още повече да се развихри в глупостта си.

Но, ей Богу, на тази музика трудно можеше да се устои. Пантофката й с копнеж потрепваше в такт с широкото деформирано стъпало на стария Леви, додето той удряше по струните на раздрънканото банджо и съобщаваше на висок глас фигурите в кадрила. Шумът от танцуващите крака ритмично се менеше — ту шумолене, ту стържене, ту леко потропване, а двете редици танцьори играеха едни срещу други, отстъпваха назад, въртяха се вихрено в кръг и правеха тунел с хванатите си ръце.

„Старият Дан Тъкър пак направи главата

(Сменяй партньора!),

падна в огнището и си опари петата!

(Тук се подрипва!)“

След дългите месеци на еднообразие и изтощителен труд в Тара изпитваше истинско удоволствие да слуша отново музика и шум от танцуващи крака, приятно й бе да гледа на слабата светлина смеещите се лица на познати и приятели, които си подхвърляха стари шеги и многозначителни фрази, задяваха се, пускаха закачки и кокетничеха. Сякаш наново възкръсваше за живот, след като дълго време е била погребана. Сякаш чудните весели дни отпреди пет години се бяха върнали. Ако можеше да затвори очи, за да не вижда износените, преправяни по няколко пъти рокли и охлузените обувки и пантофки, ако в съзнанието й не изникваха постоянно лицата на момчетата, които никога вече нямаше да танцуват кадрил, би могла да си каже дори, че всичко е постарому. Ала пред погледа й бяха възрастните мъже, събрани около гарафата с вино в трапезарията, госпожите, насядали край стената, бъбрещи помежду си и закриващи устите си зад длани, тъй като нямаха ветрила, виждаше и полюшващите се и подскачащи в танца младежи и внезапно я връхлетя страшната смразяваща мисъл, че промяната е тъй огромна, сякаш всичките тези добре познати хора са призраците на някогашните живи същества.

Изглеждаха същите и все пак някак различни. Каква ли беше причината? Дали просто бяха остарели с пет години? Не, имаше нещо по-дълбоко от отпечатъка на изминалото време. Нещо си беше отишло от тях, от света им. Преди пет години от тях се излъчваше едно неуловимо чувство на сигурност, за което те дори не си даваха сметка. Тогава сияеха, обгърнати от него като от невидима мантия. Сега то бе изчезнало, а заедно с него и някогашните приятни вълнения, постоянното предчувствие, че ги очаква нещо трогателно и красиво, изчезнали бяха цялото величие и разкош на едновремешния им бит.

Тя съзнаваше, че промяната е обхванала и нея самата, ала съвсем не по същия начин, и това я озадачаваше. Седеше и наблюдаваше околните и се чувстваше чужда сред тях, тъй чужда и самотна, сякаш бе пришълка от друг свят — неразбираща техния език и сама неразбирана. Хрумна й, че същото усещане бе изпитвала при общуването си с Ашли и с хора като него, а те съставляваха мнозинството от обкръжението й. Сред тях се чувстваше изолирана от нещо съществено, което й бе непонятно.

Външността им се бе променила слабо, а обноските — никак, но на нея й се струваше, че само тези две неща са останали от старите й приятели. Те все още излъчваха неподдаващи се на времето достойнство и храброст, които нямаше да изгубят до смъртта си, но също тъй до гроб щяха да бъдат съпътствани от огорчение, толкова дълбоко и разяждащо, че не можеше да се изрази с думи. Те бяха уморени, но корави хора; изразяваха се внимателно и изискано; бяха победени, ала не приемаха поражението; съсипани и все пак изправили глави. Бяха сразени и безпомощни — просто жители на завоювана провинция. Страната, която обичаха от все сърце, бе погазена от врага, долни негодници се гавреха със закона, бившите им роби посягаха на благополучието им, на мъжете бе отнето правото на глас, жените бяха подлагани на оскърбления. А споменът за гробовете нямаше да се изличи от съзнанието им.

Всичко в стария им свят бе претърпяло промяна, единствено обликът на нещата се бе запазил. Някогашните обичаи се поддържаха по силата на една могъща потребност, защото само те им оставаха в наследство. Бяха се вкопчили здраво във всичко, което са познавали и обичали в миналото — спокойните благи обноски, галантността, приятната задушевност в общуването между хората и най-вече стремежа на мъжете да закрилят жените. Верни на традициите, в които са били възпитани, мъжете бяха изтънчени и любезни кавалери и почти успяваха да създадат атмосфера, в която жените се чувстваха защитени и изолирани от всичко грубо и неподходящо за техните очи. Според Скарлет това беше връх на нелепостта, защото на какво ли не бяха се нагледали през последните пет години дори най-боязливите и щадени жени. Бяха се грижили за ранени, бяха склонявали очите на мъртъвци, преживели бяха всички страдания на войната, пожара и опустошението, бяха познали ужаса да останеш без покрив и без къшей хляб.

Ала въпреки гледките, на които бяха станали свидетели, въпреки слугинските задължения, които бяха вършили и щяха да продължават да вършат, те си оставаха благородни дами и господа — пълни с горчивина, надменни, издигнати над всяко дребно любопитство, внимателни един към друг, обладани от твърдост, красиви и крехки като кристалчетата на изпочупените полилеи над главите им, с две думи — истински кралски особи в изгнание. Някогашното време бе отминало, но тези хора щяха да продължат да живеят тъй, сякаш то още съществува — с очарователните си маниери, оставили се на течението на едно приятно бездействие, решени да не се впуснат в суетнята и борбата за всеки цент, за да се разграничат от янките, убедени, че не бива да се разделят с нищичко от стария си начин на живот и норми на поведение.

Да, Скарлет знаеше, че и тя самата е много променена. В противен случай не би извършила всички онези неща през времето след последното си отпътуване от Атланта; не би замислила онова, което сега се стремеше отчаяно да постигне. Ала между нейната и тяхната твърдост имаше разлика, макар в момента да не можеше точно да прецени в какво именно се изразява тя. Вероятно в това, че на света нямаше нещо, което не би направила в името на своята цел, а за тези хора съществуваха много неща, дето те не биха сторили, дори някой да опреше нож на гърлото им. Може би и в това, че те бяха изгубили сетна надежда, ала продължаваха да се усмихват на живота, да му се покланят изискано и да го заобикалят. Скарлет не можеше да постъпва така.

Тя не можеше да не се съобразява с живота. Трябваше да го живее, ала той бе тъй суров и враждебен, че за нея бе невъзможно дори да опита да го приема по-безгрижно и усмихнато. Скарлет бе сляпа за очарованието, смелостта и несъкрушимата гордост у своите приятели. Тя тълкуваше поведението им като безсмислена упоритост на хора, които забелязват фактите, но с усмивка им обръщат гръб.

Докато наблюдаваше втренчено танцуващите, зачервени от кадрила, тя се питаше дали и на тях събитията са повлияли по същия начин, както и на нея, та те всички имаха мъртви възлюбени, осакатени съпрузи, гладуващи деца, изгубени имоти, свиден дом, в който сега се разпореждаха пришълци. Но разбира се, те също бяха понесли своя дял от страданията! Тя познаваше неволите им почти тъй добре, както и своите собствени. Бяха изтърпели същите загуби, същите лишения като нея, имаха същите трудности. Ала реакцията им срещу тях бе различна от нейната. Лицата, които виждаше в стаята, не бяха истински; те бяха отлично изработени маски, които никога нямаше да бъдат свалени.

Но ако страдаха тъй силно от жестоките обстоятелства — а в това нямаше съмнение, — как тогава успяваха да поддържат веселото си изражение и илюзията, че на сърцата им е леко? Кому изобщо бяха нужни техните усилия да се преструват, че нехаят. Тя съзнаваше, че е неспособна да ги разбере, и изпитваше смътно раздразнение от тях. Не можеше да бъде такава. Не беше по силите й да наблюдава крушението на своя свят с този безгрижно равнодушен вид. Чувстваше се като подгонена лисица — сърцето й ще се пръсне, а тя със сетни сили тича да се скрие в дупката си, преди да са я застигнали хрътките.

Внезапно в душата й пламна омраза към всички тях, задето са тъй различни, задето понасят загубите си с изискана небрежност, каквато тя не би могла, а и не би желала да постигне. Ненавиждаше тези усмихнати непознати, танцуващи с лекота, тези глупци, които се гордееха с нещо изгубено и гордостта им дори още повече се подсилваше от туй, че са го изгубили. Жените се държаха като благородни дами и тя знаеше, че наистина са такива, макар черната работа да беше станала тяхно ежедневно задължение и да нямаха ни една прилична рокля в гардероба си. И все пак бяха дами от глава до пети. А тя не можеше да се почувства дама въпреки кадифената рокля и парфюмираната коса, въпреки гордостта от достойния си произход и от богатството, което някога бе притежавала. Суровият допир с червената земя на Тара я бе отдалечил от благородниците и тя съзнаваше, че никога няма да се почувства знатна дама, додето масата й не е отрупана със сребро и кристал, с изобилие от вкусни блюда, додето пред вратата не я чака собствена карета, запрегната с красиви расови коне, додето бели наместо черни ръце берат памука в Тара.

„О, да — мислеше си тя със затаен от гневна възбуда дъх. — Точно в това е разликата! Макар и да са бедни, те все още се чувстват благородници, а аз — не. Наивните глупаци, изглежда, не си дават сметка, че не можеш да бъдеш знатен, щом нямаш пари!“

Но даже в този миг на внезапно прозрение тя смътно съзнаваше, че колкото и глупави да й изглеждат, именно тяхната философия е правилна. Елен също би я възприела. Тази мисъл я тревожеше. Знаеше, че е длъжна да разсъждава като тях, но не успяваше. Знаеше го, ала не можеше да принуди себе си да вярва фанатично, че жената — родена дама, си остава дама дори и в нищетата.

През целия си живот беше слушала презрителни подигравки по адрес на янките, чиито претенции за знатност се основавали на богатството, а не на произхода. Ала колкото и еретично да звучеше, тя не можеше да не приеме правотата на янките по този въпрос, та макар да грешаха за всичко останало. За да бъде дама, беше нужно да е богата. Уверена бе, че Елен би припаднала, ако можеше да чуе подобни мисли, изказани от устата на собствената й дъщеря. Дори да стигнеше до дъното на мизерията, Елен никога нямаше да се срамува. Да се срамува! Да, точно това чувство изпитваше Скарлет. Срамуваше се от бедността си, от унизителната немотия, до която я бяха довели превратностите на съдбата, от това, че трябваше да върши работа, предназначена само за негри.

Тя сви рамене с раздразнение. Даже и тези хора да бяха прави, а тя да грешеше, те все пак си оставаха горди глупци, неспособни да гледат напред, в бъдещето, както правеше тя, напрегнала всеки свой нерв и готова да рискува чест и добро име, но да си възстанови изгубеното. За мнозина от тях бе под достойнството им да се опитат да поприпечелят нещичко. Ала времената бяха тежки и напрегнати. Те изискваха съответно тежка и напрегната борба, ако човек искаше да си извоюва място в живота. Скарлет знаеше, че семейната традиция насилствено би възпряла много от тези хора да се хвърлят в подобна борба, тъй като несъмнено нейна основна цел бе забогатяването. Те всички вярваха, че няма нищо по-вулгарно и просташко от това човек открито да се стреми да спечели пари или дори открито да говори за пари. То се знае, имаше и изключения. Мисис Мериуедър например с нейното сладкарство и Рене, който караше колата със сладкишите. И още Хю Елсинг, който цепеше дърва и обикаляше да ги разнася по къщите; и Томи, захванал се с предприемаческа дейност; и Франк, който благодарение на практическия си усет бе успял да отвори магазин. Ала това бяха само единици от общата маса. Плантаторите щяха да чоплят по няколко акра земя и да живеят в оскъдица. Лекарите и адвокатите щяха да се върнат към практиката си и да чакат клиенти, които никога може би нямаше да се появят. А останалите — онези, които навремето не бяха имали никакво занятие и бяха живели от рентата си? Какво щеше да стане с тях?

Ала тя не желаеше да бъде бедна до края на дните си. Нямаше да седне и да чака търпеливо някое чудо да стане. Щеше да се втурне смело в живота и да отвоюва за себе си каквото успееше. Баща й бе започнал като бедно момче емигрантче и бе спечелил Тара с нейните многобройни акри. Щом той го бе постигнал, и дъщеря му щеше да успее. Скарлет се различаваше напълно от тези хора, заложили съдбата си на една кауза, и сега, след като тя бе изгубена, се задоволяваха с гордостта, че са останали верни докрай на тази кауза, достойна за всяка жертва. Те черпеха смелост от миналото. Тя черпеше своята от бъдещето. Сега Франк Кенеди беше нейното бъдеще. Той поне имаше магазин и пари в брой. Да би успяла да се омъжи за него и да сложи ръка на тези пари, щеше да съумее да закрепи нещата в Тара поне за през следващата година. А след това тя щеше да се наложи на Франк да купи дъскорезницата. С очите си виждаше колко бързо се застроява наново градът, тъй че всеки, който се захванеше с предприятие за дървообработване, щеше да се сдобие направо със златна мина.

От дъното на съзнанието й изплуваха думите на Рет, казани в началото на войната, относно богатството, което бе натрупал по време на минаването си през блокадата. Тогава не си бе направила труда да вникне в тях, ала сега те й изглеждаха напълно понятни и тя се питаше дали младостта й бе виновна, или от чиста глупост не се бе вслушала в тях.

„Пари могат да се спечелят както при създаването на една цивилизация, така и при крушението й.“

„Това именно е крушението, което той предсказа, и излезе напълно прав — помисли си Скарлет. — Ала парите и сега не са непостижими за онези, които не се боят да работят… или да обсебят каквото могат да докопат.“

Тя видя, че Франк идва към нея с чаша къпиново вино и парченце торта в малка чинийка, и тутакси разтегна устни в усмивка. В главата й изобщо не изникна въпросът дали Тара си струва жертвата да стане жена на Франк. Бе уверена, че си струва, и не изпитваше никакви колебания в това отношение.

Усмихна му се, додето отпиваше от виното, съзнаваща, че руменината по страните й е по-привлекателна, отколкото на коя да е от танцуващите млади жени. Прибра полите си, за да седне той до нея, и започна небрежно да си вее с кърпичка, та беглият нежен аромат на одеколон да стигне до обонянието му. Тя се гордееше с одеколона си, защото бе единствената парфюмирана дама сред присъстващите и Франк го бе забелязал. В един внезапен прилив на дързост й бе пошепнал, че е цветуща и благоуханна като роза.

Ех, само да не беше тъй стеснителен! Напомняше й дърт и боязлив кафяв полски заек. Щеше й се той да притежава малко от пламенната галантност на братята Тарлтън или дори наглата и грубовата откровеност на Рет Бътлър. Ала ако притежаваше подобни качества, вероятно щеше да има и достатъчно ум, за да прозре отчаянието, таящо се зад смирено пърхащите й мигли. Той обаче тъй слабо познаваше жените, че нямаше ни най-бегли догадки за намеренията й. Без съмнение това бе удобно за нея, ала никак не я насърчаваше да го уважава.