Димитър Талев
Илинден (39)

X

Рашид бей, мъжът на Лейла, наистина свали от бесилка Бориса Глаушев. Военният съд в Битоля тъкмеше да подведе Бориса под отговорност като бунтовник, заловен с оръжие в ръка: книжата бяха приготвени, а доказателства бяха залавянето му в окопа при Дебрища и патронташът, с който бе препасан. А и сам Борис, като го извеждаха на разпит, не криеше своето възмущение от турските насилия и турската власт в Македония. Рашид бей го свали от бесилката — не можеха съдиите да погазят лафа на могъщия бей. Но Борис стоя още много месеци в битолския затвор. Към края на зимата заедно с мнозина други затворници го изпратиха в солунския затвор Йеди куле. Всички очакваха, че оттук ще ги изпратят на заточение по Мала Азия, по турска Африка. В солунския затвор Борис попадна в едно отделение с Милош Ванков, който също бе заловен в Дебрища и бе осъден на доживотен затвор — на сто и една година; него турците бяха то заловили в селото цяла неделя след загиването на дебрищката република. От него Борис научи за изгарянето на Дебрища, от него научи и за смъртта на Ружа. Но Милош Ванков беше много болен. Борис се настани до него.

Затворът беше препълнен със затворници — над две хиляди души. Имаше тук люде от всички народности, които обитаваха турската империя, но повечето, докъм хиляда и петстотин души, бяха от трите македонски вилаета и всички бяха затворени по политически причини. Помещението, в което бяха Борис Глаушев и Милош Ванков, беше също препълнено — човек до човек. И тук бяха повечето люде от разни краища на Македония, само на горния край на кауша, срещу вратата, се бе събрала една група криминални затворници — турци; те се чувствуваха и тук като господари, та мина доста време и много сблъсквания ставаха и сбивания, докато бяха укротени тия надменни злодеи, които се опитваха да налагат на целия кауш своите прищевки. Такива сблъсквания ставаха и в двора на големия затвор сутрин и вечер, когато пускаха за малко вън всички затворници.

Борис Глаушев се грижеше като роден брат за болния си другар, но малко можеше да му помогне и нямаше с що да му помогне. Той му отделяше от затворническата си храна, завиваше го нощем с дрипавата му дрешка, извеждаше го вън сутрин и вечер, когато излизаха всички затворници, и това беше най-голямата услуга, която можеше да му прави. Тежък беше въздухът в препълнения с люде кауш, задушен и вонящ, особено откакто започна да се затопля времето, а рано идваше в Солун и пролетта, и топлината й.

Една сутрин Милош Ванков не можа да стане, за да излязат двамата вън. През нощта той повърна много кръв и сега отказа да излезе — нямаше сили да стане. Току-що бяха излезли всички от кауша, вратата стоеше отворена, полъхваше оттам свеж въздух, дочуваше се и шумната врява откъм двора, а очите на болния бяха все там — в отворената врата. Борис остана при него, те бяха сами в празния кауш. Болният само това пожела — да сложи глава на коляното на другаря си и Борис сам сложи главата му на присвитото си коляно. Ванков нямаше сили ни да говори вече, а само шепнеше и само очите му горяха в трескав огън. Когато го дочуеше Борис да шепне, привеждаше се към него, за да го чуе по-добре. И кой знае откъде му дойде тая мисъл — опита се Ванков като че ли да се пошегува, та дори и очите му засияха по-весело. Зашушна той и Борис се приведе към него:

— Изхитрихме се ние с тебе — шепнеше болният, — изхитрихме се, казвам, минахме под бесилката и отминахме… — И току добави: — А ония с косите, селяните, помниш ли ги, всичките ги избиха… видех аз.

Върнаха се всички в кауша, тъмничарите затвориха вратата отвън, заключиха я. Мнозина от затворниците забелязаха, че Ванков беше много зле, и нали бяха повечето сънародници и братя по участ, позапазваха тишина, питаха някои дали не могат да услужат с нещо, а един млад момък предложи прясна вода на болния, който лежеше неподвижно с глава на коляното на другаря си, със затворени очи. Дочу по едно време Борис, че Ванков пак шепне, говори нещо, и се приведе към него. Ванков пееше. С шепот. Едвам се позасилваше гласът му:

Прости, народе мой нещастен, последно пращам ти прости. Часът дойде, джелатинът чака, над мен се веч въжето вий…

Народ, прости моята слабост, аз тебе искрено любих…

Борис сложи ръка върху главата му, погали потното му чело.

Мина още някое време и стори се на Бориса, че Ванков някак особено утихна. Заспа ли? Ала един от затворниците наблизу, по-стар човек, току се приподигна и рече:

— Господине… той умре, учителят.

Тая сутрин Борис Глаушев се събуди много рано. Той впрочем не бе спал през цялата нощ и едва преди зори се унесе за малко. Предния ден един от тъмничарите бе го ударил с камшик и обидата гризеше сърцето му. Той се приподигна, опря гръб на влажната каменна стена. Всички други затворници спяха, както бяха притиснати гъсто един до друг, и тежък беше сънят им в задушния влажен въздух. Двете малки прозорчета насреща светлееха, ясно се виждаха дебелите железа по тях. Бяха минали няколко дни, откакто бе изнесено оттук тялото на Ванков, но Борис и сега чувствуваше на коляното си тежестта на главата му. И тая болка в сърцето от жестоката обида, която бяха му нанесли предния ден… Не можеше да излезе Борис дори и с мислите си от тоя затвор, дори и мислите му сякаш бяха затворени между тия стени. Тук беше той, не можеше да излезе. Прозорчетата насреща светлееха все повече, но през тях никога не проникваше слънчева светлина, през целия ден беше все тъй оскъдна светлината в мрачния кауш.

Затворниците започнаха да се събуждат и скоро всички се надигнаха. Дойде време и за излизане вън, тъмничарите разтваряха вратите на каушите с шум и вик:

— Чик дишери бре, кератлар!^[1]

Едващо бяха излезли от каушите, между затворниците се разтича някакво заптие и викаше с прегракнал глас:

— Борис Лазар Глауш? Ким дър бре?^[2] Борис Лазар Глауш!

Борис му се обади и заптието го поведе към изхода на затвора. В някаква канцелария там го посрещна жандармерийски офицер, попита го за името му, за родния му град, попита го дали няма някакви вещи в кауша. Не, Борис нямаше нищо — всичко беше на гърба му, той нямаше дори фес на главата си. Тогава офицерът му каза:

— Ти си свободен. — И кимна на заптието: — Изведи го вън, свободен е.

Борис мина през седем врати, следван от заптието. Като излезе от седмата, входната врата на затвора, пред него се отвори необятен простор. Борис се отдалечи бързо от каменните стени на високите крепостни кули и се спря задъхан. Надолу, под нозете му, се простираше многолюдният град, чак до морския бряг в далечината, а още по-нататък блестеше морето сребристосиньо, широко, безкрайно. Целият тоя простор, и небето горе, сияеше в слънчев блясък, до ушите на Борис долиташе като глух, далечен тътнеж шумът на града, тайнственият му говор. Борис се полюшна, не можеше да се държи на нозете си и побърза да седне на един камък, въздъхна:

— Ето освобождението… свободата… Тоя блясък и простор…

Още щом навлезе в големия град, Борис Глаушев намери и свои сънародници между толкова евреи, турци, гърци, които пълнеха улиците. Познаха го първи добрите люде и му заговориха на свой език:

— Затворник си ти?…

Поприбра се Борис с тяхна помощ, поизчисти се и те му извадиха билет за железницата до Битоля.

Когато файтонът издрънка със звънчетата си и спря пред портата на бащиния му дом, показаха се от къщи баща му и майка му — премалели от вълнение и толкова стари вече, та не можеха да изтичат, да полетят към него. Прегърна го старият баща и се разрида, а майка му не знаеше как по-добре да го посрещне и току му поднесе детето, малкия му син. Взе го Борис в ръцете си, а то пораснало вече, дигнало русокоса главица, и бяха го научили двамата стари люде да повтаря:

— Тататата…

Борис веднага забеляза: детето го гледаше с очите на Ружа. То сложи малката си длан на лицето му. От малкото му тяло полъхваше чудно хубаво, свое благоухание. Борис почувствува как проникна до сърцето му топлината на детската ръка и тоя чуден дъх на детското телце. Пробуждаше се в сърцето му ново, непознато досега чувство. Но с това започва вече разказът за Милостивия и четворицата му синове.