Димитър Талев
Илинден (18)

III

Едващо излезе Никола Нешев от затвора и побърза Да свика на съвещание революционния комитет, като да искаше да навакса загубеното време. Двама от членовете не дойдоха на съвещанието — още беше голям страхът след арестите и след сражението в Криводол и те двамата не дойдоха тъкмо от страх — по отказите им се позна и по извиненията.

— Толкова по-добре — изръмжа Нешев. — Така се познава по-добре кои са за работа и кои не са.

Бърз и нетърпелив човек беше той, едвам дочака другарите му да си поприказват за сражението, за затвора пък тия от тях, които бяха задържани.

— Сега — пресече сладкодумните разговори Нешев — ние трябва да продължим борбата си с още по-голема сила, за да знаят агите, че не сме победени и сме още по-силни. Ще подигнем куража и на народа.

— Куража си народът не е загубил — каза Любен Расков. — Има си кураж народът всекога, а сега още повече.

Той не даваше да се каже нищо лошо за народа. Йоан Сърчарот, председателят на комитета, както винаги, тръгна пак по средата и пак гледаше издълбоко да подхване:

— Народът, той секак: и ще се уплаши, когато има нещо страшно, и сила ще покаже, когато требва…

Нешев изкриви лице нервно, размаха ръце:

— Все гледаме да се отплеснем… Работа сме се събрали да…

— Е, хайде, хайде… Казвай какво е — побърза да го успокои Сърчарот.

— Пред нас — започна някак тържествено Нешев — се слага една много важна задача, която е одобрена и от Делчев, когато беше тук. От дълго време търпим да се развива в града ни и в околията чужда пропаганда, а се вършат и предателства. — И петимата останали членове на комитета се досещаха какво ще каже той, но Нешев продължи със същия тон: — Ние имаме решение по тоя въпрос, но сега имаме и нови доказателства: от сигурно место узнах, че и за последните арести предателят е бил Панту Кътърка. Стига вече! Той требва да си получи каквото е заслужил отдавна. — Всички спотаиха дъх, да чуят как ще изрече той най-важната дума. Нешев почувствува това очакване, спря се за един миг, но после продължи с още по-голяма сила, махна и с юмрук: — Ние требва да го убием.

И предизвикателно спря гневен поглед върху лицето на Борис Глаушев, който седеше с отпуснати клепки, като да беше замислен за друго нещо, но също слушаше с напрегнато внимание. Той дигна очи и колкото да беше голяма силата на тия светли очи с дълбокия им блясък, Нешев нито мигна, но цял се изчерви. Борис попита:

— Нови ли доказателства? Какви са те?

— Знам от сигурно място, че Панту Кътърка е казал на Етхем ефенди кого от нас да задържат. И знаеш ли кой ми каза? — млъкна за миг Нешев и отеднаж рече: — Баща ти.

Останалите членове на комитета се спогледаха многозначително, поклатиха глави, само Любен Расков гледаше втренчено Бориса Глаушев и чакаше отговора му. Борис каза спокойно:

— Аз нема да дам съгласието си като член на комитета за убийството на Панту Кътърка, докато не проверя всички доказателства против него. И докато не се убедя още, че той е непоправим или не може да се обезвреди по друг начин. Можем да го прогоним от Преспа, щом е опасен.

— Значи, аз така, на ветъра си приказвам — изчерви се още повече Никола Нешев. — От баща ти знам, чуваш ли, от Лазар Глаушев. Сам Етхем ефенди му е казал. А че Кътърката проповедва сърбоманство и сръбско училище иска да отваря в Преспа — и това ли ще проверяваш?

— Всичко ще проверя.

— Ние пък и без тебе…

— Но, Нешев — намеси се Любен Расков, — тук ние сме като съд и требва да бъдем много справедливи.

Нешев скочи прав:

— Само за сърбоманството да е, пак требва да му вземем главата. Той иска да дели народа, едни срещу други ще ни… а това не го ли знаете вие двамата? Кътърката открито проповедва. И го заплашихме, и… Кътърката не скланя глава, е — ще му я откъснем.

Настана мълчание. Нешев се отпусна сърдито на стола си и столът изскърца остро под него. Борис Глаушев продума, загледан пред себе си:

— Аз искам да проверя всички тия доказателства.

— Ти не си революционер — изръмжа срещу него, Нешев.

Борис нито се помръдна и рече:

— Не искам да бъда убиец. Любен Расков протегна живо ръка:

— нека! Борисе, провери всичко още еднаж, шега ли е? Човешки живот.

— Е, нека, нека… — проточи глас и Сърчарот. Не е шега, разбира се.

— Така не се върши работа! — размаха разперени пръсти Нешев. — Какви са тия бабешки вайкания? Тия нови проверки… Борисе! — подскочи той и викна с изтънелия си глас: — След два дни искам отговора ти След два дни — не повече. Съгласни ли сте?

— Съгласни…

— Съгласни сме — каза и Любен Расков. Борис Глаушев мълчеше. Нешев махна с ръка:

— Ех… И без тебе ще я свършим!

Панту Кътърката беше все тъй самотен човек и сега, след завръщането си от Сърбия, живееше у по-младата си тетка. Бедна беше тя, с няколко дребни деца и повече той се грижеше за прехраната им. Дала му бе тя част от двора си и това лято Кътърката дигна сграда на два ката, с големи стаи, обърнати към улицата. Покри я с нови керемиди, но не можа да я довърши, не му стигнаха пари, тогава каза на майсторите да му стъкмят само една по-малка стая и там се наД стани да живее. Пак се грижеше тетка му за него и пак той хранеше децата й, но живееше отделно в новата, недовършена сграда. И тъкмо леля му и нейният мъж разгласиха първи, че новата сграда ще бъде сръбско училище в Преспа. Стърчеше тя високо в тая крайна махала сред празните, незастроени места и занемарени градини, над пръснатите наоколо къщурки на бедни люде. Тук, най-вече между тия люде, Панту Кътърката търсеше свои привърженици и ученици за новото училище. Раздаваше им златни минцове, за да печели сърцата им. Борис Глаушев отиде направо при него…

Тежки часове настанаха за Борис Глаушев след съвещанието на комитета. Върна се късно през нощта след съвещанието, старите бяха се прибрали в стаята си, той остана сам в своята стая горе. Прекара неспокойна нощ и щом дочу, че старите бяха станали, слезе при тях още по тъмно.

— Ти не спа добре тая нощ, Борко — рече майка му — Чувах как ходиш из стаята. Добре ли си?

— Добре съм, майко… И спах през целата нощ — излъга той, за да не я тревожи. Как би споделил с нея това, което глождеше сърцето му и мозъка му? Той седна при баща си. Ния им донесе кафе. Борис попита: — Казвал ли ти е нещо, татко, Етхем ефенди за Панту Кътърката?

Лазар Глаушев сръбна от кафето си:

— Каза ми, че той, Панту Кътърката, му донасял сичко. Кътърката е шпионин на Етхем ефенди. Ами Кътърката и не крие това, той се хвали, че е съюзник с турците срещу… срещу комитета.

Нямаше кого да пита и разпитва повече Борис — баща му никога няма да каже празна или лъжлива приказка. И той видя, че съдбата на Панту Кътърката е решена. Но не още, не още… Той трябваше да изпита всичко докрай, да не остане нищо да тежи на съвестта му, преди да изрече и той тежката присъда. И пак попита баща си:

— Ами какво знаеш ти за Райко Кутрев, за Алексо Пачев?

— В чаршията се говори, че пак той ги взел на душата си, Кътърката.

— Говори се… — повтори Борис и млъкна.

Той нямаше какво да пита повече. Искаше да чуе баща си и го чу. Лицето му нищо не можеше да скрие и Лазар Глаушев виждаше мъката на сина си. Не беше трудно за стария човек също да се досети защо разпитваше Борис за човек като Панту Кътърката. Крои нещо комитетът за Панту — това е. И старецът бе чул снощи неспокойните стъпки на сина си горе, а ето, дошъл бе той да го пита още по тъмно. Тежко му е, решава нещо против волята си Борис…

Майката беше в готварницата, да им приготви утРинна закуска. Лазар подзе предпазливо:

— Борисе, никога не съм ти се бъркал, даже и когато беше още малък, ти се ще свършиш сека работа, Както требва; с такъв ум те просветил бог. Но аз виждам и следя сега, синко, тежък товар си дигнал на рамената си. Не е толкова тежината му, ти сичко ще понесеш, но… През тая нощ, когато се биха в Криводол, ти излезе от дома да събираш люде по града, за да спасяваш комитите. Не дойде никой с тебе, разбира се. И в града се говореше после за тебе, чудеха ти се людете Виждаш ли какъв човек си ти? Тебе те води сърцето! А работата на комитета е често работа груба, за по-твърди люде.

— Всички ще станем по-груби и по-твърди. Ти не ме съветваш да напусна борбата, нали, татко? Би било срамно…

— Не, не те съветвам, разбира се. Но ти намери си по-сгодна работа за тебе. Не знам какво решавате, но ти снощи не спа, а другите сигурно са спали цела нощ.

— Нема друг път и друга работа за мене, татко. Щом обичам и жаля тоя наш народ… тая земя… Не ще да е голема тая обич, ако обичам и жаля повече себе си. Нека ми е по-тежко — и сладостите за мене ще бъдат по-големи. Когато идват, когато ще дойдат. Ами, татко, твоя кръв се е прелела в моите жили.

— Човек не мисли за себе си така, както мисли за децата си. И човек става по-мъдър, като позастарей..

— По-мъдър, но и по-слаб. Ти се боиш за мене, а не си се боял за себе си. На гърдите ти има белег от смъртоносна рана.

— Боя се за тебе. Но нема да те спра. Сърцето ми не дава да те спирам, колкото и да е голем страхът ми за тебе. Аз само… бих искал по-малко да страдаш…

Борис прегърна баща си мълчаливо, силно. Развълнуван от тая прегръдка, Лазар Глаушев каза:

— Майка ти… За нея мисли повеке.

— Мама… Нема по-мила мама на тоя свет. И ето какво е нашето сърце: за нея аз като че ли никак не мисля. За тебе повече мисля — какво ще кажеш, дали ще одобриш тая или оная моя постъпка. А мама… т всичко може да понесе: така си мислим ние всички за нашите тъжни майки.

Сега се нажали сърцето му още повече. И не се успокои. Това беше тъга не за него самия или за двамата стари люде, а то беше тъй за всички люде, и за добрите, и за лошите, както си мислеше той — за лошите, че бяха лоши, за добрите, че бяха по-нещастни. Борис скърбеше и за предателя, който, виждаше се, трябваше да загуби живота си. Борис ще му помогне да се спаси, ако може да се спаси. Всеки човек трябва да живее и да бъде щастлив. Той иска да му помогне и ще върви докрай. Не се взема човешки живот, щом не можеш да го дадеш и ако не сложиш срещу него стократно по-голяма цена. Но има ли такава цена, която да е равна на човешкия живот и по-голяма от него? Народът… Свободата… Честта, която пази душевната чистота на човека. Любовта, която може да пожертвува всичко… А каква цена може да има животът на един предател? Но помисли ти, преди да определиш тая цена, помисли, че и той е човек, помисли дали не можеш да го спасиш, преди да го погубиш.

Докато се измъчваше Борис Глаушев през цялата нощ и още повече сега в своите размишления за скръбната участ на един паднал човек, някаква друга, отделна негова мисъл, по-ясна, по-проста, го водеше през тия тежки часове, насочваше го дори и с една трезва пресметливост какво да върши, къде да стъпва. Той слезе при старите още при първия признак, че са будни; разпита баща си за най-важното и всичко запомни; той гледаше трезво на прегрешенията на предателя и ги съдеше строго; докато приказваше с баща си, следеше зорко и времето, за да не пропусне нито една минута и да излезе точно навреме, както бе решил. Той сам се улавяше в тая пресметливост и чувствуваше тая своя друга мисъл като нещо отделно вътре в себе си, отделно, дори чуждо, враждебно. Но и се подчиняваше. Тя го водеше и му се налагаше. Като носеше цялото бреме на сърцето си, той се готвеше и да действува.

Щом се раздени, Борис излезе от къщи. Той знаеше точно още колко време му остава до започване на занятията в училището. Утрото беше студено, над града се бе спуснала бяла прозрачна мъгла, но високо горе, в един широк кръг, небето светеше бледосиньо — ще бъде ясен, слънчев и тоя ден. Въпреки ранния час по улиците тропотеха с кундурите си много люде — повечето мъже, бързаха към чаршията. Какви работливи мрави — тръгват, щом се раздени, и не спират до тъмно! Ала напразно се заглеждаше Борис във всичко, що разкриваше пред очите му изгрялото утро, и той жадно се улавяше За всяка такава своя мисъл, отскочила като светла искРа в съзнанието му: тежеше огромен товар на сърцето МУ и собствената му воля, макар и прикрита, го тласкаше към неизбежна развръзка.

Той стигна бързо до тоя край на града и навлезе кривите улички между разградените дворове и запустели градими. Не се виждаше жива душа — людете са изпоизлезли по работата си, няколкото разхвърляни къщурки дремеха забулени в утринната мъгла. Тук беше и изоставената къща на Вдовицата Вета Кузманова, която след убийството на Райко Кутрев и на щерка й бе отишла да живее някъде навътре в града. Борис следеше зорко всичко наоколо и дали не го наблюдава някой — в сърцето му оживя и страх. Новата сграда на Панту Кътърката се виждаше отдалеко през оголените клони на дървесата. Борис Глаушев бутна вратника и влезе в доста широк занемарен двор. Вдясно, край самата ограда, беше къщата на Кътърката, а в дъното на двора се тулеше къщурката на по-младата му тетка. Една пътека между изгорели от слана бурени водеше към новата къща; виждаше се там и разхвърлян строителен материал, широка дупка за вар. Друга пътека водеше към малката къща в дъното на двора и в началото на тая пътека, на няколко стъпки от вратника, стоеше едно около тригодишно дете. Дворът наоколо беше пуст и се виждаше там само това дете. Не можеше да се познае дали е момче или момиче, облечено беше в дълга до петите му мръсна ризка, в грамадно за тялото му палтенце и беше босо в студеното утро. Гологлаво, с нечисти, сплъстени руси коси и с бледо триъгълно личице, то гледаше Бориса с големи пъстри очи, уплашено и любопитно в същото време. Блестеше детският поглед много чист и Борис се загледа в тия хубави очи, но бързо се извърна, още повече смутен и разтревожен. Той помисли, че това мъничко дете знаеше за него нещо много важно, знаеше за него нещо повече, отколкото сам той знаеше за себе си в тоя миг. В смущението си той не се и опита да каже нещо на детенцето или да го погали, дори се боеше да заприказва с него и бързо сви накъм новата къща. Виждаше се там врата от нови нерендосани дъски и прозорец с нова рамка, но всички други прозорци и врати на двата ката зееха празни по неизмазаните тухлени стени. Борис почука на вратата. Още един път.

— Ида, ида — чу се отвътре глух глас, скръцна друга врата, потътриха се влечки. Показа се облечен набързо, гологлав, с боси нозе Панту Кътърката. — Ха — зяпна той и гласът му прозвуча силен, напрегнат: — Що бре, даскале? …

Той отвори вратата още по-широко, но не се помръдна от нея. Борис го виждаше за пръв път така отблизу. Кътърката не беше се променил през последните няколко години, само в ъглите на очите му се бяха набрали ситни бръчици и погледът му бе станал по-остър и по-надменен. Борис преглътна и каза:

— Прощавай, че толкова рано… Дойдох по работа… преди да ида в училището.

Кътърката го гледаше внимателно, разгледа го цял, после се дръпна от вратата.

— Ами влез… щом…

Борис прекрачи доста високия праг на входната врата и последва Кътърката през едно тясно тремче, оттам влязоха в широка светла стая, с нов под и наскоро измазана. Смесен дъх на застоял въздух, на вар и чамово дърво удари Глаушева. На един одър в ъгъла беше леглото на Кътърката, разхвърляно и не много чисто, близу до него беше сложена кръгла тринога маса, а на нея — стъклена газена лампа, кръгла кибритена кутия и по-нататък друг някакъв предмет, набързо покрит с кърпа. Край масата бяха наредени три прости дървени стола и Кътърката там покани госта си да седне, а той седна на леглото. Борис поседя една минутка мълчаливо, чакаше мълчаливо и домакинът. Най-сетне Борис се сепна:

— Искам да си поговорим с тебе направо и открито.

— Е, харно, щом си дошъл — отвърна Кътърката и на едва-едва зяпналите му устни се появи подигравателна усмивка, а сивкавите му очи гледаха все тъй дръзко изпод тежките клепки. Той не изглеждаше много изненадан от това посещение и не проявяваше никакво любопитство към госта си, дори показваше пренебрежение.

Борис Глаушев чувствуваше до болка, че мислите му се разбъркват, не бяха в негова власт сякаш и движенията му. Все пак той попита с твърд глас:

— Верно ли е, Пантуше, че ти се готвиш да отвориш тУк, в Преспа, сръбско училище?

Някаква хитра мисъл и любопитство едва проблесна в погледа на Кътърката. Той каза горделиво:

— Ами да… Ще отворя. Ето тука, в тая сграда.

— Не е хубаво това, Пантуше. Ти ще разделиш народа.

— Ами вие не го ли делите? Вие по гайдата на Екзархията…

— Тия училища сега в Преспа сам народът си е отворил и ние, учителите, получаваме народни пари. А ти? Ти с чии пари ще отвориш училище?

— Тоя народ е сръбски и вие му мътите ума — започна да се гневи Кътърката и руменината по бузите му се сгъсти. — Тука ще дойде Сърбия, даскале, чуваш ли! Слушай! — И той се приведе към Бориса, протегна дългия си врат, зашепна: — Искаш ли и ти да станеш даскал тука? Ще дойдат двама от Сърбия и ти един… Сто минца за година ще получаваш.

Борис се подръпна от него и нищо не отговори. В тоя миг той съгледа под кърпата на масата дръжката на револвер. Погледът му отскочи. Но той почувствува сега с още по-голяма сила, че това, което се отделяше в него като друга някаква мисъл, бързо се превръщаше като че ли в друга негова воля, упорита, властна. Той пак свали бърз поглед към револвера под кърпата и закривената дръжка на оръжието сякаш сама, като жива му се поднасяше, готова да се сложи в ръката му. Борис скри дясната си ръка в джеба на горната си дреха. Кътърката се усмихваше лукаво с полуотворените си устни, клепките му бяха спуснати и не чакаше отговор на дръзкото си предложение: той се подиграваше с тоя даскал, сина на Лазар Глаушев.

Борис бе мислил да говори с него кротко, разумно, убедително, да го изведе от заблужденията му, да го накара да се разкае, ако може, за грешките си, да го накара да напусне Преспа, за да спаси живота си. Ала тая добра воля в него бързо чезнеше.

— Пантуше — повиши той глас, — ти ли предаде на турците Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев? Искам от тебе да чуя…

Лицето на Кътърката веднага побледня, той дигна към Бориса уплашен поглед и замига бързо-бързо, но пак тъй бързо се съвзе. Остана само бледността по лицето му, която бавно се събра около нацупените му полуотворени устни.

— Хайде бре! — махна с ръка нервно, като че ли искаше да удари Бориса по лицето. — Какво си седнал сабайле да ме разпитваш! За това ли си дошъл…

— Кутрев бе убит, Алексо умре в затвора… — задъхваше се Борис, по челото му изби влага.

— Не съм аз — изломоти сърдито Кътърката, а погледът му шареше някъде по пода. Сетне той изеднаж се съживи, изблещи срещу Бориса помътени очи: — Знаеш ли кой ги предаде? Брашнаров, Таки Брашнаров ги предаде. Те го нападнаха, раниха го. Аз него… — започна отново той, но веднага млъкна и сивкавите му зеници пак заиграха.

— Ти лъжеш — каза Борис с леден глас. — Лицето ти говори повече от езика ти. Аз виждам. Защо Бращнаров не ги е предал веднага, щом са го нападнали? Той не е казал никому, че те са го нападнали. А башполицът Етхем твърди, че ти всичко му донасяш за хората на Организацията.

— Ха.. Организацията! — проточи презрително устни Кътърката. — Келеши! Да не мислиш, че ще ме уплашиш!

— Виждам всичко — продължи Борис и гласът му сега потреперваше. — Ти си предал Райко Кутрев и Алексо Пачев.

— Е, що! — пламна Кътърката, изчерви се цял, та и очите му потъмняха. — Може и аз да съм ги предал, какво ще ми направите?

Два гласа викаха, гърмяха вътре в мозъка на Борис Глаушев, вътре дълбоко в него, в самата му душа:

„Той заслужава смърт! Убий го!“

„Аз не мога да убия човек! Не мога… Но той требва да бъде убит, требва!“

И някаква сила тласна ръката му. Той се поколеба за миг, сетне посегна към револвера, но Кътърката ловко го изпревари и грабна оръжието заедно с кърпата. Борис чу гърлестия, силен, ликуващ смях на Кътърката:

— Будала… Така ли ще ти се оставя? Ами сега? Смехът му заглъхна. Борис Глаушев притвори очи и чакаше, а в душата му бе настанала пълна тишина. Той чу пак гласа на Кътърката — беше пълен с презрение:

— Върви си. Такива сте сички вие. Даскали. Баби. Почакайте, аз ще ви оправя. — Борис отвори очи, а оня го гледаше със зъл, все тъй дързък, надменен поглед.

И отлепи стиснатите си сега устни: — Знайш ли защо не ти тегля един? Не ща да си имам разправии после. Да не мислиш, че те жаля! Аз по-иначе ще ви наредя сичките. С агаларите. Те ме слушат. Хайде сега, върви си.

Борис стана и мълчаливо излезе.

А малкото дете стоеше още там, на пътеката. Борис го видя отдалеко — той го потърси с очи още щом излезе от къщата на Кътърката. То като че ли чакаше там и Борис пак срещна очите му, същия чист детски поглед. Той пристъпи и погали косите му — усети, че бяха студени и влажни от утринната мъгла. После Борис се обърна и бързо излезе през вратника.

Тая сутрин, по същото време, в новия житарски дюкян на Лазар Глаушев влезе Кемал бей, бащата на Селим бей. Лазар Глаушев се учуди на това ранно, неочаквано посещение и стана да посрещне стария бей със сдържана, но доста тържествена строга церемониалност, както правеха турците при такива случаи: приветствува го с щастливо утро, покани го да седне на миндера, седна и той на мястото си. Сетне му подаде табакера да си свие цигара и едва след като я запали беят, попита го с тих глас за здравето му, за благополучието му. Сви си цигара и Глаушев, макар да не пушеше от някое време, но не беше учтиво да остави госта си да пуши сам и да прояви по тоя начин обидно пренебрежение към неговите благородни привички. Мълчаха доста дълго те и двамата; не бива никога да се проявява прибързаност и нетърпение — дал е аллах достатъчно време за всичко. Влезе съседът кафеджия с поднос; още с влизането на бея Глаушев бе направил знак на чирака си да поръча две кафета. Донесе ги кафеджията заедно с джезветата, сипа ги в широките чашки едно след друго, като разклащаше ловко всяко джезве, да не остане гъстото на дъното му, и ги поднесе:

— Буюрунус…

Старият бей дръпна пушък от цигарата си, духна го в чашката и шумно, вкусно сръбна от кафето. Сетне още един път по същия начин. Лазар Глаушев любезно му пригласяше и очите му сълзяха от лютивия тютюнев чад. Сега старият бей попита изтежко:

— Как върви, чорбаджи, алъшверишът?

Лазар Глаушев благодари скромно на бога за милостта му. И попита на свой ред:

— Как е Селим бей? Не съм го виждал скоро из чаршията…

Върху лицето на Кемал бей падна сянка и той не искаше да я скрие, но каза със спокойно пренебрежение:

— Той, чорбаджи, по лов… по лов ходи.

— Е — усмихна се Глаушев с разбиране спрямо слабостите на сина. — Млад е той още, ходи му се. Пък и времето сега, тъкмо за лов…

Старият бей нищо не отговори. Не искаше да говори той за сина си Селим, за най-големите си грижи, не беше доволен той никак от своя син. Взел бе всичко в ръцете си Селим бей, а вървеше по лоши пътища: комар играеше, пиеше ракия. Но такава е била волята на аллаха…

Цигарите бяха изпушени, кафето беше изпито, разменени бяха и необходимите за такива случаи думи на почит и вежливост. Но, разбира се, най-важното още не беше казано: няма да отиде някъде Кемал бей само за да изпие едно кафе. Цигарата, кафето влизат в необходимата церемония. Но когато човек говори дори и по най-важна работа, пак не бива да проявява несдържаност и голяма заинтересованост. Особено пък когато работата е в някаква връзка с женския пол — нужно е да се покаже подчертано пренебрежение. Едва когато старият бей вече стана да си върви и като че ли случайно се сети, каза, дъвчейки думите си:

— Те, моите деца (това значеше всъщност жените в къщата му), днес следобед се готвят да отидат при твоите деца… ти кажи там, чорбаджи…

И си излезе.

Лазар Глаушев приподигна рамена учуден. И каза на чирака си:

— Иди в къщи, кажи на жена ми, че днес следобед Ще й отидат на гости жените на Кемал бей. Не знам що им е текнало. За пръв път е това. Нека предупреди и Бориса да не стои по това време в къщи.

Туркините биха могли да отидат на гости у Ния Глаушева и без предупреждение — всяка къща е винаги отворена за гости. Но старият бей бе дошъл не да предупреди Глаушевица, а двамата Глаушевци, които трябваше да стоят далеч от къщи, докато са там туркините.

Скоро следобед пред портата на Глаушеви спря затвореното ландо и от него слязоха четири забулени туркини. Само това можеше да се познае изпод техните фереджета и була, че двете бяха млади, а другите две бяха стари. Това бяха старата беица — майката на Селим бей, — една от жените му и сестра му Лейла; четвъртата кадъна беше по-бедно облечена и по-иначе забулена: носеше дълга до земята черна широка дреха която бе почнала да зеленее, с дълги широки ръкави, главата й беше цяла обвита с чиста бяла кърпа и самсУ, с една цепка, колкото за очите. Тя беше нянята на Лейла — бедна далечна роднина на старата беица и беше като своя в къщата на Кемал бей. Старата беица я побутна тя първа да влезе в гяурската къща и нянята пристъпи нататък, но насреща се зададе и Ния Глаушева. Трите беици я гледаха през тънките си була, а нянята започна по гяурски:

— Е, чорбаджийке, гости ти идем, чакаш ли ни!

— Повелете, повелете — посрещна ги Ния, — чакам ви.

Туркините влязоха в двора. Ландото остана пред портата, а кочияшът — стар турчин — седи там, на капрата, и няма да погледне ни вляво, ни вдясно; той ще стои тук, ще чака и ще пази.

Това необикновено посещение в дома на Глаушеви ставаше по желание на Лейла. Тя много се увлече да плете някакви сложни кенета — хвана я мерак по тях като болест. Научила бе от майка си, че голяма, изкусна майсторка на кенета била една гяурка — Ния Глаушева. Започна тогава Лейла всеки ден да дотяга на старата беица:

— Да идем, анам, при гяурката. Да идем…

След нея започна и нянята й:

— Да идем. Нека мине меракът на Лейла…

Лейла беше по-малката щерка на Кемал бей, роди му се на стари години, не можеше да й скърши хатъра и тя го накара да позволи това посещение, да отиде той чак в дюкяна на Лазар Глаушев.

Като влязоха туркините в къщата на Лазар Глаушев, водени от Ния Глаушева, а нянята затваряше грижливо след тях всяка врата, те свалиха нетърпеливо булата и фереджетата си.

— Ех, чорбаджийке… — въздъхна първа старата беица. — Щастливи сте вие кяурските жени, че не носите такива дрипи по вас, та и слънцето да не може да ви види.

Ния пристъпи и улови Лейла за ръката: каква хубава девойка! Тя се радваше на голямата хубост на младата туркиня — на кафявите й очи с по-тъмни лъчи в тях, които правеха погледа им по-дълбок, с дебели черни вежди, извити като лъскави венчета над тях, на необикновената нежност на кожата й, а устните й бяха набъбнали от млада, гореща кръв. Имаше и друга сила в тая хубост, която притегляше и замайваше, усети я дори и Ния Глаушева, като някакво благоухание, което стига чак до сърцето и вълнува.

Настани гостенките си Ния в най-хубавата стая — в гостната, — поднесе им плодове, сладкиши и шербет, който ухаеше на рози. После изнесе всякакви кадета и тантели, които сама бе плела. Чудеха се туркините на тия прекрасни изделия на две нежни, ловки и търпеливи женски ръце. Ния показа на Лейла как се заплитат най-хубавите от тях, а девойката се галеше около нея, изричаше с приятния си глас неразбрани турски думи, които смесваше и с преспански. Тя бързо схващаше всяка плетка, а на края пожела да разгледа къщата. Дошла бе тук и от голямо любопитство — да види гяурска къща.

— Ами хайде, момичето ми — каза Ния. — Върви, влизай, където искаш. Старата беица попита:

— Сами ли сме, чорбаджийке?

— Сами сме в целата къща — отговори Ния, но сърцето й беше неспокойно: синът й днес не си бе идвал за обед — случваше се това понякога, и той не беше предупреден за необикновените гости. Но ако си дойде сега — успокояваше се Ния, — нели ландото е пред портата и кочияшът е там, ще го спре, ще го предупреди…

Лейла тръгна сама из къщата. Влезе във всяка стая тук, на горния кат, и все се заглеждаше в наредбата. Влезе и в стаята на Бориса, опипа и разгледа с детинско любопитство всеки предмет върху масата му — писалките му, мастилницата, някакво тежко пъстро стъкло, наредени бяха тук една върху друга много книги. Девойката продължаваше да ходи сама из чуждата къща. В гостната стая оттатък се чуваха гласовете на другите жени. Лейла взе да слиза тихо, с котешки стъпки по дървената стълба за долния кат. Тъкмо бе стигнала най-долното стъпало и входната врата изеднаж се отвори. Девойката цяла потрепера от уплаха — накъде да избяга така, разбулена — и тя видя на отворената врата Бориса. Те се гледаха, близу един срещу друг, кой знай колко време, сетне Борис пристъпи и затвори вратата зад себе си, сякаш да запази от някого младата туркиня. Ами те се бяха виждали вече — и девойката се усмихна приветливо, дружески на хубавия момък.

Минутка преди това старата беица в гостната също пожела да разгледа къщата: тя поиска това не от любопитство, а бе се разтревожила за щерка си, която се бавеше вече много из гяурската къща. Двете майки тръгнаха заедно, тръгнаха след тях и нянята с младата беица, но те двете изостанаха назад, като зяпаха ту на една, ту на друга страна. Старата беица и Ния Глаушева видяха едновременно от горния край на дървената стълба двамата млади люде, застанали един срещу друг.

— Вай! — не успя да заглуши съвсем своя вик старата беица.

Лейла бързо се обърна, сетне подбра дрехата си и се изкачи горе, застана срещу майка си смутена, уплашена. И само това каза с шепот:

— Анам… Аз не знаех… Притича нянята:

— Какво има? Лейла, кажи…

— Нищо, нищо — рече старата беица със спокоен глас.

Борис бе изчезнал.

Четирите туркини скоро си отидоха и никой друг не узна какво се бе случило в тая къща. Двете майки с нищо не издадоха опасната среща на децата си, които бяха престъпили един от най-строгите закони на мохамеданската вяра.

През цялото време тоя ден до връщането си в къщи Борис Глаушев бе скитал из полето около града. Той не отиде в училището тоя ден, не се срещна и с Никола Нешев, а днес трябваше да даде отговора си за Панту Кътърката. Той бе претърпял тежко поражение — пред дръзкия предател и пред себе си, в себе си. Нешев и без него ще изпълни сега каквото е нужно.

А Нешев едвам дочака да мине тоя уговорен ден. Веднага след свършването на следобедните занятия в училището той изпрати единия от училищните прислужници да повика от чаршията Гога Ярмов и Йоско Пачев — двама млади люде, и двамата членове на градската чета; Иоско Пачев беше братовчед на умрелия в затвора Алексо Пачев. Нямаше какво да им говори повече Никола Нешев — те преди това още всичко бяха уговорили. Сега той им каза:

— Действувайте, както ви е наредено. Гога Ярмов и Йоско Пачев винаги носеха в поясите си пълни револвери. Те и двамата бяха калфи, върнаха се в чаршията и продължиха работата си, докато започна да се стъмва. Затвори се чаршията и двамата млади люде наново се срещнаха. Те знаеха, че Панту Кътърката се прибираше рано в къщи, но се хранеше в малката къщурка, при роднините си, и често се застояваше там до късно, а след това се прибираше да спи в новата къща.

Щом се стъмни, Ярмов и Пачев се промъкнаха незабелязано в двора на Кътърката: те бяха видели отдалеко, че в новата къща беше тъмно, и се спотаиха зад нея да чакат стопанина й. Не чакаха много дълго. Вратата на малката къща в дъното на двора светна, чуха се там гласове и скоро по пътеката изникна в тъмнината силуетът на Кътърката. Вратата на малката къща стоеше отворена и все още се чуваха там гласовете — роднините пазеха покровителя си. Той се приближи и се озърташе на всички страни. Спря се пред вратата на новата къща, за да си отключи, и двамата младежи там го убиха. Дигна се писък и вик откъм малката къща, двамата, терористи изчезнаха бързо в тъмнината.