Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (32)

Глава XXXII

Когато се качваше по предните стълби, тя все още стискаше в ръката си топката червена глина. Внимателно бе избягнала да се мярка пред черния вход, защото Мами сигурно щеше да открие с острия си поглед, че нещо не е в ред, и то нещо сериозно. Скарлет не искаше да вижда нито Мами, нито някой друг. Струваше й се, че никога няма да намери сили в себе си да среща хора и да разговаря с тях. Не изпитваше нито срам, нито разочарование, нито огорчение, а само слабост в коленете и необятна пустота в сърцето си. Стисна глината толкова силно, че тя потече между пръстите й, и непрестанно си повтаряше, без още да вниква в думите: „Поне това имам все още. Да, поне това го имам.“

Не й бе останало нищо друго, нищичко освен червената земя, която тя само преди няколко минути бе пожелала да захвърли като употребена носна кърпичка. Сега отново й бе скъпа и тя вяло се питаше каква лудост я бе обзела, та беше готова да пожертва всичко тъй лекомислено. Ако Ашли се бе поддал, тя можеше да замине с него и да изостави близки и приятели, без да се обърне назад, но дори при сегашното си вцепенение и празнота чувстваше, че сърцето й би се сломило, ако напуснеше тези свидни червени хълмове, образите, продължително издълбавани от водите, стройните тъмни борове. Всичките й мисли чак до смъртния й час щяха да бъдат жадно устремени към тях. Дори Ашли нямаше да успее да запълни пустотата в сърцето й, след като Тара бъдеше изтръгната от него. Колко мъдър беше Ашли и колко добре я познаваше! Трябваше само да сложи в ръката й влажната пръст, за да я накара да дойде на себе си.

Тъкмо влезе във вестибюла и се канеше да затвори вратата, когато чу тропот на конски копита и се извърна да погледне към алеята. Само гости й липсваха сега. Щеше да побърза да се прибере в стаята си и да се извини с главоболие.

Ала когато каретата се приближи, тя бе толкова смаяна, че забрави да побегне към горния етаж. Беше нова-новеничка лакирана карета, а и сбруята също беше нова и тук-там по нея проблясваше излъскан месинг. Това бяха непознати, не ще и дума. Никой от хората, с които общуваше, нямаше пари за такъв чудесен екипаж.

Тя стоеше на прага и гледаше към пристигащите, а студеният вятър издуваше полата над мокрите й глезени. Каретата спря пред къщата и от нея слезе Джонас Уилкърсън. Скарлет бе тъй изненадана да види някогашния управител на плантацията им в такава луксозна карета и облечен с толкова скъп балтон, че за момент не повярва на очите си. Уил й беше казал, че Джонас имал вид на замогнал се човек, откак получил служба в Бюрото на новоосвободените. Натрупал бил доста пари, тъй беше казал Уил, като мамел и негрите, и правителството и конфискувал памук от собствениците му, а после се кълнял, че този памук е на Конфедерацията. Очевидно бе, че в подобни тежки времена такова богатство не може да се натрупа по честен начин.

И ето го сега, слизаше от елегантна карета и подаваше ръка на една жена, издокарана от главата до петите. Скарлет забеляза от пръв поглед, че роклята й е толкова ярка, та вече биеше на безвкусица, но при все това жадно поглъщаше тоалета с очи. Откога не беше виждала нови модни дрехи. „Аха! Значи тази година кринолините не са тъй широки“ — помисли си тя, като опипваше с поглед червената карирана рокля. Огледа хубаво свободното палтенце от черно кадифе и се учуди колко къси се носят вече връхните дрехи. Ами шапката! Изглежда шапките с големи извити периферии бяха излезли от мода, защото тази беше смешно плоска, изработена от червено кадифе; беше закрепена на върха на главата и приличаше на изсъхнала палачинка. Панделките не бяха вързани под брадичката, както при някогашните шапки, а отзад, под бухналите къдрици на тила. Колкото до тия къдрици, Скарлет веднага съзря, че и по цвят, и по вид на косъма твърде се различават от останалата коса.

Когато жената слезе от каретата и погледна към къщата, на Скарлет й се мярна нещо познато в заешкото лице, обилно наплескано с бяла пудра.

— Та това е Еми Слатъри! — възкликна тя, толкова слисана, че изрече гласно мисълта си.

— Да, госпожо, аз съм — отметна глава Еми и с угодническа усмивка се запъти към стълбите.

Еми Слатъри! Мърлявата русолява повлекана, чието незаконородено дете Елен бе кръщавала, тази, която зарази майка й с коремен тиф и я погуби, тази накипрена простачка, това отвратително изчадие на бели нищожества се качваше по стълбите на Тара, като виреше нос и се хилеше, сякаш се чувстваше у дома си. Скарлет си помисли за Елен и в изпразненото й допреди малко съзнание нахлу убийствена ярост, тъй силна, че тя затреперя като в треска.

— Да се махаш от тия стълби, мизерница такава! — извика насреща й. — Кракът ти да не е стъпил тук! Измитай се!

Долната челюст на Еми внезапно увисна и тя погледна към Джонас, който се приближи със свъсени вежди. Въпреки гнева си той се насили да покаже достойнство.

— Не бива да говорите тъй на съпругата ми.

— Съпруга ли? — възкликна Скарлет и избухна в презрителен смях. — Крайно време беше да я направиш своя съпруга. Кой ви кръщава децата сега, след като уморихте майка ми?

Еми изписка и бързо се върна назад по стълбите, готова да побегне към каретата, но Джонас я хвана грубо за ръката и я спря.

— Идваме ви на гости най-добронамерено — изджавка той. — Пък и… да поговорим по работа като стари приятели…

— Приятели? — гласът на Скарлет наподобяваше плющящ бич. — Кога сме били приятели с такива като вас? Слатъриеви живееха от милостинята ни и за отплата погубиха мама… а ти… ти… татко те уволни заради копелето на Еми и ти го знаеш. Приятели! Махайте се оттук, преди да съм извикала мистър Бентийн и мистър Уилкс.

При тези думи Еми се отскубна от ръката на мъжа си и се втурна към каретата, а изпод полата й се показаха обувки от изкуствена кожа с яркочервени носове и пискюли.

Сега Джонас се разяри не по-малко от Скарлет и жълтеникавото му лице поаленя като на сърдит пуяк.

— Значи още се големеете и раздавате заповеди, а? Но аз знам всичко за вас. Знам, че нямате обуща на краката си. Знам, че баща ви се е побъркал…

— Махайте се незабавно!

— Охо, друга песен ще ми запеете скоро. Зная, че сте разорени. Известно ми е, че дори данъците си не можете да платите. Дойдох, за да ви предложа да купя плантацията, и то при изгодни за вас условия. На Еми й е влязла муха в главата да живее тука. Ала сега, Господ ми е свидетел, няма да ви дам нито цент! Ще разберете вие, надути твърдоглави ирландци, кой командва тука сега, като обявят плантацията за разпродажба заради неплатени данъци. Ще я купя с все партакешите — с мебелите, с всичкото му — и ще живея тука.

Значи Джонас Уилкърсън беше кандидатът за Тара — Джонас и Еми, у които бе пламнал някакъв извратен стремеж да заличат униженията, преживени в миналото, като се заселят в дома, където са ги пренебрегвали. Всяка фибра на тялото й трептеше от омраза, както в оня ден, когато бе насочила дулото на пистолета срещу брадясалото лице на войника янки и бе стреляла. Щеше й се и сега да има онзи пистолет под ръка.

— Ще съборя тая къща камък по камък, ще я изгоря, ще посоля всяка педя земя със сол, но няма да позволя на вас двамата да престъпите прага й — извика тя. — Махайте се, ви казвам! Марш да ви няма!

Джонас я погледна, понечи да каже още нещо, а после тръгна към каретата. Качи се до скимтящата си жена и обърна коня в обратна посока. Когато потеглиха, на Скарлет и се дощя да плюе след тях и наистина го стори. Съзнаваше, че това е невъзпитано, че е детинщина, но все пак почувства някакво облекчение. Искаше й се да ги бе заплюла в лицата.

Тези проклетници, сдушили се с негрите за своя изгода, бяха посмели да дойдат и да издевателстват над нищетата й! Никакво намерение не бе имал да й предлага пари за Тара, копоят му с копой. Беше го използвал само като повод да пристигнат тук с Еми и да й се перчат. Тия мръсни парвенюта, тия въшливи бели отрепки се хвалеха, че ще живеят в Тара!

Внезапно я прикова ужас и яростта й се стопи. Мътните да ги вземат! Та те наистина щяха да дойдат да живеят тук! С нищо не можеше да им попречи да купят Тара, да заграбят срещу неплатените данъци всяко огледало, всяка маса и легло, мебелите на Елен от полиран махагон и скъпо тъмночервено дърво, тъй мили на сърцето й, макар и съсипани от нашествията на янките. А също и фамилното сребро на Робиярови. „Няма да им позволя да го сторят! — с жар си каза Скарлет. — Няма, та дори ако се наложи да подпаля цялата къща! Кракът на Еми Слатъри никога няма да стъпи на тоя под, по който е стъпвала мама!“

Тя затвори вратата и опря гръб на нея, обладана от страх. Толкова уплашена не бе дори в деня, когато в къщата дойдоха войниците на Шърман. Тогава най-голямата опасност бе Тара да изгори с нея самата. Ала сега беше по-лошо — тези презрени същества щяха да живеят в къщата й и да се перчат пред приятелите си, също тъй долни нищожества като тях, как са изгонили гордите О’Хара от дома им. Може би дори щяха да канят негри на вечеря, а и за преспиване. Уили беше казал, че Джонас много се стараел да покаже пред негрите, че ги смята за равни — сядал с тях на трапезата, ходел им на гости, разкарвал ги насам-натам с каретата си, прегръщал ги през рамо.

При мисълта, че е възможно да се погаврят с Тара по такъв начин, сърцето й се разтупа тъй силно, че тя едва не се задуши. Опитваше се да съсредоточи съзнанието си върху критичното положение, да измисли някакъв начин за спасение, ала я връхлитаха все нови и нови вълни на ярост и страх и я разтърсваха издъно. Трябваше да има начин, трябваше да съществува някой някъде, който да й услужи с пари в заем. Внезапно си спомни шеговитите думи на Ашли: „Само един човек има пари — Рет Бътлър.“

Рет Бътлър. Тя се завтече към гостната и затвори вратата зад себе си. Обгърна я сумрак — капаците на прозорците бяха затворени, а и зиме рано притъмняваше. Тук никой нямаше да се сети да я потърси, а на нея й трябваше време да размисли, без да я безпокоят. Идеята, която току-що й бе хрумнала, изглеждаше тъй проста, че тя се зачуди как не я е споходила по-рано.

„Ще взема пари от Рет. Ще му продам диамантените обици. Или пък ще поискам заем от него и ще му оставя обиците в залог, додето му се издължа.“

В миг я обзе такова облекчение, та чак отмаля. Щеше да плати данъците и да се изсмее в очите на Джонас Уилкърсън. Ала веднага след тази щастлива мисъл дойде осъзнаването на безпощадната истина: „Не само тази година ще имам нужда от пари за данъците. Същата грижа ще ме преследва и догодина, и през всички останали години до края на живота ми. Платя ли този път, следващия път те ще повишат данъците още повече и ще успеят да ме изгонят. Получа ли добра реколта от памук, ще й сложат такива налози, че за мене няма да остане нищо или пък направо ще я конфискуват и ще заявят, че памукът е на Конфедерацията. Янките и мошениците, които се сдружиха с тях, са ме спипали здраво и искат да ме довършат. През целия си живот, до сетния си дъх ще бъда измъчвана от страх, че ще ме унищожат. Вечно ще живея под напрежение, ще се чудя как да намирам пари, ще се съсипвам от работа и ще виждам, че трудът ми отива напразно и ограбват памука ми… Ако сега заема триста долара за данъците, ще отдалеча присъдата само временно. На мене ми е нужно веднъж завинаги да се отърва от тази заплаха, за да мога вечер да заспивам без тревога за утрешния ден, за следващия месец, за идната година.“

Съзнанието й работеше неуморно. Постепенно в главата й започна да се оформя една идея — плод на трезв разум и пресметливост. При мисълта за Рет пред погледа й изникнаха лъскавите бели зъби, мургавото лице и присмехулните черни очи, милващи тялото й. Тя си припомни горещата нощ в Атланта към края на обсадата, когато той седеше на верандата на леля Пити, полускрит в летния мрак, почувства отново горещата му длан върху голата си ръка и чу думите му: „Желая ви по-силно, отколкото някога съм пожелавал жена, и чаках по-дълго, отколкото съм чакал за всяка друга.“

„Ще се омъжа за него — хладнокръвно си каза тя. — Тогава никога повече няма да имам грижа за пари.“

О, благословена мисъл, по-сладостна и от мечтите за райско блаженство — никога повече да не се тревожи за пари, да знае, че Тара е в безопасност, че семейството е облечено и сито, че няма вече да блъска главата си в каменни стени!

Изведнъж се почувства много стара. Събитията от следобеда бяха пресушили всичките й чувства. Най-напред стряскащата вест за данъците, после Ашли и като връх на всичко — убийствената й ярост към Джонас Уилкърсън. Да, тя бе останала без капчица вълнение в душата си. Ако способността й да чувства не се бе изчерпала до дъно, у нея щеше да се зароди някакъв протест срещу плана, придобиващ форма в съзнанието й, защото мразеше Рет повече от всеки друг човек на света. Но тя бе съвършено безчувствена. Можеше само да разсъждава и мислите й бяха много трезви.

„Онази нощ, когато ни изостави на пътя, му казах някои ужасни неща, ала мога да го накарам да ги забрави — рече си тя с презрение, все още уверена във властта на чара си. — Ще бъда по-ниска от тревата. Ще го накарам да повярва, че винаги съм го обичала, а през онази нощ съм била просто разстроена и уплашена. Мъжете са толкова суетни, че винаги са готови да приемат за чиста монета всичко, което ласкае самочувствието им. Не бива да му позволя да се усъмни нито за миг, че сме в бедствено положение, додето не го уловя в капана. О, той не бива да знае за нищо на света! Зароди ли се у него подозрение, че тънем в нищета, ще разбере, че съм хвърлила око на парите му, а не на него. В края на краищата няма откъде да го научи, защото дори леля Пити не знае най-лошото. А след като сме вече женени, той ще бъде принуден да помогне на семейството ми. Не би могъл да остави роднините на жена си да гладуват.“

Негова жена! Мисис Рет Бътлър. Някакво смътно отвращение, изтласкано в дъното на съзнанието й от трезвата, логична мисъл, слабо се разшава у нея, но бързо притихна. Тя си припомни смущаващите, противни неща, които бе принудена да изтърпи през краткия си меден месец с Чарлс, неговите треперещи, непохватно опипващи я ръце, непонятната му възбуда, в резултат на което се бе появил Уейд Хамптън.

„Няма да се притеснявам за това сега. Ще му мисля, когато сме вече женени…“

Женени. Внезапно в главата й отекна един далечен спомен. Студени тръпки я полазиха по гърба. Отново си припомни нощта на верандата на леля Пити, когато го бе попитала дали й прави предложение за брак, а той се бе изсмял с омразния си смях и бе отвърнал: „Скъпа моя, бракът не е за мъж като мене.“

Ами ако той все още нямаше намерение да се жени? Ако въпреки всичките й прелести и хитрини откажеше да я вземе за съпруга? Ами ако… ах, каква ужасна мисъл!… Ако я бе забравил напълно и тичаше подир друга жена?

„Желая ви по-силно, отколкото някога съм пожелавал друга жена…“

Скарлет стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите. „Ако ме е забравил, ще го накарам да си спомни за мене. Ще го накарам отново да ме пожелае.“

А в случай, че не искаше да се ожени за нея, но при все това я желаеше, пак имаше начин да получи парите от него. Нали веднъж вече я бе молил да му стане любовница.

В сивия сумрак, обгърнал гостната, тя проведе светкавична и решителна битка с трите най-обвързващи принципа в душата си — паметта за Елен, наставленията на религията и любовта й към Ашли. Съзнаваше, че ако майка й може да прочете мислите й, би се ужасила дори в онзи благодатен далечен рай, където несъмнено се намираше. Известно й бе, че прелюбодеянието е смъртен грях. Известно й бе също тъй, че след като изпитва такива силни чувства към Ашли, дваж по-ужасно щеше да е блудството й.

Ала тласкана от отчаянието, тя срина без колебание тези морални прегради с безпощадната логика на трезвия разум. Елен беше мъртва, а със смъртта душите може би придобиваха способност да разбират нещата по-добре. Религията забраняваше прелюбодеянието под страх от вечно горене в пламъците на ада, но ако църквата не схващаше, че тя би преобърнала света само и само да спаси Тара и да отърве семейството си от глада, свещениците да му мислеха. Скарлет не я бе грижа. Поне засега. А Ашли — Ашли не я приемаше. Всъщност желаеше я, и то много, ала никога нямаше да я отведе надалеко. Странно, че бягството с Ашли не й се виждаше грях, докато с Рет…

В сумрака на зимния следобед тя достигна края на дългия път, по който бе поела в нощта на падането на Атланта. В началото на този път бе просто едно разглезено, егоистично и неопитно момиче в разцвета на младостта, с пламенни чувства и твърде лековерно. Сега, в края на пътя, от това момиче не бе останала и следа. Гладът и тежкият труд, страхът и постоянното напрежение, ужасите на войната и ужасите на преустройството в Юга й бяха отнели младостта, топлотата и нежността. Около сърцевината на нейното същество се бе образувала черупка и малко по малко през безкрайните месеци тази черупка ставаше все по-твърда.

И все пак до същия този ден тя бе таила две надежди, които я крепяха. Беше мечтала, че когато войната свърши, животът постепенно ще възвърне предишния си облик. Очаквала бе завръщането на Ашли да осмисли донякъде съществуванието й. Сега и двете надежди бяха изгубени. Появата на Джонас Уилкърсън пред парадния вход на Тара я беше накарала да осъзнае, че за нея, а и за целия Юг войната никога няма да свърши. Най-яростната битка, най-жестоката разплата започваше едва сега. А Ашли щеше да остане завинаги в плен на дадената дума, която бе по-непреодолима от всеки затвор.

Мирът не беше оправдал очакванията й, както и Ашли бе излъгал надеждите й, при това и двете прозрения бяха дошли в един и същи ден, тъй че и последният процеп в черупката бе затворен, и последният пласт бе втвърден. Тя се бе превърнала в това, от което баба Фонтейн я съветваше да се пази — жена, дето бе видяла най-лошото и вече нищо не можеше да я уплаши, нито животът, нито споменът за майка й, нито безвъзвратната загуба на любовта, нито пък хорското мнение. Единствено гладът и кошмарът й, свързан с него, можеха да й внушат страх.

Неочаквано цялата й личност бе проникната от странно усещане за лекота и свобода, след като сърцето й се бе втвърдило окончателно срещу всичко, обвързващо я със старото време и със старата Скарлет. Тя бе взела решението си и, слава Богу, не чувстваше никаква боязън, нямаше какво да губи и изборът й бе направен.

Успееше ли само да подмами Рет да се ожени за нея, всичко щеше да се уреди. Ала ако не успееше… Е, парите все пак щеше да вземе. Обзета от моментно любопитство, Скарлет се зачуди, сякаш не се отнасяше до нея, какво ли се очаква от една любовница. Дали Рет щеше да настоява тя да живее в Атланта, за да я издържа, както говореха хората, че издържал онази жена Уотлинг. Накараше ли я да остане в Атланта, щеше да му се наложи да плаща щедро, за да компенсира отсъствието й от Тара. Скарлет беше много невежа по отношение на потайните страни от живота на мъжете и нямаше никаква представа за същността на подобна връзка. Надяваше се поне, че няма да има бебе. Това би било особено противно.

„Сега не ми се мисли за такова нещо. По-късно ще се занимая с него“ — каза си тя и отблъсна неканената мисъл от съзнанието си, за да не разколебава решимостта й. Тази вечер щеше да съобщи на семейството си, че заминава за Атланта, за да се опита да вземе пари на заем и ако е необходимо — да ипотекира имението. Стигаше им да знаят толкова, поне до злокобния ден, когато истината можеше да излезе наяве.

При мисълта за действие главата й инстинктивно се вдигна и раменете й се изправиха. Начинанието, с което се бе захванала, нямаше да бъде лесно, знаеше това. По-рано Рет беше този, който я бе молил за благоволението й, а тя държеше властта в ръцете си. Сега беше в положението на просякиня и бе лишена от възможността да диктува условията.

„Но аз няма да ида при него като просякиня. Ще ида като кралица, която раздава благоволение. Той няма и да се досети каква е работата.“

Тя застана пред високото огледало и зае стойка с гордо изправена глава. Ала в напуканата му повърхност видя обрамчена една непозната. Като че за първи път от цяла година се беше върнала към истинската си същност. Бе поглеждала в огледалото всяка сутрин, за да се увери, че лицето й е чисто, а косата подредена, ала винаги бе прекалено заета, за да се види внимателно. Но каква промяна все пак! Невъзможно бе тази слаба жена с хлътнали страни да е Скарлет О’Хара! Скарлет О’Хара имаше хубавичко лице със закачливо и жизнерадостно изражение. А лицето, което я гледаше насреща, изобщо не бе хубаво и бе напълно лишено от прелестите, които тя си спомняше тъй добре. Беше бледо и измъчено, а черните вежди над продълговатите зелени очи се открояваха върху бялата кожа в рязка извивка като криле на подплашена птица. Това лице бе белязано от суровост и отчаяна напрегнатост.

„Не съм достатъчно хубава, за да го примамя — помисли си Скарлет, отново обезкуражена. — Слаба съм, ах, ужасно съм слаба!“

Тя прекара ръка по бузите си и опипа трескаво изхвръкналите си ключици. А и гърдите й бяха толкова малки, почти като на Мелани. Трябваше да си сложи подплънки на роклята, за да изглеждат по-големи, след като с такова презрение се бе отнасяла към момичетата, прибягващи до подобни хитрости. Подплънки! Това я наведе на нова мисъл. Дрехите й. Тя сведе поглед към роклята си и разпери настрани окърпената пола. Рет харесваше добре облечени жени с модни тоалети. Сети се с копнеж за зелената рокля с волани, която бе облякла за пръв път след свалянето на траура, и за зелената шапка с перо, донесена й от него, спомни си възхищението му от вида й. Спомни си с омраза, подсилена от чувство на завист, и за Еми Слатъри и червената й карирана рокля, за обувките й с червени носове и пискюли и шапката, подобна на палачинка. Бяха крещящи, но нови и модни и безспорно привличаха погледи. О, колко много й се искаше и тя самата да привлича погледи! Най-вече погледа на Рет Бътлър! Ако я видеше в старите й дрехи, щеше да разбере веднага, че нещата в Тара отиват на зле. А той не биваше да го знае.

Каква глупачка бе да си помисли, че може да отиде в Атланта и да го съблазни с тази кльощава шия, с очите като на гладна котка и с дрипавата си рокля! Щом не беше успяла да изтръгне от него предложение, когато бе в разцвета на красотата си и имаше най-прекрасни тоалети, как можеше да очаква, че ще го получи сега, при положение, че е непривлекателна и тъй мизерно облечена? Ако приказките на мис Пити бяха верни, той трябваше да е най-богатият човек в Атланта и вероятно можеше да си избере която пожелае от всички хубави дами, били те порядъчни, или не. „Аз обаче — помисли мрачно Скарлет — имам нещо, което повечето хубави дами не притежават, и то е твърдото намерение да го спечеля. Де да имах и една красива рокля…“

Ала красива рокля в Тара нямаше, нито изобщо рокля, която да не бе два пъти обръщана и преправяна.

— Ето ти, на — безутешно въздъхна тя, свела глава надолу. Погледът й попадна върху тъмнозеления плюшен килим на Елен — вече износен, изтъркан, пробит и осеян с петна от безчислените мъже, които бяха спали на него, и тази гледка я угнети още повече, защото я накара да осъзнае, че и Тара е също тъй одрипавяла като нея самата. Цялата смрачена стая я потискаше и като се приближи до прозореца, тя вдигна рамката нагоре, откачи кукичките на капаците и стори път на последната светлина на късния зимен следобед. Сетне отново затвори прозореца и облегна глава на кадифената завеса, загледана към мрачните кедри на гробището отвъд запустялото тъжно пасище.

Късите гъсти влакънца на тъмнозеленото кадифе нежно я гъделичкаха по бузата и тя с удоволствие отърка лицето си в него като котка. Внезапно изправи глава и внимателно го погледна.

Миг по-късно Скарлет тътреше по пода една тежка масичка с мраморен плот, чиито ръждясали ролки скърцаха в жален протест. Тя довлече масичката до прозореца, вдигна поли, качи се на нея и на пръсти се пресегна да хване тежкия прът на завесата. Едва го достигна и го дръпна тъй рязко и нетърпеливо, че гвоздеите изскочиха от рамката и завесите шумно се стовариха на пода заедно с пръта.

Като по чудо вратата на гостната моментално се отвори и през пролуката надникна широкото черно лице на Мами: всяка гънчица на това лице изразяваше пламтящо любопитство и дълбоко подозрение за нещо нередно. Изгледа неодобрително Скарлет, покачена на мраморната масичка с вдигнати над коленете поли, готова да скочи на пода. Изражението на момичето бе възбудено и тържествуващо и Мами незабавно застана нащрек.

— Кво сте си наумили да правите с пердетата на мис Елен? — запита тя.

— А ти какво си си наумила, като се мотаеш пред вратите и слухтиш? — отвърна й Скарлет с въпрос, скочи живо на пода и повдигна една от прашните кадифени завеси.

— Нямаше нужда да слухтя, та да чуя тая врява, дет я дигнахте — моментално даде отпор Мами и се стегна за битка. — Не ви е работа да събаряте в прахта пердетата на мис Елен… че и прътовете сте откачили заедно с гвоздеите. Мис Елен душа даваше за тез пердета и аз няма да дам да ги въргаляте тъй.

Скарлет извърна към Мами зелените си очи, пълни с трескава веселост — очи, напомнящи за някогашното немирно момиченце от доброто старо време, по което въздишаше Мами.

— Я скокни до тавана, Мами, и ми донеси кутията с кройките — подвикна тя и я побутна към вратата. — Ще си шия нова рокля.

Мами беше разкъсвана между възмущение от самата идея, че тя със стоте си килограма би могла да скокне до където и да било, още по-малко пък до тавана, и от друга страна, ужас от зараждащото се подозрение. Издърпа завесите от ръцете на Скарлет и ги притисна към мощната си провиснала гръд, сякаш бяха свещени реликви.

— Ако мислите да си шиете нова рокля от пердетата на мис Елен, ще ви река, че таз няма да я бъде. Поне додет аз съм жива.

На лицето на младата й господарка се появи изражение, което Мами имаше навика да назовава в себе си „вироглаво“, но в миг то се разтопи в усмивка, а на нея Мами трудно съумяваше да устои.

— Не ставай лоша, Мами. Трябва да ида в Атланта, за да взема пари в заем, и ми е нужна нова рокля.

— Не ви е притрябвала нова рокля. Другите дами да не би в ново да са издокарани? Носят си вехтите дрехи и окото им не мига. Аз тъй викам, дъщерята на мис Елен може да е облечена в дрипи, ама хората пак ще я почитат, кат да е в злато и коприна.

Вироглавото изражение отново изпълзя под усмивката. Божке, таз мис Скарлет колкот по растеше, толкоз по заприличваше на мистър Джералд и по-малко на мис Елен!

— Нали знаеш, Мами, мис Пити ни писа, че тази събота щяла да се венчава мис Фани Елсинг и аз, разбира се, ще ида на сватбата. Трябва да съм с нова рокля.

— Венчалната рокля на мис Фани няма да е по стока от таз, дет сте я облекли сега. Мис Пити беше писала, че Елсингови много я закъсали.

— Но аз трябва да съм с нова рокля! Мами, ти не знаеш каква нужда имаме от пари. Данъците…

— Да, мис. Знам за данъците, ама…

— Как тъй знаеш?

— Че защо ми е дал Господ уши, ако не да чувам кво се говори? Пък и мистър Уил никогаж не си прави труда да затваря вратите.

Имаше ли нещо изобщо, което Мами да не беше дочула? Скарлет се запита с недоумение как успяваше това тромаво тяло, разтърсващо пода при всяко движение, да се прокрадва с ловкостта на дивак, когато собственицата му си наумеше да подслушва.

— Щом си чула всичко това, сигурно знаеш за Джонас Уилкърсън и онази Еми…

— Да, мис — отвърна Мами с горящ поглед.

— Хайде стига се опъва, Мами. Не разбираш ли, че трябва да ида в Атланта и да намеря пари за данъците? Трябва да получа пари. Трябва да успея! Тя удари едното си малко юмруче върху другото. За Бога, Мами, те ще изпъдят всички ни на пътя и къде ще се денем тогава? А ти си се захванала да спориш с мене за разни дреболии като мамините завеси, когато това нищожество Еми Слатъри, убийцата на мама, крои планове да заживее в къщата ни и да спи в леглото на майка ми!

Мами запристъпя от крак на крак като заинатен слон. Имаше смътното чувство, че се опитват да я надхитрят.

— Не, мис, не ща в къщата на мис Елен да живеят отрепки, нито пък ние да се намериме на пътя, само дет… — Тя прикова Скарлет с поглед, който внезапно бе станал обвинителен. — Я кажете, от кого се тъкмите да искате пари, та ви е притрявала нова рокля?

— Това си е моя лична работа — сконфузено промърмори Скарлет. Мами я изгледа остро и проницателно, както когато Скарлет беше малка и се опитваше безуспешно да скалъпи приемливи извинения за пакостите си.

— Значи ви е потребна чисто нова хубава рокля, та да земете пари на заем? Не ми се види много чиста таз работа. Отгоре на туй не щете да кажете отде ще намерите парите.

— Няма да давам никакви обяснения — с възмущение отсече Скарлет. — Това си е моя грижа. Ще ми дадеш ли сега тая завеса и ще ми помогнеш ли да ушия роклята?

— Да, мис — кротко продума Мами и бързината, с която капитулира веднага, породи съмнения у Скарлет. — Ще ви помогна да я ушием, пък мисля, че и една наметка можеме да измайсториме от атлазената подплата на пердетата, а с дантелата ще украсим крачолите на гащичките.

Мами подаде завесата на Скарлет, а по лицето й се разля лукава усмивка.

— Мис Мели… и тя ли ще дойде с вас в Атланта?

— Не — рязко отвърна Скарлет, която започваше да разбира накъде бие Мами. — Отивам сама.

— Само тъй си мислите — отряза Мами твърдо. — Щом се издокарвате с нова рокля, ще дойда и аз с вас. На една педя няма да се отлъча, тъй да знаете.

За секунда Скарлет си представи пътуването до Атланта и разговора с Рет Бътлър в присъствието на Мами, залепена за тях като грамаден черен цербер. Тя се усмихна отново и постави ръка на рамото на Мами.

— Мами, миличка, толкова си добра, задето искаш да ме придружиш и да ми помогнеш, ала как, за Бога, ще се справят тук без тебе? Нали знаеш, че Тара се крепи едва ли не само на твоите две ръце.

— Ха! — възкликна Мами. — Мазните приказки хич няма да ви отърват, мис Скарлет. Че нали ви знам още откак ви смених първите пеленки. Щом съм рекла, че ще дойда с вас в Атланта, ще дойда значи. Мис Елен в гроба ще се обърне, ако хукнете сама в тоз град, пълен с янки, освободени негри и други таквиз.

— Но аз ще отседна у леля Питипат — отчаяно търсеше изход Скарлет.

— Мис Питипат е добра женица и си мисли, че сичко вижда, ама то не е тъй — заяви Мами и като се извърна с достолепие, за да покаже, че аудиенцията е приключена, излезе във вестибюла. Стените затрепераха, когато оттам се разнесе провикването й:

— Приси! Къде си бе, дете? Я припни по стълбите да донесеш от тавана кутията с кройките на мис Скарлет. Намери и ножиците, ама да не се маеш цял час, ей!

„В чудесна каша се забърках — съкрушена си помисли Скарлет. — По-добре да пуснат хрътка по петите ми.“

 

 

Когато масата в трапезарията беше разтребена след вечеря, Скарлет и Мами разпростряха по нея кройки, докато Сюелин и Карийн старателно отпорваха атлазената подплата на пердетата, а Мелани чистеше прашното кадифе с четка за коса. Джералд, Уил и Ашли също бяха в стаята, пушеха и се усмихваха на женската суетня. Чувството на приятна възбуда, което се излъчваше от Скарлет, ги бе заразило всички, макар причината за тази възбуда да им бе непонятна. Руменина бе избила по страните на Скарлет, а в очите й имаше ярък решителен блясък и тя често се смееше. Смехът й доставяше удоволствие на домашните, защото от месеци не бяха я чували да се смее. Особено много се радваше Джералд. Очите му не бяха замъглени както напоследък, следяха кръшната й фигура, докато тя сновеше из стаята, и всеки път, щом минеше край него, той я погалваше ласкаво и одобрително. Момичетата бяха развълнувани, сякаш се готвеха за празненство, и с такова усърдие разпаряха, режеха и тропосваха, като че шиеха бални рокли за себе си.

Скарлет отиваше в Атланта, за да вземе пари в заем или да ипотекира Тара, ако се наложеше. Но какво беше една ипотека в края на краищата? Скарлет казваше, че лесно ще я изплатят с догодишната реколта памук и пак ще им останат пари, при това го казваше тъй категорично, че те и не помисляха да се усъмнят. А когато я попитаха кой ще й заеме парите, тя отвърна: „Който много знае, бързо остарява“ — тъй дяволито, че всички се разсмяха и започнаха да я подкачат за приятеля й милионер.

— Трябва да е капитан Рет Бътлър — лукаво подхвърли Мелани и те избухнаха в несдържан кикот, тъй като знаеха колко много го мрази Скарлет и как винаги се отзовава за него с думите „оня никаквец Рет Бътлър“.

Ала на тази забележка Скарлет не се засмя и Ашли, който се смееше, млъкна внезапно, щом видя, че Мами крадешком стрелна поглед към Скарлет.

С пробудила се от празничното настроение щедрост Сюелин извади яката си от ирландска дантела, малко поизносена, но все още хубава, а Карийн настоя Скарлет да иде в Атланта с нейните пантофки, защото те бяха най-запазени от всички останали в Тара. Мелани помоли Мами да остави достатъчно кадифени парчета, за да облече с тях окъсаната си шапка и предизвика бурен смях, когато заяви, че ако старият петел не намери веднага убежище в блатото, сигурно ще се прости със сребристите и черните пера от опашката си.

Скарлет, която гледаше чевръстите им пръсти и слушаше смеховете им, ги наблюдаваше с притаена горчивина и презрение.

„Нямат никаква представа какво става с мене, с тях самите и с целия Юг. Въпреки всички премеждия все още си въобразяват, че нищо страшно не може да им се случи просто защото носят фамилиите О’Хара, Уилкс, Хамилтън. Дори негрите се заблуждават по същия начин. Ах, какви глупаци са всички! Никога няма да се осъзнаят! Ще продължават да разсъждават и да живеят както са си свикнали и нищо няма да е в състояние да ги промени. Мели може да се облича в дрипи, да бере памук и дори да ми помогне да убия човек, но това не я променя. Все тъй си остава срамежливата, благовъзпитана мисис Уилкс, съвършената дама! Ашли пък може да гледа в очите смъртта и войната, да лежи в затвора и когато се прибере у дома си, да потъне в нищета, и да си остане същият благороден господин, какъвто беше в Дванайсетте дъба. Уил е по-различен. Той знае как стоят нещата, но пък не е имал и какво толкова да загуби. Колкото до Сюелин и Карийн, те смятат, че това положение е само временно. Не се променят ведно с променените условия, защото вярват, че скоро ще дойде краят на всичко това. Мислят си, че Господ ще сътвори чудо, само и само да им угоди. Но той няма да го стори. Единственото чудо, което може да промени положението, е да успея с Рет Бътлър… Те няма да се променят. Сигурно не са в състояние. Аз съм единствената, която се промени, а и аз не бих се променила, стига да не ми се налагаше.“

Накрая Мами изгони мъжете от трапезарията и затвори вратата, за да почнат пробите. Порк помогна на Джералд да се качи до спалнята си, а Ашли и Уил останаха сами край запалената лампа във вестибюла. Известно време мълчаха и Уил дъвчеше тютюн като някое невъзмутимо преживно животно. Ала кроткото му лице ни най-малко не беше спокойно.

— Не ми харесва туй отиване в Атланта — най-после продума бавно. — Никак не ми харесва.

Ашли бързо го погледна и после отмести очи встрани, без да каже нищо, но зачуден дали и у Уил се е зародило същото ужасно подозрение, което преследва и него. Ала това беше невъзможно. Уил не знаеше какво се е случило този следобед в градината и как Скарлет изпадна в отчаяние. Уил не можеше да е забелязал лицето на Мами, когато се спомена името на Рет Бътлър, пък и нямаше представа за богатството на Рет, нито за лошата му слава. Ашли предполагаше поне, че Уил не знае никакви подробности, ала явно и той като Мами си имаше начин да научава нещата, без да му ги казват, да ги усеща, преди още да са станали. Нещо злокобно витаеше във въздуха и Ашли не можеше точно да го определи, ала беше безсилен да спаси Скарлет от опасността. Тя не го бе погледнала нито веднъж тази вечер и непоколебимият блясък в очите й в отговор на озадачения му вид го плашеше. Подозренията, които го разкъсваха, бяха прекалено ужасни, за да бъдат изречени с думи. Нямаше право да я обижда с въпроси, за да научи дали са основателни. Той стисна юмруци. По отношение на нея изобщо нямаше никакви права — този следобед ги беше проиграл завинаги. Не можеше да й се притече на помощ. Никой не можеше да й помогне. Ала когато си припомни мрачното и решително изражение на Мами, докато разрязваше кадифената завеса, малко се поразведри. Мами щеше да се погрижи за Скарлет, независимо дали тя го желаеше или не.

„Аз съм причина за всичко — с отчаяние си помисли той. — Аз я тласнах към това.“

Пред очите му отново изникна жестът, с който тя изправи рамене и упорито вдигна глава, когато се извърна от него същия ден. Сърцето му бе устремено към нея, разкъсвано от собствената му безпомощност, преливащо от възхищение. Той знаеше, че в нейния речник думата самоотверженост не съществува и че ще го изгледа в недоумение, ако й каже, че за него няма по-самоотвержен човек на света от нея. Не би разбрала колко прекрасни качества влага той в това понятие. Знаеше, че тя приема живота такъв, какъвто е, че се противопоставя на всички препятствия с целеустремения си, чужд на всякакви колебания разум, че се бори с решимост, непризнаваща поражението, и продължава да се бори дори когато вижда, че поражението е неизбежно.

Ала в продължение на четири години той бе срещал и други, които отказваха да приемат поражението — мъже, дръзко поели на сигурна смърт, защото са сърцати и самоотвержени. И все пак те всички бяха победени.

Загледан в мрачината към Уил, той си мислеше, че никога не е виждал такава сърцатост, както у Скарлет О’Хара, тръгнала да завладява света в дреха от кадифените завеси на майка си и с перо от петльова опашка.