Димитър Талев
Илинден (2)

II

В това усилно време за целия народ в Македония и Лазар Глаушев водеше тежка борба за своя залък. Георги Баболев и Таки Брашнаров бяха взели в свои ръце търговията с жито по цяло Преспанско и Лазар, както и другите житари и брашнари в Преспа, трябваше да изкопчват между пръстите им по нещо за себе си. Лазар не печелеше повече от четиридесет до петдесет лири годишно, а от тия печалби се прехранваше и Атанас Кривиот; не бяха много тия пари по това време, когато брашното стигна до три гроша оката. В тежък час прибра Лазар в дюкяна си Атанаса Кривио, нямаше работа за двама души в празния дюкян, но той прибра стария си другар поради сиромашията му — със сълзи на очи му призна бедният човек, че от два дни не бе имало в къщата му ни щипка брашно. Сега Атанас го гледаше все в очите и еднаж му каза:

— Благодарен съм ти, бачо Лазаре. Не ме остави да загина от глад.

— Немаше да умреш от глад, Атанасе, и без мене. Як човек си ти.

— Як… Един аргатин сега взема по три-четири гроша на ден. Една ока брашно не може да купи. А къде аз с моята крива нога.

— Не си забогател и при мене.

— Не съм. Ама барем и гладен не съм с тебе.

Така се живееше по тия години в Преспа. Един аргатин ще работи цял ден за една ока брашно, а и не може да работи всеки ден. Преспанското поле не беше престанало да ражда хляб, но Баболев и Брашнаров събираха всичко и пращаха цели кервани по Албания и чак в Гърция.

По едно време Кривиот се умълча, гледаше все в земята и Лазар чакаше да види какво ще измисли той. Не продължи много тая замисленост на Кривио и един ден той каза на Лазара:

— Наумил съм нещо. — И отеднаж попита: — Знайш ли кого са взели пазач на мелницата? Ацета Кутрев. Ацевица и децата — градината, а той ще пази кумина на Таки Брашнаров.

— Се требва да се работи нещо, Атанасе.

— Требва. — Той се полюшна към Лазара, протегна дългия си врат и зашушука тайнствено: — Говорихме ние с него, с Ацета. Да й дадем един огън. На мелницата. Само високият кумин ще остане и свирката й.

— Не, не! Що говориш, Атанасе! Можете да пострадате и без полза ще бъде.

— Как без полза! Нели виждаш: сичко мелницата гълта. Що остава за нас? Ще се отвори пазарът.

— И друга мелница могат да направят те, Атанасе. Такъв е сега целият ни живот. Забъркан. Откажи се от тая работа.

Бедно живееха Лазар и Ния с болнавото дете. Когато се случеше Ния да сложи нещо по-вкусно на трапезата, Лазар казваше:

— Ти гледай за него да има, за Борко. Аз мога секак. Мене баба Султана некога и со разсолница ме хранила.

— Какво време дойде, наистина…

— Ти благодари на бога, че поне от борчовете се спасихме, преди да дойде тая немотия. С них можехме и без къща да останем.

Но Лазар имаше една скрита мечта: да види свободна България, да отиде да види София. Колкото и да беше труден животът му, колкото и да беше голям копнежът му за друг живот, за свободен живот, той вече и не мислеше за преселване в свободното княжество. Като някаква клетва звучаха и сега думите на майка му: „Само гробовете ли ще останат тука!“ Задържаше го все по-здраво тъкмо цялата му мъка за Македония, струваше му се, че би изневерил на народа си тук, бягството му би било позорно бягство. Но той искаше да види свободната българска държава, да види там осъществен най-големия си копнеж, да види новия живот на двете по-щастливи сестри на Македония, които се бяха събрали под една стряха. Той не можа да крие дълго време от Ния това свое желание.

— Да можех да отделя поне до десетина лири…

— Ето, дай пак наниза…

— А, наниза… Излезе ли още еднаж от ръцете ни, нема да го видим веке.

Той навикна да се отбива в новото кафене. Тук се събираха новини от всички краища на света, по своеобразен начин се отразяваше в него и животът на новата държава. Първите стъпки, Съединението, войната със Сърбия, Батенберг, Стамболов, Фердинанд…В България имаше мнозина преспанци, идваха оттам много писма, отиваха и се връщаха пътници, тайно проникваха и вестници оттам, но животът в княжеството се виждаше в най-примамлива светлина. Там беше всичко хубаво, каквато беше и неосъществената мечта на тия люде за свободен живот. Там не можеше да има нищо лошо и нередно — за лошото и нередното в свободна ългария преспанци бяха глухи и слепи. Тихо въздишаха те, — само ние останахме пак под робство.

Може ли да остане човешкото сърце без надежда?

НЕ бойте се! Дедо Иван пак ще прегази Дунава некой ден. Сам царят казал, като разбиха ингилизите и швабите Сан Стефано!

Понякога се споменаваше и за член 23-и на Берлинския договор, за правдиви някакви за Македония.

И Лазар Глаушев отиваше в опушеното преспанско кафене да храни душата си.

Събираха се и в читалището някои преспанци да бленуват и въздишат по изгубеното щастие. И да повтарят:

— Дедо Иван! Русия…

В читалището имаше и друга партия, макар само от двама души: Георги Баболев и Илия Роглев. Не се обичаха те, двамата търговци, но Роглев във всичко подражаваше на Баболев. Те бяха почнали най-напред с Австрия, ала тя взе Босна и Херцеговина и не слезе до Солун; Баболев се улови за Батенберг, после пък за Стамболов и Фердинанд.

— Не се залъгвайте — казваше Баболев. — Русия веке никога нема да премине Дунава. Нема да я пуснат. Стамболов ще освободи Македония, той и новият княз. Сега и Австрия е с них. Големи дипломати са те. Нели чета аз немски вестници…

А когато наскачаха срещу него дори и тия от новото кафене със своята пламенна любов към Русия, той дигаше пръст застрашително:

— Ами Англия!

— И нея ще бие дедо Иван! Такъв е той — дедо Иван…

Нямаше го вече в Преспа Васил Марков — той знаеше как да отговаря на Георги Баболев. Напусна Преспа и Васил Марков. Продаде на брат си своя дял от бащината си къща и замина за България. Разпиляха се да учат по Солун, Битоля, Скопие и други будни младежи.

Бедни, безплодни бяха тия години на замайващи мечти и обърканост. Народните страдания нямаха край, във все същата кървава мъка живееше селският народ. Убийствата и насилията не спираха. Намираха се тук и там смели люде, които отвръщаха на удара с удар, и общата покруса и унилост лесно можеше да пламне в борческо въодушевление, но нямаше воля и ръка, която да издигне пред поробения народ ново знаме, една нова цел. Вековната народна мечта, едващо осъществена, бе разбита.

 

От връх Пирин планина отчаян глас се чува,

Македония плаче:

— Проклета и триклета да бъдеш ти, Европо, блуднице вавилонска!…

Русийо, мила сестро, ела ми ти на помощ…

Ала дядо Иван се върна отново в земята си. Кога ли ще премине той пак Дунава?!

По едно време пак се чу за някаква въоръжена чета по Железник. Появи се тя и по другите планини около Преспа. Селяните от планинските села я хранеха и криеха. Уби тя двама турски деребеи — докараха ги в Преспа, видя ги цялата чаршия. Но после се загуби и четата, изчезна някъде, види се, премина отвъд новата граница.

Дошло бе ново време за Македония. Трябваше да се започне нов живот, нова борба. Ала не знаеха как да започнат, как да поведат новия живот дори и такива люде като Лазара Глаушев. Объркан, разтъжен, както всички, той въздишаше:

— Да можех да отида поне до София… Да види що става там…

Едва през пролетта на 1894 година, след като разпродаде житото, което бе успял да посъбере и предната година, той можа да сложи в пазвата си една кесийка с няколко жълтици, остави в дюкяна Атанаса Кривио и тръгна. Имаше път през Битоля, Прилеп, Велес и после през Кочани или през Крива паланка. По една неделя път с коне и с железницата до София.

Лазар пристигна в София късно следобед. Като питаше едва ли не на всеки кръстопът, най-сетне намери улица „Нишка“ и се спря с торба на рамо, една кошница в ръка пред бакърджийския дюкян на Кочо. Ранният пролетен ден, кишав и студен, вече гаснеше. Кочо погледна брат си и като да не го позна, но после се усмихна:

— Я… Лазар!

Още по-учуден се загледа в него Лазар, току-що прекрачил прага на дюкяна, Кочо стоеше насреща до висок тезгях, облечен в европейски дрехи, с неголяма престилка от зацапан син док върху сетрето му, гологлав, но вече с окапала на темето и гъсто прошарена коса; той имаше съвсем граждански вид и беше много надебелял. Побърза да се приближи най-напред Благой, вече над тридесетгодишен мъж, слабичък и доста дребен, като майка си.

— Добре дошъл, чичо — протегна той зацапана ръка и току се обърна към дъното на дюкяна, дето бе застанал друг един млад мъж с кръгло червендалесто лице: — Чичо ми Лазар…

Приближи се и червендалестият усмихнат, с пълна уста бели, гъсти зъби и също се ръкува:

— Добре дошъл…

Кочо забързано свали престилката, сложи на главата си плитък калпак от агнешка кожа и с връхче на дъното, поозърна се:

— Затворете, като стане време… Ние ще излезем… — После той сякаш изеднаж се сети, кимна с глава към червендалестия: — Нашият зет… Стоичко, Мъжът на Цона. — И добави някак високомерно: — Тукашен е той… шоп.

Двамата братя излязоха заедно и нагазиха в дълбоката кал на улицата. Кочо взе кошницата от ръката на Лазара, да му помогне. В привечерния здрач се простираше далеко нататък дълга чаршийска улица, чуваше се шум и тропот на железарски, тенекеджийски работилници: между дългите редици стари, ниски сгради се виждаха и нови, повечето по на два ката и също с разни дюкяни и работилници на долния кат. Кочо поведе брат си по доста оживената улица и на няколко пъти го попогледна учуден: гледай го ти — свитият преди, предпазлив и затворен Кочо сега се движеше свободно, самоуверено между минувачите, изпъчил напред корема си. Вървяха те дълго из рядката размазана кал, сетне излязоха на друга, много широка улица, също потънала в кал, свиха по нея, но не след дълго завиха пак нагоре, по друга, по-тясна улица. Едва разменяха по някоя дума — Лазар беше уморен, а Кочо и не знаеше как да почне разговор. — Това тука е Ючбунар… сичко наоколо. Лазар кимна мълчаливо с глава, премести торбата си на другото рамо, след малко по-старият брат пак се обади:

— Това е Пиротска улица, — После пак: — Тука сме повекето македонци.

Лазар се оглеждаше по многобройните тесни и кални улици, които пресичаха „Пиротска“, по ниските къщурки и често разградени дворища нататък. Това ли е София?! Улиците в Преспа бяха по-чисти, само людете тук са повече и все някак забързани…

— Да влезем тука… — рече Кочо и хлътна в една кръчма.

Лазар се сепна за миг и го последва. Кръчмата беше пълна с люде; седнаха и те двамата на малка масичка край стената.

— Ти откога… в кръчма… — не се сдържа Лазар, Кочо се усмихна снизходително. После рече:

— София… тука е София. Не е като Преспа, да не смейш да влезеш в кръчма. Тука сички… Дай две шишенца — махна той на кръчмаря и пак се обърна към Лазара: — И той е нашенец. От Тетово.

Лазар пи неохотно от ракията, макар да се разливаше тя на топли вълни през тялото му. Кочо изпи три шишенца и се разбъбра, та Лазар колкото го слушаше, толкова и се учудваше на приказките му.

— Тука е друго нещо, Лазе… друг живот. Събрал се народ откъде ли не. Само от нашите места колко има! И отсекъде, от цела България. Голем град, гледай що народ ходи по улиците. И работа има за сички. Сичко ново се прави. Чиновниците… те пък така лапат. Ами офицерите! Пара тече. Само който го мързи да работи, само той ще гладува. Тука хората са по-будали, не се пазарят ого. Нели знайш как беше в Преспа… Умираме с нашия занаят. Спре, Ама тука… аз пак, рекох си, него. Тръгна. Новите съдове, ама и без бакър не може. Най-веке тепсии, ама и не само тепсии. Селяните купуват котли, тенджери и сичко, още не са свикнали с новите съдове. Бакърът ти готов, само чукай. С Благоя и Стоичко глава не можем да дигнем. Имаме и двама чираци. Той и Стоичко ни беше калфа, ама го бива. Харесаха се со Цона и ни стана зет. С мене живей… в двора им направих две стаички. Аз, нели знайш, направих си къща. Место имам осемстотин метра. Тука е, наблизу. На Опълченска улица.

Да пием още по едно? — Лазар отказа, а Кочо продължи: — Тука не е Преспа, Лазе, тука хората живеят по-добре.

Като излязоха вън, беше вече тъмно. Светеха на често улични фенери, осветени бяха и много от дюкяните по двете страни на улицата — кръчми, бакалници, млекарници, бозаджийници, бръснарници. Двамата братя вървяха още някое време, свиха по „Опълченска“ и скоро влязоха в широк двор с ниска ограда откъм улицата. Насреща, в дъното на двора, светеха прозорци и се виждаха там ниски постройки. Кочо поведе брат си нататък.

— Голо место беше тука. Ето, три къщи направих, И Благой живей тука с децата, и зетят…

Отвори се вратата, показа се там, в светлината, Раца, Лазар веднага я позна. Тя се зарадва на девера си и ту се смееше, като криеше с шепа изпочупените си зъби, ту извиваше на плач:

— Е, добре дошъл! Как е Ния? Манда, Нона? Дали си видел некого от моите там? Забравихме се, брате Лазаре, загубихме се… Жал ми е за Преспа, Лазе!…

Тя беше застаряла, но и сега в полите й се гушеха две деца — по-големичките й внучета. Показа се и Царева, вече израснала мома, и се ръкува с чичо си със зачервени бузи. Дотърча и Цона с малко дете в ръцете си, и тя като майка си някога. Раца измъкна отнякъде и най-малкия си син — Стоян, — който бе им се родил тук, в София, доведе го за ръка да се поздрави с чичо си.

— Пусни ме, мамо — дръпна се детето. — Аз сам… Скоро довтасаха Благой и Стоичко. Дойде и Благоевата невеста — дребна, млада женица и цяла руса, Малката стая, с нисък, синьо боядисан таван се изпълни с люде. Лазар попита за Кирила — втория Кочов син.

— Хе — тръсна глава обидено Кочо. — Той не живей у нас… Коконата му не ще да живей в Ючбунар!

— Их пък ти! — набърчи чело Раца. — Къде ще живеят те тука… в тая теснотия!

— Аз и нему къща ще му направя! — похвали се Кочо и кривна врат: — Ама не щат те тука… Големци!

— Ами Стефан? — попита Лазар за третия Кочов син.

— Той — набра дебелата си гуша Кочо, — ами гой во Военното училище! Там живей, Догодина — офицер ще стане!

Това беше, види се, най-голямата гордост на Кочо, Ядоха и пиха сито и шумно, После въведоха Лазара в друга стая през тясното ходниче — в гостната, дето имаше и едно желязно легло, в което преди това никой не спеше. Сега леглото беше приготвено за него с чисти чаршафи и възглавници, с червен копринен йорган. В средата на стаята имаше кръгла триножна маса с покривка и албуми за фотографии и илюстровани картички, сложена беше там и висока ламба с пъстър стъклен глобус, която сигурно никога не се палеше. Наоколо бяха наредени нови виенски столове, в ъгъла светлееше голямо огледало с позлатена рамка, по стените бяха окачени пак фотографии и илюстровани картички, а на пода беше постлан нов преспански килим, види се, от чеиза на Раца — не бе го виждал той преди.

Лазар дълго не можа да заспи, макар да беше уморен. Къщата скоро утихна, но някъде вън, на същата улица или по-нататък, се чуваше някаква музика. Това беше, значи, София: навалицата на гарата, после широкият площад, широката едващо очертана улица към града, новите големи сгради в града, джамията, после тия многобройни улици на Ючбунар, калта, безбройните дюкяни, магазини, работилници, навсякъде гъмжило от люде, брат му Кочо, тая далечна музика в късната нощ… Той се радваше, че е в София, но тая радост оставаше някак празна, ненаситена, бе я донесъл в себе си, в своя копнеж за българската столица, който оставаше незадоволен. Това, разбира се, не беше цялата София — какво бе видял той от нея, само няколко улици в тъмното… Но ето брат му Кочо и неговите люде също бяха станали по-други, та и Раца дори. Никога Кочо не беше бъбрал толкова, не беше се хвалил толкова, преди той не пиеше и ракия. Лазар не беше се виждал с тия свои люде осем години, те се отнасяха към него като към гост, но все пак те бяха се променили някак. Бяха станали по-свободни във всяко нещо: по-отпуснати, по-небрежни. Живееха, види се, по-безгрижно, Кочо, изглежда, бе позабогатял. И може би това беше всичко, че тук нямаше страх от турци, нямаше и никакъв друг страх в живота на тия негови люде. Това беше хубаво, но все пак…

На другия ден беше неделя. Още рано се събраха пак същите люде, донесла бе децата си и Благоевица, дойдоха и някакви съседи, съседки.

— Да видим нашенеца… да видим госта… Е, що има, що нема там, в Турско, по нашите места…

Всички бяха прокуденици от Македония. И колкото бяха различни, толкова и си приличаха по нещо, което Лазар не можеше да долови напълно. Всички обичаха да се попохвалят; всички бяха премного доволни, безгрижни, смели; всички искаха някак да се покажат. И защо питаха някак отдалеко за Турско — не беше ли там родното им място, нямаха ли там свои близки люде, дали бяха забравили вече тамошния си живот? Е, да — те бяха по-щастливи сега, далеко беше за тях Турско… Раца и щерките й сложиха за закуска цяла трапеза, поканиха и надошлите съседи. В Преспа се закусваше на крак или дори и никак не се закусваше сутрин. Някъде би камбана, но никой не спомена за църква, за празник. Говореха повече за работата си — виждаше се, бяха все занаятчии, бакали, търговци и все тъй, всеки искаше да покаже благополучието си, хитрината си, безстрашието си. Дали наистина бяха успели всички в тукашния живот, както искаха да покажат? Наистина бяха успели, повече или по-малко, тия занаятчии и дребни търговци в новия голям град, но още повече искаха да се покажат — да не би да помисли някой, че са сбъркали, като са дошли тук, или че не са били достатъчно умни и предприемчиви. Дошли от разни краища на Македония, те бяха позабравили робската нищета и неволя, гледаха отдалеко на някогашния си живот, дори и когато се заканваха гневно на султана и на всички турци. Лазар си мислеше: „Те никога веке нема да се върнат в Македония…“

Двамата братя излязоха да се поразходят до обед. — Да видиш Софията — рече горделиво Кочо, като да беше цяла София негова и сега искаше да я покаже на своя брат от Турско.

Той беше облечен в по-нов костюм от сливенски шаяк, с бяла риза и яка без връзка, обу лъснати обуща с ластик, сложи нов калпак, някак малък за глаушевската му глава.

— Да беше махнал тоя фес — рече той на Лазара. — Имам аз и друг нов калпак. Ще те помислят за турчин. Рацо, дай другия калпак!

— Не, не — отказа живо Лазар. — Харно ми е така. Нели не съм турчин? — Кой знай защо, но не искаше да се раздели с феса си, и дори каза някак предизвикателно: — Аз пак ще се върна там, защо ще сменям капата си…

Беше светло пролетно утро, слънцето бързо се провираше между разпокъсани, бели облачета, пръснати по цялото небе. Стъпка по стъпка Кочо и Лазар се измъкнаха от калните улици на Ючбунар и излязоха към джамията. Оттук започваше друга София — по-чиста, по-хубава, по-богата. Много от улиците бяха постлани с чист, равен калдъръм, виждаха се нови, големи сгради. Свиха към двореца… Лазар усети как се разтуптя сърцето му, като че ли му предстоеше среща със самия княз на България. Видя и гвардейците, застанали неподвижно пред високата княжеска порта, и сам почувствува сега гордост и умиление, страхопочитание дори към всеки прозорец на тайнствено затихналата и толкова голяма къща. Кочо се запъти нататък. Лазар попита бързо:

— Пущат ли натам?

— Хе! Покрай самия дворец ще минем. Сичко се вижда вътре. Като се роди престолонаследникът, сички минахме през двора. От едната врата през другата, целият народ…

Минаха по „Цар Освободител“. Пъстра празнична тълпа се разхождаше по двете страни на булеварда. Като стигнаха на края му и се разкри оттук широк простор, Кочо замаха с ръка нататък:

— Това сичкото… хей, чак там и там, виждаш ли, ще бъде градина. За разходка, да се разхождат там софиянци.

„Ето истинската София“ — мислеше си Лазар. Каквато си я мислеха всички там, в Преспа. Дворецът, гвардейците пред вратата му и това — да минеш свободно край самата му ограда, през двора му… Тая широка улица, големите нови сгради по нея и това празнично облечено множество от жени, мъже, офицери в блестящи униформи…

Двамата братя свиха към съседните улици. Чисто беше тук или поне тротоарите бяха покрити с плочи. От двете страни на всяка улица се издигаха нови, хубави къщи по на кат и половина или два ката, сред градини и дворове с железни огради или боядисани стобори. Тихо беше тук в празничната утрина. Кочо се спря пред една желязна врата и се изкашля.

— Тука живей Кирил — рече той и побутна тежката врата. Изкашля се пак и се извърна към брат си: — Къщата е на жена му. Харно се нареди той… далеко ще отиде. Хайде да влезем — подкани той, но сякаш не му достигаше смелост.

Минаха един след друг по широка пътека, постлана с плочи, между две ниски стени от окастрена зеленика, Качиха се по пет-шест стъпала. Кочо почука колебливо, Излезе слугинче с надиплен сукман.

— Тука ли си е Кирил… Слугинчето поизгледа ранните гости.

— Няма го. Излезе. Госпожата е тук. — То се по-отдръпна от вратата: — Заповядайте. Сега ще кажа на госпожата.

Въведе ги в гостната стая и веднага изчезна някъде, И тук имаше кръгла маса сред стаята, албуми и фотографии навред, но всичко беше по-богато, по-натруфено — наоколо ниски кресла с тъмночервен плюш, по прозорците тежки, двойни завеси, та въпреки светлото пролетно утро вън — в стаята беше доста тъмно. Двамата братя седнаха близу до вратата. На стената отсреща се ширеше голям, рисуван портрет в широка тъмночервена рамка. Оттам гледаше строго към шестдесетгодишен мъж с ниско надвесени вежди, бели, поокастрени мустаки и двойна гуша, увиснала над бялата му яка с широка черна връзка.

— Баща й — продума Кочо полугласно. Поогледа се и продължи още по-тихо: — До гуша е в пари. Под лихва дава… Двайсет, педесет и кой знай колко на сто. Се со шопите тука, около София. Кожи дере…

Зад вратата се чуха бързи, леки стъпки, шумолене на рокля. Влезе бързо, на пъргави нозе млада жена а кръгло, бледо лице и високо дигнати коси, с широки, опънати рамена. Двамата мъже се приподигнаха на креслата си, тя им подаде редом ръка, но не трепна ни мускул по лицето й, приликата й със стария господин от портрета насреща беше видима.

— Кирил не е тук — каза младата жена и седна леко на едно кресло срещу тях двамата. — Отиде на събрание и сигурно ще закъснее.

На гърдите й проблясваше златна брошка с пъстри камъни, по ръцете й святкаха пръстени. Кочо рече, без да я погледне:

— Това е Лазар. Брат ми Лазар.

— Ах, да… — кимна едва-едва Кочовата снаха и нищо повече не каза, а само попоглеждаше феса на Лазара.

Настана мълчание. Лазар се обърна стеснено към брата си:

— Ами ние да си вървим… щом Кирил… Станаха и двамата, стана и снахата и едвам сега се посъживи:

— Много съжалявам, че Кирил… Аз ще му кажа, че сте дошли. Вие — обърна се тя към Лазара и кимна важно с глава, сякаш откриваше някаква неизвестна истина. — Вие от Македония пристигнахте, нали?

— От Македония — рече Лазар.

Едващо излязоха те на малката площадка, младата госпожа затвори вратата след тях. Мълчаливо слязоха един след друг по стъпалата. Кочо се поогледа, поизкашля се срамежливо и започна:

— Малце е горделива… Богатска щерка. Излязоха на улицата. Кочо — пак за снаха си, в нарастващо раздразнение:

— Не стъпва у нас. Взе ни сина и… Само едно не мога да ти простя, вели на Кирила: че си македонец. Ами! Кучка.

— Как тъй! — отвори широко очи Лазар. — Що като е македонец!

— Ех! — махна презрително с ръка Кочо. — Не ни обичат тука некои. Мислят, че сме дошли на главата им. Ето, снахата ми…

— Гледай ти… — присви устни Лазар с огорчение.

Двамата братя мълчаливо наближаваха улица „Раковски“. Лазар на няколко пъти погледна брата си изкосо. Ето някогашния, преспанския Кочо; облечен в нови, алафранга дрехи и с калпак на главата; позасрами се той поради снахата, омърлуши се.

Изведнаж срещу тях се втурна цяла тълпа възбудени, уплашени мъже, изпълни цялата улица. Лазар и Кочо се заозъртаха изненадани, спряха се там, тълпата мина край тях, между тях, някой извика продрано:

— Долу тиранинът! Долу Стамболов!

— Стойте!… Не бягайте, братя! — викаше друг и сам бягаше нагоре.

Пред двамата братя улицата опустя чак до другия край.

— Що става! — огледа се Лазар слисан.

— Партизани… Викат против Стамболов. Хай да му се не види! Как попаднахме тука…

Иззад ъгъла насреща изскочиха двама конни стражари и завиха по улицата насам, размахвайки голи шашки. В същия миг една врата се отвори и млад, гологлав мъж дръпна Лазара за ръката:

— Скоро влизайте тук!… Ще ви пребият…

Те влязоха и тримата във вратата, младият човек бързо я затвори. Веднага след това конете на стражарите изтропотиха по паважа пред вратата и ясно се чу запъхтяното им дишане.

— Ама каква е тая работа! — подигна пак рамена Лазар. — со саби…

— Ти, чичко, от Македония ли си? — попита непознатият.

— От Македония…

— А тук пък е свободна България — усмихна се горчиво младият човек. — Ако не бях ви дръпнал тук, щяха да ви прегазят с конете…

Още рано следобед дойде в бащината си къща Кирил Глаушев. Прегърна чичо си и беше видимо смутен, но бързо се съвзе. Той бе възприел и бе навикнал да се държи по един определен начин и тъкмо това личеше в държането му — като че ли беше предварително обмислено всяко негово движение, всеки поглед и дори всеки звук в гласа му. Да — той трябваше да бъде винаги спокоен, сдържан, хладен. За едно късо време, след като свърши Висшето училище, той се издигна бързо в средите на консервативната партия, ожени се също тъй сполучливо и сега очакваше партията му да дойде на власт. Със същата сполука бе възприел всички привички и склонности, всички правила и закони на новата си среда, но ето в някои случаи избиваха и през новата му кожа предишните негови привички и склонности. Той се смути пред чичо си Лазара поради жена Си, пък и поради целия си нов живот — имаше нещо в живота му, поради което неговата съвест проявяваше прекалена чувствителност. Но най-сетне нямаше защо и той да бъде бакърджия като баща си и брат си! Ала ето понякога в новия си живот се чувствуваше като препасан с корав корсет и пристегнат до задушаване.

Бързо уравновеси той дишането си и попита със спокойно съчувствие:

— Какво има, чичо, там, в Турско?

Ето и той: в Турско! Но тоя път Лазар не се сдържа:

— Ама вие що сички в Турско, в Турско! Забравихте ли, че сички сме оттам? Сички оттам сте излезли… — Той забеляза, че по бузите на племенника му се появи лека руменина и в погледа му някаква твърдост. И добави: — Що има ли? Мъка.

— Дааа… — погледна пръстите си Кирил Глаушев. После дигна очи към чичо си: — Следя аз всичко. Ние тук никога няма да забравим Македония. Нужно е обаче време и търпение.

— Търпение — кимна Лазар. — Но вашето тук е едно, а нашето там е друго.

— Знам, знам. Не ви е лесно. Все пак България днес е държава и не бива в никой случай да се проиграват интересите й. В кръга на нейните интереси е, разбира се, и Македония.

Не бяха много ясни думите му за Лазара, но той, Лазар, не поиска обяснение. Търпение, време… Това бяха може би разумни думи, но все пак по-лесно беше за племенника да ги каже. Лазар изеднаж попита:

— Що беше тая бъркотия днеска? Заптии гонеха народа с голи саби.

— Заптии, а?… — усмихна се Кирил.

— Ами те… нели така ги наричаме в Преспа.

— Право е. Като турските заптии… Народът вече не ще да търпи престъпния режим на Стамболова. Дотегна на всички.

— Ние там, в Преспа, така знайме за Стамболов: голем дипломат бил.

— Дипломат! Тиранин. Злодей.

Лазар помълча малко и сетне въздъхна:

— Нема да имате вие тука, Кириле, много време за нас, за Македония…

— Е, чичо… трябва да пазим най-напред това, което е вече спечелено. Най-напред България, чичо, а после Македония…

— Така е…

— И — продължи племенникът — докато има България, ще има и Македония. — После той бързо добави: — Ще дойде… ще дойде време и за Македония, чичо! Да застане еднаж България здраво на краката си.

— Така — повтори Лазар и току изправи глава срещу племенника си с присвити вежди: — А ние там… търпение!

— Да, чичо. Така е, за съжаление: трябва да потърпите.

Замълчаха и двамата. Разговорът не вървеше. Кирил учтиво поразпита за покойната си баба Султана, за Ния. И пак млъкнаха.

Чу се гласът на Царева, която бе застанала до един от прозорците и гледаше навън:

— Бате Стефан иде.

В ходника се чу бърз тропот на ботуши. Влязоха трима юнкери и Лазар веднага позна между тях племенника си Стефан — рус, напет, синеок момък. Той прегърна живо чичо си, представи му другите двама младежи:

— Мои другари, чичо. Готвим се да се бием за Македония.

Насядаха всички. Лазар гледаше с умиление младите юнкери. Български аскер! Офицери. И между тях — неговият племенник… После той каза:

— Е, поне вие нема да ми кажете, че ще требва да чакаме още много, да търпиме там в нашия пъкъл, под турско…

— Не, чичо! — замахна с юмрук Стефан. — Скоро ще бием турчина.

— Да, ако биха ни питали нас… усмихма се срамежливо единият от другарите му и погледна към Кирила.

— Никого нема да питаме и ние — рече с предизвикателна самоувереност Стефан и също погледна косо Кирила, който мълчеше благоразумно. Те често влизаха в спор и Кирил не искаше да предизвиква разпри сега, в присъствието на чичо си.

Лазар погледна третия от юнкерите, който бе седнал тъкмо срещу него. Той изглеждаше по-възрастен от другарите си, беше с мургаво лице, с въздебели устни и с доста покарали вече, тъмни мустачки. Лазар очакваше да чуе и него, но той мълчеше.

Заговори се пак за днешната гонитба по софийските улици. Стефан рече:

— Това знаят те — политиците: да се свалят и да се качват на власт. Едно време Стамболов свалял, сега пък него искат да свалят.

— Не се касае само до сваляне и качване — започна поучително Кирил. — Не може да се търпи повече такъв насилнически режим в една правова държава. Народът иска да възстанови потъпканите си права и свободи.

— Всички за народа говорят — отвърна нетърпеливо Стефан. — А всички гледат да го възседнат…

— Как тъй всички?!

— И вие също. Докато сте на власт — едно, паднете ли — друго. Народът…

— Щом вземем ние властта, в страната ще настъпи граждански мир и ред, ще бъде възстановена пълна законност…

— Е-ее… — дигна ръце към ушите си Стефан. — Колко пъти сме го чували! Законност, народ, народни идеали. Всичко е зарад кожуха на селяка, за тлъстия кокал, за брашнения чувал. Народни идеали! Забравихте всичко вие…

Спорът се разгорещяваше; час по час се намесваше и срамежливият юнкер, а мургавият продължаваше да мълчи. Мълчеше и Лазар, в сърцето му растеше тъга. Двамата братя започнаха да спорят и за Македония и всеки повтаряше своето, а срамежливият юнкер подкрепваше ту единия, ту другия. Тогава заговори и мургавият юнкер.

— Македония — рече той — требва да се надева най-напред на себе си. — Млъкна за миг и току се огледа: — Нашите спорове тук, в България, нема да имат край… — После присви вежди и додаде бързо, с твърд глас: — Македония си има вече свой път.

Лазар се загледа в него и срещна погледа на кафявите му, очи — дълбок и ясен топъл поглед. И Лазар запомни думите му.

През първите няколко дни все тръгваше някой да придружава Лазара, но той скоро свикна да се движи сам из града. Нека всеки си гледа работата — той няма да се загуби по София.

Като ходеше по цял ден от улица в улица, от едно място на друго, към края на та неделя той познаваше българската столица може би по-добре и от нейните постоянни жители. Той често изненадваше людете в братовата си къща с това — къде е бил и що е видял.

— Ами къде е то? Как го намери? — питаха те. Навсякъде отиде той, навсякъде погледна, срещна и други свои земляци, срещна и всякакви други люде в новия голям град. Нали имаше много време и нали затова бе дошъл — да види София, да види свободна България? Но не беше то празно любопитство на човек, който бе дошъл в столицата да се развлича. Той беше дошъл в свободната българска земя с друга една, по-голяма жажда и не можеше да я утоли.

Еднаж той закъсня нощно време, та завари Кочо и Кочовица уплашени.

— Рекохме, че си се загубил негде… нощно време е…

— Ходих да погледам как се веселят людете. Особено там… по „Мария Луиза“. Ядат, пият, музика, песни… Не щат да знаят ни делник, ни празник.

Раца не беше много остроумна и това рече:

— Ех… Хора секакви: едни се веселят, други пък плачат.

— Така е — отвърна Лазар. — Такъв е човешкият живот. Нека се весели, който може да се весели, но друго искам аз, друго търся…

Той не каза що иска и що търси. Един ден Лазар срещна Иванка Руменова. Тя първа го позна, спря се пред него:

— Бай Лазаре, ти ли си? По феса те познах, отдалеко още. Като идват тука наши хора оттатък границата, гледат най-напред фесовете си да махнат, а ти добре, че… Щях да те отмина.

— Да можеше некак — рече Лазар, — да можеше с феса да свалим и турската управия…

Някогашната преспанска учителка не беше се променила много. Само бузите й бяха понатегнали и косите й бяха се прошарили, но погледът на сивите и очи беше все тъй жив и ясен. До нея бе застанала висока, стройна девойка и чакаше мълчаливо, с наведени очи, Руменова протегна ръка към нея, притегли я.

— Ела, Олга… Това е господин Лазар Глаушев от Преспа. Нали си спомняш… — И тя пак се обърна към Лазара: — Аз често й говоря за Преспа.

Девойката дигна към него очи и Лазар веднага позна очите на Таки Брашнаров. Тя му протегна ръка, а Руменова добави:

— Дъщеря ми…

Тръгнаха заедно. Лазар трябваше да разказва за Ния, за Бориса и почувствува тъгата си по тях.

— Много се радвам, бай Лазаре, за детето ви!

— А ти? — попита на свой ред Лазар. — Как живейш тука… Учителка ли си още?

— Да. Учителка съм. — Лазар едва сега забеляза доста овехтялата й горна дреха, а Руменова продължи: — Аз се омъжих тук, бай Лазаре. Преди седем години. Моят мъж беше също учител, но сега е… сега е в затвора.

Лазар се спря.

— Как тъй в затвора! Защо…

— За обида на княза. Издаваше вестник… Спряха вестника му и го осъдиха на година и шест месеца.

Продължиха нататък мълчаливо някое време, после Руменова се обърна към него, поклати глава:

— Свободна България не е това, за което мечтаехме някога ние…

— Питал съм веке мнозина — каза Глаушев, — но никой не може да ми каже, Къде е Васил… Васил Марков? Не мога да го видя…

— Той е в Швейцария. Тая година завършва там по икономическите науки. Малко късно, но не можеше иначе… Без средства…

— А брат му има цели купища лири… Руменова нищо не отговори — не искаше дори да попита за бившия си мъж и като че ли се уплаши да не би Глаушев да каже нещо повече за него. Тя се спря и му подаде ръка:

— Много се радвам, че се видяхме! А в неделя ще те чакаме с Олга на обед. Ще ни бъде много драго! Ще си поговорим за Преспа. Живеем на улица „Цар Крум“ 112. Много драго ще ни бъде… В неделя. Тогава съм по-свободна.

Ала в същата тая неделя Лазар Глаушев си замина за Македония. Събрали се бяха пак всичките роднини. Дошъл бе и Кирил, но пак без жена си. Взел си бе отпуск от Военното училище и Стефан. Седнаха на ранен обед, преди да тръгне Лазар за гарата. По едно време той се обърна към юнкера:

— Как се казва, Стефане, оня твой другар… мургавият… нели бехте заедно тука…

— Аха… Това е Гоце, Гоце Делчев. От Кукуш. — И юнкерът се усмихна: — Той е социалист. Готви се да замине за Македония, щом свърши Военното училище. Огън момче!

— Не знам какъв е, но като бехте тука, той каза една умна приказка. В сърцето ми остана: Македония, вели, требва да се надева най-напред на себе си.

— Ех, чичо… Нема да може тя сама…

— Секи сам най-добре може да си помогне, внучко.

Лазар премина отново турско-българската граница, мина с кон през Крива паланка, Куманово и чак в Скопие се качи пак на железница.

Беше рано сутрин. Железниците в Турция не пътуваха нощем и от изходния си пункт тръгваха винаги сутрин. Пътниците не бяха много. Лазар беше сам в тясното купе, в което се влизаше направо от перона. Влакът тръгна с около един час закъснение. Тук, по Вардара, дървесата бяха се разцъфтели вече, зеленееха се избуяли ниви, ливади. Пролетните дъждове едващо бяха минали и шумът на пълноводната река се дочуваше и през непрестанното ритмично гърмолене на влака.

На Велешката гара железницата престоя повече от половин час; стоя доста време дори и след като би третият звънец. И малко преди да тръгне, в купето при Лазара се качи нов пътник.

— Добър път! — поздрави той бодро, със звънък, почти момчешки глас и сложи на полицата доста голяма, отъркана кожена чанта.

Той беше на около двайсет и две-три години мъж, спретнато облечен в тъмен европейски костюм, с ален фес, та веднага се забелязваше чистата бледност на лицето му. Той седна срещу Лазара и бързо попоглади едва позасуканите си, тъмни мустаки.

— Сами ли сме тук? — усмихна се младият човек на Лазара и продължи: — Не пътуват, изглежда, много нашите хора по тия места…

Новият пътник приказваше на книжовен език и Лазар си помисли: „Учител…“ После каза гласно:

— Така изглежда. И не ще да е от много работа…

— А вие за къде, ако смея да попитам?

— На Градско ще слеза. От Преспа съм аз.

— А откъде, от Скопие ли?

— Не, от по-далеко.

— Аха — усмихна се досетливо младият мъж. — Сигурно от България…

— Да.

В засмените тъмни очи на новия пътник Глаушев долови и някаква напрегнатост дълбоко в погледа му; той, изглежда, го наблюдаваше зорко и Лазар си помисли: „Кой го знай пък що за човек е…“ Непознатият сякаш отгатна мислите му и каза със звънкия си глас:

— Аз съм учител. Бил съм и аз в България. Лазар мълчаливо кимна. Млъкнаха и двамата и като че ли се заслушаха в тракането на колелата. Но докато поглеждаха ту през единия прозорец в едната страна на купето, ту през другия на другата страна, те на няколко пъти улавяха погледите си — наблюдаваха се и двамата. Влакът мина през Велес и сега гърмеше в теснините между голите хълмища оттатък града, край самия бряг на Вардара. Когато шумът поутихна, младият учител отеднаж каза:

— Но защо да не си поговорим открито… Нали и двамата сме българи?

— Да. И сме сами тука… без свидетели — усмихна се Лазар едва-едва.

— Тъй — кимна учителят и продължи: — Не знам как е сега, но там, в България, като че ли не всичко е в ред.

— Да — отвърна Лазар. — И аз очаквах по-друго нещо да видя, но се по-добре са там. А ние тука — въздъхна той — затънахме още по-дълбоко… Предадоха ни християни… Европа. И останахме сами в батака.

— Тъкмо това требва да разберем ние — рече живо учителят. — По-друг е сега нашият живот. Разделиха ни. Граница има между нас. Македония остана сама. За нея ще мислим ние сега.

— Видех аз в София един млад човек… ето, като ваша милост. За офицер учи. Македония да се надева на себе си, така рече. И се това мисля сега аз. Ама как, накъде…

Учителят се загледа през прозореца, замисли се. Като че ли и той се питаше: как, накъде? После рече, все тъй загледан през тесния прозорец на купето:

— Това и аз не знам. Но требва всички да мислим за това: как? Накъде? — Той се обърна към Лазара и продължи: — В Берлинския договор има член 23-и. Според него, дават се некои правдини на Македония.

— Знам.

— Може от него да се започне. Член 23-и. Да искаме да се приложи.

— А защо не е приложен досега? Веке шестнайсет години! Нема да се приложи и отсега нататък. И за пръв път ли са такива членове и решения? Требва да имаш сила некаква, за да ги наложиш. А който държи сопата, мъчно ще я захвърли по своя воля.

Учителят каза рязко:

— Да. Това е най-големата премъдрост на политиката. Сопата най-напред. Силата.

— А ние немаме никаква сила. Кой ще ни чуе? Учителят нищо не отговори. Лазар извади кутия с папироси, поднесе я на спътника си:

— Български цигари…

Запушиха. После и двамата, като по взаимно съгласие, промениха разговора.

На гара Градско Лазар стана и прибра скромния си багаж. Те се сбогуваха на вратата на купето и учителят каза с младия си, звучен глас:

— Може пак да се видим, живот и здраве…