Серия
Отнесени от вихъра (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gone With the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 159 гласа)
Сканиране
atoslove (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov (2011)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954–528–512–5

 

 

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: office@trud.bg

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954-528-513-3

  1. — Добавяне

Глава XIX

През първите дни на обсадата, когато янките атакуваха отбранителните съоръжения на града, Скарлет бе толкова уплашена от избухващите снаряди, че не знаеше какво да стори и само приклякаше и затискаше ушите си с ръце в очакване всеки миг да се разхвърчи на парченца. Щом чуеше свистенето, възвестяващо падането им, тя хукваше в стаята на Мелани и се хвърляше на леглото до нея. Двете се притискаха една към друга и пискаха сподавено, заровили лица във възглавниците. Приси и Уейд тичаха в зимника, където, свита в тъмнината, Приси виеше колкото й глас държи, а Уейд хлипаше и хълцаше.

Задушаваща се под пухените възглавници, докато над главата й свистеше смъртта, Скарлет проклинаше наум Мелани, че й пречи да се скрие под стълбите, където бе по-безопасно. Ала докторът бе забранил на Мелани да се движи и Скарлет трябваше да седи с нея. Към ужаса й, че може да бъде разкъсана на парчета, се прибавяше не по-малкият страх от наближаващото раждане на Мелани. Всеки път, когато я споходеше тази мисъл, тя цялата се обливаше в студена пот. Какво щеше да прави, ако бебето тръгнеше да излиза? Знаеше, че по-скоро би оставила Мелани да умре, отколкото да се покаже на улицата, за да търси доктора, когато снарядите валяха от небето като проливен дъжд. Знаеше също, че дори да пребие Приси до смърт, тя няма да се съгласи да излезе навън. Какво щеше да стори, ако Мелани започнеше да ражда?

Една вечер тя шепнешком обсъди този въпрос с Приси, додето приготвяха заедно подноса с вечерята на Мелани, и за голямо нейно учудване Приси я успокои донякъде в страховете й.

— Не бойте се, мис Скарлет. Ако не можеме да викнеме доктора, когат му дойде времето, аз ще се оправя сама. Знам кое как. Нали мама бабуваше, та ме научи и на тоз занаят. Оставете на мен таз грижа.

Скарлет си поотдъхна, като разбра, че има насреща си опитни ръце, но от все сърце й се искаше по-скоро да се свърши с това изпитание. Отчаяно копнееше да избяга от тътена на оръдията, да се прибере в Тара, в спокойния си тих дом, и всяка нощ горещо се молеше бебето да се появи на следващия ден, за да бъде освободена от обещанието си и да напусне Атланта. Струваше й се, че Тара е много далеч, недосегаема за всички тези страдания.

Скарлет мечтаеше за дома и за майка си тъй силно, както за нищо друго не бе мечтала в живота си. Ако Елен беше до нея, не би се страхувала от никого. Всяка вечер след свистенето и оглушителния грохот на снарядите тя си лягаше, решена да съобщи на Мелани, че не може да остане в Атланта нито ден повече, че трябва да се прибере вкъщи, а Мелани да се премести у мисис Мийд. Но щом се отпуснеше на възглавницата, пред очите й се появяваше лицето на Ашли, каквото го бе запомнила при последната им среща — изопнато като при мъчителна болка, но с лека усмивка на устните: „Ще се грижиш за Мелани, нали? Ти си толкова силна… Обещай ми!“ И тя бе обещала. Някъде далеч Ашли лежеше мъртъв. Ала където и да беше, той я наблюдаваше и я държеше обвързана с обещанието й. Жив или мъртъв, тя не можеше да се отметне от дадената дума, каквото и да й струваше това. И тъй, ден след ден тя отлагаше заминаването си.

В отговор на писмата на Елен, умоляваща я да се прибере, тя омаловажаваше опасността в обсадения град, обясняваше състоянието на Мелани и обещаваше да се върне у дома си веднага щом се роди бебето. Елен, която отдаваше голямо значение на роднинските връзки, били те кръвни или по брак, й отговаряше неохотно, че е съгласна тя да остане, но че Уейд и Приси трябва незабавно да бъдат изпратени в Тара. Това предложение бе посрещнато с горещо одобрение от Приси, която при всеки звук започваше да трака със зъби и изпадаше в безумно вцепенение. Тя прекарваше почти целия ден свита на две в зимника и момичетата биха умрели от глад, ако мисис Мийд не им пращаше старата Бетси.

Скарлет не по-малко от майка си желаеше да изпрати Уейд вън от Атланта не само заради безопасността му, но и защото постоянният му страх я дразнеше неимоверно. Уейд тъй се сковаваше от ужас, когато снарядите избухваха, че не можеше и да плаче, и дори когато настъпеше временно затишие, не се пускаше от полата на майка си. Той се страхуваше да си легне вечерно време, страхуваше се от тъмното, страхуваше се да заспи, за да не би през това време янките да дойдат и да го грабнат, и тихото му нервно скимтене нощем непоносимо стържеше по нервите й. Тайно тя се боеше не по-малко от него, но се дразнеше, задето това й бе напомняно ежеминутно при вида на бледото му измъчено личице. Да, Уейд трябваше да иде в Тара. Приси щеше да го отведе и да се върне веднага, за да присъства при раждането на бебето.

Но преди Скарлет да успее да ги изпрати, пристигна вестта, че янките са се разгърнали на юг и че по железопътната линия между Атланта и Джоунсбъро се водят сражения. Ами ако враговете пленяха влака на Приси и Уейд? При тази мисъл Скарлет и Мелани се спогледаха пребледнели, защото всички знаеха, че към малките деца янките се отнасят дори по-жестоко, отколкото към жените. Тя не посмя да изпрати детето и то остана в Атланта, като следваше майка си по петите подобно на уплашена безмълвна сянка и се страхуваше да пусне полата й дори за миг.

Обсадата продължи през целия горещ юли и градът постепенно започна да привиква към редуването на дневния грохот и злокобната нощна тишина. Като че сега, когато най-лошото бе дошло, хората нямаше от какво да се страхуват. Преди се плашеха от обсадата, а ето че и това стана и не се оказа чак толкова страшно. Животът продължаваше почти както обикновено. Съзнаваха, че седят върху вулкан, но с нищо не можеха да предотвратят избухването му, нито да се спасят. Какъв беше смисълът да се тревожат тогава? А може би все пак нямаше да избухне? Ето че генерал Худ успяваше да държи янките извън града! И кавалерията бранеше железницата към Мейкън! Шърман никога нямаше да я превземе.

Но макар че приемаха привидно спокойно непрекъснатите взривове и оскъдните хранителни дажби, макар че се държаха тъй, все едно янките не са само на километър разстояние, макар че вярваха безгранично в хората с окъсани сиви униформи, легнали в окопите, у гражданите на Атланта пулсираше подсъзнателна неувереност в онова, което им готвеше утрешният ден. Напрежението, тревогата, скръбта, гладът и мъчението от непрекъснато появяващата се и чезнеща надежда заплашваха всеки миг да отприщят паническа суматоха.

Постепенно Скарлет започна да възвръща смелостта си под влияние на мъжеството, проявявано от приятелите й, и благодарение на милостивата природа, устроила човека тъй, че да се приспособява към обстоятелствата, които не може да промени. То се знае, тя още подскачаше при всеки залп, изпращащ снаряди, ала вече не тичаше с писък да зарови глава под възглавницата на Мелани! Сега успяваше да си наложи само дълбоко да си поеме дъх и да промълви с отслабнал глас: „Този май падна съвсем наблизо, а?“

Страхът й понамаля и от това, че животът наоколо започна да й изглежда като сън — прекалено кошмарен, за да бъде действителен. Невъзможно бе тя, Скарлет О’Хара, да е изпаднала в подобно положение, с надвиснала над нея смъртна заплаха, която я дебне всеки час, всеки миг. Невъзможно бе спокойният ритъм на живота да се промени тъй много за броени дни.

Чудовищно и нереално бе, че нежносиньото утринно небе се затъмнява от оръдейния дим, надвиснал като буреносен облак над града; невероятно бе, че топлият слънчев ден, наситен с благоуханния аромат на акация и рози, крие смърт, разнасяна по улиците от свистящи снаряди, чийто грохот сякаш възвестява свършека на света, а шрапнелите отхвръкват на стотици метри и разкъсват на парчета хора и животни.

Нямаше ги вече тихите, сладостно сънливи следобеди, защото, макар пукотевицата на сраженията да заглъхваше от време на време, Прасковената улица бе шумна и оживена през целия ден — трополяха лафети и санитарни коли, от окопите със залитаща крачка прииждаха ранени, в бърз марш преминаваха отряди, изтеглени от траншеите в единия край на града, за да бранят някое укрепление в другия край, а към щаба непрестанно тичаха куриери с важен и делови вид, сякаш от тях зависеше съдбата на Конфедерацията.

Едва през горещите нощи настъпваше някакво затишие, но то бе напрегнато и злокобно. Когато нощта беше безшумна, сякаш всичко бе застинало и неподвижно — като че жабите, скакалците и сънените присмехулници се бояха да подемат обичайния си хор. Само от време на време някой пушечен изстрел от последната отбранителна линия раздираше мъртвилото.

Всеки път посетителите бяха непознати войници, чиито черти тя не можеше да различи в тъмницата на верандата и които се обръщаха с различни молби към нея. Понякога от мрака се донасяше нечие учтиво извинение: „Съжалявам безкрайно, че ви безпокоя, мадам, но дали бих могъл да получа вода за себе си и за коня?“ Друг път беше грубоватият и отсечен глас на някой планинец или странният носов изговор от равнината Уайърграс, далеч на юг, а когато се случеше да чуе напевната интонация на някого от Крайбрежието, сърцето й се свиваше болезнено, защото й напомняше за Елен. „Госпойце, тоз приятел съм го повел към болницата, ама май няма да устиска дотам. Можеш ли го прибра до заранта?“, „Стопанке, сума време не съм турял залък в уста. Хапнал бих някоя царевична питка, стига да ви се намира“, „Простете, че така нахълтвам, мадам, но… ще ми разрешите ли да пренощувам на вашата веранда? Видях розите, лъхна ми на акация, а това тъй ми напомни за моя дом, че се осмелих…“

Не, тези нощи не бяха действителни. Всичко това бе някакъв кошмарен сън и мъжете бяха част от него, безлики мъже с призрачни фигури и уморени гласове, долитащи до нея от топлия мрак. Да налее вода, да даде храна, да изнесе възглавници на предната веранда, да превърже рана, да придържа окървавената глава на умиращ. Не, невъзможно бе всичко това да става наяве!

Една нощ в края на юли на вратата й почука и чичо Хенри Хамилтън. Несъмнено беше чичо Хенри, макар и без чадър и торба и без закръгленото си коремче. Пълните му розови бузи се бяха стопили и кожата висеше в отпуснати гънки като на булдог, а дългата му бяла коса бе съвсем сплъстена. Беше почти бос, въшлясал и гладен, но сприхавия си нрав бе запазил непроменен.

Въпреки изказването му, че „тази война е много глупава, щом старци като мене са грабнали пушките“, момичетата останаха с впечатление, че чичо Хенри се забавлява от промяната в живота си. Бил нужен наравно с младите и вършел онова, което вършели и те. При това ни най-малко не им отстъпвал, а за дядо Мериуедър съвсем не можело да се каже същото, доволно им съобщи той. Лумбагото много го мъчело и капитанът искал да го освободи. Само че дядо Мериуедър отказвал да си иде вкъщи. Признал си откровено, че предпочита ругатните и упреците на капитана пред досадните грижи на снаха си и упоритото й намерение да го откаже от дъвченето на тютюн и да го приучи всеки ден да си сапунисва брадата.

Посещението на чичо Хенри беше кратко — имал само четиричасов отпуск, а половината време отивало за придвижване от траншеите и обратно.

— Известно време няма да се виждаме, момичета — обяви той, докато седеше в стаята на Мелани и блажено мърдаше изранените си нозе в легена със студена вода, който Скарлет му беше донесла. — Утре сутрин нашата част заминава.

— Къде? — уплашено запита Мелани и се вкопчи в ръката му.

— Не ме пипай де — раздразнено й се скара чичо Хенри. — Целият съм пълен с въшки. Ако не бяха въшките и дизентерията, войната щеше да е чудно забавление. Къде отиваме ли? На мене никой не ми е казал, но аз се досещам. Ще се отправим на юг, към Джоунсбъро, или в противен случай нищо не разбирам от война.

— О, но защо към Джоунсбъро?

— Защото там ще има голямо сражение, миличка. Янките ще се опитат да превземат железницата и ако успеят, тогава сбогом, Атланта.

— Ах, чичо Хенри, ти как мислиш, ще успеят ли?

— Как ще успеят, щом аз ще съм там! — И чичо Хенри се засмя при вида на уплашените им лица, но после отново стана сериозен. — Тежка битка ще бъде, момичета. Трябва непременно да победим. Знаете, че янките контролират всички железопътни линии освен тая, дето води към Мейкън, ама де да беше само туй. Вие, момичета, може и да не сте чули, но те държат всички пътища и проходи, та дори и пътеките за езда към Атланта с изключение на Макдъновския път. Може да се каже, че Атланта е в чувал и вървите на тоя чувал са в Джоунсбъро. Ако янките завземат тамошната железница, ще дръпнат вървите и с нас е свършено — ще ни изловят като зайци. Затова нямаме намерение да им даваме железницата… С две думи може да не се видим скоро, деца. Дойдох само да се сбогуваме и да се уверя, че Скарлет още е при тебе, Мели.

— Разбира се, че ще е при мене — отвърна Мелани разчувствана. — Не се тревожи за нас, чичо Хенри, и се пази.

Чичо Хенри обърса мокрите си крака в парцаленото килимче и с пъшкане нахлузи съдраните си обувки.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Имам осем километра път. Скарлет, приготви ми нещо за ядене — каквото имате, все едно.

Той целуна Мелани за сбогом и слезе в кухнята, където Скарлет увиваше в една кърпа царевична питка и ябълки.

— Чичо Хенри… ама… наистина ли е толкова сериозно?

— Сериозно ли? За Бога, по-сериозно не може и да бъде. Не се прави на гъска. Та ние сме на ръба на пропастта.

— Мислиш ли, че ще стигнат до Тара?

Чичо Хенри беше готов да избухне, раздразнен от женската природа, склонна да придава значение на лични неща, когато на карта са поставени жизнено важните проблеми на нацията, но като видя уплашеното й нещастно лице, омекна.

— Разбира се, че не. Тара се намира на осем километра от железницата, а янките само от нея се интересуват. Глупавичка си ми като теленце. — Внезапно той смени темата. — Знаеш ли, аз не дойдох само да кажа довиждане. Трябваше да съобщя на Мели една лоша новина, но просто не се осмелих. Ти ще трябва да свършиш това.

— Ашли!… Да не си чул нещо?… Не е мъртъв, нали?

— Как мога да чуя нещо за Ашли, когато от месеци кисна в калните окопи? — сприхаво отвърна старият господин. — Не е за Ашли, за баща му е. Джон Уилкс е мъртъв.

Скарлет внезапно се отпусна на стола, стиснала кърпата с храната.

— Дойдох да кажа на Мели, но не можах… Ти й кажи… Предай й и това.

Той извади от джоба си тежък златен часовник с дълга верижка, една миниатюра с образа на отдавна починалата мисис Уилкс и две масивни копчета за ръкавели. Едва при вида на часовника, който беше виждала хиляди пъти в ръцете на Джон Уилкс, до съзнанието й напълно стигна истината, че бащата на Ашли е мъртъв. От вцепенение не можеше нито да заплаче, нито да проговори. Чичо Хенри се размърда неловко на стола, прокашля се и отмести поглед настрани от нея, за да не зърне някоя сълзица, която би го извадила от равновесие.

— Той беше смел човек, Скарлет. Кажи това на Мели. Нека го напише на дъщерите му. Беше отличен воин въпреки годините си. Уби го един снаряд. Падна точно до него и разкъса целия корем на коня му. Аз сам застрелях горкото животно. Чудесна малка кобила беше. Не е лошо да известиш и мисис Тарлтън. Тя душата си даваше за тая кобила. Завий ми храната, дете, че трябва да вървя. Хайде, мила, не се разстройвай толкова. Каква по-добра смърт за един стар човек, който е доказал, че може да се бие като младеж?

— О, той не трябваше да умира. Не биваше изобщо да отива на фронта. Трябваше да живее, за да се радва на внука си и да умре спокойно в постелята си. Ах, защо тръгна! Той не одобряваше отцепването на Юга и ненавиждаше войната…

— Мнозина от нас мислят същото, но какво от това? — Чичо Хенри сърдито се изсекна. — Да не смяташ, че на мене ми е драго на моите години да ставам мишена за янките? Но за един достоен мъж няма друг избор в тия времена. Целуни ме за сбогом, момичето ми, и не се тревожи за мене. Аз ще се върна жив и здрав от тая война.

Скарлет го целуна и чу стъпките му да заглъхват в мрака, а после и щракването на резето на градинската портичка. Тя постоя малко, загледана във вещите, които държеше в ръка. После бавно тръгна нагоре по стълбите към стаята на Мелани.

 

 

В края на юли пристигна лоша вест, която потвърди предсказанието на чичо Хенри — янките се бяха струпали край Джоунсбъро. Те дори бяха прекъснали линията на шест километра от града, ала бяха разбити от конфедерационната кавалерия и потящ се под палещото слънце, инженерният корпус наново бе ремонтирал линията.

Скарлет бе обезумяла от тревога. В продължение на три дни тя бе в пълна неизвестност и страхът й непрекъснато растеше. Тогава дойде успокоително писмо от Джералд. Врагът не бил стигнал до Тара. Чули били ехото от сраженията, но не зърнали никакви янки.

Писмото на Джералд бе изпълнено с хвалби и горди изявления за отблъскването на янките от железопътната линия и човек можеше да остане с впечатлението, че той сам-самичък е извършил този подвиг. Описваше на три страници храбростта, проявена от южняшките войски, а в края споменаваше с няколко думи, че Карийн била болна. Според мисис О’Хара това било коремен тиф. Болестта й не била много сериозна и Скарлет не бивало да се тревожи за нея, но в никакъв случай не трябвало да се връща у дома, дори ако пътуването станело напълно безопасно. Мисис О’Хара се радвала, че те с Уейд не са успели да пристигнат в началото на обсадата. Тя поръчала Скарлет да иде на църква и да се помоли за оздравяването на Карийн.

Скарлет почувства известно угризение при това последно изречение, защото от месеци не бе стъпвала в църква. Някога такъв пропуск би й изглеждал смъртен грях, ала, кой знае защо, сега отсъствието от служба не й се виждаше толкова страшно. След молитва не усещаше вече предишната лекота и просветление. От известно време й се струваше, че Господ е отвърнал поглед от нея, от конфедератите, от целия Юг въпреки милионите молитви, отправяни към него всеки ден.

Тази вечер тя седеше на предната веранда, пъхнала писмото на Джералд до гърдите си, където можеше навремени да го докосва и да се чувства близо до Тара и до Елен. Лампата, поставена на прозореца на гостната, хвърляше чудновати златисти сенки върху тъмната веранда, заслонена от преплетени лози, а пълзящите жълти рози и орловите нокти я облъхваха с аромата си. Нощта бе удивително тиха. От залез слънце не бе гръмнала нито една пушка и целият свят изглеждаше безкрайно отдалечен. Скарлет се полюшваше напред-назад в плетения стол, самотна и нещастна, след като прочете писмото, разбудило носталгията й. Щеше й се да има някой край нея, който и да е, дори мисис Мериуедър. Ала мисис Мериуедър беше на нощно дежурство в болницата, мисис Мийд приготвяше у дома си угощение за Фил, дошъл си за малко от предните линии, а Мелани спеше. Нямаше изгледи дори случаен минувач да се отбие. През последната седмица не беше идвал никой, защото всички, които можеха да се държат на краката си, бяха в окопите или край Джоунсбъро.

Рядко й се случваше да бъде сама както в тази момент и на душата й бе тягостно. Самотата я принуждаваше да размишлява, а през тези дни мислите й бяха твърде невесели. Като всички останали и тя бе придобила навика да извиква в съзнанието си спомени за миналото и за мъртвите.

Тази вечер Атланта бе тъй тиха, та тя можеше да притвори очи и да си представи, че е в Тара, с нейния блажен селски покой, че светът е непроменен и никога не ще се промени. Ала знаеше добре, че животът в окръга вече няма да бъде същият. Замисли се за четиримата братя Тарлтън — червенокосите близнаци, Том и Бойд — и силна, неутешима скръб се надигна в сърцето й. Навремето би могла да се омъжи за когото пожелаеше — за Стю или за Брент. А сега, когато след войната се върнеше да живее в Тара, никога вече нямаше да ги види да препускат лудешки към нея по кедровата алея и да надават буйни викове за поздрав. И Рейфърд Калвърт, който тъй божествено танцуваше, и той никога вече нямаше да я избере за своя партньорка. Ами братята Мънроу, а дребният Джо Фонтейн, ами…

— О, Ашли! — захлипа тя и скри ръце в шепите си. — Никога няма да свикна с мисълта, че те няма!

В този миг чу, че се отваря градинската портичка, и като вдигна глава, бързо изтри влажните си очи. Изправи се и видя, че по пътеката се задава Рет Бътлър с широкопола панамена шапка в ръка. Скарлет не го беше виждала от деня, в който тъй внезапно бе скочила от каретата му на площад Петте ъгъла. Тогава му бе заявила, че не желае да го вижда повече. Но сега бе тъй доволна, че може да поприказва с някого и да разсее мъката си по Ашли, че побърза да забрави заканата си. Той очевидно не си спомняше случката или си даваше вид, че не я помни, но във всеки случай се настани на най-горното стъпало, в краката й, без да споменава злополучното скарване.

— Значи не сте побягнали към Мейкън. Чух, че мис Пити е заминала, и реших, естествено, че вие сте последвали примера й. Затова, щом видях, че свети, минах да проверя какво става. Защо не заминахте и вие?

— За да правя компания на Мелани. Нали знаете, тя… ами просто не може да пътува в този момент.

— Триста дяволи — продума той и на светлината на лампата Скарлет видя как лицето му се смръщи. — Да не искате да кажете, че мисис Уилкс е още тук? Що за лудост? В нейното състояние това е крайно опасно.

Скарлет мълчеше притеснено, защото състоянието на Мелани не беше тема, която можеше да обсъжда с мъж. Смущаващ бе и фактът, че Рет знаеше кое е опасно за Мелани. За един ерген бе неприлично да има познания в тази област.

— Не е много кавалерско от ваша страна, че не проявявате тревога и за мене — намусено подхвърли тя.

В очите му блеснаха весели пламъчета.

— По всяко време бих заложил на вас срещу янките.

— Не съм сигурна, че това е комплимент — погледна го тя неуверено.

— Никакъв комплимент — отвърна той. — Кога ще престанете да търсите комплименти в най-случайните изказвания на мъжете?

— Когато легна на смъртното си ложе — заяви тя и се усмихна при мисълта, че винаги ще се намират мъже, които да я обсипват с комплименти, дори Рет никога да не го правеше.

— Ех, суета, суета — въздъхна той. — Поне сте откровена.

Рет отвори табакерата си, извади една черна пура и я поднесе до носа си. В тъмнината блесна пламъкът на кибритена клечка и известно време той пуши мълчаливо, облегнат на колоната и обгърнал с ръка коленете си. Скарлет отново взе да се поклаща в стола си и отвсякъде ги обгърна тихият мрак на топлата нощ. Присмехулникът, свил гнездо в преплетените храсти от рози и орлови нокти, се събуди от дрямката си и пропя нежно и плахо, но после като че размисли и отново млъкна.

Внезапно на притъмнялата веранда се разнесе приглушеният смях на Рет.

— Значи останахте с мисис Уилкс! Ама че необяснимо положение!

— Аз не виждам нищо необяснимо — рече тя леко сконфузена и мигом застана нащрек.

— Тъй ли? В такъв случай ви липсва обективност. От доста време съм под впечатлението, че вие просто не можете да понасяте мисис Уилкс. Смятате я за глупава и наивна, а патриотичният й плам ви отегчава и дразни. Рядко изпускате възможността да отправите някоя обидно снизходителна реплика по неин адрес, затова естествено е да се учудвам, че тъй самоотвержено сте решили да останете с нея под падащите снаряди. Кажете сега, защо постъпихте тъй?

— Защото тя е сестра на Чарли и в известен смисъл… моя сестра — отвърна Скарлет с всичкото достойнство, на което бе способна в момента, макар че по страните й плъзна червенина.

— Искате да кажете, защото е вдовицата на Ашли Уилкс.

Скарлет скочи от мястото си, като се мъчеше да надвие гнева си и да се овладее.

— Почти бях склонна да ви простя за последната грубиянска проява, но сега няма да го сторя. Изобщо нямаше и да ви пусна да влезете, ако не бях тъй потисната…

— Седнете сега и пригладете настръхналата си козинка — рече той с променен тон. После се пресегна, хвана я за ръката и я дръпна надолу към стола й. — Кажете ми защо сте потисната.

— О, защото днес получих писмо от Тара. Янките са близо до нашата плантация, а малката ми сестра е болна от коремен тиф, тъй че, дори да можех да стигна дотам, мама нямаше да ми разреши да отида от страх да не се заразя. А на мене ми се иска да се прибера у дома, тъй ми се иска!

— Няма защо да роните сълзи за такова нещо — подхвърли Рет, но в гласа му се усещаше известно съчувствие. — В Атланта сте в много по-голяма безопасност, отколкото в Тара, дори янките да дойдат тук. От янките няма да пострадате, но от коремния тиф — сигурно.

— Нямало да пострадам от янките! Как можете да ми говорите такива лъжи?

— Мило мое момиченце, янките съвсем не са таласъми. Те нямат рога и копита, както, изглежда, си ги представяте. Всъщност почти не се различават от южняците, освен че маниерите им, естествено, не са тъй изискани, а акцентът им е ужасен.

— Но янките ще се опитат…

— Да ви изнасилят ли? Не ми се вярва. Макар че би им се искало, то се знае.

— Ако ще ми говорите такива отвратителни неща, прибирам се вътре! — извика му тя, благодарна, че пламналото й лице не се вижда в тъмното.

— Бъдете искрена. Не си ли мислехте за същото?

— Разбира се, че не!

— Мислехте си и още как! Няма защо да ми се ядосвате, че съм отгатнал. Същото си мислят и всички останали дами в целия Юг, при все че са тъй възпитани, изтънчени и непокварени. Само това им се върти в главите. Обзалагам се, че дори и най-заклетите моралистки като мисис Мериуедър не правят изключение…

Скарлет преглътна гневния си протест, защото си даде сметка, че в тези смутни дни, щом две или повече жени останат насаме, веднага започват да си шепнат за подобни случки, станали някъде във Вирджиния, Тенеси или Луизиана, но никога твърде наблизо. Янки изнасилвали жените, разпорвали с щикове коремчетата на малки дечица и палели къщи, в които имало старци. Тази истина беше всеизвестна, макар и да не се тръбеше на всеослушание. Ако у Рет имаше някакво чувство за приличие, не би оспорвал такива очевидни факти и дори не би отварял дума за тях, най-малко пък би се шегувал по този повод.

Ала той продължаваше да се смее тихичко. Понякога беше непоносим. Всъщност повечето време беше непоносим. Ужасно неприятно бе да си имаш работа с мъж, който винаги отгатва истинските мисли на жените и схваща подтекста на думите им. Това създаваше у събеседницата му неприятното чувство, че е разголена на показ. Несъмнено тази си способност бе придобил от общуването си с леки жени. Скарлет бе изпълнена с негодувание, задето е прочел онова, което ставаше в ума й. Харесваше й да бъде загадка за мъжете, но знаеше, че за Рет е прозрачна като стъкло.

— Като заприказвахме за това — продължи Рет, — хрумна ми да ви попитам дали имате по-възрастна компаньонка в къщата. Може би многоуважаемата мисис Мериуедър или мисис Мийд? Те винаги ме гледат накриво, сякаш са убедени, че идвам тук с недобри намерения.

— Мисис Мийд обикновено наминава вечерно време — отвърна Скарлет, доволна, че темата е променена, — ала днес не можа. Дошъл си е Фил, синът й.

— Какво щастие да ви заваря сама — промърмори той с кадифени нотки в гласа.

Нещо в тона му накара сърцето й приятно да затупти, а по страните си усети да се разлива руменина. От опит знаеше, че щом тази струна звънне в гласа на мъжа, непременно предстои обяснение в любов. Ха, колко весело! Нека само й каже, че я обича, ще го подложи на такива мъчения, че да му отмъсти докрай за саркастичните забележки, които й подхвърляше в лицето през всичките три години. Ще го върти на пръста си, додето си върне дори за понесеното унижение, когато я видя да удря плесница на Ашли. А накрая мило ще му заяви, че може да изпитва само сестрински чувства към него, и ще се оттегли с почести от бойното поле. Тя се засмя нервно, изпълнена с приятни предчувствия.

— Не се смейте тъй глупаво — каза той, хвана ръката й и като я обърна с дланта нагоре, притисна устните си към нея. При допира на тази топла уста тя усети, че сякаш й предава искра, която премина по тялото й като възбуждаща милувка. Устните му се преместиха към китката й, но уплашена, че по ускорения й пулс той ще отгатне колко развълнувано бие сърцето й се опита да изтръгне ръката си. В плановете, които кроеше, не бе взела под внимание нещо много съществено — тази предателска и топла вълна от чувственост, която събуждаше желанието й да прекара пръсти през косата му, да усети устните му върху своите.

Напълно объркана, тя си повтаряше, че не е влюбена в него. Беше влюбена в Ашли. Ала как можеше да си обясни чувството, което караше ръцете й да треперят, а стомахът й да се свива в студена топка?

Тихият му смях прозвуча отново.

— Не се дърпайте. Нищо лошо няма да ви сторя.

— Лошо ли? Аз не се боя от вас, Рет Бътлър. Още не се е родил мъжът, който ще ме уплаши! — викна тя, извън себе си от яд, задето и гласът й трепереше също като ръцете.

— Вашето самочувствие е достойно за възхищение, ала бихте ли поснишили малко гласа си? Мисис Уилкс може да ви чуе. И, моля ви, успокойте се най-сетне. — Ала обратно на думите му, гласът му издаваше, че изпитва огромно удоволствие от тревожната й възбуда.

— Скарлет, вие ме харесвате, нали?

Най-после една реплика, която бе по-близо до очакванията й.

— Понякога да — отвърна тя предпазливо. — Когато не се държите безобразно.

Той пак се изсмя и допря дланта й до коравата си буза.

— Струва ми се, че ме харесвате точно защото се държа безобразно. Във вашия осигурен и защитен живот сте общували само с изискани хора и самата промяна крие за вас необяснимо очарование.

Такъв обрат на разговора не беше предвиждала и отново безуспешно се помъчи да изтръгне ръката си от неговата.

— Не е истина! Аз харесвам порядъчните мъже — тези, на които винаги мога да разчитам, че ще се държат възпитано.

— С други думи, мъже, които можете да баламосвате. То е едно и също, нали? Но това няма значение.

Той целуна дланта й отново и по гърба й се плъзнаха сладостни тръпки.

— Все пак вие ме харесвате. Мислите ли, че бихте ме обикнали някога, Скарлет?

„Аха! — помисли си тя тържествуващо. — Сега го пипнах!“ А гласно му отвърна със заучена студенина:

— Едва ли. Във всеки случай не и ако не промените основно поведението си.

— А пък аз нямам никакво намерение да го променям. Значи не бихте могли да ме обичате? Надявах се да е тъй. Защото, макар да ви харесвам много, аз не съм влюбен във вас, а вие твърде трагично бихте преживели още една несподелена любов, нали, скъпа? Мога ли да ви наричам „скъпа“ мисис Хамилтън? Е, аз, тъй или иначе, ще използвам това обръщение, независимо дали сте съгласна, но приличието изисква да ви попитам.

— Вие не сте влюбен в мене, така ли?

— Не, разбира се. А вие на това ли се надявахте?

— Прекалено сте самонадеян!

— Но съм прав! Уви, налага се да разбия надеждите ви! Би трябвало да ви обичам наистина, защото сте очарователна и проявявате талант в цял куп ненужни умения. Ала много други млади дами също притежават чар и изискано възпитание и са точно толкова безполезни, колкото вие самата. Не, аз не ви обичам. Но невероятно много ви харесвам — заради разтегливите ви понятия за чест и съвест, заради себичността ви, която рядко си правите труда да прикриете, заради острия ви практически усет, наследен, боя се, от някой ирландски селянин.

Селянин! Но той започваше да я обижда! От възмущение тя пробъбра нещо несвързано.

— Не ме прекъсвайте — помоли той и стисна ръката й. — Харесвам ви, защото и аз имам същите качества у себе си, а сродството поражда привличане. Съзнавам, че още пазите в сърцето си образа на богоподобния дръвник Ашли Уилкс, който сигурно лежи в гроба от половин година. Но в сърцето ви не може да няма местенце и за мене. Хайде, Скарлет, престанете да се дърпате. Та аз ви правя признание. Пожелах ви още щом ви видях за пръв път, в салона на Дванайсетте дъба, когато омагьосвахте бедния Чарли Хамилтън, никога не съм желал толкова силно друга жена… и никога не съм чакал толкова дълго, за да я имам.

Скарлет замря от смайване при последните му думи. Въпреки всички отправени оскърбления той я обичаше, но какъвто си бе опак, не желаеше да го каже направо от страх, че тя ще му се присмее. Е, добре, да му даде да се разбере, и то веднага.

— Вие ми предлагате да стана ваша жена?

Внезапно той пусна ръката й и се разсмя тъй силно, че тя седна на стола си смаяна:

— Боже мой, какво говорите! Нали ви казах, че бракът не е за мене.

— Но… но тогава… какво?…

Той се изправи, сложи ръка на сърцето си и се поклони театрално пред нея.

— Скъпа — меко продума той, — отдавам дължимото на вашата природна интелигентност и ви правя чест с предложение да ми станете любовница, вместо направо да ви съблазня.

Любовница!

Думата разтърси съзнанието й и отекна в него, като повтаряше многократно жестокото оскърбление. Ала в първия вцепеняващ момент тя дори не почувства обида. Кипеше от гняв и възмущение, задето той я вземаше за глупачка. Как можеше да си въобразява, че тя ще приеме подобно предложение, когато от него се очакваше да я помоли за ръката й? Ярост, наранена суета и разочарование бушуваха в сърцето й и в тази буря от вълнения, без дори да се сети да го заклейми, задето бе потъпкал основни морални принципи, изтърси първото, което й дойде на устата:

— Любовница! Какво ще ми донесе това освен куп дечурлига?

Още в същия миг осъзна какво е казала и очите й се разшириха от ужас. Рет избухна в несдържан смях, който се усилваше всеки път, щом погледнеше сразеното й онемяло лице и притиснатата към устата кърпичка.

— Ето защо ви харесвам! Вие сте единствената откровена жена, която познавам, единствената, която гледа на въпросите откъм практичната им страна, без да ги замъглява с претенциозни изявления за грях и морал. Всяка друга на ваше място най-напред щеше да припадне, а после — да ми посочи вратата.

Скарлет скочи от мястото си с пламнало от срам лице. Как можа да каже такова нещо! Как си беше позволила тя, дъщерята на Елен, с нейното възпитание, да седи и да слуша долните му предложения и му даде отгоре на всичко такъв безсрамен отговор? Да беше изпищяла. Да беше припаднала. Да беше напуснала верандата със студено презрение. Сега беше много късно вече.

— Да не мислите, че аз няма да ви посоча вратата — изкрещя му тя, без да се съобразява, че Мелани или Мийдови, живеещи съвсем наблизо, можеха да чуят. — Махайте се! Как си позволявате да ми приказвате подобни гадости! Какво съм сторила, та да ви насърча… да ви накарам да си въобразите… Махайте се и да не сте стъпили повече тук. Този път край. Само посмейте да се явите отново и да домъкнете глупавите си карфици и панделки с надежда да ви простя. Тогава ще… ще кажа на баща ми и той ще ви убие!

Рет взе шапката си, поклони се и на светлината на лампата тя видя, че на устните му играе усмивка. Ни най-малко не беше засрамен, напротив, забавляваше се от гневните й думи и следеше поведението й с жив интерес.

О, той беше отвратителен! Скарлет се завъртя рязко на токовете си и се отправи към входната врата на къщата. Опита се да я блъсне зад гърба си, ала куката, която я прикрепяше към стената, за да стои отворена, беше заяла нещо. Задъхана, тя взе да се бори с нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

Нахлулата в главата й кръв започна да пулсира и почувствала, че ако само миг още остане край него, ще получи мозъчен удар, се завтече по стълбите към горния етаж. Когато стигна до площадката, го чу, че услужливо затръшва вратата вместо нея.