Димитър Талев
Илинден (20)

V

Преспанци минаха през тая зима бодро и весело. Тая веселост не идваше от ядене и пиене, от богатство и благополучие, все тъй с пот на челото печелеха сухия си залък бедните люде, каквито бяха повечето от преспанци. Ала хубави надежди сгряваха сърцата на тези презрени гяури, гордост ги изпълваше и нова някаква сила. За сражението в Криводол се разправяха чудни легенди и всеки преспанец го смяташе за своя лична победа — нали четниците, които загинаха там геройски, бяха също тъй презрени роби и войводата им беше преспанец! После дойде и убийството на Панту Кътърката. Имаше една могъща ръка, която закриляше поробения народ и наказваше предателите. Мнозина преспанци бяха членове и помощници на тайната народна организация и всеки от тях се чувствуваше частица от нея, чувствуваше в сърцето си нейната нарастваща сила. Тя беше обща тайна, но всеки я пазеше зорко, пазеха я робите в сърцата си, тя беше в техните скрити копнежи. Новата сила, която напъваше в гърДите на немирните кяури, блестеше в погледите им, които ставаха все по-дръзки, изливаше се в бунтовните песни, които се пееха открито и с буйно въодушевение, а често се изричаха смели думи и люти закани срещу вековните потисници. В поясите на мнозина от по-младите мъже тежаха револвери и ножове и не се бояха вече да пресекат път на турчина. Никола Нешев ходеше из града с дигната глава и преспанци го наричаха свой, християнски каймакамин. Йоан Сърчарот се усмихваше тайнствено и мъдро под възкьосавите си мустаки и знаеха людете, че той държи всички тайни на комитета: Любен Расков събираше в общата работилница млади калфи, говореше им разпалено за нов живот, бранеше сиромасите, ругаеше чорбаджиите — народен човек беше той, не се гордееше със сполуката си в занаята и като бе изникнал от сиромашки корен, не бе забравил сиромасите; ето и Наум Катранов, тих и кротък, баща е на четири деца, предал се е на народното дело с цялата си душа, кой не би намерил смелост в себе си да тръгне поне след него? Горделив се разхождаше из чаршията Илия Роглев — нека, макар да е чорбаджия, и той стои до най-смелите народни люде! Голяма радост беше за целия град и общото въодушевение и воля за борба порасна, засили се, когато се узна, че и синът на Лазар Глаушев е влязъл в народната организация: какъв човек със звезда на челото, роден за щастие и всякаква сполука, и той не е пожалил себе си, ни щастливата си звезда. Людете следяха всяка стъпка на своите водачи, следяха всяка промяна по лицата им, вслушваха се във всяка тяхна дума и вярваха в тях, вървяха след тях бодро, весело и смело. Агите и бейовете бяха посърнали, макар и не още от голяма уплаха. Но те бяха угрижени — какво ставаше с могъщия техен дьовлет? Нещо бе рухнало дълбоко в основите на тяхната държава, те сами вече не почитаха законите на своя дьовлет, на своята вяра, те си завиждаха и силният отказваше помощ на по-слабия, не тачеха рамазана и пиеха вино, блясъкът на златото заслепяваше очите на техните големци и управници. Дали не бе дигнал ръка аллах от своя избран народ? Раята вече не приличаше на себе си, не се боеше от агите си. Дори и по селата. Раята дига глава срещу господарите си — хе! Ръждясаха ятаганите, отдавна не са потапяни в гяурска кръв… И агите ходеха по Преспа навъсени, поглеждаха накриво, събираха гняв и ненавист спрямо повилнелите роби. Преспанци се подсмиваха на техните дертове и криви погледи. Мина то, агалар! Що бе минало — никой не би могъл да каже ясно, а свободата още не беше извоювана, борбата едва сега започваше. Но се виждаше — колелото на общия живот се бе завъртяло още един път.

Зимата още не беше преминала, когато се чу, че по Преспанското поле е излязла нова чета. Да не би да са оживели загиналите в Криводол? От нищо не пресеква силата на комитета.

Селяните от полските села, с дрипави кожуси и протрити опинци, пошушваха тайнствено на своите приятели в града — на ковача, на коларя или бакалина, на ханджията:

— Шестима са. Огън момчета. Да видите само войводата…

Събрали се тая зима петима млади мъже от преспанските полски села, по своя воля и неволя, въоръжили се някак и тръгнали да ходят комити. Колкото оръжие не им достигнало, взели го от поляци турци и от кехаи по чифлиците. Всеки убил по един поляк или кехая, за да си вземе пушка и куршуми. Така се бяха обвързали те, с кръв, и за вярно другарство. Ходеха по селата и навсякъде намираха отворени врати. Сега навсякъде имаше организирани люде, та Началството в града веднага научи за тая млада дружина и Нешев писа писма на околийския войвода да изпрати най-добрия си четник за войвода на новата полска чета. После Нешев сам отиде, през един мразовит ден към края на януари, да свърже новия войвода с четата му. Момчетата се зарадваха, че комитетът ги призна за четници. Нешев каза сърдито:

— Ето ви войвода: Гьоре Павлев. И нема да ходите сега да убивате турци по своя воля, а сте войници от народната войска и ще се борите за целия народ.

А Гьоре Павлев посегна към пушките им:

— Никога четник не държи така пушката си! Да свети оръжието по тебе, момче! Запаши се здраво, да не виси нищо по тебе!

Петте момчета изеднаж стегнаха сърцата си. А войводата ги грабна като с ръка и още същата нощ ги преведе през цялото поле, чак на другия му край. Това кръстосване на полето вече не спря. Студовете бяха още големи, полето беше пусто, край селските огнища бе топло и сладко се спеше, но Гьоре Павлев никога не се подлъгваше да остане две нощи поред в едно и също село. Той беше сух човек и дори дребен на ръст, та изглеждаше чудно как носеше толкова оръжие по себе си И на студ беше много издръжлив, и на глад: никога няма да се мушне в огнището, никога няма да поиска ядене. Караше всяка седмица да го бръснат, често сменяше и долните си дрехи:

— Като си комита, въшки ли ще въдиш!

Вехто беше облеклото му — бели дебърски бечви с черни гайтани, джамадан и късо гунче, — но беше здраво, закърпено, чисто. Още по-чисто беше оръжието му, дори и патроните му лъщяха един до друг:

— Като се грижиш за пушката си, и тя по-добре се грижи за тебе. А тя ти е сега, пушката, майка и баща. Лют беше той, не се засмиваше, но пазеше момчетата си. Те му се бояха и го слушаха. И може би го обичаха, но и петимата бяха селски люде, та не показваха помежду си ни обич, ни каквато и да е нежност. Колкото и да ги държеше все нащрек — все под оръжие, не им даваше да се застояват никъде, ни да по спят повечко и това ги уморяваше до капване, — те се противяха. Той им каза еднаж:

— Нашата диря се вижда отдалеко и ако се поуспиме некъде, агите веднага ще ни натиснат.

Като започна слънцето да наяква и тревата да се зеленее по припеците, Гьоре Павлев почука пушката си:

— Иде време за нашата работа, Ще се размърдат агаларите.

Най-напред уби поляка от Криводол. Научи от селяните — полякът сам се хвалил, че той открил четата на Стефан Церски в кулата, той казал на мюлязимина че вратата на кулата стои винаги отворена, а сега затворена отвътре. Мюлязиминът бил готов да си отиде с аскера. Цяла зима не бе идвал полякът в Криводол и като дойде за пръв път, Гьоре Павлев би четири часа път с дружината си, издебна го вън от селото и го уби.

Той уби и друг един турчин поляк. Турчинът ходеше винаги с една волска жила в ръката си и биеше селяните, където и да ги срещне. Мълчаливо, жестоко, докато се умори ръката му. Селяните бягаха от него, но къде ще избягат, щом трябваше да ходят всеки ден по работата си. А той влизаше и по къщите им заради младите жени. Щом започна да се позатопля времето, появи се той наново с волската си жила. Гьоре Павлев изпрати при него един по-смел селянин да му каже:

— Ага, захвърли тая жила и не закачай женската ни челяд. Така ти нарежда Гьоре Павлев.

Турчинът толкова се разгневи поради тая гяурска дързост, че забрави да си послужи с волската жила.

— Кой е този Павле бре, неговата майка?!… — кресна той и едва след това се нахвърли върху селянина.

Но зад една кирпичена стена там наблизу се спотайваше Гьоре Павлев с двама от другарите си. Те и тримата прескочиха стената и Павлев се изправи пред занемелия поляк:

— Аз съм Гьоре Павлев.

Турчинът започна предпазливо да подига ръка към дръжката на револвера в силяхлъка си. Войводата го изпревари. И като падна турчинът, пронизан от два куршума, Гьоре Павлев ритна ядно волската му жила.

Такива предупреждения Павлев изпращаше до всички зли турци из полските села — до поляци, кехаи, чифликсайбии. Някои от тях се стъписваха поне за някое време, но повечето ругаеха дръзкия гяурин и му се заканваха. Той обърна цялата си дейност з лов на турски изедници и на предпазни маневрирания из района. Уби още двама кехаи, запали две чифлишки кули, а уби и един селянин, който се бе опитал да предаде четата. Иначе всички селяни бързаха да му помагат ту като наблюдатели, ту като куриери и нямаше разлика кой е организиран и кой не е още организиран. Така той знаеше какво върши всеки турчин по селата, къде се намира — затворен в кулата или на път, или пък безчинствува из селото — и падаше като светкавица с четата си винаги навреме и на място. Понякога по Цели седмици не се вестяваше в някой край на полето, Докато ловът излезе от бърлогата, сетне внезапно ще Довтаса с другарите си точно на това място. Властта не предприемаше нищо против четата — каймакаминът се боеше да не се чуе в Битоля, че в неговата околия пак се е появила чета, а миралаят смяташе, че не е негова работа да гони комитите, щом никой не е поискал това от него. Опитаха се да си помогнат сами агите от полските чифлици, събираха се на групи и ходеха по селата да търсят Гьорета Павлев. Кой ще им каже къде е Гьоре Павлев! Той им устрои на няколко пъти засади, уби още двама от тях и преследвачите му спряха своите походи.

Селяните се плашеха от смелостта на Гьоре Павлев, но и се радваха на своя закрилник. Недоволен беше от него Никола Нешев — той искаше всичко да се върши с негово знание, но още не се решаваше да влезе в разпра с новия полски войвода, мъчеше го съвестта, че той бе станал някак причина за избиването на четата в Криводол. А славата на Гьоре Павлев растеше и в града, чуваше се името му във всеки разгозор и го споменаваха с познатите юнашки думи: „Куршум н го лови, сабя не го сече.“ Всичко това продължи близо два месеца време. Не можеше да се преструва повече каймакаминът на глух и сляп ни пред своите, ни пред гяурите и сам отиде при миралая в казармата. Излязоха из полето две потери: аскер с един мюлязим и друга една група от петдесетина заптиета и башибозук. Тогава и Нешев показа недоволството си:

— Ето докъде докара Гьоре Павлев работата! Сега ще го смажат и дете в майка ще проплаче по селата.

Още преди това се говореше, а се спомена и в някои нареждания на Централния комитет на Организацията и на окръжния комитет, че в четите рядко се срещат по-учени и по-отворени люде за проповед и организация и че всяка чета трябва да има поне един по-просветен човек, които да прочете и да отговори на някое писмо на комитетите, на някое нареждане. Излязоха тогава с четите по разни места някои учители, а други ходеха с четите за по-късо време, докато обиколят по един-два пъти района на четата, за да проповядват м да поучават според народното дело и четниците, и простия народ по селата, започна и Никола Нешев, от тая нужда за четите. Той събра другарите си от комитета и започна, както често му беше обичай, от средата:

— Да не мисли некой, че е по-лесно да се работи тук, под носа на турците, а е по-мъчно с четите! Там животът е по-несгоден? кога ял, кога неял, и дъжд ще те удари, и студ, но тук Етхем ефенди всеки миг може да те улови за шията. Ето Гьоре Павлев, добър войвода, но прекали от простотия. Нема до него един по-свестен човек да го възпира, да го пази от лудости. Поне за некое време, колкото може, да го поучи некой, да го вразуми. Тръгнаха потери срещу него, а той сигурно и с тех ще кара по своему, докато го разбият.

Обадиха се двама души, че искат да влязат в четата на Гьоре Павлев за някое време: Борис Глаушев и Любен Рисков. Обущарят каза:

— Човек требва да бъде последователен и твърд в своите убеждения. Независимо от това, къде е по-лесно и къде по-трудно, щом се явява такава нужда, аз съм готов да оставя за известно време дюкяна си и да ида с Гьоре Павлев.

— Да учиш селяните на социализъм, а? — не пропусна да го клъвне неговият непримирим противник Илия Роглев.

— И така да е, Илия Роглев! Но бъди сигурен, че когато и да е, и селяните ще разберат що е социализъм. Заявявам открито: ако реши комитетът, готов съм да влеза в полската чета.

Но комитетът не реши за него, а за Борис Глаушев. Борис също изказа готовност да отиде в четата и комитетът прие за него. Само това забеляза Иоан Сърчар:

— Ами училището, даскале?

— Ще поискам отпуск по болест от училищното настоятелство.

— Е, върви, върви тогава, даскале, с войводата. Тъкмо ти си най-сгоден: устата ти — медена, не може Да не ти верва човек. Ще го укротиш ти Гьорета Павлев.

Борис Глаушев пожела да отиде в четата, за да изпълни един дълг към народното дело. Никола Нешев бе казал, че и тук, в града, не е по-малко опасно да са срещу турската власт и сила. Все пак тук лягаш в своето си легло, ходиш по работата си и във всичко си свободен, докато не се сложи турска ръка върху тебе. Не е тъй в четата. Там стоиш и денем, и нощем нащрек, не знаеш откъде ще писне куршум срещу тебе, ни един миг покой. И глад ще познаеш, и жажда, и без легло ще останеш. Сега две силни потери преследваха малката чета на Гьорета Павлев по пътеките между селцата из полето. Борис Глаушев реши, че там е сега неговото място, сред постоянните опасности и мъчителните несгоди на четнишкия живот. Натам го теглеше младото му сърце и съзнанието му за нуждите на народното дело.

На старите той каза, че заминава по работа, и те, като знаеха за тайната му дейност, не го попитаха нищо повече. Пред директора на училището и пред училищното настоятелство Борис каза, че отива да се лекува в Битоля, и те му разрешиха две недели огпуск. А щом се яви в четата, Гьоре Павлев веднага го взе в ръцете си.

— Тука, даскале, шега нема — с тия думи започна войводата. И той разглеждаше младия гражданин като да беше кон, изкаран за продаване на пазара, в погледа му тлееше подозрителност. После попита: — Къде ти е пушката? Каква пушка имаш?

— Никаква — отговори наивно Борис. — Пушка аз нема да нося. Моята работа при вас ще бъде по-друга. Ще говоря със селяните, писма ще пиша…

— Хайде де! — стисна устни войводата. — Ти ще си мислиш! Каква работа можеш да вършиш с нас без оръжие? Ти говори си, пиши си, но това е друго. Като си излезъл комита, пушка ще носиш. И тия градски кундури ще махнеш, и тия градски дрешки, зимата, кажи го, още не е минала, а ние повеке на открито нощуваме. Шега нема, даскале. Ако не ти харесва много нашата работа, връщай се в града още сега…

Другите четници около тях лукаво се подсмиваха Какъв ли четник ще бъде това крехко даскалче! Не ще изкара ни два дни, ще се върне в града го, при майка си и баща си…

Борис не се върна в града. Облече се в доста похабени бели шаячни бечви — де ще намериш по-нови! — препаса се с два колана куршуми, дадоха му една дълга мартинка, наметна се с гуна. Той спечели бързо сърцата на четниците, помагаха му те да се стегне, научиха го да си връзва сгодно опинците. Само войводата не преставаше да го оглежда изпод вежди и все го задържаше близу до себе си. Още първата нощ четата направи един преход от седем часа, дори и старите четници капнаха от такова безкрайно лутане в тъмнината, а войводата като че ли нарочно нареди уморителен поход. Едвам стоеше на нозете си Борис, подбиха се нозете му, разраниха се, но не отвори уста да се оплаче. После Гьоре Павлев се улови пак за пушката му:

— Да свети, даскале. Нема да ядеш, нема да спиш, докато не туриш в ред пушката си. И учи се с нея, отвори я, затвори я, мери на една, мери на друга страна, поразвърти я, поразкърши се с нея, да стане пушката като част от тебе, от телото ти. Така ще я командуваш добре, ще ти върши работа тя и ще те пази, даскале.

Борис послушно изпълняваше всяка негова дума. Развъртя се с пушката, разкърши се. Пак другите четници му се притичаха на помощ — не е лесно да се командува пушка. Но след ден-два той не я носеше вече, като да се боеше, че ще го ухапе, а прилепна тя добре на рамото му.