Димитър Талев
Илинден (8)

VIII

През лятото на 1896 година Вътрешната македоно-одринска революционна организация придоби своя пълен и ясен образ: седалище на Централния й комитет стана Солун; цялата нейна територия бе разделена на седем окръзи: Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Серски и оттатък Места — Одрински; подреди се нейното вътрешно устройство, както и на отделните й тела, на връзките между тях; Гоце Делчев и Гьорче Петров изработиха нов, пълен устав и правилник на Организацията; установи се нейно задгранично представителство в София. Определи се ясно и нейната цел: „Да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.“ Организацията „се бори за премахване на шовинистическите пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг“. Член на организацията може да бъде „всеки македонец или одринец…“

Съживи се и Преспа — и тя беше жива част от Македония, и в нея биеше пулсът на цялата страна. По нареждане на Централния комитет чрез окръжния комитет в Битоля организацията в Преспа и околията й се устрои според новия устав и правилник. Лазар Глау-шев бе прогласен за председател на преспанския комитет. Райко Кутрев — за секретар, Наум Катранов — за касиер, а бяха избрани и други петима членове на комитета. Тия промени неусетно и бързо променяха и цялата същност на Организацията. Някак по друг начин ставаха и срещите между организационните работници, по друг начин се събираха паричните вноски и налози — бързо и неусетно Организацията се превръщаше в здрава, дисциплинирана борческа сила.

Общественият живот в Преспа сега изцяло се бе пренесъл в чаршията; негови средища бяха две кафенета и книжарницата на Васил Гайтанджиев. От години вече читалището глъхнеше празно — училищното настоятелство бе го превърнало на училищна библиотека; широката стая беше пълна с нови шкафове и рафтове с книги, но в нея сега шумолеше само учителят Христо Евтимов, човек тих и кротък. Едва в сряда и събота следобед, когато в училищата нямаше занятия, читалището се пълнеше с шумни дружини ученици и ученички, които идваха да вземат книги за прочит или пък да връщат вече прочетените. Когато учителят библиотекар прибираше прочетената книга и търсеше да даде някоя, казваше с тихия си глас:

— Разкажи, Петко, да видим що си прочел и що си разбрал…

Остригана до самия корен на косите, главата на Петко цяла се изчервява, той се озърта да види най-напред кои от другите ученици и ученички ще го слушат и почва да заеква:

— „Ма-мамино Детенце“ от Любен Каравелов… Той обичал да пие ракия и майка му… майка му казвала…

Учителят слушаше търпеливо някое време, но не беше възможно да изпита докрай всичките събрани тук любители на книги. Той питаше, колкото да поддържа в тях страха, че може да ги пита за всяка книга, и така ги караше наистина да четат взетите книги. И ще каже:

— Стига, Петко. Вземи сега ето тая и да не я бавиш много.

Петко взема новата книга и веднага прочита гласно заглавието:

— „Мо-морски тружеженици“… Някой от момчурляците там се обажда:

— Тя е хубава, много хубава.

Като започне да се смрачава и тъкмо по тоя час, когато допреди няколко години читалището се пълнеше с млади и по-стари мъже, то съвсем утихва. Учителят Христо Евтимов заключва вратата му отвън и се отдалечава, дигнал и той някоя книга под мишницата, за да я чете до късно през нощта на газената ламба.

Някогашното читалищно общество, подновено и по-многобройно, сега се събираше в чаршията и някак само бе се разделило на три части в: най-новото кафене, което беше отворено от трите си страни с врати, прозорци и всякакви джамове, се събираха по-заможни преспанци и такива, които обичат да се месят с по-богатите, да се присламчват и влачат след тях. Тук беше по-тихо, рядко се играеше на табла или на карти, кафето се сърбаше прилично, разговорите се водеха тихо, сдържано и като дойдеше в Преспа някой по-знатен чужденец, все тук го довеждаха да го черпят с кафе или с локум. В това кафене идваха люде по-рано сутрин, късно следобед или пък в празничен ден до обед. През останалото време кафенето беше празно. Само лихваринът Йоне Зъмбък седеше от сутрин до вечер в най-отдалечения му ъгъл, изпиваше едно кафе сутрин и още едно следобед, потракваше с броеницата си и дебнеше за лов: някой да дойде да му иска пари под лихва или да дойде да върне взет преди още заем. Понякога тук идваха и Таки Брашнаров, и Георги Баболев, идваха и някои от градските попове, а също учители. Тук се водеха тежки разговори и се бистреше голямата политика.

Преди години в чаршията бе се отворило още едно кафене и тогава бяха го нарекли „новото кафене“. Сега то се наричаше „старото кафене“ и в него се събираха по-средна ръка люде и занаятчии, все будни, отворени мъже. Тук често идваше и Лазар Глаушев. Около Глаушев винаги се събираше по цяла дружина по-млади и по-стари преспанци за сладки разговори; ако не каже Лазар нещо важно и любопитно, ще каже някой от тия, които се събираха около него. Тук беше по-шумно — идваха и люде, които не умееха много да прикриват чувствата и мислите си. Книжарницата на Васил Гайтанджиев беше малко по-нагоре на същата улица и там се събираха по-младите учители. Но учителите влизаха и в старото кафене. Имаше преспанци, които се отбиваха и в трите тия свърталища. Това бяха люде, които искаха да бъдат навсякъде, или такива, които бяха премного любопитни. Търговецът Илия Роглев влизаше и в трите тия места от някаква суета — да бъде и сред най-заможните, да бъде и сред най-будните, и сред най-просветените.

През лятото на 1896 година Илия Роглев замина за България и се върна в Преспа късно през есента. От България той донесе такива новини и думи, че през цялата зима все те бяха в разговорите на посетителите и в трите свърталища на преспанци. Същата година княз Фердинанд бе ходил при султана в Цариград, а се говорило в София и за предстоящо посещение на сръбския крал в българската столица. Като се върна в родния си град, Роглев каза и в двете кафенета, и в книжарницата, примигвайки тайнствено с големите си, малко изпъкнали очи:

— Фердинанд е най-големият дипломат в Европа. Той ще влезе под кожата на султана. Македония — като Румелия некога. После се знай какво ще стане: соединение. Той, князът, и сърбина ще върже во вреща.

Тия вести се разнесоха из целия град; по-лековерните цъкаха смаяни, а някои по-чувствителни бършеха сълзи на умиление. Илия Роглев заговори еднаж и за Върховния комитет в България:

— В него влизат се офицери. Чакат само команда, Тая есен или другата пролет гответе се да ги посрещаме. От здрави люде научих…

Посетителите на „джамлията“ кафене се разбуниха най-много от тия новини на Илия Роглев. Те преповтаряха и разчепкваха всяка дума, прибавяха и свои разяснения, предположения, пък и свои желания, които следващия път предаваха като вече станали случки и събития, в които и сами започваха да вярват. Георги Баболев се усмихваше горделиво и самодоволно — в тия новини виждаше осъществение на своите предвиждания и потвърждение на своята политическа мъдрост. Само Таки Брашнаров ръмжеше недоволен — добре и най-добре му беше нему с турците:

— Какво сега тия нашите започна пак за християнска царщина да ги сърби: Фердинанд, България и не знам що… Искат пак да се разбуни светът. Лошо ли ни е нам сега с тия будали турците? …

Георги Баболев се усмихваше тънко на простотията на съдружника си, но той все се прибояваше от него и беше предпазлив в приказките си — надменен и вироглав беше Брашнаров, а работата им с мелницата вървеше добре. Баболев му възрази с най-дружелюбен тон:

— Виж какво, Таки… то и сега е добре, но Турция е забатачена държава. Друго е една нова, модерна държава и още повеке своя да е. По-широко ще е за работа, а ние сега в нищо не сме сигурни.

В такива разговори Баболев споменаваше и за свобода, и за народност, и за патриотизъм, но това не бяха думи за Таки Брашнаров, особено откакто застаря, Сега Брашнаров бе разтворил уста ненаситна само за богатство; не беше още угаснал и меракът му за млади жени, но го натискаха вече шестдесетте… Развълнуваха се и посетителите на старото кафене от новините на Илия Роглев, та очите и на Л аз ара Глаушев започнаха да блестят по-силно. А тъкмо с него всички се допитваха, искаха той да им разясни едно или друго:

— Тия нашите горе, Лазаре, не са ни забравили… Какво ще речеш… тоя шваба Фердинанд, а? …

И в Лазара Глаушев бяха се раздвижили стари негови надежди, та разумът му трябваше да се бори със сърцето му. Той отвръщаше колебливо:

— Не знам аз как е, що е… що крои княз Фердинанд, не ми е чудно, ако мислят нещо за нас, но ще ви кажа, че нашата работа най-добре ние самите ще си я свършим. То горе нас ни гледат некак отдалеко и не ни виждат много ясно. Държава си е там отделна, свои сметки си има тя. Ето и со Сърбия некакви политики върти…

Тръгнаха из чаршията по-младите учители от книжарницата, поведе ги Райко Кутрев. Влизаха и в двете кафенета, и по много дюкяни низ цялата чаршия. Те търсеха най-вече заклелите се организационни работници и всички подобни на тях народолюбци, предимно занаятчии и калфи — тях искаха да предпазят от заблуди и увлечения. Като чуеха тия работни люде в някой дюкян гласа на Райко Кутрев, събираха се и от съседните дюкяни да го слушат. А той режеше като с остър нож — такава ясна беше у него всяка дума и всяка мисъл:

— Офицери минаха отсам границата и по-миналото лето. С големи чети. Минаха в Македония, правиха каквото правиха, и пак се върнаха назад в България. Друго не можеше и да бъде. Населението там остана да плаща счупените грънци. Сега князът ходил при султана. Щел да се среща и със сръбския крал. Всеки от тех иска да спечели нещо за себе си. И все за наша сметка. Да не са се запретнали султанът и сръбският крал да поднасят Македония на тепсия на българския княз! Който може да верва в това нещо, нека си верва, Ето Сърбия иска да настани свой владика в Скопйа.

Да не е това за хатъра на Фердинанда! Никой нема да ни помогне, ако сами ние не си помогнем. Нашето освобождение требва да бъде наша работа. Ами как иначе, народе — ти сам размисли…

През пролетта на 1897 година избухна въстание в Крит. Преспанските учители и неколцина по-млади попове тръгнаха пак из чаршията.

— Виждате ли какво става в Крит? Дигнал се народът там с оръжие срещу турците. Така стават тия работи, народе…

За късо време тия разпалени апостоли така насочиха умовете в Преспа, че сам Илия Роглев се яви при Лазара Глаушев и пожела да го закълнат като работник на Вътрешната организация. Лазар му рече:

— Добре си наумил, Илия. И аз като тебе понекога, и сички ние се нагоре поглеждаме, към България… ама колкото повеке мисля, толкова по-ясно ми става: автономията — нема друг път за нас, ако наистина милейме за наша клета Македония…

Още в началото на 1897 година вътрешното министерство в Цариград изпрати до тримата валии на македонските вилаети следното поверително нареждане:

„… От известно време се забелязва вражеско раздвижване сред християнското население в трите вилаета — Солунски, Битолски и Скопски (Косовски) и най-вече сред българите. Престъпни хора и размирници ходят сред християнския народ и проповядват непокорство срещу нашата власт и реда в нашата държава. Особено много такива злодеи има между учителите и поповете. Те всички трябва да бъдат поставени под най-строго наблюдение, за да не могат да смущават и заблуждават раята, да я възбуждат и насъскват против законните й господари. Тия негодници напоследък особено много подбуждат селското население да не се покорява на чифликсайбиите^[1] и техните хора, а те, и едните, и другите, са османлии. Но престъпните размирници и подбудители вече не се задоволяват само с думи и закани против нашата власт и всички правоверни, а посягат и към оръжие. Заловено е опасно оръжие в ръцете на някои от раята, известни са вече няколко такива случаи, когато виновните проявяват голямо вироглавство. Пред вид казаното и за да се запази законният ред и мир в нашата държава, нарежда Ви се за най-строго изпълнение следното:

първо: да се проследят всички съмнителни лица и да се провери тяхната дейност и всякакви прояви; второ: да се обърне в тоя смисъл особено внимание на учителите и поповете, а също и на по-отворените хора между християните; трето: да се следи какви чужди хора се движат сред селската рая и дали последната изпълнява своите задължения към собствениците на земята и селата; четвърто: да се прилага с най-голяма строгост законът спрямо всички провинени като размирници и смутители, както и към тия, които се поддават на тяхното зловредно влияние. С една дума казано, да се тури час по-скоро край на всякаква размирническа и смутителска дейност, особено когато се подготвя тя и се върши с оръжие.

За незабавното и строго изпълнение на тая наредба и заповед ще държим лично Вас отговорен, а Вие ще направите необходимото спрямо подчинените Вам, за да изпълнят и те съответно своите задължения, като прибегнете и до помощта на всички правоверни, а така също и до верноподаническите услуги на ония от християните, които пожелаят да ни са полезни…“

Това нареждане на висшата турска власт беше много закъсняло, както ставаше впрочем с всички държавни работи в Турция. Революционната организация в Македония беше вече създадена.

Тримата валии разпратиха заповеди в същия дух до своите каймаками и мюдюри по градовете и по-главните селища във вилаетите си. Свикаха и вилаетските меджлиси^[2], а каймакамите на свой ред свикаха каазалийските^[3] меджлиси. Всички тия органи на турската власт, както и първенците, в голямото си мнозинство турци, които участвуваха в тия съвещания, знаеха за революционното раздвижване сред поробеното население, но създадената вече организация действуваше по такъв начин, че не даваше никаква възможност да бъде ударена. Нейното съществуване беше известно и все пак тя беше невидима. Работата около нейното все по-пълно изграждане беше вътрешна и още нямаше прояви, насочени пряко срещу властта. Заподозрени бяха всички учители и попове, както и всички младежи и всички по-будни граждани, но нито срещу един от тях не можеше да се поддържа открито обвинение. Залавянето на Доне Стоянов Тошев беше един удобен повод за удар, но Доне не издаде тайната на Организацията. Извършени бяха арести по всички македонски градове, но арестуваните скоро трябваше пак да бъдат освободени. В безсилен гняв властта дебнеше нов повод. Разгаряше се гняв и сред турското население, особено след избухването на въстанието на остров Крит и пламването на Гръцко-турската война. Очаквайки да удари час за разплата с непокорните гяури, фанатизирани турци и сами се организираха в местни комитети и групи по примера на гяурската революционна организация, за която чуваха едно и друго.

Свика каазалийския съвет и преспанският каймакамин. Той бе дошъл в Преспа преди два месеца и направо от Цариград. Преспанските агалари не го харесваха. Беше много млад — нямаше ни тридесет години, почти дребен на ръст, с тесни рамена, но с ярко расови черти на бледото му тясно лице. Имаше големи тъмни очи с дебели черни, доста закръглени вежди, голям гърбав нос, тънки черни мустачки и алени устни. Лицето му беше винаги леко смръщено — той като че ли все се гнусеше от нещо; това се виждаше още по-ясно по ръцете му — бели и необикновено големи за ръста му, тия две ръце като че ли се бояха да се докосват до каквото и да е. Младият каймакам беше необикновено спретнат и чист, ръцете му като че ли все това дебнеха — да не падне някаква прашинка по дрехите му, да не се лепне някой косъм или някоя сламчица, той все потупваше тук-там дрехите си или все ще улови нещо по тях с два пръста и внимателно ще го хвърли настрана. Разчу се из Преспа, че бил син на голям паша в Цариград, та затова султанът го направил каймакам още толкова млад. Не зачиташе и той много преспанските агалари? като имаше такава опора направо пред султана, изглежда, не се боеше от никого. И беше хитър човек — очакваше от каймакамския стол в Преспа да скочи още по-нависоко, и то направо в Цариград. Свика той каазалийския съвет, съобщи с няколко думи какво нареждаше валията от Битоля и после млъкна с видимо отегчение. Остави да говорят агаларите и така ги поглеждаше с големите си очи, като че ли всеки миг очакваше да се махнат от главата му. Не говориха много агаларите; дори единдвама от тях се опитаха да му покажат и те своето пренебрежение. Преспанските бейове и аги не очакваха от такъв каймакам нищо добро нито за дьовлета^[4], нито за себе си. Те сами се бяха погрижили и за дьовлета, и за себе си: както по много места из Македония, образували бяха и те комитет срещу гяурския комитет.

В меджлиса влизаха и двама християни — Таки Брашнаров и Горчу Гика, който представяше преспанските власи. От съобщението на каймакамина Таки Брашнаров се развълнува и се разгневи повече, отколкото всички събрани там аги. Той едвам дочака да се изкажат, колкото се изказаха, турските първенци и поиска позволение от каймакамина да каже и той своята дума.

— Каймакам ефенди, агалар — започна Таки със зачервено лице. — Аз не очаквах, че работата е стигнала дотам… чак валипаша и в Стамбул чак да се загрижат толкова… Дочувах аз, че някои хаирсъзи ходят из народа да го подмамват, не съм искал и да знам кои са те, хашлашка работа, си казвах, ще си намерят тия чапкъни, каквото търсят. А то виж докъде е стигнала работата… Каймакам ефенди, агалар — повиши той глас още повече развълнуван и възбуден, — от мене да знаете и на валипаша пратете хабер, ако искате: аз ще издиря всички тия чапкъни, един по един. Ще оставим ли неколцина нехранимайковци да смущават живота ни и да задават грижи чак в Стамбул!…

Турците го слушаха мълчаливо, но като че ли бяха повече заслушани в хубавия му турски език.

Някои и се навъсиха още повече от тия думи на гяурина, който взимаше неканен и нежелан тяхната страна, а заставаше срещу своите. Ще издири той комитите — нека ги издири и посочи, щом иска, хаирсъз и той като тях! Дори и каймакаминът го гледаше със своя постоянен израз на отегчение и погнуса, мълчаливо го изслуша и той, не подзе нито с една дума заканите на чорбаджията. Веднага щом свърши приказката си Таки Брашнаров и преди още да седне пак на мястото си, агаларите станаха да си вървят. Пръв се дигна Рюстем бей, син на стария Рюшди бей, дигна се да си върви, без да иска позволение от каймакамина. Той беше главатар на турския комитет в Преспа и които от агите влизаха в комитета, веднага го последваха. Поведе ги той към селямлъка си — там ще правят те свой меджлис, там ще решават за раята и за комитите й.

Таки Брашнаров и Горчу Гика излязоха последни от конака на каймакамина. Минаха мълчаливо през двора и едва като излязоха на улицата, влахът се поозърна да не би някой да го чуе и рече тихо:

— Ти защо тъй, чорбаджи Таки… Наша ли работа ь да гоним комитите? Има си ето каймакамин, има си…

Брашнаров спря насред улицата.

— Що бре! И ти ли си с комитите!

— Не викай, чорбаджи Таки… по-тихо…

— Как да не викам бре!… Ще оставя ли аз нехранимайковците да ми разтурят живота! Не виждаш ли докъде е стигнала работата!

Влахът го подръпна да си вървят и малко по-нататък се отдели от него.

Таки Брашнаров се отправи към голямата си житарница близу до житния пазар. Някои от минувачите го поглеждаха с любопитство, а други и го поздравляваха, но той вървеше с гневно лице и никого не забелязваше…

— Разработил се нещо чорбаджията… — дочу се подире му сподавен глас.

Старееше вече Брашнаров, но външно не беше се променил много — само косите му бяха прошарени и по лицето му бяха се очертали няколко по-дълбоки бръчки. Обличаше се все тъй хубаво и чисто, ходеше изправен, със същата бавна походка, мустаките му макар и те вече доста прошарени, бяха все така завити нагоре — грижеше се той и сега за хубавите си мустаки, връзваше ги нощем с превръзка, решеше ги, мажеше ги с благоуханни мазила. От едрото му тяло все още лъхаше жизненост и сила, но погледът му беше по-твърд и целият израз на лицето му беше някак вдървен и още по-студен, по-надменен, движенията му бяха по-тежки. Той и сега се заглеждаше във всяка млада жена и дори цял се извръщаше подире й, очите му се изпълваха с влага, но погледът му не омекваше както някога от прекомерна разнеженост, а придобиваше стъклен блясък. След развода си с Иванка Руменова той не повтори, но не промени нрава си, не се отказа от своята слабост към жените и от своя особен вкус към нередни и прикрити връзки с покварени жени. Случиха му се в Преспа една-две не много приятни срещи, наложи му се еднаж да бяга и да прескача по долни дрехи огради и плетища, та започна по-често да отива в Битоля. Голям град беше Битоля, там човек можеше по-лесно да скрие всяка следа. Съдружникът му Георги Баболев му подмяташе на шега:

— Ти пак в Битоля… Брашнаров отвръщаше безсрамно:

— Не мога да трая, като ме хване моят гъдел. Гъркини, влахкини, еврейки, пък и кадъна може да се намери, ако… ако ти стиска, че усетят ли те турците…

Прибрал бе в голямата си къща една циганка да му слугува. Не беше много млада тя, но имаше хубави цигански очи, черни и все още пламтящи. Тя се опитваше да съблазнява своя господар и успяваше. Успехът личеше и по лицето й, но винаги в такива случаи тя отиваше в чаршията и си купуваше или нова кърпа за главата, или нови чехли, или басма за шалвари. Забелязаха това някои по-досетливи и подмятаха на циганката:

— Твоят чорбаджия пак те подновил…

Тя святкаше с черните си очи цяла разнежена, щастлива:

— Гледа си ме той, ама и аз за него… сичко.

От някое време Брашнаров по-рядко отиваше вече в Битоля заради своя гъдел, а циганката ходеше из двора му като чорбаджийка, започна да дебелее и обу копринени шалвари.

Колкото повече старееше Брашнаров, толкова повече се увълчваше и за пари, за богатство. Като свой дял от мелницата той взимаше всяка година по триста, понякога и до четиристотин лири. Започна да дебне за всяка пара и за всеки удобен случай, когато би могъл да спечели макар и само един грош. Той и крадеше от общите печалби с Баболев, който остана някак извън общата им работа и не можеше да я надзирава по-отблизу. Старият житарски дюкян на Брашнаров остана за склад на фабриката, оттам се продаваше готово брашно, а всичко това минаваше през ръцете на Таки. Той крадеше от дела на съдружника си, крадеше и от селяните, които им докарваха жито, крадеше и от купувачите на брашно. Учеше калфите си да играят с кантара. Така загуби той един от най-добрите си калфи. Гиго Чешел, калфата, добре играеше с кантара, играеше и за чорбаджията, и за себе си, но ето какво се случи еднаж.

Влезе в дюкяна да купува брашно една много бедна жена — вдовица беше с две деца, знаеше я целият град. Дрехите й бяха кръпка до кръпка, та и торбата, в която искаше да вземе брашното, беше кърпена. Застана тя до вратата на дюкяна, присви се и взе да брои пари в шепата си. Това бяха повечето ситни, медни парици, мангъри и онлуци, както ги беше събирала бедната жена, и сега искаше да ги преброи още еднаж. Стана Брашнаров чак от миндера си — не можеше да я гледа повече как брои парите си, застана до нея.

— Що искаш?

— Брашно, чорбаджи, ама… ама да видя колко…

— Дай тука, аз ще видя.

Жената доверчиво изсипа парите в шепата му. Наблизу бе застанал калфата Гиго Чешел и следеше изпод вежди чорбаджията си; те и двамата добре се познаваха. Брашнаров побутна, побутна с пръст парите в шепата си и дигна поглед към застаналия там калфа:

— Дай й осем оки от четворката. Калфата отговори заядливо:

— Защо четворка… тричаво! Може и тя да иска от най-чистото, от двете нули.

Брашнаров видя лошия му поглед, но се престори, че нищо не е забелязал.

— Дай й каквото ти казвам.

— Ами колко са парите, чорбаджи… — заяде се още повече Гиго Чешел.

— Видях ги аз, що ме питаш? Дай й осем оки от четворката!

Сега Гиго Чешел се обърна към жената:

— Кажи мори, колко ти беха парите? Не знайш ли?

— Знам… — замънка бедната жена. — Аз в къщи два пъти, ама рекох и тука… Единайсет гроша беха — отсече тя изеднаж.

Извъртя се Гиго Чешел към чорбаджията си като обезумял и плю в нозете му:

— Пфу… Не те е срам! Една планина пари имаш! Бива, бива, ама и тая ли жена искаш да ограбиш бре! Единайсет оки брашно требва да й дадеш за тия пари, единайсет, а не осем. Това нещо аз не мога да го приема, ако съм сиромах човек!

— Вън! — изскочи от устата на Брашнаров. Той се сепна за миг, но не можеше вече да върне думата си и продължи още по-гневно: — Излизай от дюкяна ми, не ща аз в дюкяна си такъв душманин като тебе!

— Ще излеза, ама ще те разнеса по целата чаршия! Да знаят сички какъв кръвопиец си ти…

И Гиго Чешел си отиде. После и двамата се разкайваха, че развалиха по тоя начин общата си работа около кантара, но калфата не се решаваше да се примоли, а Таки не искаше да стъпи върху чорбаджийската си дума.

Чорбаджията живееше сам в старата си къща — сам с циганката си. Той забеляза, че ставаше все по-лаком към хубавото и обилно ядене. Някога се отвращаваше от голямата лакомия на баща си, но сега си спомняше с благосклонна усмивка за чудовищния му ищах^[5]:

— Хехе… И аз като него, колкото старея…

Но парите се трупаха — Таки Брашнаров не можеше да похарчи всичките. И го бе уловила здраво тяхната пъклена сила — колкото ги има, да ги има още повече, да ги събира, да ги пази. Всяка година почти по едно и също време той ходеше в Солун и влагаше излишните си пари в „Банк Отоман“. Даваше пари и под лихва, но беше много предпазлив. Той не обичаше людете и не им се доверяваше. А кои бяха сега тия майчини синове, които искаха да разбъркат света!

На първо място Лазар Глаушев, то се знае. Не може да няма той пръст в такава работа. Таки Брашнаров не беше говорил с него от много години, още от времето на тяхната разпра, когато Брашнаров бе прогонен от общината. Сега той се запъти право към дюкяна на Глаушев, поведен от своя гняв към размирниците и от дълго спотайваната омраза към Лазара, която изеднаж се отприщи в него. Той се изправи внезапно на вратата на Лазаровия дюкян, препречи цялата врата, какъвто беше едър, с пребледняло лице, задъхан, както се бе затичал насам. Лазар седеше на миндерчето си и го гледаше учуден, мина му през ума, че чорбаджията е пиян. Таки размаха към него пръст, дълъг, вече доста закривен, и едва след това намери думи, заговори задавено:

— Едно време… едно време ти се изплъзна от въжето… Само оня, пернатият даскал увисна, ама тоя път и ти нема да го избегнеш!

Лазар не се и помръдна от мястото си — чакаше да види докрай какво ще стане. Приближи се насам, бавно накуцвайки, Атанас Кривиот. Той веднага поде кавгата с разгневения чорбаджия.

— Ти по-харно там, на вратата, че ако влезеш вътре, жив нема да те пусна… — каза той през зъби и се виждаше с каква голяма сила напираха думите му. Завъртя голямата си глава, приподигна ръце и рече продрано: — Отдавна ти съм мераклия аз тебе, песи сину…

Брашнаров се загледа в него, посепна се в голямата си ярост, но после махна презрително с ръка и пак опули големите си очи към Лазара. Сега самият Лазар стоеше срещу него.

— Що искаш от мене, Таки Брашнаров? — попита той с леден глас.

Таки отново избухна:

— Нема ли веке да мирясаш бре! Ти пак буниш народа… Ти най-напред, знам аз. Ама тоя път нема да има шега, брей!

Лазар не поиска никакви обяснения — не му бяха нужни, — а каза:

— Не съм говорил с тебе, може да има триесет години. Не ща да говоря и до края на живота си. Това ще ти кажа само: нема шега тоя път. Никой не буни народа. Народът сам се буни. И сметка ще иска. От сички, Таки Брашнаров. Аз съм с него — това ми е целата вина.

— Това ти е вината, знам — кимна отвисоко Брашнаров. После изви ръце отзад, поклати глава вразумително: — Народът, като е сам, нищо не знай. Такива като тебе му мътят акъла. Двама-трима ей такива като тебе на бесилката и сички ще се усмирят. И ще стане! — кимна още еднаж той рязко. — Ще стане, така да знайш…

Той се обърна и бързо се отдалечи. Макар да изля гнева си върху Лазара, не почувствува облекчение. Оставаше да тежи нещо в душата му и то беше по-важното — гневът извираше тъкмо от него като отровна пяна. И безсилният гняв, и всички думи, които каза на Лазара. Това беше по-важно, което тежеше в самата му душа, там останаха до една и думите, които чу от Лазара, тежки и те като камъни: „Народът сметка ще иска…“ От кого ще иска сметка народът — от него ли, от Таки? Той, Таки Брашнаров, никому нищо не дължи. Такива като Глаушев насъскват народа срещу по-богатите, срещу…

На вратата на дюкяна си Таки Брашнаров за малко не се сблъска с Панту Кътърката. И се нахвърли върху него с първите думи, които дойдоха на езика му:

— И ти ли си комита бре!… Дяволите ще ви вземат сички…

От половин година Кътърката беше калфа в дюкяна му. Види се, бе теглил брашно или бе прибирал брашнени врещи, та беше цял посипан с брашно като воденичар; полепнало бе и по лицето му, та едвам се синееха само очите му. Той примига с набрашнените си мигли и не отговори нищо на чорбаджията си.

Още щом го услови за калфа, Брашнаров се разкая, че бе го условил. Новият калфа му внушаваше някакъв смътен страх. Кътърката беше слабичък, дребен човек, беше нищо и никакъв човек — от какво се боеше чорбаджията? Той забеляза, че Кътърката непрестанно го следи — все срещаше неговите синкави избелели очи. Така още от първия ден. Кътърката беше бавен в работата, нямаше много сили и другите двама калфи му се присмиваха, но в погледа му имаше някаква острота и упоритост. Брашнаров се боеше от тоя дебнещ, упорит поглед, искаше още от първите дни да се освободи от него, ала пак поради тоя страх и до днес не се решаваше да прогони новия си калфа. От друга страна, Кътърката проявяваше усърдие в работата. Дълго търпя той мълчаливо и закачките на другите двама калфи в дюкяна. Ала един ден в ръката му блесна нож и калфите трябваше да избягат чак на улицата. Намеси се Брашнаров, но и той по-отдалеко:

— Що бре… ти с нож ли?

— С нож — отвърна мрачно Кътърката и в погледа му светеше същата упоритост.

„Тоя ще заколи човека“ — помисли си Таки и рече гласно:

— Ти немой така… Ще идеш в затвора.

— Да не ми се смеят. До гуша ми дойде.

— Скрий, скрий ножа — побърза да приеме условията му Таки. — Нема веке да ти се смеят.

Кътърката скри ножа си.

Споменът за тая случка наведе сега Брашнаров на мисълта, че може и Кътърката да е комита. Тъкмо такива трябва да са комитите — зли люде, с ножове в пояса. И какъвто беше разгневен, възбуден, Таки Брашнаров се нахвърли върху калфата си. Той забрави страха си от него, не забеляза тоя път и острия блясък в очите му — дигнал се срещу всички комити в Преспа, Таки се виждаше на страната на по-силните, на страната на самия султан. От Кътърката ли ще се бои той сега, или пък от Лазара Глаушев?…

Панту Кътърката не отговори нищо на чорбаджията си. Той се отдръпна някъде навътре в големия житарски дюкян и оттам, отдалеко, час по час попоглеждаше разгневения чорбаджия. Това запомни Кътърката тоя ден и от гнева на Таки, и от виковете му: той, чорбаджията, не беше с комитите, беше враг на всички комити.