Димитър Талев
Илинден (11)

XI

Неусетно премина ранната есен с топлите си слънчеви дни, с тихата си сладостна тъга. Никой не се заглеждаше в синьото, ведро небе след първите, бързо преминали есенни дъждове, никой не забелязваше как дните ставаха все по-къси и нощите все по-дълги. Работно време беше, та и малките деца бързаха сутрин за училище, но и работата вървеше някак сама по себе, някак по навик, както всяка година по тия дни. За друго мислеха, людете повече сега, за друго и повече приказваха. Дошло бе нещо ново и голямо в живота им. Променил се бе неусетно животът им, та дори и по селата людете ставаха все по-други.

Мнозина от по-младите мъже на Преспа влизаха в десетките на Организацията и мнозина от тях носеха ками и револвери в поясите си; клели се бяха над евангелието и някои от по-старите. Нощем се събираха мъже скришом по къщите и говореха за бунт и свобода, тракаха с оръжие, четяха противни книги — така наричаха те книгите, в които пишеше за борба и непокорство; често, забравили всяка предпазливост, те подхващаха волни песни за герои и мъченици народни. Носеха се от ухо на ухо тревожни думи, споменаваха се имена, които внушаваха смели надежди, събираха се пари за оръжие, та и затова сега блюдата по църквите стояха повече празни. Съживи се и селският народ, взе по-смело да се оглежда, надаваше ухо да чуе какви нови гласове се надигаха, какви нови песни се пееха. Вече и мнозина от селяците се бяха клели над револвера и камата — най-малко по трима-четирима във всяко село, но и другите се събираха все около тях. Райко Кутрев ходеше всеки празник по селата ту сам, ту със Стефо Церски или с други някои свои другари, а нали беше от селски корен, идваха селяците и сами да го търсят в къщи, в училището — такива сладки думи им говореше той. Все повече селяни влизаха и в дюкяна на Лазара Глаушев, но не за да купуват или продават жито и царевица, а седяха на миндерчето до него и го слушаха, разпитваха го, сетне ставаха да си отиват с нови мисли в големите си селски глави. Влизаха селяци и при Йоана Сърчаро, който ги опиваше с медени думи, влизаха и в дърводелницата на Стефо Церски, а той пък им викаше направо:

— Бийте агаларите!

Те кривяха разголените си жилести вратове ту на една, ту на друга страна, опипваха без нужда някое ново корито, големите им груби ръце стържеха по капака на някой шарен сандък, бавно-бавно работеха селските им мозъци, а той викаше в ушите им — космати, пълни с жълта кал:

— Като немате пушки, немате ли тояги бре, немате ли секири!…

Турците не бяха слепи, но не можеха да повярват на очите си, пък и не можеха да видят всичко. Те забелязваха надигащия се кипеж сред раята, но не можеха да се доберат до някоя бримка на организационната мрежа. Раята пазеше добре своите тайни. Турските власти и агаларите бяха прекалено самонадеяни в своето господарско презрение към раята, а простият турски народ оставяше всичко на аллаха.

Двата противника се наблюдаваха изпод вежди, дебнеха се, докато дойде и първото сблъскване.

Към средата на месец ноември 1897 година късно след полунощ в кочанското село Виница влиза една разбойническа банда и напада дома на турчина КЯзим ага, когото убива, след като му взима осемстотин лири. Пострадалият е богат турчин и още на другия ден в селото пристига кочанският каймакамин с цяла рота заптии и аскер. Каймакаминът подлага селяните на изтезания и разкрива съучастниците на бандата, всичко осем души, които задържа. Между задържаните е и жената на селския пазач, който след нападението на разбойниците е намерен убит. В страха си тая жена издава на турците, че в къщата й са скрити комитетски пушки. Каймакаминът намира тия пушки, но обискира и другите български къщи в селото и намира още петдесет пушки, десет бомби, сандъци с патрони и барут. Това е началото на страшната Винишка афера.

Кочанокият каймакамин донася с бърз куриер до скотския валия Хафъз паша за направените разкрития. Пашата си поставя за цел да разкрие цялата организационна мрежа в Скопския санджак^[1] и да я унищожи; полицаят инквизитор Дервиш ефенди е натоварен направо от султанския дворец да води следствието. Разкрито е оръжие, разкрити са организационни архиви, задържани са стотици градски и селски организационни ръководители и дейни работници в Щипско, Кратовско, Кочанско, Паланечко, Кумановско, Радовишко, Малешевско и в самия град Скопие. Как се е стигнало до тия разкрития, се вижда от следните данни, които са изнесени в „Мемоара“ на Вътрешната македоно-одринска революционна организация:

„В с. Виница, Кочанско, учителя Червен Елеков биде жестоко изтезаван; главата на селския кмет Иван Петров биде стягана с мокри въжета; селянина Христо Крънчар 24 часа биде държан увиснал с глава надолу и бит по гърдите; младежът Ампо Захариев умря от жестоки изтезания; войници убиха в една оризова динка Атанас Петков, Григор Медлинин и двама работници от с. Галичник (Дебърско), обезчестени бидоха Катерина Митева (от чаушина на Дервиш ефенди и един войник), Мария Гюрушова и Гина Иванова.

Поп Никола от с. Зърновци (Кочанско) е обесван с главата надолу и държан в такова положение цели три часа; държан е няколко часа в замръзнала вода, горен е с желязо по тялото. Тасо Мишев от същото село е обесен с главата надолу и горен с желязо по тялото.

Учителят от с. Паничево (Кочанско) Алекс. Беличев е мъчен със забиване спици под ноктите и държан дълго време над огъня.

Коце Захариев от гр. Кочани е държан няколко часа с голи крака под силно сгорещена печка.

Учителят от с. Дедиио (Радовишко) Хр. Георгиев е бит пет вечери наред, обесван е с главата надолу и езикът му е хващан с нагорещена маша. Обезчестени са в същото село: Спасена Георгиева и момите Катерина Янева и Зоя Илиева. И двете първи умряха от изнасилване.

Именуемите Кара Тасе, Пане Пищоло, Васил Лъската, Гошо Икономски и Коце Бакалчето — всички родом от гр. Щип, след като получиха по 40 камшици и дипчици, през цели 24 часа бидоха държани по на един крак и бити, когато омаляваха. Васил Лъската умря от жестоки изтезания.

Младият свещеник Ананий от с. Кокошине (Куманово) биде бит по краката и горен по корема с сгорещено желязо; учителят от същото село Арсений Николов е бит по краката и горен с сгорещено желязо по седалището и десния крак.

Учителят в гр. Кратово Йосиф Даскалов е жестоко изтезаван, горен с желязо в устата…“

Тая страшна афера продължи близу два месеца; задържани бяха над петстотин души селяни, учители, попове, еснафи, търговци, мъже и жени, 218 души от тях бяха убити, бити и жестоко изтезавани, други бяха осъдени и изпратени на заточение в Мала Азия. Издирванията и насилията на турските власти и комитети не се ограничиха само в Скопския санджак — обхванаха те, де повече, де по-малко, цяла Македония…

Таки Брашнаров не можа да се съвземе от раната си; остана нещо в гърдите му и не можеше да изцелее напълно. Това беше може би и поради времето — дошла бе есен с дъждовете и с бурите си, започнали бяха и първите студове, които проникват до костите на човека. Той не излезе от къщи и още други два месеца, след като се върна от Битоля. Не можеше да се държи здраво на дългите си нозе, не можеше да заякне. Обхванал го бе и един постоянен страх за живота — страх и от болестта, която тлееше в него, и от людете. Тоя негов страх идеше, види се, от голямата му телесна и душевна слабост. А колкото се виждаше слаб душевно и телесно, толкова по-неутолима беше и жаждата му за живот, жаждата му за всякаква сила. Той пращаше циганката си да вика доктора Поликарпис през всеки пет-шест дни, а понякога и по-често; за него не жалеше парите си, макар да се опита на няколко пъти да го склони да му взема по-малко. Поликарпис му отвърна, че не продава сол или пипер, или халва, а си служи с висока наука. На края му отвръщаше все с едни и същи думи на своя изкривен език:

— Ас, кир Таки Браснар, във Атина сам уцил две години и половин!

И не отстъпи ни пара бяла меджидия за всяко посещение. Иначе, по отношение на своето скъпо време, лечителят беше много щедър: застояваше се по цели часове при болния (всъщност той нямаше и къде да върви). Недоученият хекимин не можеше да му помогне много с билки и лекове, та се мъчеше да му помогне повече с приказки. Почукваше го тайнствено по гърдите и гърба, лепеше ухото си по измършавелите му ребра и най-често повтаряше:

— Кувет^[2] немас ти, кир Таки Браснар, кувет ти требе, Даваше му да пие ту прегорчива хининова вода, ту локмаруху^[3], ту някакъв балсам, който минаваше като огън през гърдите на болния и стопляше хлътналия му корем. Таки долавяше неговата безпомощност и го псуваше в ума си, а когато лечителят си отиваше, той го псуваше и гласно, заричаше се да не го вика повече. Това продължаваше няколко дни, докато се набереше отново страх в сърцето му, и той пак пращаше циганката си да вика хекимина.

Таки Брашнаров се боеше и от циганката си. Струваше му се, че тя постоянно го дебне, че му крои нещо лошо. А сега той съвсем не можеше без нея. За да я Държи близу до себе си и да се запази някак от самата нея, той й обеща, щом оздравее, да я вземе за жена.

— Но — добави Таки, за да бъде по-убедителен — ще трябва да си промениш верата, да станеш християнка.

— Ша стана, чорбаджи — отвърна циганката и не можеше да си затвори устата от радостно вълнение. — Само агите да не ми се сърдят, че ще изоставя верата им.

— Е, ще видим тогава… като дойде време. Старият женолюбец изпитваше особена и вече забравена сладост, че успя и сега да измами една жена и да я накара да се възхищава от него.

Боеше се той и от своя съдружник в мелницата — от Георги Баболев. Брашнарницата му стоеше затворена, но в мелницата сега пълен господар беше Баболев. Наистина, Баболев спаси живота му, като го изпрати да се лекува в Битоля, но оттогава всичко в общата им работа беше в негови ръце. Баболев на два пъти му представи сметка, но Таки не вярваше на сметките му. Баболев задържаше повече за себе си, то се знае — и Таки въздишаше с тъжно примирение: всеки би задържал повече за себе си, дори и той самият… Като не можеше да стори нищо повече, Брашнаров успя в едно да надхитри съдружника си: той не внесе никакви свои пари при покупката на зърно това лято за общата им работа.

— Немам на ръка, Георгия, никакви пари… В банката са парите ми до грош. Е, ние после ще си уредим сичко… сега не мога аз, нели виждаш…

Той се боеше да не умре и не искаше да влага свои пари в общата работа. Те и двамата бяха добри търговци във всяко нещо. Баболев и живота му спаси пак повече с някаква сметка: да не помислят людете, че го е изоставил без грижа, за да умре и после той да присвои общата мелница.

Таки Брашнаров се страхуваше най-много от комитите. И колкото ги мразеше преди, сега ги мразеше два пъти повече. Боеше се от тях и ги мразеше. Комитите — това беше на първо място Лазар Глаушев, това беше Йоан Сърчарот, това бяха всички учители, дори и учителките с тях и всички по-будни преспанци; комити бяха и всички селяци, които го гледаха с мрачни или натъжени очи, които следяха с недоверие ръцете му, когато посягаше към кантара, и не се оставяха да ги мами, когато купуваше житото им или им продаваше брашно, смляно в мелницата му. Комитите смущаваха целия му живот, те смущаваха целия живот; всичко се променяше към по-лошо за него. Преди Брашнаров бе сигурен във всяка своя работа, знаеше как ще я почне и как ще я свърши. Сега всичко живо бе дигнало глава, готово беше да ти препречи пътя, да ти оспори всяко нещо, да дигне ръка срещу тебе или пък да ти се присмее. И турците бяха станали по-лоши, дори и към такива люде като него. Но селяните бяха най-омразни на Таки Брашнаров. Забравили бяха те всяко смирение и покорство, ставаха все по-упорити в своя прост селски ум.

За тия свои страхове, грижи и ядове мислеше Таки Брашнаров, закован по цели дни и нощи на леглото си, мислеше, гневеше се и се измъчваше, но не можеше да приеме това безредие в живота, да се примири, да се подчини. Пред Лазара Глаушев ли да се преклони, пред даскалите, пред селяците ли? Но ето, те бяха дигнали ръка да вземат живота му и съсипаха здравето му. Той нямаше сили да се бори с тях, но нямаше ли ум? …

Като посъбра чорбаджията силите си, пак повика един ден горе в стаята си Кътърката. Той подозираше, че и Кътърката беше в някаква връзка с комитите, но ето с него трябваше да започне. Кътърката влезе в претоплената му стая и, по обичая си, спря се до вратата, подпря се с гръб на стената. И гледаше господаря си със своя упорит поглед, разглеждаше, оглеждаше го като някаква вещ. Брашнаров забеляза тая дързост в погледа му — такива бяха комитите всички, по тяхната Дързост и в погледа, и в приказката ги познаваше чорбаджията. Той потисна яда си към безсрамния слуга и каза:

— Тия дни ще отворим дюкяна. Ама ние с тебе… — Той се изкашля и продължи: — Преди това ние с тебе имаме друга работа. Ще ми кажеш ти, Пантуше, кои ме удариха, та ми взеха здравето. Ти ги знайш, не ме лъжи.

Кътърката го гледаше, без да мигне, с натежалите, еДва притворени клепки, между тях се синееха зениците му неподвижни. Той повлече думите си небрежно, лениво — не се боеше от господаря си, не бързаше да МУ отговори:

— Може… да ги знам, но… нема да ти кажа.

Брашнаров се приподигна, подпря се на двата си лакътя в леглото:

— Как тъй нема да ми кажеш! Ще те обадя в хюкюмата бре! Там сичко ще си кажеш.

Кътърката извърна глава към прозорците на стаята и нищо не отговори: приказвай си ти, чорбаджи, нема да ме уплашиш. Брашнаров се изправи и седна в леглото.

— Слушай, Кътърка: ще ти дам пет лири, ако ми кажеш.

Кътърката го погледна бързо, полуотворените му устни помръднаха присмехулно: много бързо обеща чорбаджията пет лири; не мисли и да ги дава.

— Искаш да ме излъжеш — рече гласно той.

— Не, бога ми… — каза убедително Брашнаров. Той чакаше отговора на Кътърката и не сваляше очи от него. Струваше му се, че слугата се бореше със себе си, и го насърчи: — Десет лири ще ти дам бре!

Но Кътърката сякаш не го и чу. Той оглеждаше стаята и си мислеше: „Тука той сигурно крие пари… Да може да претърся… Некой ден, като го нема тука…“ Той спря светналия си поглед върху господаря си, върху посивялото му лице със синкави торбички под очите, върху изтънелия му набръчкан врат с увиснали кожи по него, изгледа с някакво особено внимание извития му гръб, отпуснатите му рамена и друга една мисъл отеднаж дойде в ума му: „Да взема да му извия врата… Ще кажат… умрел…“ Сякаш уплашен от тая си мисъл, той с несвойствена за него бързина се обърна и излезе от стаята.

Следващия понеделник Таки Брашнаров отвори дюкяна си. Там бяха и тримата му калфи. Съседите му го попоглеждаха отсреща, поглеждаха го и минувачите, но нито един от тях не прекрачи прага на дюкяна му. Макар още да не беше много студено, калфите бяха приготвили мангал с разгорени въглища и той зиморничаво се бе привел над него, грееше големите си измършавели ръце. Калфите чистеха изоставения от толкова време дюкян, влачеше се лениво след двамата си другари и Кътърката, залисан привидно в работа. Час по час той святкаше с очи накъм омърлушения чорбаджия — мисълта да му извие някой ден врата и да го ограби дълбаеше вече непрестанно мозъка му.

Още преди пладне в брашнарницата влезе Георги Баболев. Той поздрави радостно дигналия се болник, че и очите на Брашнаров весело проблеснаха. Баболев умееше да се държи и редно беше да покаже радост, щом съдружникът му се бе съвзел. Седна на миндерчето до него, протегна и той ръце към огъня.

— Е, добре ли си веке, бачо Таки? Брашнаров не отговори на въпроса му, а каза:

— Да видим днес-утре тефтерите. За мелницата де…

— Добре — отвърна бързо Баболев и не задържа тук приказката си, като че ли тефтерите им не бяха толкова важни: — Ами знайш ли що става? Чудесии стават нагоре по Скопско, по Кумановско, Щипско! Задържан е сума свет, намерени са пушки, бомби… Бъркотия има и по други места, пък и тука по нас може да се разбърка. Наежили се турците, ще видиш, дума не може да им се продума. Неспокойно време, ами.

Брашнаров цял се извърна към него и слушаше, без да мигне. После той се скара, като че ли Баболев беше виновен за настаналото безредие:

— Ами сички са пощурели… тия, нашите! Комити. Бунт ще дигат. Нехранимайковци! Най-веке тия, даскалите… Царство искат да превзимат. На них царство! Само бунат народа, бъркат ни на работата. Да вземат да обесят двама-трима, ще видиш как ще мирясат сички.

— То май и бесилки ще има. Страшни работи разправят. С горещи железа, спици под ноктите… Майчиното си млеко ще повърнеш. Турците са решили да не се шегуват с тия работи. Тежко му, когото пипнат.

— Ти жалиш ли ги! — сопна се пак Брашнаров и току изкриви към него своите големи черни очи: — Да не си и тис них!

Баболев попримига и отговори примирително:

— Аз не съм с них, но се пак те са наши люде, християни. А турците…

— Наши — прекъсна го Брашнаров. — Какви наши! Каква полза ще имам аз от них? Гемии и кервани ли Ще ми докарат? Съсипията ни готвят те и нищо друго. Бесилки за них — това знам аз!

Той изеднаж стана, та гостът му го загледа учуден:

— Не се тревожи толкова, бачо Таки… ЗдравеТо ти…

Те излязоха заедно от дюкяна, но се разделиха още на първия кръстопът. Брашнаров мина през чаршията, висок, подгърбен, облечен преди време още с дълго зимно палто, подплатено с кожи. Людете подаваха глави от дюкяните си да го погледнат, някой промърмори подире му:

— Като от гроба да е излезъл… Вампирин.

Той зави по улицата за конака на каймакамина забързан, та дългите му нозе се поклащаха и се присвиваха на всяка стъпка. Каймакаминът стана прав да посрещне чорбаджията, който бе пострадал толкова много от комитите, пък и го виждаше за пръв път, след като бе чувал на няколко пъти, че е умрял. Седна Брашнаров на широкия миндер и не дочака да го заприказва пръв големецът, а сам подзе разговора на доста хубав турски език, с голяма загриженост и с нескрита скръб:

— Какво чувам, каймакам ефенди? Аз нали за пръв път излизам от къщи… Ще се остави ли падишахът, да ни е жив хиляда години, ще се остави ли да му напакостят душманите на дьовлета?

— Бъди рахат, чорбаджи — отговори спокойно младият каймакам и дори изглеждаше малко учуден от голямата тревога на Брашнаров. — Падишахът ни няма да се остави в ръцете на душманите.

— Чувам, каймакам ефенди, горе, по Скопския санджак…

Каймакаминът дигна ръка и Брашнаров почтително замлъкна.

— Бъди рахат, нали ти казвам. Всички комити по Скопския санджак са заловени. И по други места ще бъдат изловени. Като се заловят единдвама, има един мурафет, те ще кажат и за другите. Мъчно ще устои жив човек на огън и желязо… — Каймакаминът многозначително намигна, а постоянният израз на гнусливост и студенина по лицето му не се промени. После той изеднаж се посъживи и попита със сладък глас, сякаш осенен от неочаквана и хубава мисъл: — Ами ние тук, чорбаджи, ще изловим ли и ние нашите комити? Тия, които те удариха? Да миряса и нашата касаба^[4], чорбаджи.

— Ами да ги изловим, каймакам ефенди! — приподигна се Брашнаров развълнуван повече от турчина, дори сълзи заклокочиха в гърлото му; зарадва се той много, че ще бъдат уловени преспанските комити, а беше и трогнат, че каймакаминът му се доверяваше, смяташе го за близък на хюкюмата. И той повтори същото, което каза малко преди това на Баболев, но сега с още по-голямо въодушевение: — Да увиснат двама-трима на бесилката, всички ще мирясат!

— Да увиснат — приподигна тесните си рамена каймакаминът. — Но как, чорбаджи? Не можеш да хванеш някого от сокака и да го качиш на бесилката! — Той се приведе към Брашнаров и продължи с тих, тайнствен глас: — Трябва да знаеш кого да хванеш… — Той втренчи големите си черни очи в него и рече бързо: — Ха кажи, чорбаджи! Кого да хванем? Не бой се, от мене няма да излезе и… падишахът ще ти бъде благодарен.

Брашнаров притвори очи, като да го прониза внезапна болка; лицето му посивя още повече, той свали феса, обърса с длан студената влага по челото си и пак сложи феса. Мислеше за Лазара Глаушев, за Сърчаро, за даскалите и на гърлото му се спря вик: „Ето комитите в Преспа! Заловете ги, те сичко знаят!“ Но Таки Брашнаров не се реши да проговори, да извика. Той преглътна с мъка, въздъхна и едва след това продума с пречупен глас:

— Аз не знам, каймакам ефенди, не знам кого да заловите… Но — съживи се той отново — ако науча нещо, веднага ще ти пратя хабер, а може и сам да дойда.

Каймакаминът начупи вежди тъжно, отпусна ръце: ето, виждаш ли… Не искаш да помогнеш. Съживи се още повече Брашнаров, дори плесна въодушевено коляното си:

— За два-три дни, каймакам ефенди, аз може да ти донеса добри хабери. Имай вяра в мене, каймакам ефенди!

Той мислеше сега пак за Кътърката; мислеше да го постави между себе си и комитите, между себе си и каймакамина. Да не лови огъня със собствената си ръка.

Каймакаминът го изпрати до вратата.

Вечерта, когато Кътърката донесе в къщи торбата с тефтерите и ключовете от дюкяна, Таки Брашнаров го извика пак в стаята си. Циганката и тоя път бе наклала ламаринената печка догоре пълна с дърва и в стаята едва можеше да се диша от топлина. Брашнаров бе се разхвърлил и час по час бършеше лицето и врата си с една голяма кърпа. Кътърката застана пак до вратата и пак с ръце отзад, с упорито приведена глава, с поглед изпод вежди и някак предизвикателно разкрачен. Но и Брашнаров сега чувствуваше друга сила в себе си. Той пристъпи към слугата си и се надвеси над него, сякаш да го притисне там, да го смаже на стената като насекомо. Преди да продума, той поклати заплашително глава и викна с продрам глас:

— Свърши се с комитите! Чуваш ли? Ловят ги един по един, до един ще ги изтребят. Още ли ги криеш ти нашите? Казвай мой ме удари бре, казвай!

Кътърката нито се помръдна — види се, не се уплаши от господаря си. Брашнаров не сваляше очи от него, станали още по-големи и зли. Но внезапно той се отдръпна заднишком и седна на леглото си, избърса наново лицето и врата с кърпата. И заговори с примирителен тон, без да гледа слугата си:

— Нагоре по Скопско са ги изловили до един. И по други места също. Турците нема да простят никому. Решили са — край! — Той млъкна за един миг и после сякаш отеднаж се реши и гласът му стана по-твърд: — Ако не ми кажеш кои беха, ще те предам на каймакамина. Там сичко ще признайш. Те знаят там разни мурафети, — майчиното си млеко ще кажеш… Е — дигна той поглед към него. — Ще вземеш ли десет лири, да не слагам грех на душата, или…

— Дай парите — прекъсна го неочаквано Кътърката. Той и сам бе узрял през последните дни да извърши предателство: ще предаде Райко Кутрев заради Марето, ще предаде Алексо Пачев и Ицо Наумов; някога, когато бяха още деца, те бяха го мъчили и преследвали и Кътърката ги мразеше. Той повтори настойчиво: — Дай парите!

Брашнаров се изправи.

— Излез вън.

— Защо? — попита слугата обидено.

— Излез за малко. Аз ще те повикам.

Кътърката се обърна, без да бърза, и излезе. Брашнаров затвори вратата след него. Кътърката се спря там, пред вратата, и в мислите си псуваше грозно тримата мъже, които бе решил да предаде, псуваше и господаря си, който го изпъди да чака вън. Кипеше в сърцето му всичката ненавист, която изпитваше към тия люде, чувствуваше той и сега надмощието си пред тях, те бяха в ръцете му и той се разпореждаше със съдбата им. Но и някакъв слабичък глас тихо нашепваше в ума му: „Никой нема да узнай… Ако не ги кажеш, чорбаджията тебе ще предаде на каймакамина… Нека по-добре те да изгорят…“ Той се ослуша — искаше някак да избяга от мислите си, но и наистина иззад вратата се дочуваше тих звън, сладък, примамлив звън на пари. Кътърката се наведе и спотаил дъх, надзърна през ключалката. Той съгледа господаря си, който бе отворил едно долапче в стената до леглото си и ровеше нещо там. Кътърката се учуди: той бе мислил, че това е някаква украса на стената, пък то било долап! Там крие той, проклетникът, парите си. Брашнаров затвори долапчето, заключи го и сложи ключа в джеба на панталоните си. Погледна разтворената си шепа, обърна лице към вратата и се чу гласът му:

— Влизай.

Кътърката влезе и пак застана на същото място, но сега с наведени очи. Приближи се към него Брашнаров, разклати едва ли не пред лицето му затворената си шепа, чу се пак тихият, примамлив звън.

— Е?

Кътърката наведе глава в последно, тъмно някакво колебание, помръдна с едната си нога и започна Дрезгаво:

— Влезоха ти… даскалът Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев… Не знам кой те удари…

— Сички! — викна Брашнаров гневно. — Сички пукаха по мене, аз ги видех. А други, имаше ли други вън, или… Кои са другите комити в Преспа? А, кажи де!

Кътърката извърна глава:

— Други не знам.

— Лазар Глаушев не е ли бре? Сърчарот Йоан? Ами Другите от даскалите?

— Не знам други.

Брашнаров разтвори шепата си пред очите му, светнаха там златни пари, после пак я затвори и каза:

— Парите ти са тука. Но ти утре ще идеш при каймакамина и ще му кажеш за тия тримата. Парите ти са готови, ето — и той наново звънна с лирите в шепата си. Кътърката се обърна към него, опря в лицето му упорития си поглед:

— Там аз нема да отида. Ти ще отидеш там. Иначе ще отида и сичко ще кажа на даскала, на Кутрев. Може да ми земат главата, ама и твоята ще отиде тоя път.

Той посегна към вратата, за да си излезе, но Брашнаров го подръпна за ръкава:

— Вземи бре… мискинино…

Извърна се наново към него Кътърката, взе бързо, сърдито парите, помълча един миг и рече ядно: — Ти да не си… по-харен от мене!

Като не успя да прати Кътърката при каймакамина, Таки Брашнаров отиде сам. Отиде и най-напред започна да се оправдава:

— Аз, каймакам ефенди, не мога да крия тези, които искат да ме погубят, с оръжие влязоха в къщата ми. Узнах ги и няма да ги крия. Първият е даскалът Райко Кутрев, а другите двама са Ицо Наумов и Алексо Пачев. Алексо е калфа при ковача Никола Стрезов, а Ицо е при Глигора Кършев, ахчията^[5]. Ето, каймакам ефенди, казах ти всичко, сега, останалото — твоя работа. Голяма молба имам само — никой да не знае, че тия хаирсъзи ще ме погубят.

— Бъди рахат, чорбаджи. Ами… само тия ли, чорбаджи? За други някои не си ли чул? — подпита турчинът.

Брашнаров наведе смирено очи — ето, не искам да приема грях на душата си, но… И той каза с тъжен глас:

— За други… чувал съм да се говори едно-друго, каймакам ефенди, но нищо не мога да твърдя.

— Ами, чорбаджи — опита се да го улесни каймакаминът, — ти кажи за кого си чул, пък ако няма кабахат, аз пак ще го пусна. Ха де, ха де…

Брашнаров кимна сговорчиво и рече:

— За доброто на дьовлета, каймакам ефенди… Аз ще ти кажа какво съм чул, пък ти по-добре знаеш. За Лазар Глаушев се говори, за Йоан Сърчар, за всичките даскали, а и някои от селяните не седят мирно. За тия люде съм чувал, но, казах, с очите си не съм виждал… — Ахааха… — клатеше глава каймакаминът. — Лазар Глаушев… Може да знае някой нещо повече и за него…

Каймакаминът нареди още същия ден да бъдат задържани Лазар Глаушев, Йоан Сърчар, Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев. Той изпрати за всекиго от тях по двама заптии. Когато влязоха заптиите в дюкяна на Лазара, там беше и Райко Кутрев. Те не познаваха учителя и подкараха само Лазара. В същото време други двама заптии потърсиха и учителя у дома му, сетне отидоха да го търсят и в училището, както им беше заповядано. Като излезе от дюкяна на Лазара и като се пазеше да не срещне пак заптии, Кутрев тръгна из чаршията, за да предупреди по-дейните народни работници да бъдат по-предпазливи, а узна той и за другите арести. Отби се и в дърводелницата на Стефо Церски.

— Научи ли, Стефо?

— Научих.

— Що мислиш?

— Ами и в Преспа ще стане, както по другите места. Ще искат да ни стъпят на врата. Нели виждаш кои са задържани… Чакам и аз да ми дойдат.

— Чакаш, а?

— Ами що… Ще ни подържат и ще ни пуснат. Стига Да нема предателство между нас. Иначе, какво… къде Ще се деваме?

Кутрев рече замислен:

— Горят с железа, Стефо. Спици под ноктите и… Може некой от нашите да не издържи.

Дърводелецът обърса едната си ръка о мешинената си престилка и каза, гледайки учителя право в очите:

— Аз ще издържа. И ако сме сички по-твърди, нищо нема да се случи. Какво друго ни остава, даскале?

Кутрев кимна мълчаливо, но после каза:

— Аз… ще се позакрия ден-два. Да видя какво ще стане. Даскал човек съм аз, нямам постояннно место като вас в чаршията. Ще ги залъжа некак, когато ме пипнат.

През следващите два дни не задържаха никого. Само двамата заптии, които бяха изпратени за Райко, ходеха всеки ден ту в бащината му къща, ту в училището, но не можеха да го заловят. Аце Кутрев се опита и да ги излъже:

— Той, ага, даскал човек е, нас много и не ни пита къде ходи. Понекога и на село отива, имам там аз роднини, по лов отива той там. Щом си дойде, веднага ще му кажа да се обади в хюкюмата…

Дойдоха заптии да го търсят и нощем, но тия дни учителят не спеше в къщи. Иначе той не се криеше, ходеше из града, да го виждат людете, избягваше само срещи със заптии и всякакви други турци. Наи-сетне и той махна с ръка — да става каквото ще, и на третия или четвъртия ден сутринта отиде на работа в училището.

Едващо бе започнал вторият час. Райко Кутрев предаваше нов урок по география в един от вторите класове. Внезапно в тишината, която владееше в класа, пък и в цялото училище, чуха се няколко изстрела. После още няколко. Чуваха се ясно, макар да не бяха много близу. Кутрев прекъсна урока и каза на учениците:

— Пазете тишина.

Той излезе от класната стая. Учениците останаха до един по местата си. Те също бяха чули изстрелите. Мнозина от тях бяха дочули, че учителят им Кутрев е в революционния комитет, знаеха всички, че през последните дни ставаха арести, сега някъде вън се чуваха изстрели — нека погледне учителят какво става — и те всички седяха по местата си, тихо си приказваха.

Райко Кутрев излезе в училищния двор. Тук изстрелите се чуваха по-ясно — те продължаваха, но по-рядко един след друг. Вън беше тих, навъсен декемврийски ден. Училищният двор беше пуст, час по час в тишината се чуваше през затворените прозорци по класните стаи прегракналият глас на някого от учителите или гласчето на някой ученик. И пак се чуха още два изстрела. Някой се мярна край училищната ограда, веднага след това в двора се втурна млад мъж. Кутрев го позна и избърза срещу него — беше един от комитетските десетници.

— Рекох да ти съобщя, учителю — започна той задъхан. — Церски… Нападнаха го неколцина турци, искат да го убият. Сражава се, залостил се в дюкяна си.

— Заптии ли са?

— Не, не са заптии…

Кутрев опипа несъзнателно кръста си — там беше револверът му. И се спусна през двора към широко разтворената училищна порта:

— Скоро съберете се неколцина с револвери! Да ги прогоним. Ето, още стрелят…

Днес беше последният пазарен ден преди Божик. Из чаршийските улици беше шумно — дошли бяха на пазар селяни от всички околни села. Тъкмо пред дърводелницата на Стефо Церски един навъсен, възстар турчин спря също тъй доста възрастен селянин от полските села, който носеше в ръцете си почерняло, мазно гърне, пълно с масло. Турчинът посегна и опита с пръст маслото, млясна, облиза се. Като че ли предусети нещо, Церски прекъсна работата си на тезгяха, следейки изпод вежди какво ще направи по-нататък турчинът.

— Колко искаш за маслото бре, свиньо? — посочи агата с брадата си гърнето в ръцете на селянина.

— Осем гроша оката, ага.

Турчинът извади няколко гроша от дълбокия джеб на потурите си, мушна ги в ръката на селянина и посегна с две ръце към гърнето. Селянинът погледна парите и стисна още по-здраво гърнето под мишницата си.

— Тука са само три гроша, ага… — проплака той. — Маслото е две оки… Не ми го вземай, ага…

Турчинът дръпна гърнето от ръцете му и викна:

— Махай се оттука, гяур, керата! Стигат три гроша. Ха!

— Аман, ага! — молеше се уплашеният селянин. — Събирал съм го ронка^[6] по ронка… Една кравичка имам…

Агата изръмжа, удари го по лицето и си тръгна с гърнето в ръце. Стефо Церски не можа да изтрае повече — спусна се подир турчина, прегради му пътя и го улови за дрехата отпред с едната си ръка, а в другата ръка държеше острата си дърводелска тесла.

— Върни маслото на човека! — викна той. — И защо го биеш, защо?

Турчинът се дръпна слисан, опита се да се отскубне от ръката на дърводелеца.

— Я гледай ти! Как смейш! … Пусни! Пусии! Церски мушна бързо теслата отстрани в пояса си, дръпна с две ръце гърнето и блъсна силно агата с лакът в гърдите. Турчинът залитна. Без да откъсва поглед от него, Церски подаде гърнето на селянина, който хвърли трите гроша в нозете на турчина и бързо се отдалечи. Но сега турчинът бръкна в пояса за оръжието си. Церски се хвърли върху него, взе му револвера и го изтласка надолу по улицата. Наоколо се бе насъбрал народ, зачуха се присмехулни викове:

— Уаа! Дръж се, ага… У!

Агата все се обръщаше и се заканваше гневно, докато изчезна по улицата нататък. Стефо Церски се прибра в малката си работилница задъхан, но не толкова от умората, колкото от гневна възбуда. Той прегледа револвера, видя, че е пълен, и го сложи на една поличка над дърводелския си тезгях. После издърпа един голям сандък, препречи с него вратата на работилницата. Насъбраните вън на улицата се пръснаха. Церски се изправи отново до тезгяха да продължи работата си, но беше разсеян и все току поглеждаше към улицата.

Той очакваше, че турчинът ще се върне за револвера и за да си отмъсти. И, то се знае, няма да се върне сам. Но Церски не можеше да надвие лесно голямата си омраза към турците и своята гордост, та да дръпне вратата на работилницата и да си отиде поне за няколко часа; работилницата беше на края на чаршията, той бързо би изчезнал из християнските махали. И сега, в тия неспокойни дни, когато и без това чакаше да го задържат… Дълго не се решаваше той да напусне работилницата, струваше му се, че ще напусне позорно полесражението, но най-сетне посегна към горната си дреха, която беше окачена на стената до тезгяха. В същия миг на улицата пред работилницата се показаха трима турци, а след тях се показа и пострадалият ага. Церски отпусна ръката си, както я бе протегнал за дрехата. Лицето му бързо побеля.

Турчинът, който се опита да вземе маслото на селянина, след като се сблъска с Церски, отиде направо в едно от турските кафенета към горния край на чаршията, където се излежаваха по цял ден агаларите от турския комитет. Познаваха ги всички в кафенето и по цялата турска махала — това бяха най-големите кабадаи^[7] между османлиите в Преспа. Пострадалият ага им се оплака и като спомена за дърводелеца, те всички наскачаха — мнозина от тях познаваха Церски и неговата омраза към правоверните. Тогава дигна ръка да ги спре Рюстем бей и рече изтежко, както прилягаше на възрастта и на богатството му:

— Какво наскачахте всички за един гяурин… Ще ви се смеят. Нека отидат двама-трима да се разправят с него. Каймакаминът лови комитите, но най-лошите комити никой не закача; те и върху мюсюлманите вече посягат. Ха, Сабри, Али, и ти, Юсуф, вървете, чоджукларъм^[8], да усмирите тоя пие комита, дърводелеца! Да видят всички как става тая работа, да види и каймакам ефенди.

Рюстем бей беше признатият баш^[9] на агаларите от турския комитет. От кафенето излязоха трима по-млади турци и се отправиха бързо, нетърпеливо към работилницата на Церски, на другия край на чаршията. Повлече се след тях и пострадалият.

Сложили ръце върху револверите в поясите си, тримата агалари се спряха пред работилницата, а на няколко стъпки зад тях стоеше и четвъртият, дошъл да прибере оръжието си. Улицата бързо опустя, от съседните дюкяни надзъртаха мнозина преспанци с уплашени, любопитни очи. Единият от турците ритна сандъка, който препречваше вратата:

— Я махни това бре, керата!

Стефо Церски облиза засъхналите си устни, но каза със спокоен глас, като не изпущаше от погледа си ни едно движение на турците:

— Вървете си по пътя. Немам работа с вас. Тогава първият от турците се наведе сам да избута сандъка, а другите двама зад него извадиха револверите си. Церски също грабна револвера от поличката и прекрачи встрани, да се засълне зад изправени на стената Доста дебели дъски. В същия миг се чуха два изстрела.

Гръмна и Церски. Турчинът, който се бе навел да избута сандъка от вратата, се отпусна върху него, ръцете и главата му увиснаха на отсамната страна; бързо се образува там широко, тъмно кърваво петно. Церскй го бе улучил смъртоносно.

— Сабри! Сабри! Ставай, Сабри! — чу се уплашен глас на турски.

Двамата турци се отдръпнаха към средата на улицата, третият — изчезна. Церски се скри зад дъските! Сега той не мислеше за нищо, не чувствуваше и никакъв страх, всичката сила на тялото и на душата му сякаш се бе събрала в дясната му ръка, с която стискаше револвера, събрала се бе и в очите му — той следеше с присвити очи, напрегнато турците, оръжието им. Те се поозърнаха колебливо, но, види се, агаларската им гордост не им позволяваше да се махнат по-скоро оттук, насочиха отново револверите си към работилницата — най-напред единият, после другият, и гръмнаха още по един, по два пъти. Церски не отговори на гърмежите им; той имаше само още четири патрона в бешпатлака^[10] си. Но още колко време ще продължи тая неравна битка? Могат да довтасат и други турци, ще дойдат и заптии, щом чуят изстрелите. И Церски се опита да се измъкне от тая опасна клопка. Гръмна още един път срещу турците, които бързо отстъпиха към отсрещната страна на улицата. Стефо Церски ги дебнеше зорко, той забеляза някак несъзнателно, че по дюкяните насреща изчезнаха всички други люде. Гръмна пак и излезе от прикритието си, пристъпи напред към вратата, но турците започнаха отново да стрелят по него, дори единият също пристъпи напред. Церски се върна зад прикритието си. В револвера му имаше само още два патрона. Спряха да стрелят и турците. Застанали насреща с револвери в ръка, те все поглеждаха към горния край на улицата, види се, също очакваха да им дойде помощ. А гяуринът беше в ръцете им — нямаше накъде да избяга.

Стихнала бе цялата чаршия. Тишината наоколо стана още по-дълбока след току-що престаналите изстрели. Едва сега, в тая тишина, Церски почувствува голям страх. Остра студенина обхвана самото му сърце и се разля по цялото му тяло, проникна в мозъка му. Сандъкът на вратата и трупът на убития турчин върху него стояха там като непреодолимо препятствие, но той трябваше да го премине, да го премине, да го премине… Час по час остра игла го бодваше право в сърцето и той трепваше — да се втурне напред, срещу револверите на двамата турци вън, но краката му не се помръдваха. Единият от турците замахна към него с револвера си и викна:

— Излизай бре, керата! Къде ша са крийш, къде ша бегаш бре!

Няколко изстрела откъм долния край на улицата заглушиха гласа му. Двамата турци едновременно извърнаха глави нататък, поколебаха се за миг в изненадата си, после дигнаха револверите си и започнаха да стрелят, като отстъпваха стъпка по стъпка нагоре. Церски се хвърли към вратата на работилницата, а в същото време на улицата се показа Райко Кутрев и други двама младежи също с револвери в ръце. Кутрев махна с ръка на Церски:

— Излизай скоро…

И се спусна да му помогне да избутат сандъка и мъртвия турчин от вратата; другите младежи пазеха улицата откъм горния й край. Кутрев каза:

— Виж ти каква битка отворихме…

Церски взе набързо дрехата си и само дръпна освободената вече врата на работилницата си. Те и четиримата се отправиха по улицата надолу, накъм християнските махали; на тясното тротоарче пред дърводелницата остана да лежи само мъртвият турчин.

От една напречна уличка наблизу отеднаж се показаха двама заптии с пушки.

— Ха сега — подвикна Кутрев неволно, със сподавен глас. После пошушна бързо на другарите си: — Не се спирайте, не се спирайте…

— Е, даскал — викна единият от заптиите, насочил пушката си към четиримата млади мъже. — Тебе търсим ние, даскал…

Заптиите познаха учителя; те бяха същите, които бяха изпратени още преди няколко дни да го задържат. От малката уличка се показаха и други двама заптии с пушки — всички бяха дотичали насам от конака, привлечени от изстрелите. Четиримата мъже вървяха срещу тях и никой не се опита да скрие револвера си Първият заптия отново извика:

— Хвърли бешпатлака бре, даскал, хвърли бешпатлака! Ша пухам бре!

Кутрев махна с ръка към него:

— Дръпнете се да минем! Дръпнете се!

Тогава се чуха нови няколко изстрела откъм горния край на улицата — двамата турци там пак бяха започнали да стрелят, окуражени от появата на заптиите. Четиримата българи бяха обградени. Те продължаваха да вървят — нататък, към махалите имаше по-сигурни изгледи за спасение, пък и не биваше да се обръщат с гръб към пушките на заптиите. Стигнаха вече на десетина стъпки от тях и същият заптия, опънал пушката си срещу Кутрев, изкрещя сега на турски, разгневен и уплашен:

— Долу оръжието! Ще стрелям!

Той не дочака в страха си и гръмна, пушката подскочи в ръцете му. Гръмна срещу него и Кутрев, заптията изпусна пушката и се улови за корема, приклекна. Загърмяха и другарите на Кутрев, тичайки с него — те четиримата трябваше да минат нататък. Изгърмяха и някои от заптиите, но се забъркаха и се втурнаха да бягат по напречната уличка. Четиримата българи затичаха още по-бързо. Като минаха край ранения заптия, който бе седнал на земята, притискайки корема си с ръце, гой дигна към Кутрев очи, пълни с молба, с ужас, и простена:

— Аман… даскал ефенди… аман…

Кутрев го погледна за миг: да го убие ли? Не… не ще успее да заличи с това следите си. И го отмина. Четримата мъже бързо изчезнаха накъм махалите. Някъде към чаршията се чу още един изстрел, далечен и глух.

След престрелката пред работилницата на Стефо Церски някак чудно затихна целият град. Убит беше един турчин и друг беше тежко ранен — не се помнеше такова нещо в Преспа още от времето, когато бе избита тайфата на Хайредин Арап ага и на Кючук Кадри. Но тия път преспанци не се криеха по дюкяните си, не бЯгаха да се крият по махалите. Там бяха двата противника — гяури и агалари, стояха един срещу друг и се гонеха. По дюкяните се приказваше изтихо, нямаше По улиците шум и провиквания, още по-тихо беше по турските кафенета. Ала и двете страни чувствуваха, че между тях бе започнала решителна разпра. Затова беше тая сдържаност и от двете страни, но тя беше само външна. Борбата бе започнала, борбата продължаваше…

Още на другия ден след престрелката започнаха нови арести. Раненият заптия каза, че го е ударил учителят Кутрев. Каймакаминът заповяда да бъдат задържани всички учители; не беше задържан само Никола Апостолов, който преподаваше краснописание и беше човек на седемдесет години. Задържани бяха и четирима свещеници — по-младите от преспанските свещеници. Два дни след раняването му заптията умря. Каймакаминът заповяда нови арести, но се виждаше, че властите действуваха опипом, слепешката — задържани бяха над тридесет души и между тях имаше люде, които не взимаха никакво участие в революционното брожение. После започнаха да довеждат в градския затвор и селяни от околните села; тях пък заптиите ловяха по указания на селските пъдари турци, на кехаите^[11] и агите чифликсайбии.

Задържан бе и Панту Кътърката. Той беше все навъсен и се е видял подозрителен на заптиите, които ходеха из чаршията да ловят люде; турците и не подозираха, че тъкмо тоя дребен, белокос човек бе предизвикал най-напред настаналия смут в Преспа. Но той знаеше това и като се видя в мрачния кауш на стария преспански затвор, едващо бе постоял един-два часа, току се нахвърли на вратата и започна да блъска с юмруци; хвана го и някакъв по-друг страх — уплаши се от люДете, с които беше затворен и които именно той бе довел в тоя тъмен, влажен затвор. Дотича един от тъмничарите, отвори вратата:

— Що има? Защо блъскаш?

Кътърката го избута с лакът и излезе с него в ходника. Тъмничарят се стъписа от голямата дързост на затворника. Едва сега заговори Кътърката, нетърпелив, буен, но със сподавен глас — да не го чуват по каушите:

— Искам при каймакамина… Искам да ида при каймакамина! — И той изшушука в ухото на тъмничаря: — Искам да му кажа нещо много важно. Заведи ме.

Тъмничарят се замисли, сетне побутна Кътърката към вратата на кауша:

— Харно, харно… Ти влез сега… Почакай. Кътърката се върна в килията. Тя беше пълна с народ, но той не поглеждаше никого. Станало бе много тихо, при толкова люде, и Кътърката чувствуваше, погледите на всички бяха насочени към него. Той ставаше все по-нетърпелив в тая настръхнала тишина, растеше и страхът в сърцето му — виждаше се сам сред всички тия люде, те ей сега ще наскачат да го удушат да го разкъсат! Внезапно се чу тих глас:

— Кътърка… Ти що… да не те излъже нещо волът! …

Кътърката нищо не отговори, а се подпря на вратата с гръб към насядалите по цялата килия неволници. След някое време вратата пак се отвори и той изхвръкна навън. Тъмничарят бе довел чаушина Етхем, който наскоро бе дошъл в Преспа и беше помощник на башполица в конака. Етхем чауш кимна мълчаливо на Кътърката и го заведе при каймакамина. Кътърката започна на преспански, а чаушинът превеждаше на своя началник:

— Защо сте задържали толкова люде? — говореше Панту Кътърката бързо, словоохотливо. — Те повекето са невинни, ето като мене, знаете ли вие, че аз казах сичко на чорбаджията, на Брашнаров, а вие и мене ме затворихте. Вие хванете даскала Кутрев, хванете Стефо Церски, ама те ви избегаха. Сега са тука Ицо Наумов и Алексо Пачев, дръжте них, те сичко знаят. Них дръжте, Ицо и Алексо…

Етхем чауш върна Кътърката в кауша. През следващата нощ Ицо Наумов и Алексо Пачев бяха отведени в зимника на конака и бяха измъчвани до зори с нагорещени железа, с клещи, горещи яйца, със спици под ноктите. Палачите бяха се уморили вече и се готвеха да престанат с мъките, когато Ицо Наумов неочаквано каза:

— Има скрити пушки на тавана у Кутреви. Друго нищо не знам.

Той друго вече и не каза. Един от палачите изтича другите отново се нахвърлиха върху двамата ици Не издаде нищо повече Ицо Наумов, той, може би и сам не знаеше как изрече тия думи за скритите пушки По едно време Алексо Пачев увисна като дрипа в ръцете на мъчителите. Разбраха те веднага какво бе станало, но се престориха, че нищо не забелязват, престанаха, с мъченията и излязоха от тъмния зимник. Там лежаха още два дни Ицо Наумов и, вече мъртъв до него, Алексо Пачев…

Пушките и патроните, скрити на тавана у Кутреви, бяха намерени от турците; откарани бяха в затвора Аце Кутрев и двамата му по-стари синове. А Панту Кътърката бе пуснат на свобода.

Като излезе от затвора, Кътърката се прибра направо у дома си. Преоблече се с чисти дрехи — беше цял въшлясал, нахрани се набързо и легна да спи. Не спа ни половин час и отеднаж отвори очи, размътени от тежки, мъчителни мисли. Той не мислеше за предателството, което бе извършил, не мислеше и за Марето, нито за своя тъмен живот, макар всъщност тия мисли да тежаха най-много в мрачната дълбина на неговото съзнание.

Той лежа в леглото, докато се стъмни добре. Стана, взе ламбата от стрехичгата на огнището в другата стая и излезе вън в трема; леля му и децата й — все дребни, като пънчета край огнището — го следяха с учудени очи, но такова беше лицето му, че никой не посмея да го попита какво прави. В трема той сложи ламбата на пръстения под, извади от една дупка в стената ножа си, опита го с палец — остър беше като бръснач. Кътърката знаеше, че ножът е добре наострен — сам бе го острил и бе го опитвал с палеца си толкова пъти, но сега беше Цял погълнат от мисъл за това, което бе решил да извърши, и опита ножа още еднаж. Скри го в пояса си. Върна се в стаята, сложи ламбата на постоянното й място и пак излезе. И сега никой не го попита къде ще ходи по тъмно и какво мисли да прави. Така бяха свикнали с него домашните му люде, никой не смееше да го пита къде ходи и какво прави, а сега лицето му беше затворено и зло, та беше страшно да го погледне човек!

Кътърката бързаше в тъмнината, но все криволичеше по глухи улички. Беше много студено, рядко се мяркаше по някой закъснял минувач. Кътърката бързаше някъде и потичваше. Едва като стигна пред портата Таки Брашнаров, въздъхна шумно, с облекчение — портата още не беше затворена; чорбаджията беше па болнав, по цели дни лежеше в стаята си горе, а циганката беше винаги небрежна към неговите страхове, към грижата му портата да се затваря още на стъмване. Катърката се озърна да не би да го следи някой и влезе тихо в двора. Свой човек беше тук, но пак се ослушваше на всяка стъпка в най-малкия шум. Така той се промъкна незабелязано в трема, зърна дългата сянка на циганката в готварницата, изкачи се по стълбата за горния кат. Спря се пред вратата на първата стая. Чу се покашлюване — чорбаджията беше вътре и беше буден. Кътърката влезе и тихо затвори след себе си.

Тук беше пак претоплено и миришеше на застоял, спарен въздух. Таки Брашнаров беше се излегнал по риза върху широкото си легло и не се помръдна, когато съгледа неочаквания си гост, но по лицето му премина тревожна сянка, която се събра и остана да тъмнее в големите му, учудено разтворени очи. Той попита с отпаднал глас, а очите му следяха неспокойно ръцете на Кътърката:

— Ти… кога излезе от хапсаната?

Брашнаров едвам се въздържаше — искаше да скочи, да извика, да изгони слугата си вън, но се боеше в същото време да не го предизвика, да не го привлече по-близу до себе си. Кътърката изеднаж се засмя с цялото си лице, искаше усмивката му да бъде весела, приветлива, но лицето му беше много бледо и се разкриви страшно. Сега Брашнаров още повече искаше да скочи, но тялото му лежеше като чуждо на широкото легло и току излъга той с подмилкващ се глас:

— Аз накарах каймакамина да те пусне. Ходих в конака…

Със същата разкривена усмивка на пребледнялото си лице Кътърката започна да се приближава към леглото му с тихи, меки стъпки, бавно, с подчертано, угодливо внимание и се опита да се ухили още по-весело, още по-приветливо:

— Хе… ти ли го накара… Ходи при него, а? …

Той се спря до самото легло. Брашнаров пак не смееше да скочи, да се помръдне дори от непреодолим, сковаващ страх, а сега бяха го уловили и сивкавите, студени като лед очи на слугата. Той виждаше, че слугата му бе дошъл с недобри намерения, дошъл бе може би да го ограби, да го убие. Помисли и за револвера си, но револверът беше скрит в долапчето в стената, там имаше и много пари. Как ще стане сега да отваря долапчето, а Кътърката ще види и парите… В същото време в съзнанието му, помътено от преголям страх, мъждукаше и надежда, че може би нищо няма да се случи, стига той да не предизвика с нещо злодееца или да се опита дори да го умилостиви. И каза нещо, което никому досега не беше казвал:

— Знайш ли, аз… — продума той със загаснал, потреперващ глас. — Аз имам щерка в София. Тая кучка, майка и, я крие от мене… Нели аз й съм баща… Научих се аз, ще отида да си я взема. Баща съм… ето болен…

Гласът му съвсем угасна. Кътърката не разбра думите му, може би не го и чу. Кривата усмивка по лицето на Кътърката отеднаж изчезна, блеснаха свирепо белите му зъби. Таки Брашнаров затвори очи с жалко примирение и пак с тая надежда, че може би нищо няма да се случи. В същото време Кътърката извади ножа си и с бърз замах го заби в гърдите му, тъкмо там, където смяташе, че бие сърцето. Едва сега скочи Брашнаров с всичката си сила, сякаш го подхвърли някой, но само отвори ужасени очи и огромна уста, а страшният му вик заглъхна в гърлото му като глухо, задавено хъркане. Отново се отпусна тялото му на леглото, вече без сили. Кътърката проследи с хищен поглед всяко негово движение и последния трепет на дългото му мършаво тяло.

Убиецът се нахвърли на долапчето в стената до леглото на Брашнаров. То беше обковано с железа и здраво заключено. Кътърката се опита да го отвори с пръсти. Дългите му почернели нокти се изпочупиха. Той не се сещаше да потърси ключа на долапчето по джебовете на мъртвия поради някакво помрачение в разпокъсаните му безредни мисли. Посегна за ножа си, който стърчеше забит до дръжката в гърдите на Брашнаров, погледът му се плъзна по неподвижното тяло — искаше да го види, макар да се боеше много от това мъртво тяло и отново се нахвърли на долапчето, сега с окървавения нож в ръка. Изеднаж той трепна и се ослуша; стори му се, че някой бе застанал вън, пред вратата, изпукали бяха негли там дъските на пода. Циганката! Той стисна още по-здраво ножа в ръката си и се приближи с дебнещи стъпки към вратата, бързо я отвори. Пред вратата нямаше никой. Тъмнееше се празна разтворената врата едвам се белееше стената насреща при светлината на ламбата в стаята. Не се чуваше никакъв шум. Тая тишина и тъмният двор пред нето го притеглиха с неотразима сила. Той не можеше вече да се върне в стаята на мъртвия, да го погледне още еднаж, легнал на ши рокото легло с полуотворени очи, и като че ли едва сега виждаше пред погледа си застиналия блясък между полузатворените клепачи на Брашнаров. И убиецът прекрачи бързо прага, спусна се безшумно по стълбата, бягайки от бледия зрак, който идваше от разтворената врата горе и отдолу, откъм готварницата. Той бягаше, но цял беше вдаден в това — да не шуми, да се изплъзне неусетно. Циганката някъде навътре в готварницата тихо, едва чуто тананикаше безкрайно турско маане. Кътърката мина с котешки стъпки през трема и излезе на двора! Портата и сега не беше затворена. Улицата вън тънеше в черен мрак, не се чуваше ни звук, ни глас в студената зимна нощ.

След престрелката Райко Кутрев остана да се крие в града, а Стефо Церски забягна по селата. Позакриха се за няколко дни и другите двама младежи, но се видя, че за тях нямаше опасност, и те отново се върнаха по дюкяните си; видели ги бяха мнозина през време на престрелката, но не се намери преспанец, който да ги предаде на турците.

[# Маане — турска песен или мелодия с извивки.]

Райко Кутрев излизаше само нощно време, и то колкото да премине от една къща в друга. Прекарваше по къщите на разни комитетски работници, които го приемаха и пазеха с най-голяма готовност, като знаеха, че го застрашаваше смъртна опасност: той беше най-дейният човек на комитета в Преспа, в къщата му бе се намерило оръжие, а знаеха и турците, че той бе ранил заптията, който умря два дни след раняването му. Нямаше спасение за Кутрев, ако попаднеше в ръцете на турците, но той понасяше трудно своя нов живот — да стои по цели дни затворен по чужди къщи, да се крие, да дебне. Той искаше да блести ясно пред погледа му пътечката на неговия живот, да не се губи тя в тъмнини и криволици. Познал бе робската неволя още в най-ранно детство и влезе в народната борба без колебание, прие нейния суров закон открито и просто. Не се колебаеше в нищо, защото виждаше ясно всяко нещо в човешкия живот, както го схващаше със своя ум. Когато сложи за пръв път револвер в пазвата си, той знаеше, че ще стреля с него винаги, когато стане нужда. Такава проста и ясна беше мисълта му във всяко негово дело.

Кутрев знаеше, че новият му живот не може да продължи безкрайно, нито пък беше нужно да води все такъв живот. Посъветваха го някои да замине за България, но той попита, без да се замисли:

— Какво ще правя там? — И сам си отговори: — Там ще бъда спокоен, ще стана и там учител, ще живея. Но аз требва да избегам от Македония, да я изоставя. А всички ние требва тук да стоим, тук. За нас това е най-важното: тук да стоим и да вършим народната работа.

Два дни и две нощи прекара и в къщурката на Атанаса Кривио. Сега Атанас пазеше дюкяна на Лазар Глаушев и въздишаше по затворника; стар беше Атанас, с нищо не можеше да помогне. Той се застояваше нощем до късно в стаичката, дето се криеше Райко Кутрев, за да минава по-лесно времето на младия човек, който беше принуден да прекарва на едно и също място по цели дни и нощи, и той като Лазара, макар Да не беше в турски затвор. Седеше с него Атанас, мъчеше се да го поразговори. И ето какво му каза еднаж, Докато седяха край загасналата ламаринена печка:

— Се воздишаш… Не ти е лесно. Ама да съм на твое место, и аз ще тръгна по селата. Като Стефо. По-свободно ще ти бъде там, по-широко. Имаш роднини бащини, майчини и комитетски люде има во секо село.

И по-добра работа ще вършиш между селския народ. Нема да им ядеш харам^[12] хлеба. Вземете со Стефо Церски по една пушка… Нели некогаш са ходили такива дружини, пазили народа. И вие со Стефо нема да останете сами. По селата колкото искаш неволници…

Кривиот млъкна. Той пухтеше с разлепената си, прекомерно дебела цигара и шумно подсмърчаше; като стана гражданин, научи се да пуши. Посегна младият човек и го улови за ръката:

— Стрико Атанасе… Щом се освободи Македония, ще те направим валия в Битоля. Такъв ум имаш ти.

— Хм… — усмихна се Атанас в мустаките си, побелели вече и щръкнали по всички посоки.

Мълчаха те дълго и двамата. Атанас Кривиот не беше много сигурен, че бе научил младия човек на добър ум; толкова сечеше неговата секира. Но Райко Кутрев веднага схвана здравия смисъл в думите на стария си приятел. Ами какво друго оставаше за люде като него, като Райко, излезли вече така открито срещу народните душмани? Там е тяхното място, сред народа, и с пушка в ръка… Той вече обмисляше как ще тръгне по селата и каза гласно:

— Ще ти дам пари, стрико Атанасе, и тия дни ще ми приготвиш каквото е нужно за това мое пътуване по селата. Ти знайш: дебели вълнени дрехи, навуща, опинци…

— А пушка? — попита Кривиот нетърпеливо.

— Пушка сам ще си намеря.

И това решение се изясни бързо в ума на Райко Кутрев. С него той започваше нова дейност и чувствуваше как напираха отново в младите гърди всичките му сили. Така чувствуваше той всяка своя радост. Още на другата сутрин изпрати с Атанас Кривио писмо до училищните настоятели, с което си подаваше оставката като учител и молеше да му изплатят заплатата до деня, в който бе напуснал своята служба. Вечерта Атанас му донесе три и половина лири. Той изпрати по Атанасица две лири на майка си, а останалите пари даде на Кривио.

— Ето, стрико Атанасе. Ще ми купиш каквото може с тех за хайдушко рухо. Гледай да има здрави опинци, пък другото… колкото може.

Същата вечер, като се стъмни добре Кутрев излезе от бедняшката къщурка на Атанаса Кривио и отиде в къщата на Марето. Откакто се криеше по къщите, той не бе отивал там не беше отивал и в бащината си къща боеше се че турците можеха да го причакват около тия две къщи. Но сега трябваше да види Марушка, и да се сбогува с нея. Преди да влезе в двора на ниската къщурка, реши да поТропа на вратата на предната стаичка, той завари Вета Кузманова и Кътърката.

Както винаги, на стената срещу вратата бе закачена малката газена ламба с едва приподигнат фитил. Вета Кузманова спря за миг поглед върху нощния гост, изненадана и уплашена, после се спусна и притисна с гръб вратата, сякаш се боеше, че ще влезе и друг някой след Кутрев. Марето се бе изправила до ламбата — вдяваше конец в една проблясваща между пръстите й игла. И така си остана, загледана в младия учител. Лицето й радостно засия, сетне тя отпусна ръце и въздъхна дълбоко.

— Райко… — чу се шепотът й по цялата стая.

Той виждаше само нея. Не беше я виждал редица дни и му беше сто пъти по-мила, сто пъти по-нужна сега, когато живееше той в непрекъсната опасност. Какъвто беше по природа — всяко нещо да подчини на разума си, сега той сякаш сам себе си наблюдаваше и се учудваше на своето голямо вълнение, на голямата си радост, че виждаше отново своето момиче, толкова близу там, в светлината на ламбата.

Някак настрани от него стоеше Кътърката и Кутрев сякаш не го и забелязваше. Когато влезе учителят, Кътърката седеше на ниско столче и разправяше нещо с надебелял глас, хвалеше се нещо нацупен и горделив. Минали бяха няколко дни от убийството на Брашнаров и убиецът се бе поуспокоил. Сега той изеднаж скочи, думите заседнаха на гърлото му. Гледаше учителя с видим страх, започна да се присвива, да се събира в себе си, като че ли искаше да изчезне, само очите му дебнеха потъмнели, мътни между тежките клепки. Райко Кутрев изви глава към него и в погледа му угасна радостният блясък от срещата му с Марето. Кътърката още повече се присви, но не сваляше от него дебнещия си поглед. Райко попита бързо:

— Кой закла чорбаджията ти бре? Ти ли? — Лицето на Кътърката, колкото беше бяло, побеля още повече; останаха да се тъмнеят само очите му. Кутрев приподигна едва вежди, учуден от своето откритие: той виждаше сега, че Кътърката бе убил Таки Брашнаров. И рече: — Хм… За пари ли бре? За какво друго…

Кътърката се сепна, подигна глава и изломоти прегракнало:

— Не съм аз. Не знам кой го убил.

— Е… Мене ми е все едно.

Кътърката се съвзе още повече, дори пулеше очи вече дръзко:

— Нели и ти го… — Но той прекъсна тая си мисъл и продължи в друга посока бързо, натъртено, надменно: — Ако искаш да знайш, той, Брашнаров, предаде сички.

Кутрев не сваляше очи от лицето му и си мислеше? „Той… Но сигурно ти си му казал кого да предаде.“ Сетне Кутрев каза с бързия си говор:

— Мене ми е все едно кой го е убил. Но ако ти имаш некакво участие в това предателство, ще си получиш каквото ти се пада. Така е в нашата работа.

— Не… Защо… Кой ти каза… — замънка Кътърката.

Кутрев го погледа още един миг и нищо не му отговори. Обърна се наново към Марето, към майка и:

— Нема ли да ме поканите да седна?

Марето припна, поднесе му столче, отпусна се на колена пред малката печка, да я постъкне. Заговори и Кузманица:

— Не те чакахме… Пусти душмани… подгонили те… Ами какво ще става, Райко… Така ли ще живейш? Гладен ли си?

— Не съм гладен — отговори учителят.

Той седна край печката, подпря лакти на колената си и чакаше мълчаливо. Чакаха и двете жени. Кътърката промърмори:

Аз да си вървя…

Райко се изправи с длани на колената и се загледа в него строго, повтори дума по дума:

— Така е в нашата работа, Пантуше.

Кътърката се обърна и се отправи към вратата приведен, сякаш се боеше да не го удари някои.

Щом излезе вън, в безлунната зимна нощ, Кътърката изеднаж се изправи, дигна глава и току се поизвърна към вратата, която се блъсна зад гърба му. Той поклати глава със стиснати зъби, после натисна феса си с две ръце и се запъти бързо през двора накъм улицата.

Студената ведра нощ сияеше с всичките си звезди. Кътърката нищо не виждаше, нищо не чуваше. Той бързаше към конака на каймакамина. Тъкмо бе навлязъл в чаршията, отвори се и светна вратата на една фурна, изсипаха се оттам седем-осем аскера и двама заптии: две девриета бяха се крили на топло във фурната и сега излизаха да обикалят по пустите улици. Кътърката позабави стъпки. Пред него в тъмнината се изпречи едър заптия с пушка в ръце; това беше чаушинът Етхем, помощникът на преспанския башполиц, който бе излязъл в ранните часове на нощта да понагледа девриетата, но и той се бе скрил на топло във фурната. Приведе се едрият чауш да види по-добре в тъмното нисичкия кяурин^[13] и попита на преспански с желание да бъде строг:

— Къде бре по това време без фенер?

Кътърката познаваше чаушина и посегна нетърпелив, възбуден, улови го с разтреперани пръсти за шинела, подръпна го встрани.

— Чауш… — дъхна той отблизу в лицето му. — Даскалът, който уби вашия човек, заптията… Ела да го уловиш, знам къде е.

— Кой бре… Райко Кутре ли?

— Той.

Етхем чауш се изправи, подпря се на пушката си „Ето ти късмет — мислеше си той. — Ако уловя даскала, валията може изеднаж да ме направи башполиц. Ама и опасна е тая работа, трябва с голямо внимание.“ Сега пък той придръпна Кътърката още по встрани и пак се приведе над него, тихо попита:

— Къде е… в некой къща ли?

— Малка къщурка е… Наоколо е празно… Ще обградите и той нема къде да мърда. Аз ще ви заведа! чауш ефенди. Само… съберете се повеке…

Долната челюст на предателя трепереше и потракваше, той дъвчеше и късаше думите си от нощния студ, ала още по-лют беше студът в самото му сърце.

Тая нощ бяха пуснати из града пет девриета с около тридесет души аскери и заптии. Те обикаляха само християнските махали и Етхем чауш скоро ги събра. Малко преди полунощ турците обсадиха здраво къщичката на Вета Кузманова.

Райко Кутрев усети пръв, че около къщата ставаше нещо. Дългата зимна нощ преваляше. Той бе спал доста — сладък беше сънят под топлата завивка в изстиналата вече предна стаичка. И като че ли някой изеднаж го дръпна, събуди го. Беше тъмно, само през двете прозорчета на стаичката едва се процеждаше модрият зрак на нощта. Някъде наблизу лаеха кучета непрекъснато, тревожно. Кутрев се приподигна на лакът събудил го бе тъкмо тоя кучешки лай, който настойчиво отекваше в глухата нощ и пронизваше слуха. Кутрев скочи от леглото, закопча бързо, с потреперващи пръсти ризата си, облече горната си дреха — той спеше полусъблечен. Обу, завърза здраво и обущата си. Изкара изпод възглавницата револвера си, сложи го по-наблизу в леглото, мина с ръка по студеното гладко желязо, сякаш да се увери в тъмнината, че оръжието беше там, до него. А пронизителният кучешки лай вън не преставаше, все тъй настойчив и тревожен. Някъде вън имаше люде. И Кутрев грабна револвера, скочи от леглото. В съседната стаичка, дето спяха Вета Кузманова и Марето, не се чуваше никакъв шум. Кутрев пристъпи предпазливо в тъмнината към външната врата и се ослуша; после безшумно отключи вратата, бавно я открехна с лявата си ръка, стиснал в дясната револвера. Грейна срещу него, изпод ниската стряха, ведрото звездно небе. Наоколо всичко тъмнееше в тъмнина, само по небето изпод самата стряха на къщурката трептяха нагъсто звезди с бял, сух блясък. Кутрев тихо излезе вън, вратата зад него остана отворена и току изскърца остро, проточено. Той се спря, спотаил дъх, оглушително беше това продължително скърцане. Но то скоро спря и остана да ечи в нощта само кучешкият лай, още по-рязък. Прилепен към стената, Кутрев пристъпи до ъгъла на къщата — да огледа по-нашироко. В същия миг светнаха срещу него, изтрещяха два изстрела. След това още два-три. Той не усети как се намери отново в предната стаичка, бързо заключи входната врата. Зад него се чуха уплашените гласове на двете жени:

— Райко… Що става? Кой гърми? …

— Не стойте срещу прозорците — каза той с тих, ясен глас.

Жените прошумоляха с дрехите си наблизу и стихнаха. Райко не ги виждаше в тъмнината. Мисълта му работеше с трескава бързина — той трябваше да реши в същия миг какво да предприеме, какво да направи. За себе си, за Марето, за майка й. Той ще излезе вън, ще се опита да се изскубне — вън бяха турци, то се знае. Много ли са? Колкото и да са… Той ще излезе… Но после турците ще се втурнат насам, Марето и майка й ще бъдат сами тук, ще останат в ръцете им. Марето… Той трябва да реши ето в същия този миг! Железен обръч стискаше до болка черепа му. Той ще излезе — това беше ясно. И не мислеше по-нататък — дали ще успее да избяга, дали ще остане жив. Това не зависеше от него, в това той нямаше какво да решава. Марето… Марушка! Тя ще остане тук с майка си сама и турците Ще се нахвърлят като настървени ловци. Вън е нощ, никой няма да дойде на помощ на двете жени. Кътърката ли? Той, Кътърката, е довел турците. За пръв път Райко Кутрев се виждаше така заплетен. Не за себе си — за Марето. За себе си той бе решил, но нея — ще я остави ли в ръцете на турците? Може би вън не са ТУРЦИ или може би не са мнозина… Глупости! Ами всичко е ясно. Минаваха мигове един след друг, като тежки удари в самия му мозък, в самото му сърце. Райко се почувствува слаб и безпомощен. От гърлото му неволно се изтръгна колеблив, глух глас:

— Аз ще излеза… Ще се опитам да избегам…

Тогава той усети близу до себе си Марето. Тя го обхвана едва-едва опипом в тъмнината, сякаш се боеше да не го уплаши, да не помисли той, че иска да го спре. И Райко усети по лицето си горещия й дъх:

— И аз… с тебе.

Той я сграбчи с две ръце, като да се улавяше за някаква опора, но в същото време несъзнателно се пазеше да не я докосне с револвера в дясната си ръка. И отеднаж се върна към себе си, отеднаж се изясни мисълта му, изясни се и гласът му:

— Вън сигурно са турци. Ще стрелят срещу нас.

— Аз… с тебе.

Девойката не мислеше дали вън имаше турци, дали ще е по-добре да остане с майка си и къде ще бъде по-опасно за нея. Тя чувствуваше, че го застрашава опасност, а той искаше да тръгне срещу тая опасност. Марето ще върви с него — това се знаеше само по себе, тя нямаше какво да мисли, какво да пита. В тъмнината се чу гласът на майка й:

— Ти тука ще си стоиш. Той…

Вета Кузманова не се реши да доизрече своята мисъл. Младият мъж сега й беше чужд, тя го мразеше, той й носеше нещастие, нека си върви чуждият човек по своя път. Райко усети враждата й. Той каза на момичето, за да го върне на майка му или пък да го задържи до себе си, в ръцете си:

— Може да ни убият вън. Марето повтори:

— Аз с тебе…

Тя нямаше други думи, нямаше и какво друго да каже.

Сега беше всичко по-лесно. Райко каза:

— Може пък да не е толкова опасно.

Посъвзе се и Вета Кузманова, помръдна някъде в тъмнината.

— Ами чакайте да видя аз…

Тя тръгна от прозорец на прозорец — първо в тази стая, после и в съседната. Не можеше да се види нищо в гъстия нощен мрак. Вдовицата се върна в предната стая — чу се пак гласът й:

— Нема нищо. Ти излез, излез. По-лесно ще се измъкнеш в тъмнината. Ние двете тука ще си останем. Ще си затворим вратата.

— Не, майко — чу се веднага и гласът на момичето. — Нема да го пусна сам. — Сетне то повтори думите на годеника си: — Може пък да не е толкова опасно. — И добави по-живо: — Аз веднага ще се върна, майко. Само до вратника.

То се улови с две ръце за Кутрев, притисна се до него, прилепи се. Той търсеше с поглед в тъмнината Вета Кузманова и само това каза:

— Какво ще правите, като ви влезат? Ще разбият вратата.

Пристъпи към изходната врата. Отвори я безшумно. Ослуша се. Чуваше се пак само кучешкият лай. Той ще се отправи към съседния двор, през ниската ограда и ще излезе на улицата през съседния вратник; те сигурно повече чакат пред вратника на Кузманица. На гърба си усещаше едва-едва ръцете на Марето. Не, той не можеше да я върне. Нека тя сама се върне, ако иска…

Кутрев се поприведе с насочен револвер и се запъти направо срещу ниската ограда между къщите на двете сестри. Девойката вървеше на две-три стъпки след него с приподигнати ръце, сякаш да не го изгуби в тъмнината: дрехата й едва се белееше в звездния зрак. Ниската порутена ограда беше вече близу. Най-напред светнаха три-четири изстрела тъкмо откъм оградата — там беха залегнали трима аскери. Нататък гръмна два пъти едно след друго и Кутрев. После засвяткаха изстрели нагъсто и от всички страни.

Двамата млади люде паднаха мъртви, но турците още дълго не преставаха да стрелят. Бояха се да се приближат. По-късно стрелбата се разреди — турците сякаш се ослушваха. Като видяха, че никой не отвръщаше на огъня им, те предпазливо, по един, по двама излязоха иззад скривалищата си наоколо, приближиха се от всички страни и Кузманица, в страха си, сама им отвори вратата на къщурката. Нахълтаха турци и вътре. Вдовицата запали ламбата, турците запалиха един фенер. Някакъв аскерин дръпна от главата на Кузманица черната й кърпа. Един заптия подигна фенера към лицето й. Аскеринът я блъсна с лакът в гърдите, глухо изръмжа на езика си: — Стара мърша…

Друг някой аскер ситно-ситно се изкикоти.

Щом се раздени на другата сутрин, каймакаминът и башполицът дойдоха да видят убитите, дойде и биябапгията^[14] — началник на преспанския гарнизон, заедно с други двама офицери. Етхем чауш продължаваше да се разпорежда, важно даваше обяснения. Отидоха си най-сетне всички турци, а труповете на двамата млади люде великодушно оставиха на близките им.

Струпал се бе много народ в двора на вдовицата Кузманова още докато бяха турците там, и повечето от събралите се бяха жени, деца, мъжете трябваше и тая сутрин да отворят чаршията, пък някои се страхуваха да се събират около убитите. Двете училища в града до късно бяха затворени. Всички ученици бяха тук и гледаха мъртвите как бяха легнали и двамата върху твърдата замръзнала земя. Старият Никола Апостолов, който единствен от учителите не беше задържан, също и учителките от девическото училище, които сега ръководеха и мъжкото училище, едвам успяха да приберат децата по улицата.

Щом си отидоха турците, събраните там люде дигнаха мъртвите и ги пренесоха по домовете им. През цялото време, още като се раздени и всички видяха какво бе станало, наоколо се чуваха плачове и стенания — плачеха непрекъснато майките на убитите, плачеха и нареждаха и други жени там. А като дигнаха мъртвите и ги понесоха в черги към домовете им, зачуха се от всички страни писъци и ридания, викове и проклятия против убийците. Започнаха да бият и камбани — по една в двете църкви. Най-напред се чу в студеното ведро утро голямата камбана на новата църква.

„Бамммм… — Сетне пак: — Баммм…“

После се обади и камбаната на старата църква:

„Данннн…“

Двете камбани вече не спряха и все тъй — едната и сетне другата, като тъжен, самотен стон, който се разнасяше над целия град.

През отворените врати на двата скръбни дома непрекъснато се точеха върволици и пак почти все от жени, които идваха със свещи, и като нямаше още цветя, носеха за мъртвите китчици от сух босилек и клончета от зеленика.

Заговори се между людете да погребат убитите в един гроб — нали бяха годеници и бяха загинали заедно. Тая дума излезе от жените, които се трупаха около мъртвите, но мина и в чаршията. Не бяха я чули и разбрали още всички, когато се надигнаха по дюкяните и други гласове:

— Заедно… Добре. Те не са като другите мъртви. Той, учителят, умре с оружие… За народа умре той… И тя, годеницата му, с него загина.

— Нели знайте какъв човек беше той… Като орел беше между нас. За народна правда умре момчето! И баща му, — братята му в зандана…

Раздвижиха се по дюкяните преспанци. Тегнаха тогава по чаршията неколцина по-млади люде, скоро станаха те и повече, залязоха и по-стари мъже — от улица в улица, от дюкян на дюкян:

— Скръб е днеска за всички ни, скръб е за целия народ. Затваряйте дюкяните! Не е време за работа и за кярове. Хайде сички на погребение! Да са знай, че скърби целият народ. Да видят и убийците. Тръгвай, народе!.

Такива и още по-тъжни и по-силни думи се чуваха по цялата чаршия. Но повечето люде се колебаеха, споглеждаха се с уплашени очи. Ами това ще бъде бунт! Убитите тая нощ не бяха като всички мъртви. Битка се води, учителят падна с оръжие срещу турците, срещу хюкюмата, а преди това уби заптия. Сега цялата ли чаршия да тръгне с него, целият град, с него и срещу хюкюмата? А тия, които бяха излезли вече по улиците, говореха и викаха все по-смело:

— Напълниха затвора с най-добри люде! Тръгнаха и да убиват! Убиха и жена… девойче убиха, дете още… Не може да се търпи това нещо! Нека види хюкюматът, че целият народ е с них. Убитите са наши люде, наши деца, ще отидем да си ги погребем по християнски. Затваряйте дюкяните!

Страхът у людете и колебанието им продължи, докато се затвориха първите няколко дюкяна. После се надпреварваха кой по-скоро да спусне кепенците си. Затвори магазина си и Георги Баболев, макар и с последните в чаршията. И целият народ потече на гъсти върволици към домовете на двамата убити. Които бяха по-плахи, завиваха към двора на Вета Кузманица, но повечето народ изпълни двора и улицата пред дома на Аце Кутрев. Замлъкнаха плачове и писъци около умрелите, друго някакво по-силно чувство потисна, загаси скръбта дори в сърцата на двете изгорели майки. Целият народ се бе събрал около тях, а по едно време се зададоха в дълги редици и учениците от двете училища; водеше ги старият учител, вървяха там, край редиците, и всички учителки. Момичетата се подредиха по улицата пред къщичката на Вета Кузманица, а момчетата отидоха при мъртвия си учител. Не се чуваха повече стенания и въздишки, рядко ще проплаче някоя жена, около къщите на мъртвите едва се дочуваше глуха врява. Над града, цял стихнал в тия часове, непрестанно трептяха тъжните самотии звуци на двете камбани:

„Бамммм… — После другата, по-глуха и някак по-далеч: — Данннн…“

Погребението започна скоро след пладне; къс беше зимният ден, трябваше да се побърза. Двете многолюдни шествия тръгнаха едновременно и се събраха в новата църква. Не можеше да се побере целият народ в църквата, изпълни се и църковният двор, та и улицата пред църковната порта. Сетне, след опелото, което продължи като на Велики петък, целият този народ, човек до човек, тръгна подир двата ковчега. Далеко напред се поклащаха църковните хоругви и знаци, които проблясваха на бледото зимно слънце, надвесено вече на запад. Бавно стъпваха след хоругвите всички преспански свещеници, които не бяха задържани в градската тъмница: те бяха облечени в църковните си одежди и пееха изгихо тъжни погребални песни, ту воички заедно, ту един през друг. Веднага след тях вървеше в гъста тълпа народът, обградил от всички страни двата открити ковчега — първо тоя, в който беше тялото на Райко Кутрев, и след него тоя, в който лежеше с пребледняло, почти прозрачно лице Мария Кузманова. Но множеството бе се проточило и далеко назад, все тъй — човек до човек, от стена до стена по кривите улици. Около мъртвешките ковчези бяха се събрали все повече млади мъже, които носеха двата ковчега на ръце, предаваха си ги един на друг, гологлави в студения зимен ден, със строги лица.

На един кръстопът, дето се отделяше улицата за градските гробища, бе застанал Етхем чауш с други петима заптии и всички бяха с пушките си. Като наближи шествието и високо дигнатите хоругви блещукаха вече близу срещу тях, шестимата турци се отдръпнаха и се наредиха един до друг край стената в самото начало на улицата за гробищата. Скоро след това множеството нахлу и изпълни цялата улица. Турците трябваше да се долепят до самата стена, людете минаваха досам тях и никой не се обръщаше да ги погледне. Глухо кънтеше между стените гъстият тропот на хиляди стъпки и в тая тътнеща тишина се чуваха само тъжните песнопения на свещениците.

Неочаквано, едващо бяха отминали двата ковчега началото на улицата и още тук, пред шестимата въоръжени заптии, се надигна млад и силен глас:

— Жив е той, жив е…

Веднага се присъединиха към него и други няколко гласа:

— … там на Балкана…

После се надигна стройно и гръмко цял хор:

— Потънал в кърви, лежи и пъшка, юнак с дълбока на гърди рана…

Запя и забуча едва ли не цялото множество, гръмко ехтеше юнашката песен между стените на тясната улица.