- Серия
- Отнесени от вихъра (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Gone With the Wind, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 159 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране
- atoslove (2011)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- pechkov (2011)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir (2011)
Издание:
Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І
Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.
Световна класика Америка
Редактор: Румен Стефанов
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Антоанела Станева
Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5
Книгоиздателска къща „Труд“
бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88
Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65
e-mail: office@trud.bg
www.trud.cc
Печат „Монт“ ООД
Книжарници „Труд“
бул. „Васил Левски“ №136
бул. „Скобелев“ №63
Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author
Margaret Mitchell. Gone With the Wind
© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.
Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia
as Executors of Margaret Mitchell Marsh
© Надя Баева, превод, 2005 г.
© Виктор Паунов, художник, 2005 г.
ISBN 954–528–512–5
Издание:
Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ
Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.
Световна класика Америка
Редактор: Румен Стефанов
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Антоанела Станева
Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37
Книгоиздателска къща „Труд“
бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88
Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65
e-mail: office@trud.bg
www.trud.cc
Печат „Монт“ ООД
Книжарници „Труд“
бул. „Васил Левски“ №136
бул. „Скобелев“ №63
Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author
Margaret Mitchell. Gone With the Wind
© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.
Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia
as Executors of Margaret Mitchell Marsh
© Надя Баева, превод, 2005 г.
© Виктор Паунов, художник, 2005 г.
ISBN 954-528-513-3
- — Добавяне
Глава IV
Тази вечер Скарлет изпълняваше на трапезата всичките си задължения като домакиня поради отсъствието на майка й, но в ума си постоянно се връщаше към ужасната новина за Ашли и Мелани. Тя отчаяно копнееше за завръщането на майка си от Слатъриеви, защото без нея се чувстваше изоставена и безпомощна. Какво право имаха тези хора с вечните си болести да откъсват Елен от къщи точно когато тя, Скарлет, тъй много се нуждае от нея.
През цялата унила вечеря боботещият глас на Джералд гърмеше в ушите й, докато накрая тя усети, че вече не може да издържа. Баща й напълно бе забравил следобедния им разговор и се беше впуснал в монолог за последните новини от Форт Съмтър, а за да наблегне на думите си, непрекъснато удряше с юмрук по масата и размахваше ръце. Джералд имаше този навик да натрапва своите теми в разговора по време на хранене и обикновено Скарлет, заета със собствените си мисли, почти не го чуваше. Тази вечер обаче тя не можеше да избяга от гласа му, колкото и да се напрягаше да чуе шума от каретата, с която Елен щеше да се прибере.
Разбира се, Скарлет нямаше намерение да споделя с майка си това, което й тежеше на сърцето, защото Елен щеше да се смае и наскърби, ако научеше, че някоя от нейните дъщери е обикнала мъж, сгоден за друго момиче. Но изправена пред първата трагедия в своя живот, тя инстинктивно се стремеше към утехата, която й носеше самото майчино присъствие. Скарлет винаги се чувстваше защитена, когато Елен бе до нея, защото на света не съществуваше нищо толкова лошо, че Елен да не може да го поправи дори само с близостта си.
Тя стана внезапно при проскърцването на колелета по алеята, но отново се отпусна на стола, щом шумът заглъхна по посока на задния двор. Не можеше да е Елен, защото тя щеше да се качи по предните стълби. Откъм тъмния двор долетяха възбуденото бърборене и резкият смях на негрите. Като погледна през прозореца, Скарлет видя Порк, напуснал стаята миг преди това — държеше над главата си запалена борина, а някакви неразличими фигури слизаха от фургона. Смехът и говорът се извисяваха и снишаваха сред мрака приятни, непринудени и безгрижни, с гърлена звучност и напевност. След това по стълбите на задната веранда и из галерията, водеща към главната сграда, се потътриха боси крака, които спряха точно пред вратата на трапезарията. След кратко шушукане Порк влезе при тях. Достолепната му осанка бе изчезнала и той въртеше очи, а белите му зъби проблясваха в усмивка.
— Мистър Джералд, новата жена е дошла — съобщи той задъхано, а лицето му цяло грееше от гордост, че е младоженец.
— Нова жена ли? Не съм купувал никаква нова жена — отряза Джералд, като го изгледа с престорен гняв.
— И още как, мистър Джералд! Купили сте! Тя е вънка сега и иска да приказва с вас — отвърна Порк, като непрекъснато се хилеше и възбудено потриваше ръце.
— Е, хайде, доведи булката — рече Джералд и през отворената врата Порк помаха на жена си, която току-що бе пристигнала от плантацията на Уилксови, за да стане част от домакинството на Тара. Тя влезе, а подир нея, почти скрита от широката й басмена пола, пристъпи дванайсетгодишната й дъщеря, която се вреше в краката на майка си.
Дилси беше висока жена с изправена стойка. Бе невъзможно да отгатнеш възрастта й по застиналото бронзово лице — можеше да бъде и на трийсет, и на шейсет години. В чертите й бе очевидна индианската жилка, която надделяваше над негроидните белези. Червеният цвят на кожата й, тясното високо чело и изпъкналите скули, орловият нос, сплеснат на върха, и дебелите негърски устни говореха за смесването на две раси. Беше сдържана и от движенията й лъхаше достойнство, по което превъзхождаше дори Мами, защото у Мами чувството за достойнство бе придобито, а у Дилси — вродено.
Когато заприказва, стана ясно, че говорът й е по-отчетлив, отколкото на повечето негри, и че подбира думите си по-внимателно.
— Добър вечер, млади госпожици. Мистър Джералд, прощавайте, дето ви безпокоя, но исках да дойда тук и пак да ви благодаря, че ме купихте заедно с детето. Мене много господа биха ме купили, но нямаше да купят и Приси, та да не ми е мъка, и затуй ви благодаря. За вас ще се старая колкото мога, та да ви покажа, че не забравям доброто.
— Хм, хм — покашля се Джералд, смутен, че са го хванали да върши добро.
Дилси се обърна към Скарлет и ъгълчетата на очите й се сбърчиха в бегла усмивка.
— Мис Скарлет, Порк ми каза как сте молили мистър Джералд да ме купи. Затова аз ще ви дам моята Приси за ваше слугинче.
Тя се пресегна назад и избута момиченцето пред себе си. То беше дребно смугло създание с тънки птичи крачка и с безброй стегнато заплетени и внимателно завързани плитчици, които стърчаха на всички страни. Имаше зорък и буден поглед, от който не убягваше нищо, и заучено глуповато изражение на лицето.
— Благодаря ти, Дилси — отговори Скарлет, — но се страхувам, че Мами ще бъде против. Тя ми е камериерка, откакто съм се родила.
— Но вече остарява — каза Дилси със спокойствие, което би вбесило Мами. — За бавачка е добра, но вие сте вече млада дама и ви трябва пъргава камериерка, а моята Приси цяла година прислужваше на мис Индия. Тя може да шие и да прави прически като възрастна.
Тикана от майка си, Приси най-неочаквано направи реверанс и се ухили на Скарлет, която неволно й се усмихна в отговор.
„Хитро девойче“ — помисли си Скарлет и каза:
— Благодаря, Дилси. Ще решим това, като се върне мама.
— Благодаря, мис. Желая ви лека нощ — отвърна Дилси и като се обърна, излезе от стаята заедно с детето си и Порк, който щастливо се суетеше край нея.
След като трапезата бе раздигната, Джералд поднови ораторстването си, но то не му доставяше голямо удоволствие, а на слушателите му — изобщо никакво. Гръмогласните му предсказания за близка война и реторичните му въпроси относно това дали Югът ще търпи още обиди от янките изтръгваха само промърмореното с досада „Да, татко“ и „Не, татко“. Карийн, седнала на кръгла мека табуретка под голямата лампа, се бе вдълбочила в романтичната история на някаква девойка, която след смъртта на своя любим се подстригала за монахиня. Очите й бяха насълзени от възхищение и тя мълчаливо се бе отдала на сладостна тъга, виждайки себе си в белите монашески одежди. Сюелин се занимаваше с бродерия на своята „ракла на надеждата“, както с кикот наричаше сандъка с чеиза си, и се чудеше дали на празненството ще може да откъсне Стюарт Тарлтън от полата на сестра си, за да го плени със своята женственост и нежност, каквито Скарлет не притежаваше. А Скарлет бе изпаднала в душевен смут заради Ашли.
Как можеше татко й да приказва безконечно за Форт Съмтър и янките, когато знаеше, че сърцето й се къса? Както често се случва с твърде младите, тя се чудеше и маеше, че хората могат тъй егоистично да забравят болката й и че земята продължава да се върти, когато душата й е сломена.
През съзнанието й сякаш бе преминал циклон и й се виждаше странно, че трапезарията, в която седят, е тъй спокойна и съвсем същата, както винаги. Тежките махагонови шкафове и масата, сребърните прибори, ярките килимчета върху лъснатия под бяха всички на обичайните си места, сякаш нищо не се е случило. Обикновено Скарлет се наслаждаваше на спокойните часове, които семейството прекарваше след вечеря в тази уютна и удобна стая. Сега обаче обстановката я дразнеше непоносимо и ако не се страхуваше, че баща й ще я засипе с гръмки въпроси, би се промъкнала тихомълком през тъмния вестибюл в малкия кабинет на Елен и би изплакала мъката си на стария диван.
Това бе любимата стая на Скарлет. Там Елен всяка сутрин сядаше пред високото писалище, за да се занимава със счетоводните дела на плантацията и да изслушва Джонас Уилкърсън. Това беше и мястото, където семейството обичаше да почива, докато перото на Елен скърцаше по книжата. Джералд сядаше в стария люлеещ се стол, а момичетата се настаняваха върху раздърпаните възглавнички на дивана, който бе твърде разнебитен и износен, за да го поставят в салона. Скарлет копнееше да бъде там сега, сама с Елен, та да склони глава на майчиния скут и да се наплаче на воля. Нямаше ли майка й да се прибере най-сетне?
В този миг по чакълената алея се чу хрущенето на колелетата и в стаята долетя благият глас на Елен, която освобождаваше кочияша. Всички нетърпеливо устремиха погледи към нея, когато влезе с бърза полюшваща се походка и уморено тъжно лице. С Елен в стаята нахлу и тънкият аромат на суха лимонова есенция, разнасящ се винаги от гънките на роклите й — ухание, което в съзнанието на Скарлет бе неизменно свързано с майка й. На няколко крачки след нея вървеше Мами с кожената чанта в ръка, проточила долна устна и свъсила вежди. Тя се тътреше тежко и сърдито си мърмореше нещо под носа, като се стараеше хем да не говори толкова високо, че да разберат думите й, хем пък да ги накара да забележат недоволството й.
— Съжалявам, че закъснях — каза Елен и свали от отпуснатите си рамене карирания шал. Подаде го на Скарлет и мимоходом я погали по бузата.
При влизането й лицето на Джералд се преобрази като от магическа пръчка.
— Кръстено ли е отрочето? — попита той.
— Да, и умря, бедничкото — отговори Елен. — Страхувах се, че и Еми ще умре, но вече мисля, че ще се оправи.
Момичетата се извърнаха към нея с объркано и въпросително изражение, а Джералд философски поклати глава.
— Е, по-добре, че е умряло, не ще и дума, нали горкичкото беше незаконоро…
— Късно е. По-добре да се помолим сега — прекъсна го Елен тъй непринудено, че ако Скарлет не познаваше майка си, нямаше да забележи как тя пресече думите на баща й.
Интересно би било да се узнае кой е бащата на бебето на Еми Слатъри, но на Скарлет й беше ясно, че няма да научи истината по въпроса, ако чака да я чуе от майка си. Скарлет подозираше Джонас Уилкърсън, защото често го бе виждала привечер да се вижда с Еми по пътя. Джонас беше янки и ерген, а фактът, че е само един управител, завинаги пресичаше възможностите му да влезе в доброто общество. Няма момиче що-годе с положение, за което той би могъл да се ожени, нито хора, с които да общува, освен Слатъриеви и други дрипльовци като тях. Тъй като по образование доста надвишаваше Слатъриеви, съвсем естествено беше да не иска да се ожени за Еми, независимо колко често се разхождаше с нея по тъмно.
Скарлет въздъхна, тъй силно се беше изострило любопитството й. Пред очите на майка й се случваха толкова неща, а тя изобщо не трепваше, все едно, че нищо не е станало. Елен пренебрегваше всичко, което противоречеше на представите й за благоприличие, и се опитваше да приучи на това и Скарлет, но твърде безуспешно.
Елен пристъпи към полицата над камината, за да вземе молитвената си броеница от инкрустираното ковчеже, в което винаги я държеше. И тогава Мами се обади с решителен глас:
— Мис Елен, преди да почнете молитвите, седнете хапнете нещо.
— Благодаря, Мами, но не съм гладна.
— Аз сама ще ви приготвя вечерята, а вие ще я изядете — заяви Мами и начумерила вежди, тръгна към кухнята.
— Порк — извика тя, — кажи на готвачката да позасили огъня. Мис Елен се прибра.
Подът се разтресе под тежестта й, а недоволствената й тирада се извиси във вестибюла и сега ясно достигаше до ушите на семейството в трапезарията.
— Колко пъти да разправям, че не бива пръста да си мръдва човек за тия бели отрепки! По света не можеш намери по-некадърна и неблагодарна пасмина. Не й е работа на мис Елен да се съсипва от грижи за хора, дет, ако струваха поне пукната пара, щяха да си имат негри да им прислугват. Ех, все повтарям аз…
Гласът й заглъхна из коридора, който водеше към кухнята. Мами си имаше свой начин да осветлява господарите относно мнението си по всички въпроси. Тя знаеше, че е под достойнството на високопоставените бели да обръщат и най-малко внимание на това, което някой негър си мърмори под носа. Сигурна беше, че за да не накърнят гордостта си, те няма да откликнат на приказките й, щом прекрачи от прага навън, колкото и високо да говори. Това я предпазваше от мъмрене, а същевременно не оставяше съмнение у никого за възгледите й във всяко едно отношение.
Порк влезе в стаята с чиния, прибори и салфетка. По петите му ситнеше Джек, десетгодишно негърче, което с една ръка бързо закопчаваше бялото си ленено сако, а в другата държеше тръстикова пръчка, по-висока от него, с прикрепени книжни хартийки, която размахваше да пъди мухите. За тази цел Елен имаше красиво ветрило от паунови пера, но него използваха само при много специални случаи, и то след бурна домашна разправия, поради упоритото убеждение на Порк, готвачката и Мами, че пауновите пера носят нещастие.
Елен седна на стола, който Джералд й поднесе, и тутакси я нападнаха от четири страни.
— Мамо, дантелата на новата ми бална рокля се е разшила, а утре вечер искам да съм с нея в Дванайсетте дъба. Ще ми я оправиш ли, моля те?
— Мамо, новата рокля на Скарлет е по-хубава от моята и въобще аз изглеждам ужасно в розово. Не може ли тя да облече моята розова, а да ми даде зелената си? На нея й отива розово.
— Мамо, мога ли да остана и на бала утре? Вече съм на тринайсет години…
— Мисис О’Хара, ще повярвате ли… Я млъкнете момичета, преди да съм ви напляскал! Кейд Калвърт е бил в Атланта тая сутрин и вика… По-тихо, ви казах, че от вас не мога да си чуя приказката! Разправя, че целият град бил с главата надолу, правели военни учения и сформирали бойни части. От Чарлстън се дочувало, че вече няма да търпят обиди от янките.
Елен се усмихна уморено на олелията, която вдигнаха близките й, и като добра съпруга най-напред се обърна към мъжа си.
— Щом достойните граждани на Чарлстън са решили така, сигурна съм, че скоро и ние ще ги последваме — каза тя, защото в нея бе дълбоко вкоренено убеждението, че ако не се брои Савана, в този малък пристанищен град са събрани най-изисканите и най-знатни хора от целия континент. Всъщност това мнение се поддържаше предимно от самите чарлстънци.
— Не, Карийн, догодина, мила. Тогава ще можеш да оставаш на баловете и да носиш бални рокли и как ще се весели тогава момиченцето ми с розовите бузки! Не се мръщи, скъпа, нали ще бъдеш на градинското увеселение и ще останеш за вечеря, но докато не навършиш четиринайсет години — никакви балове.
Дай ми роклята си, Скарлет. Ще ти пришия дантелата след молитва.
Сюелин, скъпа, не ми харесва тонът ти. Розовата ти рокля е чудесна и ти подхожда, както и зелената рокля подхожда на Скарлет. Но утре вечер можеш да сложиш гранатовата ми огърлица.
Зад гърба на майка си Сюелин отправи тържествуващ поглед към Скарлет, която бе възнамерявала да изпроси огърлицата за себе си. Скарлет й се изплези. Сюелин дразнеше сестра си със своето вечно хленчене и егоизма си и ако не беше Елен да я въздържа, Скарлет често би й удряла по някоя плесница.
— А сега, мистър О’Хара, разкажете ми какво още чухте от Кейд Калвърт за Чарлстън — рече Елен.
Скарлет знаеше, че майка й никак не се интересува от войната и от политика изобщо, защото смяташе, че това са мъжки работи, твърде сложни за една дама. Но на Джералд му доставяше удоволствие да споделя мислите си, а Елен неизменно се грижеше за неговите удоволствия.
Джералд се впусна да разказва новините, а през това време Мами постави блюдата пред господарката си — препечени филийки, бяло месо от пържено пиле и варен ямс, полят с разтопено масло, от който още се вдигаше пара. Мами ощипа малкия Джек и той стреснато се захвана със задължението си да поклаща ритмично хартиените ленти зад гърба на Елен. Застанала до масата, Мами следеше зорко всяка хапка, която Елен набождаше с вилицата си, сякаш възнамеряваше сама да й натъпче храната при първия признак на колебание. Елен се хранеше послушно, но Скарлет виждаше, че от умора не усеща какво яде и се насилва само заради неумолимото изражение, застинало на лицето на Мами.
Когато чиниите бяха изпразнени, а Джералд бе тъкмо в разгара на възмущението си от крадливите янки, които искали да освободят черните, а не предлагали нито пени срещу тяхната свобода, Елен стана от стола си.
— Ще се молим ли сега? — попита той без ентусиазъм.
— Да. Много е късно… Виж ти, станало десет часът — възкликна тя, когато часовникът отекна със задавени резки удари. — Карийн трябваше отдавна да е в леглото. Порк, моля те, нагласи лампата, а ти ми подай молитвеника, Мами.
Подсетен от дрезгавия шепот на Мами, Джек остави мухогонката в ъгъла и вдигна чиниите, а Мами взе да рови в чекмеджето на бюфета за овехтелия молитвеник. Порк се повдигна на пръсти, за да достигне халката на веригата, и бавно спусна лампата, докато масата грейна в ярка светлина, а таванът се засенчи. Елен прибра полата си и коленичи на пода; постави молитвеника на масата и стисна длани над него. Джералд се намести до нея, а Скарлет и Сюелин заеха обичайните си места зад отсрещния край на масата и подложиха под коленете си широките фусти, за да не им убива твърдият под. Карийн, която беше дребна за възрастта си, не можеше да коленичи удобно пред масата и застана пред един стол с лакти, опрени на седалката. Тя обичаше тази поза, защото рядко се случваше да не задреме по време на молитвата, а така майка й не можеше да я вижда.
Откъм вестибюла се чуха стъпки и шумолене — слугите коленичеха край прага. Мами се отпусна с пъшкане, до нея се нагласи Порк, изправил гръб, сякаш е глътнал бастун; камериерките Роза и Тина грациозно разпростряха ярките си басмени поли; появи се и готвачката — лицето й изсъхнало и жълтеникаво под снежнобялото боне. Джек, оглупял от сънливост, се настани колкото можеше по-далеч от щипещите пръсти на Мами. Тъмните очи на негрите проблясваха в очакване, защото молитвата с белите им господари беше едно от важните събития през деня. Смисълът на красивите старинни изрази на молебствието им бе почти непонятен, но явно молитвата удовлетворяваше някаква тяхна духовна потребност, защото винаги се полюшваха в такт, щом запееха ведно: „Господи Исусе, помилуй…“
Елен притвори очи и поде молитвата. Гласът й се повишаваше и заглъхваше, напевен и утешителен. Когато изрече благодарствените слова за здравето и щастието в дома й, всички сведоха глави в кръга от жълтата светлина.
Щом завърши молитвите си за обитателите на Тара, за баща си, майка си, сестрите си, трите си покойни дечица и „всички страдалци по света“, тя взе между дългите си пръсти белите зърна на броеницата и подхвана молитва към Божията майка.
Като нежен полъх на вятъра прозвуча в отговор хорът на бели и негри:
— Пресвета майко Богородице, моли се за нас грешните, и нине и присно, и во веки веков.
Въпреки сърдечната си мъка и болката от непролетите сълзи Скарлет бе овладяна от умиротворението, както винаги в този час. Преживяното разочарование и страхът от утрешния ден сториха място на възраждаща се надежда. Не някакво религиозно опиянение утеши развълнуваната й душа, защото религията не означаваше за нея нищо повече от ритуал. Магията се излъчваше от ведрото лице на майка й, отправила взор към престола Господен, светците и ангелите, та да измоли благословение за онези, които обичаше. Когато Елен се обръщаше към небето, Скарлет вярваше, че то я чува.
Елен свърши и Джералд, който никога не можеше да намери броеницата си за часа на молитвата, започна крадешком да свива пръсти един по един. Под монотонното бръмчене на гласа му мислите на Скарлет неволно отлетяха в друга посока. Тя знаеше, че би трябвало да се обърне към съвестта си. Елен я беше учила, че в края на всеки ден неин дълг е да пречисти душата си, като признае многобройните си прегрешения и помоли Бога за опрощение и сила да не ги повтаря никога. Но сега Скарлет беше заета със сърцето си, а не със съвестта си.
Тя отпусна глава над скръстените си ръце, за да не вижда Елен лицето й, и пак се замисли с тъга за Ашли. Как можеше той да се жени за Мелани, когато всъщност обичаше нея, Скарлет, и знаеше колко го обича тя самата? Как можеше нарочно да разбива сърцето й?
Ала внезапно една нова мисъл проблесна като комета в главицата й. „Ами та той, Ашли, си няма и представа, че съм влюбена в него!“
Тя едва не изстена от вълнение при това неочаквано хрумване. В миг съзнанието й замря, вцепени се, а сетне препусна трескаво.
„Че откъде да знае? Винаги се държа с него тъй нежно и префърцунено, да го е страх да ме пипне… Нищо чудно да си мисли, че не ме интересува освен като приятел. Да, ето защо не ми е заговорил за любовта си! Смятал е всичко за безнадеждно. И затова изглежда толкава…“
Мисълта й се вкопчи в онези мигове, когато крадешком бе зървала, че я наблюдава, и тогава сивите му очи, тази непреодолима преграда към истинския Ашли, бяха широко отворени, незащитени и изпълнени с болка и отчаяние.
„Обезсърчил се е, защото смята, че съм влюбена в Брент, Стюарт или Кейд. Сигурно си казва, че щом не може да ме спечели, по-добре да угоди на семейството си и да се ожени за Мелани. Ако знае само колко го обичам…“
Непостоянните й настроения я тласнаха от дълбоко униние към трепетно щастие. Това бе обяснението за сдържаността на Ашли, за странното му поведение. Той не подозираше истината! Суетата й услужливо подкрепи желанието да повярва и превърне догадката в убеждение. Ако той знаеше, че го обича, веднага щеше да се втурне към нея. Тя трябваше само да…
„О, каква глупачка съм била — възторжено си мислеше тя, като впиваше пръсти в наведеното си чело. Как не се сетих досега? Трябва някак да му отворя очите. Ако знае, че го обичам, никога няма да се ожени за нея! Никога!“
Внезапно осъзна, че Джералд е млъкнал, а погледът на майка й е отправен към нея. Занарежда бързо молитвата си, като изричаше думите машинално, но с толкава прочувствен глас, че Мами отвори очи и я стрелна изпитателно. Когато свърши и дойде редът на Сюелин, а сетне и на Карийн да кажат молитвата, тя отново се отдаде на опияняващото хрумване.
И сега дори не беше късно! Из околността нерядко се разнасяше скандалната вест, че единият от годениците се е върнал едва ли не от олтара и е забегнал с някой трети. При това годежът на Ашли още не беше обявен! Да, време имаше достатъчно!
Ако Ашли и Мелани не бяха свързани от любов, а само от някакво отдавнашно обещание, защо да не можеше той да го наруши и да се ожени за нея? Разбира се, той щеше да го направи, щом узнаеше за любовта на Скарлет. Само трябваше да измисли как да му го каже. Щеше да намери някакъв начин. А после…
Скарлет отново бе изтръгната от сладостния си блян, защото бе забравила да се включи в молитвата и майка й я гледаше укорително. Като се присъедини към останалите, тя отвори за миг очи и бързо огледа стаята. Коленичилите фигури, меката светлина на лампата, неясните сенки на поклащащите се негри, дори познатите предмети, видът на които й бе толкова омразен преди час, мигновено бяха преобразени от собствените й чувства и стаята отново й се стори чудесна. Тя никога нямаше да забрави този момент и картината пред очите си!
— Пресвета Богородице! — подхвана майка й и Скарлет послушно припяваше: „Моли се за нас“, докато Елен с нежния си алт възхваляваше добродетелта на Божията майка.
Както винаги, още от детството, за Скарлет това беше миг на преклонение по-скоро пред майка й, отколкото пред Богородица. Колкото й светотатствено да бе, изричаха ли се древните слова, в съзнанието на девойката се появяваше извърнатото нагоре лице на Елен, а не образът на Дева Мария. „Лек за болните“, „люлка на мъдростта“, „спасение за грешниците“, „мистична роза“ — това бяха красиви думи, защото изразяваха достойнствата на Елен. Но тази вечер, поради собственото си състояние, Скарлет откриваше в цялата церемония, в нежно изричаните думи и тихото припяване някаква неотразима прелест, каквато досега не бе усещала. Душата й се въззе към Бога с искрена благодарност, че й е посочил път, дето да я изведе от нещастието право в обятията на Ашли.
Когато прозвуча последното „амин“, всички се надигнаха с изтръпнали нозе. Мами бе изправена с общите усилия на Тина и Роза. Порк взе една дълга подпалка от полицата над камината, запали я от лампата и излезе във вестибюла. Там, срещу витата стълба, имаше орехов бюфет, твърде голям за трапезарията, върху който бяха поставени няколко лампи и дълга редица свещници. Порк запали една лампа и три свещи и наперено, все едно е главен шамбелан и придружава не друг, а кралското семейство до покоите му, ги поведе нагоре по стълбите, вдигнал лампата високо над главата си. Следваха го Елен и Джералд, хванати под ръка, а зад тях се качваха момичетата, всяка взела по един свещник.
Скарлет влезе в стаята си, постави свещта върху високия скрин и започна да рови из тъмния дрешник за балната рокля, която трябваше да бъде зашита. Преметнала я върху ръката си, тя тихо прекоси коридора. Вратата към спалнята на родителите й беше открехната и преди да успее да почука, до ушите й долетя тихият, но категоричен глас на Елен:
— Мистър О’Хара, трябва да уволните Джонас Уилкърсън.
Джералд избухна:
— А къде ще намеря друг управител, който няма да ме мами под носа ми?
— Утре сутринта трябва незабавно да бъде уволнен. Големия Сам е добър като надзирател и би могъл да поеме задълженията му, докато назначите нов управител.
— Ахаа — чу се гласът на Джералд. — Такава ли била работата! Значи нашият господинчо Джонас е прегрешил със…
— Той трябва да бъде уволнен.
„Ето кой е бащата на бебето на Еми Слатъри — помисли си Скарлет. — Впрочем какво ли друго може да се очаква от един янки и дъщерята на тия бели нищожества?“
Джералд смутолеви нещо в отговор и след като благоразумно го изчака да млъкне, Скарлет почука на вратата и влезе да даде роклята на майка си.
Докато Скарлет се съблече и духна свещта, планът за следващия ден вече бе готов в главата й до най-малките подробности. Той беше твърде прост, защото тя бе наследила Джералдовата непоклатима целеустременост и вниманието й беше насочено само към крайния резултат, до който възнамеряваше да стигне по най-прекия път.
Най-напред, ще бъде горда, както изискваше баща й. Пристигне ли в Дванайсетте дъба, ще е по-весела и закачлива откогато и да било. Никой няма да заподозре, че новината за Ашли и Мелани я е разстроила. Ще флиртува с всички мъже до един. Жестоко бе спрямо Ашли, но пък така той още повече ще закопнее по нея. Тя нямаше да пренебрегне нито един мъж, който тепърва ще се задомява, като се започне от стария Франк Кенеди с рижите бакенбарди — обожател на Сюелин, и се стигне до кроткия, срамежлив и изчервяващ се Чарлс Хамилтън, брата на Мелани. Те ще гъмжат около нея като пчели около кошер и, разбира се, Ашли също ще изостави Мелани, за да се присъедини към рояка на обожателите й. След това тя ще измисли как да се отдели за пет минути насаме с него, далече от тълпата. Надяваше се, че по този начин всичко ще се уреди от само себе си, защото иначе би било по-трудно. Във всеки случай, ако Ашли не направи първата крачка, просто тя трябва да я направи.
Когато най-после останат сами, той още ще вижда пред очите си как мъжете се блъскат за място до нея; ще е завладян от мисълта, че тя е желана от всички тях, и в погледа му отново ще се появят тъгата и отчаянието. И тогава тя ще го ощастливи, като му даде да разбере, че колкото и успехи да има, предпочита него пред всички мъже на света. В мига, когато му го признае мило и свенливо, ще изглежда по-прекрасна от всякога. Разбира се, това ще стане по начин, достоен за една дама. Тя не би и помислила да му каже открито и дръзко че го обича — в никакъв случай! Но как точно ще се изрази, беше подробност, която не я притесняваше ни най-малко. И по-рано се бе оправяла при подобни положения, щеше да успее и този път.
Докато лежеше в леглото, обляна от струящата бледа лунна светлина, тя си представяше отчетливо цялата сцена. Виждаше изненадания щастлив израз на лицето му в мига, когато осъзнава, че тя наистина го обича, чуваше думите, с които я моли да стане негова жена.
Естествено, тогава трябваше да му отговори, че не би и помислила да се омъжи за младеж, сгоден за друго момиче, но той щеше да настоява и накрая тя щеше да отстъпи. А после щяха да решат да избягат в Джоунсбъро още същия следобед и…
Боже мили, ами че утре вечер по това време тя можеше да бъде вече мисис Ашли Уилкс!
Седна в леглото, обхванала коленете си с ръце, и за един щастлив миг наистина се почувства като младоженка — съпруга на Ашли! Ала внезапно лек хлад пролази в сърцето й. Ами ако нещата не се подредят по този начин? Ако Ашли не я помоли да избяга с него? Но тя решително пропъди подобно предположение от съзнанието си.
„Не бива да мисля за това сега — каза си Скарлет твърдо, — иначе ще се разстроя. Няма причина да не стане както аз искам… ако той ме обича. А знам, че е тъй.“
Тя вирна брадичката си и светлите й очи, оградени с черни мигли, заискриха на лунната светлина. Елен никога не й беше казвала, че желанието и осъществяването му са две различни неща; животът не я бе научил, че в едно състезание бързината не винаги е гаранция за победа. Тя лежеше сред сребристите сенки, обладана от нарастваща смелост, и градеше планове, възможни само на шестнайсет години, когато животът е тъй приятен, че поражението изглежда невъзможно, а красивата рокля и нежната кожа се смятат за оръжия, всесилни да спечелят благоволението на съдбата.