Димитър Талев
Илинден (22)

VII

Не знаеше що е почивка Гьоре Павлев. Дори когато малката чета се спираше да хапне по няколко залъка или край някой кладенец за вода, или да преспи, и това ставаше някак на нога. Четата се движеше нощно време, но и когато влезеше в някое село или се спотайваше в някой дол, за да преденува, войводата пак не даваше четниците да се разхвърлят, да разпасват оръжието си. Полето беше още голо и четата денем се криеше повече в селата, но и скрити по къщите, комитите стояха с пушки подръка. А той, Гьоре Павлев, не се знаеше ни кога яде, ни кога спи. Докато четата се движеше или се спираше да събере сили за нов поход, двама или трима селяни също се движеха по някоя посока, но свързани с четата като с невидима нишка — те или се отдалечаваха от мястото, където беше тя, или пък се приближаваха към нея. Това бяха куриери, които Гьоре Павлев изпращаше по разни посоки, за да следят движението на потерите и да му донасят на определено време и място. Чрез тях той винаги знаеше къде са потерите, които го преследваха, и според това определяше движението на четата си. Цял беше вдаден в тази игра. И само тогава се усмихваше или искаше да му дадат да свие една дебела цигара, когато успяваше хитро и ловко да изпревари потерята, да се изплъзне изпод носа й, да я заблуди по някакъв начин. На няколко пъти той изпрати лъжливи шпиони при едната или при другата потеря, за да я заблудят с лъжливи доноси, а на два пъти накара по двама-трима селяни да изстрелят по няколко патрона, скрити някъде из полето, и потерята се връщаше от пътя си, като мислеше, че става престрелка с четата. Той знаеше, че другарите му са капнали от умора, че кой знай откога не бяха изули опинците си, не бяха разпасали коланите си с патрони, та понякога ще викне към всички:

— Какво… нема да се дадем на тия псета да ни избият! — Или: — Е, не виждате ли! Това му е майката: да не дадеш на душманина диря да ти улови.

Четниците изпълняваха послушно всяка негова заповед. Всички селяни, и жените също, му бяха предани. Иначе той не би могъл лесно да води тая опасна и сложна игра с двете потери. И те започнаха да измъчват людете по селата, за да ги принудят да издадат малката чета: биеха ги, дупчеха ги с дългите си касатури, бесеха ги с главата надолу по дървесата. Не се намери ни един предател между селяните. Не издаваха на врага тия бедни люде своя закрилник и спасител. Откакто ходеше Гьоре Павлев из полето и след като изби неколцина от турските зулумджии, не се реши вече ни един поляк или кехая, или някой чифликсайбия да дигне ръка срещу селянин, да закачи жена, да принуди за нещо селяните. И сега Гьоре Павлев, докато се изплъзваше от потерите с непрестанно движение из полето, не пропущаше случай да нанесе удар, дето трябва, да припомни, че е тук, че бди за своите люде по селата. Мнозина от турците поляци и кехаи бяха се присъединили за някое време към башибозушката потеря, а Павлев причака и уби един от тях, после каза на селяните да разгласят, че ще избие всички турци от чифлиците, които влизат в потерята. Като минаха двадесетина дни в безполезно преследване, каймакаминът и миралаят от града изпратиха още едно отделение аскер и потерите станаха три, а Гьоре Павлев стана още по-бърз, по-неуморим. Той получи нареждане от Комитета в града (отделно писмо със същото съдържание получи и Борис Глаушев) да напусне полския район и временно да се прибере в Железник или по другите планини наоколо, а той каза на Бориса:

— Е, харно, харно… Пиши, даскале, на Началството в града, ще се оттеглим, защо не, ама когато стане нужда. Сега още има къде да се провираме.

Чуден човек! Борис Глаушев не беше виждал такава човешка сила.

Борис Глаушев живееше в един нов свят. Нищо не бе знаял той преди за селските люде. Бедни, измъчени, роби на господарите си, покорна рая, която живееше в тъмнина и нечистотия — това знаеше всеки, който ги виждаше пазарен ден из градската чаршия. Сега Борис живееше сред тях, сега виждаше истинския им образ. Гьоре Павлев беше селянин, останалите четници от четата бяха също селяни и всички, които я пазеха и хранеха, които се оставяха да ги бият, да ги дупчат с ножове, да ги бесят по дървесата и не я издаваха, бяха също селяни. Те пазеха малката чета, деляха с нея залъка си, прибираха я по къщите си, сновяха денонощно из полето, за да следят потерите, понасяха зверствата и преследвачите й и все мълчаливо, търпеливо, упорито. Това беше от признателност към своите закрилници, от привързаност към тях, от любов, това беше и от мъка, от спотайван гняв към потисниците, от воля за борба срещу тях и беше човешка душевна сила. Тия, които пазеха и хранеха четата, прибираха я в бедните си жилища, те рискуваха за нея живота си и живота на децата си. Сега Глаушев често си спомняше думите на Делчев: „Поучете се от простите селяни…“ Сега Глаушев виждаше, че народната сила беше тук, запазена през вековете дълбоко в душите на тия бедни, измъчени люде. Тук беше и самият народ. Та и неговият дядо Стоян Глаушев бе дошъл някога от село…

Комитетът от града беше изпратил Бориса Глаушев в четата, за да въздържа войводата й в неговата голяма дързост спрямо турците. Гьоре Павлев се вслушваше в приказките му, дори и сам го разпитваше при сгодно време, ала имаше един кръг на неговите собствени мисли и знания, където не допущаше чужда намеса. Любопитни бяха всички тия люде и жадни да узнаят нещо за небе, за земя, за наука, за далечни страни и народи, за далечно време, питаха и слушаха с охота. Също и Гьоре Павлев като тях, но той каза еднаж на Бориса:

— Ако взема аз да се пазя премного, да бегам се пред агаларите, те по-лесно ще ми видят работата. По-трудно ще им е, като ги карам да се плашат от мене. Виждаш ли го кучето: и на вол се нахвърля, и волът бега от него, а може да го дигне на рогата си. И нашите люде по-иначе ще ни гледат, ако стоим тука само за да ходим нагоре-надолу. Излезли сме с пушки за работа. Като пречуках неколцина турски катили, людете си велят: Гьоре си гледа работата. Е, ще се пазим, както велиш, ще пазим, то се знай, и селата. Ама като се пазим премного, много работа нема да свършим. Ние затова сме излезли — да бием изедници поляци, кехаи, бейове. Иначе — що? Е, може и нашият ред да дойде, но да сме си седели в къщи край огнището.

Той поучаваше Бориса как се води чета и как се води борба с пушка и нож.

Като се настанеше нощем четата край някое тлеещо огнище, събираха се около нея всички люде от къщата, понякога по двадесет, тридесет и повече души, а идваха и от други къщи. Радваха се те по своему на четата — ето само тъй, да дойдат, да поседнат, да постоят при нея; Борис забелязваше дори и прояви на нежност спрямо четниците и пак по свой начин и може би само с поглед, с някоя отделна дума или като вземе някоя постара женица да измие главата на някого от четниците с майчинско усърдие. Тук Борис започваше някоя от своите проповеди и простите люде жадно го слушаха. Ала виждаше се понякога, че те не разбираха думите му, не достигаха до тях неговите мисли. Той говори еднаж за свободата и се учудваше, че тъкмо тия най-окаяни роби го гледаха сега с празни погледи, не можеха да приемат в сърцата си неговата проповед за свободен живот. Като полегнаха после един до друг с войводата край загасналото огнище, тоя му каза тихо, да не чуе никой наоколо:

— Свобода… е, що е то? Да ходиш тъй, където ти текне, и никой да не ти се бърка, да нема над главата ти кехая и бей… Е, харно. Ама ти, даскале, по-добре кажи им на нашите люде, че като дойде наше царство, земята ще си бъде наша и ние ще си я работим, нема да я делим с агата, и то едно за нас, а сто за него. Със земята живеят тия люде, тя е сичко за них. И говори им още да не се боят от турците, да излезе страхът им от сърцето. Това е за них. И пред очите ще им светне повеке.

Той поучаваше младия човек как да говори с простите люде. А и сам Борис се учеше да мисли просто за важните неща в човешкия живот, които бяха прости й постоянни. Гьоре Павлев не бе учил никаква наука, но бе познал важни неща в човешкия живот и те бяха здрава основа за всяко друго знание. „Говори, даскале, на селянина за земята, над която се труди, и прогони страха от сърцето на робите!“ Гьоре Павлев не знаеше що е страх или умееше да го надвива и в това бе неговата сила, оттам и просветлението на неговия прост ум. Борис желаеше да постигне неговата яснота в мислите и в душата си.

Не продължи много тая дружба. Бързо минаха десет дни, сетне още няколко, макар да бяха за Борис тежки, изнурителни, а беше той и в постоянна опасност. Наближаваше време да се прибере в града, но не с това прекъсна дружбата му с Гьоре Павлев. Вече доста време малката чета играеше на гоненица с аскера и башибозука из Преспанското поле и най-сетне срещата стана.

Беше навъсен, дъждовен ден в ранната пролет, валяло бе до късно следобед и всичко бе прокиснало във вода, дори и небето висеше отгоре като сив клашник, напоен с вода. Настигната от дъжда още рано предната нощ, четата на Гьоре Павлев прекара останалата част от нощта и целия ден в една изоставена колиба сред полето; колибата беше в малка долчинка и не биеше в очи, а през цялото време валеше дъжд — кой ще тръгне сега да гази по разкаляните пътища, да прескача мътни локви и пороища. През целия този ден едвам се мярнаха неколцина люде из полето наоколо, а от турЦите нямаше и никаква следа. Гьоре Павлев обичаше, а това влизаше и в неговата тактика, да се откъсва понякога съвсем, никой да не знае къде е четата му. Мина нощта, мина и почти целият ден, но още през нощта Покривът на колибата започна да пропуща вода и четниците бяха се измокрили; свърши се и храната им, доколкото носеха по няколко залъка в торбите си. Лицето на Борис бе позеленяло от студена влага и от глад зъбите му тракаха, не можеше да ги задържи, та четниците, селски люде, по-свикнали на такива несгоди му се смееха. Смееше се и той с тях и се опитваше да задържи с две ръце челюстите си. Един от четниците му подаде въженце:

— Вземи, даскале… За ченето. Че както си се разтропал, ще разбудиш комшиите.

Не дочака Гьоре Павлев да се стъмни. По-късно той казваше:

— Заслепи ме дяволът тогава съвсем. Четниците от колибата наблюдаваха подред какво става вън; цялата колиба беше само зирки и прозирки. Сега Павлев излезе вън — жива душа не се виждаше наоколо. Наближаваше да се стъмни, небето се тъмнееше ниско, с ръка да го стигнеш, лъщеше застояла вода тук-там по ниските места и в тоя гаснещ блясък бързо чезнеше мрачният пролетен ден. Войводата реши: докато стигнат до най-близкото село — ще се стъмни съвсем; по тъмно ще огледат и ще влязат в селото. Само ще трябва да прекосят шосето между Преспа и Битоля, но кой ще ти тръгне сега път да пътува! Най-малко агаларите. Кой знай в кое село се припичат сега край огнищата и трескат баници и пържени яйца…

И четниците му тъкмо това чакаха — да тръгнат. Поведе малката си дружина Гьоре Павлев. Веднага след него вървеше винаги Борис. Така бе пожелал войводата.

— Като си ми кятипин^[1], до мене да си винаги!

А то беше, за да позапазва Бориса и защото нямаше вяра в комитските му качества.

Четниците вървяха, както винаги, един след друг и все по ниски места, газеха вода по долищата — да не стърчат в полето, докато беше още светло. Войводата се бе насочил по един дол, между два разядени бряга — оттук искаше да изведе четата си на шосето и да го премине с един скок. Ала тъкмо там четата налетя на едно отделение от тридесет аскери.

Тъкмо надникна Гьоре Павлев от дола да погледне дали минава някой по пътя, и видя на петнадесет стъпки от него двама аскери — спрели се бяха и единият палеше цигара от цигарата на другия; нататък по шосето се влачеха в дълга върволица другарите му. Павлев веднага се дръпна, но единият аскерин бе видял въоръжения човек, който надничаше от дола. По шосето се чу врява и шум от много стъпки. Долът беше дълъг и тесен; от шосето срещу устието му аскерът би избил четниците с няколко залпа.

— Бегайте скоро назад! — викна със сподавен глас Гьоре Павлев, а самият той се хвърли в канавката край самото шосе и веднага откри огън срещу турците, които се бяха насъбрали и някои вече тръгваха накъм дола, надигнали пушките си за стрелба.

Войводата бързо изстреля цяла пачка с манлихерата си. Един от турците падна веднага, друг, превит на две, спусна се да бяга назад, забъркаха се и другите, които бяха събрани на шосето, а останалите, пръснати надолу по пътя, взеха да се поспират уплашени. Гьоре Павлев сложи нова пачка в пушката си. Гръмна още два пъти. Турците насреща също наскачаха по канавките и очистиха пътя на доста голямо разстояние. Тогава войводата скочи наназад в дола, обърна се да бяга и той нататък. Но тук за малко не се блъсна в Бориса, който се бе спрял на няколко стъпки и чакаше.

— Ти що… — бутна го да върви Гьоре Павлев грубо. — Не виждаш ли що става! Тичай назад!

Зад тях изпукаха изстрели, изсипаха се с къс съсък рояк куршуми и се забиха в мократа земя в началото на дола. Борис вече тичаше назад, след него и войводата, който продължаваше да ругае:

— Застанал като кютюк… куршума си чака!

— Аз — се поизвърна задъхан Борис — рекох да не си сам…

— Сам. Се един требваше да остане, да ги спре. Ами ти защо барем не залегна и ти да стреляш… Даскалска работа!

Наближаваха да се скрият зад един завой на дола, но се чуха зад тях нови изстрели. Борис току се спъна, падна на едното си коляно и едвам се задържа, подпрян на пушката си. Войводата мълчаливо го грабна под мишницата и го издърпа, повлече го зад близкия завой: над тях и наоколо съскаха куршуми — аскерът продължаваше да стреля от шосето.

— Удариха ли те? Къде?

— Така изглежда… в левата нога.

Не се спряха, но Борис започна да бави ход.

— Даскале… дръж се здраво! — В гласа на войводата прозвуча сякаш заплаха. — Само да не ни пресечат пътя…

Той мълчаливо дръпна пушката от ръката на Бори са. Някъде назад се дочуваха гласове, чуваха се и по-редки изстрели. Турците, изглежда, бяха тръгнали по следите им, а може би бяха забелязали и другите петима четници — на стотина стъпки оттук долът се свършваше в една малка падина. Но Борис вече влачеше лявата си нога и съвсем забави хода си; по белите навуща под коляното на ранената му нога се появи кърваво петно, лицето му беше смъртно бледо.

— Не можеш ли, даскале!… — викна Гьоре Павлев с дълбок глас, в който имаше и заплаха, и молба, и сълзи. И той въздъхна: — Ще ни настигнат… — После додаде с глух шепот, като на себе си: — Ти знайш какъв е нашият закон… Никога живи в ръцете им. — И като че ли това, тоя суров, неумолим комитски закон, не се отнасяше до тях двамата, до неговия ранен другар, той го подхвана още по-здраво под мишницата и каза с друг глас, сякаш бяха тръгнали на разходка и даскалът се бе преуморил малко: — Хайде побързай… Стискай зъби…

Борис се спря, дръпна се назад!

— Ти върви. Не мога повече.

Гьоре Павлев втренчи в него поглед изпод леко свъсени вежди — да го прониже; той решаваше съдбата му. Борис наведе очи под тоя поглед, клюмна и главата му. Той се уплаши за живота си, уплаши се от смъртта. Войводата сложи ръка върху дръжката на револвера си в пояса. — Борис нямаше револвер. И войводата тихо попита:

— Сам ли…

Той беше готов да го застреля или да му даде револвера си, за да се застреля сам. Тогава Борис Глаушев напрегна неподозирани сили, сдъвчил долната си устна от непоносима болка. И наново повлече ранената си нога. Войводата пак го грабна под мишницата, понесе го напред. Това продължи само няколко мига. Но Борис Глаушев бе срещнал самата смърт и се уплаши от нея.

Те двамата се довлякоха най-сетне до падинката на края на дола. Другарите им бяха избягали още по-нататък.

— Седни тука… да видя що става — каза Гьоре Павлев и полази по ниския бряг на падинката, предпазливо подаде глава, огледа се. И се дръпна веднага назад: — Обсаждат ни. Тука ще стоим ние с тебе… нема къде. Ей тука залегни ти с пушката и пази наоколо. Аз пък ще държа дола…

Борис залегна с насочена пушка. Огледа се и той из полето наоколо.

— Нищо не се вижда. Нема никой!

— Аха… тука са те. Видех ги аз. Крият се. Но ще се покажат, ще се покажат. Ти само гледай добре и не се показвай много навън.

Чу се изстрел и един куршум писна ниско над тях. Борис не знаеше накъде да насочи пушката си, въртеше глава и в тая забърканост издаваше страха си. Натисна спусъка, пушката го блъсна силно, изстрелът заглуши за един миг ушите му. Изпукаха отсреща и други няколко изстрела. Тук били проклетите! Борис гръмна още еднаж по същата посока.

Пак всичко утихна. Гьоре Павлев дигна лице към небето.

— Хайде бре, аллах! Духни ламбата най-сетне… Вече се стъмваше. Небето увисна още по-ниско, а все по-близу наоколо всяка сянка и всяко петно се сливаше в мрака, който пълзеше бързо насам. Светнаха още няколко изстрела нататък, после пак всичко утихна. Мракът заля цялото поле и малката падина, та двамата другари не можеха да се видят. Борис чу гласа на войводата:

— Пусни още един куршум, даскале… Да се учиш. Изстрелът светна. Наоколо стана още по-тихо. Не се виждаше ни земя, ни небе. Борис усети ръката на войводата.

— Хайде полечка, даскале. Да вървим. Аз виждам и в тъмното.

Те се лутаха до късно през нощта. Войводата носеше едва ли не на ръце ранения си другар.

Върнаха се пак в колибата. Тук завариха и другите четници. Но Гьоре Павлев не искаше да стои наблизу там, дето се бе срещал с потеря. Щом започна едва-едва да се съмва, той поведе четата си към едно село на около час път оттук. Пак през трапища и долища. Само това каза той:

— Стискай зъби, даскале.

Но сега беше по-лесно за шестимата здрави мъже да пренесат ранения до селото.

Борис Глаушев сънуваше, че Селим бей слага на очите му нагорещено желязо. Там, съвсем близу, бяха баба му Султана Глаушева и Лейла, но той не можеше да ги види. Откога не беше виждал баба си… Той едва я помнеше; но толкова много са му говорили и разправяли за нея; била храбра, силна жена, а той се уплаши от смъртта. Не можела да се нарадва тя, че той приличал много на дядо си Стоян Глаушев — така му разправяха. А дядо му бил мек човек — на него, изглежда, приличаше той и по нрава си. Дядо си Борис не помнеше. Баба му Султана умряла същата година, когато чичо Кочо заминал за България с цялото си семейство. Изпразнила се къщата, опустяла; баба Султана умряла от скръб за децата на Кочо — пет деца едно след друго. И така изказвала скръбта си:

— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори? Нигде нема по-хубаво от Преспа.

Борис едва я помнеше — дребничка, суха женица, но не си спомняше ни гласа й, ни една нейна дума. Тогава и баща му Лазар Глаушев искал да замине за България, но го спряла тя, баба Султана.

Сега, ето, баба му беше тук. А също и Лейла, но как бе дошла тук туркинята? Борис си спомняше, че майка му бе върнала, от приличие, посещението на старата беица и там бе научила, че са омъжили Лейла, дали са я на Рашид бея, господаря на Сърпец. Беят я отвел в Битоля, затворил я в харема си. Майката не издала щерка си за срещата й с Бориса, но накарала мъжа си и сина си Селим бей да й намерят мъж. НянЯта била огорчена, че мъжът на Лейла отказал да приеме в сарая си и нея, старата няня, която отгледала хубавата девойка, и в гнева си към него излязла да изпрати чак до сокака Ния Глаушева.

— Тъй, къзъм — казала и нянята, — дадоха Лейла. Насила, тя, душицата ми, искаше да се погуби. Селим бей, брат й, насила я даде. И знайш ли, къзъм — задърпала дрехата й старата туркиня, — продаде я той, продаде я за пари. Имал голем борч на Рашид бей, даде му сестра си и Рашид бей му простил борча. И сто алтъна още юстене^[2] му дал.

Борис си спомняше всичко това в съня си и чувствуваше някак, че Лейла е тук до него и не плаче, не тъгува, а е спокойна, дори весела.

Гледай ти — сънища… Каква бъркотия! Борис отвори очи. Но продължаваха ли сънищата — къде беше той сега?

Удари го в очите силен блясък. Той беше в една не много голяма стая с два прозореца и през тях грееше ярко слънце. Стените на стаята бяха голи, но съвсем бели, наскоро варосани, в стаята се усещаше остра прохладна миризма на вар. А също и на прясно дърво — вратите, подът, рамките на прозорците бяха нови. Само две столчета имаше в стаята и неговото легло тук, в ъгъла. Той не се учуди, че лежи, не направи и опит да стане — без да помисли, знаеше, че е болен, че е ранен с куршум в ногата. Но къде е сега? Тук не е идвал никога преди. Той изви очи към прозорците: небето блестеше като нажежено сребро, бледосинкаво, в прозорците надничаше висок планински връх. Чудно!

Вратата се отвори тихо и бавно. Сега ще видим какво е това… Борис обърна лице нататък. Какво е това ново чудо?

До вратата стоеше млада девойка в железнишка носия. Тя го гледаше внимателно, съсредоточено, сетне лека усмивка, сякаш блед, далечен слънчев лъч, трепна и се спря на устата й. Беше висока и изглеждаше доста едра, но това беше поради носията й; по шията й, която излизаше тънка и дълга от широката разтворена яка на горната й риза, по ръцете й — тесни, дълги и бледи, — по лицето й се виждаше колко е млада и стройна. Лицето й беше от кръв и мляко, почти кръгло, с малка упорита брадичка, косите й, почти черни ц гладки, бяха разделени на съвсем прав пътец на доста широкото й чело и се спущаха отзад на една плитка. Цялата й младост и хубост блестеше, сияеше в очите й — тъмни, много големи, като на някоя старовремска икона. Борис я гледаше учуден и такъв, малко чуден въпрос дойде на устата му, като да беше тя някое мъничко момиченце:

— Как се казваш?

Тя му отговори просто и спокойно:

— Ружа.

Да — тя като че ли не можеше да се нарича иначе. А какъв слаб и далечен беше неговият глас!

Носията на девойката беше от бяло домашно платно — горна риза до глезените й, с дълги широки ръкави, широки, едва разтворени пазви и нагоре висока, цяла разтворена яка. Върху ризата си бе облякла тънък бял клашник от домашен шаяк и беше препасана с черен пояс. В блясъка на едно разкривено слънчево петно, което падаше върху нея през прозореца, ярко пламтяха сложни червени везби по пазвите, по яката и ръкавите, по долните краища на ризата, а клашникът беше обточен с тънък черен гайтан. Девойката се обърна — плитката й беше дълга едва ли не до колената й. Обърна се и излезе, тихо затвори вратата след себе си. Не след дълго вратата пак се отвори и в стаята влезе една дребна прегърбена бабичка. Тя беше облечена в също такава железнишка носия, но вече похабена, с дебел дълъг клашник и със зацапано, лъснато кожухче без ръкави, а главата й беше покрита с голяма тъмночервена кърпа. След нея влезе и Ружа. Старата жена пристъпи към него, очите й — също тъмни, но сякаш замотани в цяло валмо бръчки, — гледаха издълбоко, втренчено.

— Е, момче… Разбуди ли се най-после? — Тя седна на столчето до леглото му. — Като беше я подкарал… — Гласът й беше тъничък, но изеднаж ставаше дрезгав. Тя цяла се обърна към Ружа, която стоеше до вратата: — Я, Руже! Дигни покривката да видя сега.

Девойката се приближи бързо и посегна да дигне покривката откъм нозете му. Той трепна и се опита да скочи — стеснително му беше от момичето, но беше без сили и една остра, непоносима болка мина на безкрайна спирала през цялата му лява нога и още по-нагоре. Бабичката му се скара:

— Какво… Тя, Ружа, ми е помощница. Ти стой мирно! — Девойката бе дигнала донякъде покривката МУ и бабичката каза: — Ха сега, развържи да видя.

Борис усещаше движенията на девойката, но не виждаше през надигнатата вълнена покривка какво ставаше там, с ногата му. После отново същата болка го прониза и не спря да се върти, да се върти, да се върти през цялата му нога, стигна до самото му сърце и той припадна.

Когато се съвзе отново, бабата седеше пак там, на столчето, а Ружа стоеше до нея и държеше в ръцете си, зацапани обилно с кръв и гной, кърпи и превръзки. Като забеляза, че той я гледа, момичето се опита да скрие зацапаните кърпи, но после се обърна и излезе от стаята. Бабичката го гледаше мълчаливо с втренчения си старчески поглед и като да търсеше нещо в неговия поглед. Той негли се поуплаши от тая стара баба, от погледа й, опита се да й викне, а гласът му замря на устните, едва се чу:

— Но къде съм аз?

— Къде… В Дебрища си, къде… Ама откъде ще знайш. Донесли те ни жив, ни умрел. Откъде ще знайш ти.

— Кой ме е донесъл тук?

— Кой… Ваши люде. Комити. Ама сега сички сте комити. И моят внук. Йоле Ядрев… не го ли знайш…

Тя като че ли го залъгваше и през цялото време разглеждаше лицето му, търсеше нещо в погледа му. После въздъхна тихо, продължително и стана. Обърна се към вратата, но сякаш отеднаж се сети за нещо и пак се извърна насам:

— Ти не бой се. Баба ти Пауна ще те излекува. Баба ти Пауна от гроба е връщала люде.

Тя бавно излезе.

Сега Борис Глаушев си спомни: още в колибата оная нощ болките в ранената му нога бяха станали непоносими. Когато тръгнаха в тъмното — едва само небето бе започнало да светлее, — той като че ли не знаеше къде са и накъде зървят: по едно време забеляза, че двама от четниците го носеха седнал на пушката и бе обхванал шиите им с двете си ръце, после се мярна някакво село пред очите му — спомняше си, беше вече доста светло. Това беше всичко. А как бе попаднал тук, в Дебрища?

Влезе пак Ружа с една малка бяла чаша в ръка, наведе се над него, мушна свободната си ръка под главата му и полека я приподигна. Поднесе чашата към устата му.

— Какво е това?

— Млеко — рече девойката тихо.

Минаха двадесетина дни. Борис Глаушев сега знаеше всичко.

През оная сутрин другарите му от четата го пренесли в селото в безсъзнание поради силен кръвоизлив и силни болки; през цялата нощ в колибата текла кръв от непревързаната рана, а нямало как да се превърже в тъмното. Доколкото разбрал Гьоре Павлев, стегнал му раната в селото, колкото да спре кръвта. И мислил да го върне в Преспа, но нямало как — бил като мъртъв и никой селянин не се решавал да го пренесе в града. А било опасно вече за живота му да се чака и протака. Тогава Гьоре Павлев казал:

— Да вървим към Железник. И без това требва да се махнем за некое време от полето, докато се пръждосат потерите, пък и Началството от града такава команда дава. В Дебрища — казал той, — знам аз, има една баба Пауна и само тя ще оправи раната. Разбира тя от рани повеке от градските хекими.

Борис отварял очи за няколко минути и пак ги затварял, унесен в лоша треска. Насила му сипали в устата няколко лъжици мляко тоя ден. Времето било все облачно, дъждовно, ала Гьоре Павлев едвам дочакал да се стъмни и тръгнал с четата си. Тръгнали с четата и петима селяни, здрави мъже, дигнали ранения с носилка. Не било далеко до Дебрища, но пътували цяла нощ — несгодно било с ранения. И успели още преди да се раздени двама от селяните да го предадат в къщата на Кузман Велянов, в новата му къща, дето живеял сега Велянов със своята челяд. Труден бил пътят за Дебрища в тъмната дъждовна нощ, но и било по-безопасно в дъжда и тъмнината с такъв товар. Още същата нощ Гьоре Павлев хванал по Железник с четата си; а петимата селяни се върнали в селото си.

Сутринта повикаха баба Пауна да види ранения, не й хареса раната му, започнала бе да се подлютва. Опипа я тя с твърдите си пръсти — и костта беше засегната току под коляното. Добре, че куршумът беше излязъл. Изчисти я с преварена вода чак навътре, с фитили. Макар да беше в безсъзнание, раненият се потеше обилно и стенеше, проплакваше като дете. Баба Пауна му даваше почивки, за да понесе тая мъка. Намаза му раната със свои някакви мехлеми, превърза я, но каза:

— Пак ще го боли. Сложих му лютив мехлем. Да прегори раната.

Тежък и претежък беше тоя ден за Бориса, макар да беше през цялото време загубен и само два-три пъти отвори мътни очи. Болката го топеше, изгаряше го. Мяташе се в леглото като заклано пиле, викаше, стенеше, плачеше с глас. Ружа Кузманова седеше през цялото време до главата му, та се чудеше дори баща й Кузман на твърдостта й. Тетка Бисера — сестра на Кузмана, която живееше при него след смъртта на жена му — не искаше да стои там, да гледа ранения. И такава жена си беше тя, със студено сърце. Раненият остана на ръцете на Ружа. Около него все трябваше да има човек, а не биваше да знаят мнозина какъв гост си имаха Веляновци. Не биваше да знаят за госта и другите две деца на Кузмана, по-малките. По едно време той се уплаши от виковете на ранения — казармата беше близу до къщата му и турци често минаваха по улицата. Баба Пауна дойде чак вечерта и наново превърза раната — сега само с благи мехлеми, та болният скоро се успокои. Спа през цялата нощ или поне беше спокоен в унеса си. На другата сутрин се събуди и видя слънцето и планинския връх, видя и Ружа, и баба Пауна, лечителката си. В очите му все още гореше живот, но Да беше го видяла отнякъде сега родната му майка, нямаше да го познае.

Баба Пауна все му казваше да не губи смелост — това влизаше и в лекуването й, — но вън, на тетка Бисера и на Ружа, казваше друго:

— Само господ може да му помогне и после аз. Лоша рана….

Чак на двадесетия ден тя каза на тетка Бисера:

— Сега веке знам, че ще го излекувам. Ама много време ще мине.

Тоя ден Борис написа радостно писмо до майка си и баща си, за да успокои старите люде. Писа им, че е болен, но вече на оздравяване, и не им съобщи де се намира. „Мама веднага ще дойде тук — мислеше си той. — Неудобно. И най-после нали съм все пак четник! Какво ще бъде, ако тръгнат майките ни подир нас? Гьоре Павлев ще ми се смее…“ Изпрати писмото по канала на Организацията. Но родителите му знаеха за него повече от това, което им писа той. Още на третия ден след раняването му Никола Нешев съобщи на Лазар Глаушев, че синът му е ранен и се лекува в едно село. Старият човек поиска да прибере сина си в къщи, но Нешев отказа да му съобщи в кое село беше Борис. Усложнявала се работата, дядо Глаушев да почакал още няколко дни, Борис бил в сигурни ръце. А Нешев знаеше, че Борис се бореше със смъртта, но знаеше също, че го лекува опитен човек. Така е по-добре — в града имаше само един лекар и пак грък някакъв или влахо-елин, несигурен човек: как би си обяснил той раняването на Глаушевия син? Старите Глаушевци прекараха три недели в голяма мъка и скръб, в неизвестност за живота на единственото си дете, но отговаряха с привидно спокойствие:

— Борис заминал за Солун. Там го пратили битолските лекари, там да се полекува. Беше отслабнал много напоследък.

Това отиде да каже Лазар Глаушев и на училищното настоятелство.

Писмото на Бориса сложи край на мъките на двамата стари люде чак в началото на четвъртата неделя. Но сега Ния Глаушева още повече искаше да види сина си.

Мехлемите на баба Пауна успокоиха лошата сила на раната, но тя още не заздравяваше и продължаваше да гнои. Знахарката казваше:

— Това е от костта. Кост по-трудно здравей. Но мина лошото. Мина. И това, Руже, за преварената вода аз от тебе ще го знам. Човек се се учи. Аз преди сипвах ракия во водата. По-люта ракия. Да не е нещо урочасана водата. Сега разбирам: като мине през огън — пречиства се от сичко. Става лековита вода.

Ружа Кузманова бе учила до втори клас — такова училище имаше по това време в Дебрища — и знаеше как да се пречиства водата от зарази. Учителят Милош Банков поучаваше децата в училището и за чистотата на тялото, на храната, на жилището. Поучаваше той и възрастните в Дебрища на разни полезни неща.

Баба Пауна вече по-рядко идваше при болния. Ружа Кузманова беше по цял ден при него, а той и сам можеше да превързва раната си. Започна и да става — тъй, по на няколко стъпки из стаята. Кузман Велянов бе му намерил един як дрянов бастун, но той беше още много слаб, стопила го бе съвсем злата рана.

Като преболя раната и Борис се поуспокои, в душата му оживя скръб. Това беше от голямата му немощ. Обърна се погледът му навътре, премрежи се и се унесе. Сега Борис мислеше за смъртта, за своя страх от смъртта, за своята ненаситна обич към живота. Той бе срещнал смъртта и се уплаши от нея. Това не беше обикновен страх и само страх. Тоя миг на страх пред смъртта беше и миг на душевно крушение за него. Оказа се, че той обичаше своя живот повече от всичко друго. И от народа си, и от народното дело, на което се бе посветил, и от всичко, що мислеше за свое най-голямо достойнство. Страхът от смъртта се бе оказал по-мощен в сърцето му от всички негови душевни сили. Ето мярката за всяка човешка сила — тоя страх, който вледенява сърцето и спира всяка друга мисъл. И той тъгуваше за себе си, за всички други люде, че бяха смъртни, че трябваше да се боят от смъртта. Скърбеше, че бе открил в себе си тоя грозен страх, колко бе щастлив, преди да го познае, какъв светъл покой владееше в душата му и каква непрестанна радост! Но той си мислеше също: трябва да е голяма душевната сила на човека, който не се бои от смъртта. Гьоре Павлев не се боеше от смъртта. Или може би е още по-силен тоя човек, който познава страха от смъртта и може да го надвие. И може би пак Гьоре Павлев е такъв човек. Няма Друга по-точна мярка за душевната сила у човека от страха пред смъртта. Борис тъгуваше, че бе показал душевна слабост. Човек е склонен да се залъгва, да се заблуждава за своите достойнства и не са чести такива мигове в човешкия живот — мигове на изпитание, но те са най-важни. От страха пред смъртта иде и страхът от страданието, от всяко страдание. Борис се питаше защо е обременен човешкият живот със страдания и защо идва смъртта да го прекъсне. Той скърбеше за човека и за живота му, а в тая скръб беше любовта му към човека. В тая невесела размисъл зрееше духът на Милостивия, мисълта му търсеше истината за човека и за живота човешки. Той беше още много млад, мислите му не бяха винаги пълни и правилни, пораждаха се според това, което му се случваше да преживее, и понякога идваха и отлитаха без след. Понякога оставаха в паметта му, както и всичко, що му се случваше да преживее, и с това се обогатяваше душата му.

С възстановяването на телесното му здраве възстановяваше се още по-бързо и душевното му здраве. Раната му бе започнала да гние и тялото му нямаше да се успокои, докато не изхвърли от себе си всяка прогнила частица, но сърцето му не беше се затворило за радостта, а радостта е здраве за душата. Тя дойде по-скоро, отколкото здравето на тялото му.

Сега тук, край него, беше Ружа.

Той я видя за пръв път в блясъка на пролетното слънце, между белите стени на тази стая. И в един миг, когато изтощеното му тяло беше жадно и за най-малка нежност, за ласка, измъченото леденеещо сърце беше жадно за топлина. Тя веднага завладя душата му.

Ружа Кузманова беше просто селско девойче. Но тя беше много хубава, надарена беше със здрава селска хубост и вля радост в сърцето му. Тя беше храбра, силна девойка, а той се нуждаеше от всяка помощ. Тя помагаше смело на баба Пауна, превързваше раната му, даваше му да пие мляко, подигаше го да погледне през прозореца, да погледа тържеството на настъпващата пролет. Прогонила бе от него мъката на самотата, студената сянка на смъртта; върнала го бе към живота и той си мислеше, че на нея дължи сега живота си, както на родната си майка. Слаб и безпомощен, той се възхищаваше от нейната сила — силни бяха ръцете й, цялото й младо, жизнено тяло; тя го дигна еднаж на ръце като дете, за да сложи под него нова постилка. Силна беше и духом — не трепереше от страх пред отворената рана, пред страданията му, а бързаше да му помогне.

Когато Борис започна да се понадига и да ходи по стаята с бастуна си, Ружа го прегръщаше, за да го крепи. Прегръщаше я и той през рамената или през тънкия кръст, за да се крепи. Така той еднаж я притисна силно до себе си, лицето й беше близу до неговото, леко побледняло, очите й горяха. Той я целуна. После тя седна на леглото и заплака. За нея тая целувка беше обречение.

Вечер при него идваше Кузман Велянов, после започна да идва и учителят Милош Банков, а те бяха председателят на местния комитет и секретарят на комитета. Банков беше към тридесет и няколко годишен мъж, не много висок, с тесни отпуснати рамена. Имаше остър поглед и високо чело, което изглеждаше още по-голЯмо поради дръпнатите назад коси, почнали вече да окапват. Лицето му беше дребно, само носът му се издаваше напред доста едър и ръбест. Той се усмихваше рядко, едва-едва, само с тънките си устни, но в очите му често просияваше топлина и съчувствие, та личеше, че строгостта на лицето му беше привидна. В Дебрища беше от пет години, откакто се бе отворило класно училище в селото. Задиряха го защо не се е оженил, а той отговаряше:

— Даскал къща не храни. Не мога да храня аз жена. Не ща да създавам бедняци.

Сдружиха се те с Кузмана Велянов още като дойде Банков в Дебрища. И повече дружеше той с Кузмана, отколкото с другите учители в селското училище. Двама от тях бяха мъж и жена и той казваше:

— Не завиждам на съпрузите Ничови. От тех съвсем загубих охога за женитба. Еснафи. За тех учителството е занаят. За прехрана. Треперят пред всеки грош. И деца — всека година по едно.

Още при една от първите им срещи той каза на Кузман Велянов:

— Ти си родоначалник на пролетариата в Дебрища, макар да имаш калфи и чираци в дюкяна си; нема голема разлика между вас. Ще дойде време, ти или може би твоят син, ако стане колар като тебе, ще бъде принуден да затвори дюкяна си и да отиде като прост работник във фабрика за коли. Това ще стане с всички наши занаятчии. Е, некои от тех и сами ще отворят фабрики.

Кузман не разбираше тия думи на учителя — говореше той за по-далечно бъдеще. И Ванков продължаваше да обяснява на селския занаятчия що е пролетариат и капитал. Кузман започна да долавя по нещо от приказките му, но пак дигаше рамена:

— Може така да е, даскале, щом казваш. Ние сега со сиромашията се борим и децата си искам аз да изкарам еднаж от тая влажна дупка: виждаш ли къщата ми зад дюкяна? Живи сме погребани вътре. А калфите си аз не оставям гладни, доколкото мога, и на занаят ги уча, не крия занаята си.

— Затова ти говоря аз, душице честна, за пролетариат и за правда на земята — учеше го Ванков. — Искам да пробудя в тебе работническо съзнание. Винаги може да се посее здраво семе, да се просвети един ум.

Ванков бе ходил да се учи в Битоля и Солун, после бе ходил по България и бе останал по-настрана от борбите в родния му край. Едва сега, в Дебрища, се застоя по-дълго време и не беше никак чудно за човек като него, че се сдружи най-много тъкмо с Кузман Велянов, който беше буден селски човек, душевно здрав и чист. А Ванков имаше остро, сигурно чувство към всяко здраво и чисто нещо в живота, както бе и непримирим спрямо тъмните страни на човешкия живот. В тая насока бе насочен и неговият ум — буден, тревожен, воинствуващ и въоръжен със знания, до които бяха стигнали тогава малцина в Македония. В България той бе станал член на социалистическата партия на Благоев и като социалист се върна в Македония, стана селски учител, за да бъде тъкмо сред най-утрудените, най-онеправданите свои братя. Той поддържаше връзката си с партията в България, колкото и да беше трудно това оттук, от Турция, поддържаше връзки и с някои свои тамошни другари от една неутолима жажда на ума си за все повече знания, от пламенна любов и преданост към великото дело на социализма, към своя народ. А тук Ванков беше неуморим сеяч на социалистическите идеи, колкото и да беше необработена тукашната почва. Ходеше той и по някои от съседните села, познаваше го целият Железник. Последователен, верен на себе си остана Ванков и когато влезе в редовете на Вътрешната революционна организация.

Кузман го помоли еднаж да му напише едно по-дълго писмо до околийския комитет в Преспа. Не беше лесно за коларя да пише. Ванков написа нужното писмо, но скоро трябваше да напише и друго писмо до комитета в града. Тогава двамата приятели влязоха в спор: Кузман искаше да пише на комитета, че от селския ханджия Анте Богев могат да вземат до двадесет лири за нуждите на местната организация, а Ванков твърдеше, че трябва да се вземат от ханджията барем сто лири; Кузман беше обладан от мисълта околийската чета и селската милиция да нападнат нощем казармата, която се, строеше тогава в селото, да я разрушат и да прогонят майсторите, а Ванков възрази:

— Ти искаш да предизвикаш гнева на властта върху целото село и без никаква полза. Турците пак ще издигнат казарма в Дебрища.

— Ще кажем, че комити са я нападнали.

— Турците знаят, че комитите не падат от небето.

— Да пишем в града, нека те решат.

— Ти немаш ли ум да решиш?

С тоя спор започна увлечението на Ванков в народното дело, а Кузман Велянов по своему го насърчаваше и се мъчеше да говори с неговия език:

— Ти пак си мисли, даскале, за народите, ама ето, нашият народ си е наш и от черно му е по-черно.

Ванков сложи ръка на рамото му — мършава, потреперваща, нетърпелива ръка, усмихна му се с обич:

— Какво си мислиш ти, братко мой Кузмане, как ли си ме разбрал… Ами като говоря аз за другите народи, не мисля ли за своя поробен народ? Но такава е нашата обич: като обичаме своя народ, ние не мразим чуждите народи. Не мразя аз и турския народ.

— Ами, даскале — отвърна Кузман, — те, турците… и между мих има добри люде.

— Има, Кузмане, има.

Сега Милош Ванков беше секретар на местния комитет, а Дебрища беше център на Железник.

Той всичко вземаше присърце и не му оставаше много време с работата му в училището, със секретарството му, с книгите, които постоянно четеше. Но идваше често при Бориса Глаушев от жажда да апостолствува и от нужда на ума си да бъде непрестанно в напрежение Борис го слушаше с любопитство и му изглеждаше чуден начинът, по който Банков гледаше на човека, на реда в живота. Банков гледаше някак отвисоко и далеко напред, а Борис се ровеше в себе си. Банков говореше за класата на бъдещето, за капитал и буржоазия, за държава и религия, за банки и фабрики, но Борис не можеше да проникне в дълбочината на тия големи проблеми на времето, нямаше подготовка. По-ясен беше Банков дори за Кузмана, когато изказваше презрението си към селския поп, към мюдюрина Синан ефенди, който управляваше целия Железник, към съпрузите Ничови, които бяха в Дебрища въплъщение на еснафщина, на буржоазен егоизъм и самодоволство, към ханджията Анто Богев, който наистина беше тежък селски чорбаджия. В своята наивност Борис често спореше или пък се шегуваше с Банкова, който беше винаги много сериозен, много въодушевен и тревожен. Кузман обичаше двамата мъже с обичта и почитта на прост човек, който съзнава стойността на науката и силата на просветения ум.

Дошли бяха хубави дни за Борис Глаушев. Освободи се умът му от мрачни мисли. Избистри се душата на младия човек. Ружа беше по цял ден при него и чудно беше къде намираше той толкова думи да й говори за всяко нещо, върху което се спираше мисълта му или погледът му — за небето и за малкото камъче, търкулнало се там долу, на улицата, за далечните страни, които никога не бе виждал и той, и за малкото пръстенче на ръката й. В нейно присъствие той изпадаше в едно особено въодушевение и като споделяше с нея всяка своя мисъл, той искаше цял да се влее в нея, да я издигне към себе си, да я приближи до себе си. Ружа го слушаше и рядко ще промълви по няколко думи — тя се учеше от него, стремеше се цяла към него. За нея той беше много умен, много учен човек. Тя пиеше с жаден поглед светлината в очите му, милваше с ненаситен поглед бледото му лице, заглеждаше се дълго в чистите му бледи ръце, ослушваше се унесена в гласа му. Всичко беше хубаво в него и чисто. Но тя нищо не му казваше — не знаеше как да му го каже. Тя само го обичаше. А и по природа Ружа не беше склонна да изказва мислите си. Важните неща и сами се виждат и знаят — така си мислеше Ружа, може би защото не умееше да говори с хубави думи или се боеше да изказва мислите си. Тя беше много хубава, с жива, топла, чиста хубост, и това стигаше.

Раната не се затваряше. Борис искаше да бъде здрав, а сякаш тайно и от себе си изпитваше радост, че раната му още не се затваряше; тая рана бе го довела при Ружа и ако оздравееше — трябваше да си върви. Но защо да си върви? Той няма да се раздели с Ружа никога! Той ще се ожени за Ружа. Ето и сега вървяха те заедно, макар само между тия стени наоколо, и бяха щастливи. Подкрепян от нея, подпрян на бастуна си, той се спираше отдалеко пред прозорците, за да не го види някой отвън, и разглеждаше планината наоколо, цяла потънала вече в зеленина, виждаше се от тук и целото село. Ружа му разправяше как се нарича всяко място по планината, чии бяха тия къщи долу, кои бяха людете, които се виждаха от прозореца да минават по улицата. Когато двете по-малки деца не бяха в къщи и нямаше друг някой да им пречи, те двамата тръгваха по целия горен кат — имаше горе още една също тъй неголяма стая с голи бели стени и доста широк ходник. Работил бе цял живот Кузман Велянов и бе направил здрава светла къща за децата си. Откъм тая страна на къщата се виждаше дългата страна на казармата, по двора й се виждаха войници, които ходеха в безделие или се пощеха на слънце.

— Само това не може да търпи татко в новата ни къща: казармата насреща. А тук е най-хубавото место в селото, високо е, вижда се целото село.

— Руже, като се освободи Македония, тоя аскер ще се махне оттук.

— И татко вели така.

Това бяха разходките им и като че ли им стигаше тоя малък свят между белите стени.

Една сутрин закуската му донесе тетка Бисера. Тя беше дребна жена и на възраст с няколко години постара от брата си, с дълъг нос и тънки, стиснати устни, очите й бяха възсиви и погледът им беше някак бавен тежък. Не изглеждаше много подвижна, но Борис по цял ден я чуваше да ходи из къщи и долу, по двора. Облечена беше с вехти, кърпени дрехи, с похабена зацапана везба по тях и кой знай дали не бяха останали от майка й или баба й — селската руба не се къса, не се похабява бързо. Окъсели бяха ръкавите й, та ръцете й стърчаха напред голи, корави и възсинкави, с изпъкнали жили от непрестанна работа.

Тя остави закуската на едно столче и сама седна на другото.

— Хапни си, даскале — каза тя едва размърдала устни, а в очите й — друга мисъл. И продължи: — Да си поговориме ние с тебе.

— Да си поговорим, тетко Бисеро. Ти редко идваш тук.

Тя помълча и сетне отеднаж каза:

— Ти, даскале, подлъга наша Ружа. Аз съм й като майка.

Виждаше се, че тия думи отдавна са тежали на езика й. Борис още не се бе докоснал до закуската. Той погледна внимателно жената, сякаш да се увери, че това беше наистина тетка Бисера, и силно поклати глава:

— Не! Аз не съм подлъгал Ружа.

— Аз, даскале, не съм слепа. Какво говориш ти…

— Не съм подлъгал Ружа — повтори Борис. — Аз ще я взема, ще се оженя за нея.

Тетка Бисера нито се помръдна, но в очите й проблесна светлинка. И пак помълча някое време. Сетне каза:

— Как го мислиш ти това нещо. Градски човек си. Учител. Научих аз, че баща ти бил богат некогаж, пък и сега бил пръв човек в Преспа. И майка ти била от сой жена… Как го мислиш ти това… Наша Ружа си е селянка. Дали си го премислил харно!

Борис никога не бе мислил за това — как би живял с Ружа, как би наредил живота си с нея. Но винаги му бе изглеждало просто и редно да се ожени за хубавата селска девойка.

— Нема какво да мисля, тетко Бисеро. Аз ще се оженя за Ружа.

Тетка Бисера го гледаше и не вярваше на думите му.

— Виждаш ми се добър човек — рече тя колебливо, — ама ще видим. Голем грех е човек да си играе с чужда челяд.

Борис се приведе към нея от леглото си, поклати глава, очите му светеха издълбоко:

— Не, не, тетко Бисеро… Аз ще се оженя за Ружа. Скоро, скоро. — Той пак се отдръпна и продължи, загледан пред себе си. — Моят баща и моята майка мислят само за моето щастие. Такива люде са те.

Тетка Бисера стана Поколеба се малко, погледна закуската на столчето:

— Хапни си.

И се отправи към вратата с малко приведен гръб, с щръкнало надире, зацапано, на няколко места кърпено кожухче, макар времето да беше вече топло. Сега Борис отеднаж се сети, тъй — само от подканата й, преди да си тръгне, от гласа й, от цялата й външност, както я виждаше да си отива.

— Тетко Бисеро… — Тя се спря и се извърна. Той продължи: — Толкова време съм у вас, храните ме, аз пък не се и сещам… Ще пиша веднага на баща си да ми изпрати пари. Аз немам нито един мангър у себе си.

Тетката отпусна клепки скромно.

— Ти знайш, даскале, ти знайш… — И добави с лукава усмивка: — Ами ако се научи брат ми Кузман… Той не дава дума да се рече.

Борис се усмихна съучастнически:

— Ние пък нема да му казваме, нищо нема да му кажем.

— Харно, даскале. Ти знайш.

Лазар Глаушев най-сетне научи къде лекуваше раната си Борис. Каза му Йоан Сърчар. Уговориха се двамата да отиде Ния в Дебрища да види сина си след толкова време. Ния се приготви набързо за път, но Сърчарот взе да се колебае — трябвало да кажат на Никола Нешев за това пътуване. Лазар прати чирака си Да повика учителя в дюкяна. Още като чу Нешев какво бяха решили те двамата с Йоана Сърчар, зачерви се и сърдито помръдна с въздебелите си устни, но премълча гневните думи, които дойдоха на езика му. Той каза тихо, с потреперващ глас:

— Борис скоро ще оздравее и… тия неща, господин Глаушев… не са редни.

— Знам — отвърна Лазар. — И ако не ни позволите моята жена няма да отиде в това село. Но си рекох, тя е умна жена и нищо нема да сбърка. Пък и Борис лежи болен у тия люде, не е некаква голема комитетска тайна. Щом не може, учителю, се едно, че нищо не съм ти казал.

Нешев седеше до него умислен и не отговори веднага. Червенината по мършавото му тясно лице бързо изчезна, той сви още по-строго дебелите си вежди и каза, без да погледне Лазара:

— Тя… иначе… би могла да свърши добра работа с това пътуване.

— Каква работа, учителю? — изви Лазар поглед към него.

Нешев попипна с бързо, нервно движение татарските си мустаки и продължи, пак без да погледне Лазара:

— То се знае: ако сте съгласни вие с нея, ако и тя е съгласна. Има и не малка опасност в тая работа.

— Това тя ще реши, но ти кажи да чуя какво би могла да свърши.

Учителят се понамести на миндерчето до него, поприведе се към ухото му:

— Приготвили сме два товара за Железник, за тамошния район: опинци за хората на Чендов, дрехи, тютюн, но има и шест пушки, патрони, неколко бомби. Така, с нея, ще мине по-лесно. Жена. Никой нема да обърне внимание. В случай на нужда ще каже, че пътува при дъщеря си, която е учителка на село.

Сега се умълча Лазар. Той беше готов да попита: „Ами защо тъкмо с нея? Защо не ги изпращате с некои тамошни селяни?“ Но Лазар нищо не попита — не би могъл да отхвърли задача, която му се възлага. То беше за Ния, но все едно.

Никола Нешев сякаш прочете мислите му.

— Селяните напоследък много често ги претърсват — каза той. — Стига да ги срещнат заптии или аскер, или колджии. Но — сви той вежди отново — може да се намери и друг начин, разбира се, ако сметаш, че… Не ни е за пръв път.

Лазар отговори:

— Ще питам жена си, учителю. Тя ще реши. От нея се иска това нещо.

Той не издаде с нищо голямата си тревога за Ния. Със скрита тревога заговори той с Ния, като се прибра в къщи вечерта. Тя не го изненада с отговора си:

— Щом се иска тая работа от мене, аз нема да откажа. Днеска целият народ помага.

— Да е за мене — започна Лазар, — нема и да помисля…

— Не, не. Аз ще ида. Нели така бехме решили.

— Нешев казва, че с тебе товарите ще минат по-лесно.

Ния се опитваше да разпръсне тревогата, която се чувствуваше във всяка негова дума, в омекналия му глас. Тя каза:

— Ще гледам да се справя добре. Ами ние детето сме си дали, та за нас ли ще мислим! Барем ще го видя, милия…

— Най-важното в тая работа е човек да не губи смелост. Каквото и да се случи.

— Ех… И бог да помага — рече Ния.

Те и двамата се пазеха да не покажат слабост най-напред помежду си, от голямата грижа един за друг и за да се насърчават взаимно в изпитанието, което приемаха заедно. Ако се случеше беда с Ния — тя нямаше да бъде по-лека и за Лазара. Те знаеха това и двамата…

На другия ден, щом започна да се свечерява, Ния и Лазар излязоха вън от града с по някаква дрешка на ръката. Полекаполека, както подобава на стари люде, на приятна разходка по пътя за Железник в хубавата пролетна вечер. Като се поотдалечиха от града, те се отбиха малко от пътя и седнаха на един тревист бряг да си починат. На много места из полето наоколо се виждаха люде — тъкмо беше време за прекопаване на пролетните посеви. Слънцето вече залязваше оттатък Железник. Във въздуха се носеше дъх на млади, напечени от слънцето треви, свежият, ободряващ дъх на мащерка. По пътя се зададоха вече привършили копачки, надалеко се чуваха гласовете им. Мина и босоного момченце, дигнало снопче трева, след него подрънкваше с пиринчено звънче калешо агне. Скоро се занизаха по пътя и други работници и преди още да се стъмни добре, полето наоколо опустя.

Вече по тъмно, откъм града се дочу тропот на коне.

Лазар и Ния излязоха отново на пътя. Спряха там, в тъмнината, три натоварени коня. Мярнаха се край тях две сенки и се чу изтихо гласът на Никола Нешев:

— На добър час…

Помогнаха на Ния да се качи на един от конете, подадоха й повода му. Лазар мълчаливо притисна ръката й. Тя се приведе към него:

— Не се изоставяй… докато се върна…

— Хайде, боже, помагай… — чу се гласът на селянина, който трябваше да придружи Ния до Дебрища. Той подкара конете: — Хайде, дий…:

Ния се прекръсти. Трите коня затропотиха по пътя и скоро изчезнаха в тъмнината; чуваше се още някое време само тропотът на копитата им в нощната тишина.

През целия път до Дебрища нощните пътници не срещнаха жива душа. На няколко пъти дочуха само хлопотари — някъде встрани от пътя нощуваха овчи стада или друг някакъв добитък. Ния трябваше много пъти да се бори с дрямката си, от страх да не би да падне от коня. Но тя не беше свикнала да язди и скоро болките в кръста и в нозете й вече не я оставяха да задреме. Час по час сърцето й потрепваше и от страх пред лоша среща.

Пътниците наближиха Дебрища преди зори. Двама дебрищани — работници на комитета — ги посрещнаха вън от селото; те трябваше да се погрижат сега за опасния товар. Ния слезе от коня като с откъснати нозе и другарят й я заведе чак до новата порта на Кузман Велянов…

Когато влезе майка му в стаята, Борис още спеше. Дълбок е сънят на щастливите млади люде. Ния седна безшумно на столчето до леглото му. Почнало бе да се развиделява и тя виждаше ясно лицето на сина си. Хубаво беше гова лице в спокойния си здрав сън, а майчината обич е ненаситна. Ния не можеше да откъсне поглед от него след толкова страхове и тревоги, но не искаше да прекъсне съня му, майчински търпелива и в най-голямото си желание сега — да отвори той очите си, да чуе гласа му. До нея стоеше тетка Бисера и тихо се изкашля. Борис се раздвижи. Той позна майка си още като потрепнаха клепките му и бързо протегна ръце към нея:

— Майчице…

Като го прегърна тя и нацелува, също както някога, в люлката му, той нежно я поотстрани, без да я изпуща от ръцете си, и попита тетка Бисера:

— Къде е Ружа?

Тетка Бисера бързо излезе и беше смешна така забързана.

Ружа влезе в стаята и се спря близу до вратата; зад нея се показа и тетка Бисера.

Ния Глаушева дълго гледа девойката, погледна и сина си. Тя всичко разбра. Той каза:

— Това е моята годеница, майко, Ружа. — И нетърпеливо додаде: — Погледни я, майко!

Още не беше мислила Ния за женитбата му; много млад беше той. Но сега сърцето й затрепера. Ружа беше много хубава и тя в нищо не можеше да укори сина си. Ружа беше хубава — това е най-важното за жената, но имаше и друго най-важно нещо за всяка жена; да има добро сърце. Това Ния не можеше да знае за чуждата щерка. И каква е тя още, родена в това планинско село? Сърцето на майката трепереше, Борис й каза:

— Откъснах си, майко, едно зелено клонче от планината.

Ния разглеждаше рубата на девойчето, която трепереше от чистота, погледна ръцете й, после пак дигна поглед да срещне очите й. Топла вълна премина през майчиното сърце. Тя отвърна на сина си:

— Нема да те накарам аз да го захвърлиш, сине, щом си го откъснал еднаж.

Тя стана, пристъпи към Ружа, улови ръката й, а не сваляше очи от лицето й — сякаш да проникне до самото й сърце. Девойката се наведе и целуна ръката й. Ния Глаушева я погали с другата си ръка по лъскавите гладки коси.