Брандън Сандърсън
Заклеващия (81)

62
Проучвания

„Бих желал да изразя официалните си възражения към идеята да изоставим кулата. Това е едно твърде крайно, а и в случая — прибързано решение.“

Из чекмедже 2–22, опушен кварц

Тайни.

Този град гъмжеше от тях. Беше претъпкан с тях — така плътно, че нямаше как да не започнат да се просмукват навън.

Единственото, което й оставаше на Шалан, беше да се фрасне сама във физиономията.

Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Винаги трепваше в последния момент. „Хайде де“, каза си и сви ръка в юмрук. Стисна очи и се приготви, след което стовари свободната си ръка отстрани на главата си.

Почти не я заболя; просто не беше в състояние да се удари достатъчно силно. Може би Адолин щеше да се съгласи да го направи вместо нея. Беше в задната работна стаичка на ателието на шивачката. Шалан се беше извинила и беше излязла в помещението за гости — предположи, че останалите няма да откликнат положително на опитите й да примами духче на болката умишлено.

Дочуваше гласовете им от съседното помещение, където разпитваха учтивата жена.

— Всичко започна с бунтовете, Ваше Величество — тъкмо казваше тя в отговор на въпроса на Елокар. — А може и да беше преди това, с… Ами, сложно е. Не мога да повярвам, че сте тук. Усещах Страст да се случи нещо, така е, но сега, когато най-после… тоест…

— Поеми си дълбоко дъх, Йокска — каза й Адолин успокоително. Дори гласът му беше очарователен. — Ще продължим, след като се съвземеш.

„Тайни“, помисли си Шалан. „Всичко това бе причинено от тайни.“

Надзърна в съседната стая. Кралят, Адолин, шивачката Йокска и Каладин седяха вътре, отново приели нормалния си облик. Бяха изпратили хората на Каладин — заедно с Червения, Ишна и Вата — с прислужницата на шивачката, за да й помогнат да приготви стаите на горния етаж и на тавана за гости.

Йокска и съпругът й щяха да спят на сламеници в задната стаичка; естествено, Елокар щеше да получи собствена стая. В момента, малката групичка беше насядала на няколко дървени стола, подредени в кръг под слепите лица на манекените, облечени в различни недовършени палта.

Вече завършените палта бяха изложени на различни места в помещението за клиенти. Бяха яркоцветни — дори по-ярки от дрехите, които алетите носеха сред Пустите равнини, — обшити със златни и сребърни нишки, с лъскави копчета и изящна бродерия по големите джобове. Не се закопчаваха отпред, като се изключеха едно-две копчета точно под яката — отстрани стояха отворени, а на гърба се раздвояваха като фракове.

— Заради екзекуцията на ардентката беше, Сиятелен господарю — каза Йокска. — Кралицата заповяда да я обесят и… О! Толкова ужасно беше. Благословена Страст, Ваше Величество — не искам да говоря зле за съпругата ви! Сигурно не е разбирала…

— Просто ни кажи — прекъсна я Елокар. — Не се бой. Трябва да разбера какво мислят жителите на града.

Йокска потрепери. Беше дребна, пълничка жена, която носеше дългите си тайленски вежди симетрично накъдрени от двете страни на лицето, а полата и блузата й явно бяха по последна мода. Шалан се застоя на прага, любопитна да чуе какво ще каже.

— Е — продължи Йокска, — по време на бунтовете, кралицата… кралицата на практика изчезна. От време на време издаваше прокламации, но често в тях нямаше особена логика. Всичко се обърка след смъртта на ардентката. В града вече цареше безредица… А тя бе написала такива ужасни неща, Ваше Величество. За кралското семейство, за религиозните й вярвания, за…

— И Аесудан я е осъдила на смърт — каза Елокар.

Лицето му беше наполовина в сянка, осветено само от няколко сфери в средата на кръга, в който бяха насядали. Слабата светлина създаваше много странен ефект и Шалан взе Спомен от образа му, за да го нарисува по-късно.

— Да, Ваше Величество.

— Но заповедта, разбира се, всъщност е идвала от тъмния дух — продължи Елокар. — Духчето, което властва над двореца сега. Съпругата ми никога не би постъпила така недалновидно — да екзекутира ардент публично по време на такъв несигурен период.

— О! Да, разбира се. Тъмно духче. В двореца — съгласи се Йокска с явно облекчение, доволна, че има оправдание да оневини кралицата.

Шалан се замисли, после видя чифт ножици за плат на близкия перваз. Грабна ги и се шмугна обратно в стаята за клиенти. После отдръпна полата си и заби острието на ножицата в крака си.

Острата болка пробяга нагоре по крака й и сякаш прониза цялото й тяло.

— Хммм — обади се Шарка. — Унищожение. Това… не е обичайно за теб, Шалан. Отиваш твърде далеч.

Тя потрепери от болка. От раната бликна кръв, но тя притисна ръка към нея, за да намали потока.

Ето! Готово. Около нея се появиха няколко духчета на болката — като малки ръце, които сякаш изпълзяха от земята. Изглеждаха като направени от сухожилия, напълно лишени от кожа. Обикновено бяха яркооранжеви, но тези бяха нездраво зелени. А и някак не както трябва… вместо на човешки ръце, тези приличаха на лапите на някое животно — твърде плоски и с остри нокти.

Шалан побърза да вземе Спомен, все още повдигнала полата си, за да не я изцапа с кръв.

— Не боли ли? — попита Шарка от мястото на стената, където беше застанал.

— Разбира се, че боли — отвърна тя с насълзени очи. — Това беше целта.

— Хммм… — изтананика той разтревожено.

Нямаше защо да се притеснява, обаче — Шалан беше получила, каквото искаше, и беше доволна. Засмука малко Светлина на Бурята и се излекува, а после изтри кръвта от крака си с едно парче плат, което извади от чантата си. Накрая изми ръцете си и плата на мивката в банята. Изненада се, като видя, че има течаща вода; не очакваше в Колинар да има такива неща.

Извади скицника си и се върна на прага на задната стаичка, където се облегна на касата на вратата и нахвърля бърза скица на странните, неестествени духчета на болката. Ако беше тук, Ясна би й казала да остави скицника и да иде да седне с останалите, но Шалан често се съсредоточаваше по-добре с лист хартия и молив в ръце. Хората, които не рисуваха, сякаш не можеха да го проумеят.

— Разкажи ни за двореца — тъкмо казваше Каладин. — Онзи… тъмен дух, както го нарече Негово Величество.

Йокска кимна.

— О, да, Сиятелен господарю.

Шалан хвърли поглед към Каладин, за да види как ще реагира на обръщението „Сиятелен господарю“, но лицето му остана безизразно. Илюзорният му образ беше изчезнал, макар че Шалан си беше запазила скицата за евентуална по-нататъшна употреба. Беше призовал Вълшебния си меч по-рано същата сутрин, и сега очите му бяха в най-наситеносиния цвят, който някога беше виждала. Още не бяха избледнели.

— После се случи неочакваната буря — продължи Йокска. — А после времето сякаш полудя. Дъждът започна да вали на пресекулки и да спира внезапно. Но, о! Когато дойде новата буря, онази с червените светкавици, тя остави двореца, потънал в мрак. Толкова е ужасно! Тежки времена. Предполагам… предполагам, че още не са отминали.

— Къде е била кралската стража? — попита Елокар. — Трябвало е да помогнат на Стенната стража, да потушат бунтовете!

— Дворцовата стража се оттегли в двореца, Ваше Величество — отвърна Йокска. — А и тя заповяда на Градската стража да се барикадират в казармата. Накрая се преместиха в двореца, отново по нейно нареждане. Оттогава… не сме ги виждали.

„Бурята да го вземе“, помисли си Шалан и продължи да рисува.

— О, и съжалявам, че разказвам така разпокъсано, но забравих! — възкликна Йокска. — Докато траеха бунтовете, кралицата издаде прокламация. О, Ваше Величество. Искаше да екзекутира всички парши в града! Всички си помислихме, че трябва да е… съжалявам, но си помислихме, че трябва да е полудяла. Горкичките. Какво са ни направили? Това си мислехме. Още нямахме представа. Та кралицата разпрати из целия град викачи, които да разгласят, че паршите са Пустоносни. И трябва да отбележа, че за това беше права. Но все пак беше така странно. Сякаш дори не беше забелязала, че половината град се е вдигнал на бунт!

— Тъмното духче — каза Елокар, като стисна юмрук. — То е виновно, не Аесудан.

— Имало ли е доклади за необичайни убийства? — попита Адолин. — Убийства или нападения, които са се случили по двойки — един умира, и няколко дни по-късно някой друг бива убит по същия начин?

— Не, Сиятелен господарю. Нищо… нищо подобно, макар че имаше мнозина убити.

Шалан поклати глава. Тук имаше друг Несътворен; друго древно духче на Зло. В религиозните текстове и легендите те се споменаваха съвсем бегло и често се говореше за тях като за едно-единствено зло създание. Навани и Ясна бяха започнали да ги проучват по-подробно през последните няколко седмици, но още не бяха узнали кой знае колко.

Шалан завърши скицата на духчетата на болката, а после направи и една на духчетата на изтощението, които бяха видели по-рано. Беше успяла да мерне и няколко духчета на глада около един бежанец, докато вървяха насам. Колкото и странно да беше, те не изглеждаха по-различно от обикновено.

„Имаме нужда от повече сведения“, помисли си тя. „Повече информация.“ Помъчи се да се сети за нещо, с което да може да се изложи.

— Е, макар че не сме заповядвали да екзекутират паршите, а само да ги прогонят в изгнание, явно поне тази заповед е стигнала до Аесудан — каза Елокар. — Трябва да е била в достатъчно ясно съзнание, че да се вслуша в съобщенията ни по далекосъобщителите, въпреки влиянието на тъмните сили.

Но той, разбира се, не спомена логичните проблеми. Ако шивачката беше права относно тъмния дух, пристигнал по време на Вечната буря, значи Аесудан беше наредила да екзекутират ардентката по собствена воля — нали се беше случило преди това. Заповедта за масовото изтребление на паршите също трябва да беше дадена преди Вечната буря. А и кой знаеше дали Несътворените изобщо можеха да влияят на някого като кралицата? Духчето в Уритиру бе имитирало хората, не ги беше контролирало.

Йокска действително разказваше историята доста разпиляно, затова бе възможно Елокар просто да е объркал поредността на събитията. Така или иначе — Шалан трябваше да се изложи някак. „Както когато разлях виното си първия път, когато татко ми сипа малко по време на една официална вечеря. Не… не… нещо по-значително…“

— О! — възкликна Йокска. — Ваше Величество, трябва да знаете и още нещо. Прокламацията, с която се заповядваше екзекутирането на паршите… Тя не беше спазена от мнозина от важните светлооки. А после, след онази ужасна буря, кралицата започна да дава още нареждания, затова те отидоха да се срещнат с нея.

— Нека позная — обади се Каладин. — Така и не са се върнали от двореца.

— Да, Сиятелен господарю. Не се върнаха.

„Ами когато се събудих и се изправих лице в лице с Ясна, след като едва не умрях, и тя откри, че съм я предала?“

Трябва да беше достатъчно дори само да си спомни за това.

Не?

Жалко.

— Та, за паршите — бяха ли екзекутирани? — попита Адолин.

— Не — отвърна Йокска. — Както казах, всички бяха заети да се борят с метежите — като изключим служителите, които оповестяваха заповедите на кралицата, предполагам. В крайна сметка, Стенната стража най-после предприе мерки — възстановиха реда в града, поне донякъде, а после събраха паршите и ги прогониха навън, на полето. А после…

— Е дошла Вечната буря — довърши Шалан и скришом разкопча ръкава, който покриваше скритата й ръка.

Йокска се сви на мястото си. Останалите млъкнаха, което предостави идеална възможност на Шалан да действа. Пое си дъх дълбоко и пристъпи напред, хванала скицника уж разсеяно. Спъна се в един топ плат на пода, нададе вик и се стовари в средата на пръстена от столове.

В крайна сметка се озова просната на пода, с намачкани около кръста поли — а днес дори не носеше клин под тях. Скритата й ръка стърчеше от пролуката между разкопчаните копчета на ръкава й — явно видима не само за краля, но и за Каладин и Адолин.

Ужасно, идеално, невероятно унизително. Усети как се изчервява дълбоко, а миг по-късно я заля цяла вълна от духчета на срама. Обикновено, те приличаха на бели венчелистчета.

Тези приличаха на парчета счупено стъкло.

Мъжете, естествено, бяха твърде разсеяни от положението, в което се беше озовала, че да им обръщат внимание. Тя изграчи нещо сконфузено, успя да вземе Спомен на духчетата на срама и се изправи, аленочервена, увила набързо ръка в дългия ръкав.

„Това“, помисли си, „май е най-безумното нещо, което някога си правила. Което значи доста.“

Тя грабна скицника и побърза да се отдалечи, като подмина белобрадия съпруг на Йокска — който все още не беше чула да отрони и дума, и който беше застанал на прага с поднос вино и чай. Шалан грабна най-тъмната чаша вино и я пресуши на един дъх. Усещаше погледите на мъжете, приковани в гърба й.

— Шалан? — обади се Адолин. — Ъ-ъ…

— Добресъмпростоправехексперимент — избъбри тя, шмугна се в главното ателие и се хвърли на дивана за гости. „Бурята да го отнесе, дано, ама че излагация.“

Все още виждаше част от задната стаичка. Съпругът на Йокска се приближи към групичката със сребърния поднос. Спря до Йокска — макар че етикетът диктуваше, че трябва първо да сервира питие на краля, — и положи длан на рамото й. Тя го хвана със своята ръка.

Шалан отвори скицника и доволно забеляза още няколко духчета на срама, които се спуснаха към земята около нея. И те приличаха на стъкло. Започна да рисува, вдълбочена в задачата си, за да потисне мислите за току-що разигралата се случка.

— Та… — чу се гласът на Елокар от съседното помещение. — Говорехме за Стенната стража, която се подчинила на заповедите на кралицата?

— Е, горе-долу тогава се появи Върховният маршал. Него също никога не съм виждала. Не слиза от стената особено често. Възстанови мира в града, което е много хубаво, но Стенната стража не разполага с достатъчно хора да следи за реда и едновременно с това да охранява стената — затова насочиха усилията си към стената и ни оставиха просто да… оцеляваме.

— Кой властва в момента? — попита Каладин.

— Никой — отговори Йокска. — Различни Върховни принцове… Ами, те на практика узурпираха властта над някои райони в града. Някои твърдят, че монархията е паднала, че кралят — простете, Ваше Величество, — ги е изоставил. Но истинската власт над града е в ръцете на Култа на моментите.

Шалан вдигна поглед от рисунката си.

— Хората, които видяхме на улицата ли? — попита Адолин. — Онези, които бяха облечени като духчета?

— Да, Ваше Величество — отвърна Йокска. — Не знам… не знам какво да ви кажа. Духчетата в града понякога приемат необичайни форми — което, според хората, се дължи на кралицата, на странната буря, на паршите… Уплашени са. Някои започнаха да настояват, че усещат настъпването на една нова ера — една наистина особена нова ера. Ера, в която господстват духчетата. Воринската църква обяви Култа на моментите за ерес, но толкова много от ардентите бяха в двореца, когато потъна в сянка. Повечето от останалите потърсиха убежище при един от Върховните принцове, който завзе някои малки райони от града. Те се изолират все повече и повече, започват да организират собствено самоуправление. А освен това… го има и това с фабриалите…

Фабриали. Шалан се изправи бързешком на крака и надзърна в съседната стая.

— Какво за фабриалите?

— Ако използвате фабриал, от какъвто и да било вид — дали далекосъобщител, отоплителен или болкоуспокояващ, — ще привлечете тях. Жълти духчета, които не спират да пищят и крещят и които се носят с вятъра като ивици ужасна светлина. Започват да обикалят около теб и да викат. А това обикновено означава, че ще се появят и създанията от небето — онези със свободните дрехи и дългите копия. Те отнемат фабриала на онзи, който се опитва да го използва — а понякога отиват дотам и да го убият.

„Бурята да го тръшне, дано…“, помисли си Шалан.

— Виждала ли сте го на живо? — попита Каладин. — Как изглеждаха духчетата? Чухте ли какво казват?

Шалан хвърли поглед на Йокска, която се беше свила още по-надолу на стола си.

— Мисля… че може би трябва да дадем на добрата шивачка малко почивка — намеси се Шалан. — Появихме се на прага й изневиделица, присвоихме си спалнята й, а сега я подлагаме на разпит. Уверена съм, че светът няма да се разпадне, ако й дадем няколко минути да пийне чай и да се възстанови от преживяването.

Жената се обърна към Шалан с изражение, в което се четеше неподправена благодарност.

— Бурята да го вземе! — възкликна Адолин и скочи на крака. — Разбира се, че си права, Шалан. Йокска, приеми извиненията ни, както и големи благодарности за…

— Няма нужда от благодарности, Ваше Височество — каза тя. — О, наистина изпитвах Страст да дойде помощ. И ето, че тя пристигна! Но ако кралят не възразява, малко почивка… Да, бих ви била много признателна за малко почивка.

Каладин изхъмка утвърдително и кимна, а Елокар махна с ръка по начин, който не беше точно пренебрежителен. По-скоро… разсеян. Тримата мъже оставиха Йокска да си отдъхне и се присъединиха към Шалан в стаята за гости, където лъчите на залязващото слънце се процеждаха между завесите на прозорците отпред. При нормални обстоятелства сигурно биха ги вдигнали, за да изложат на показ изделията на шивачката, но напоследък трябва да бяха прекарали доста повече време спуснати.

Четиримата се събраха, за да обсъдят чутото.

— Е? — обади се пръв Елокар. Гласът му беше непривично тих и замислен.

— Искам да разбера какво се случва със Стенната стража — каза Каладин. — Предводителят им… никой от вас ли не е чувал за него?

— За Върховния маршал Лазур ли? — попита Адолин. — Не. Но аз напуснах града преди години. Със сигурност трябва да има много нови офицери, които са били повишени през това време.

— Възможно е Лазур да е онзи, който изхранва града — каза Каладин. — Някой осигурява зърно. Ако жителите не разполагаха с някакъв източник на провизии, досега щяха да са започнали да измират от глад.

— Поне научихме нещо — отбеляза Шалан. — Знаем защо далекосъобщителите са замлъкнали.

— Пустоносните се опитват да изолират града — каза Елокар. — Изолирали са двореца, за да ни попречат да използваме Клетвената порта, а после са прекъснали общуването чрез далекосъобщителите. Печелят време, докато успеят да съберат достатъчно голяма войска.

Шалан потрепери. Вдигна скицника и им показа скиците, които току-що беше нарисувала.

— Нещо наистина не е наред с духчетата в града.

Мъжете кимнаха, когато видяха скиците, макар че явно само Каладин се досети какво е направила, за да може да ги нарисува. Отмести поглед от рисунката на духчетата на срама към ръката й и я изгледа, вдигнал вежда.

Тя сви рамене, сякаш да каже: „Е, проработи, нали?“

— Търпение — каза кралят тихо. — Трябва да действаме благоразумно. Не можем просто да нахлуем право в ръцете на каквото зло създание е окупирало двореца, но не можем да си позволим и да бездействаме.

Изправи гръб. Шалан бе така навикнала да вижда Елокар като второстепенно присъствие — главно поради начина, по който Далинар се отнасяше към него. Но от него се излъчваше сериозност, решимост, и да — дори кралска осанка.

„Да“, помисли си тя и взе нов Спомен от Елокар. „Да, ти си крал. И можеш да оправдаеш очакванията към теб, породени от наследството на баща ти.“

— Трябва да изготвим план — продължи Елокар. — Високо бих оценил твоето мнение по въпроса, Бягащ по вятъра. Как да подходим към въпроса?

— Откровено казано, не съм сигурен, че изобщо е необходимо. Ваше Величество, може би би било най-добре да хванем следващата буря, да се върнем в кулата и да докладваме на Далинар. Той не може да се свърже с нас посредством виденията си, докато е тук, и смятам, че сблъсъкът с някой от Несътворените е извън очакванията и правомощията, които ни бяха зададени за тази мисия.

— Нямаме нужда от позволението на Далинар, за да действаме — каза Елокар.

— Не исках да кажа, че…

— Какво ще направи чичо ми, капитане? Далинар няма да има по-добра представа как да постъпи от нас. Или ще направим нещо за града сега, или ще преотстъпим както него, така и Клетвената порта и семейството ми в ръцете на врага.

Шалан се съгласи и дори Каладин кимна бавно.

— Трябва поне да разузнаем обстановката в града, за да добием по-добра представа за случващото се — отбеляза Адолин.

— Да — каза Елокар. — Един крал винаги се нуждае от надеждна информация, за да може да вземе правилното решение. Светлотъкачке, можеш ли да се преобразиш във вестоносец?

— Разбира се — отвърна Шалан. — Защо?

— Да кажем, че ти продиктувам писмо до Аесудан — каза кралят, — а после го запечатам с кралския печат. Можеш да се престориш на вестоносец, който е пристигнал от Пустите равнини и е пропътувал дълъг, тежък път, за да достави лично посланието ми на кралицата. Ще идеш в двореца и после ще ни кажеш как са постъпили стражниците там.

— Това… не е лоша идея — каза Каладин. Звучеше изненадан.

— Може да е опасно — възрази Адолин. — Стражниците могат да я задържат в двореца.

— Аз съм единствената сред нас, която се е изправяла очи в очи срещу Несътворен — напомни Шалан. — Бих забелязала и разпознала влиянието му най-лесно, а и разполагам с начини да се измъкна. Съгласна съм с Негово Величество — някой трябва да иде в двореца и да види какво е положението. Обещавам да се изнижа бързо, ако усетя, че се случва нещо нередно.

— Хммм — обади се Шарка от полата й неочаквано. Обикновено предпочиташе да мълчи, ако наоколо имаше и други хора. — Аз ще наблюдавам и ще те предупредя. Ще внимаваме.

— Виж дали ще можеш да огледаш Клетвената порта, за да прецениш в какво състояние е — каза кралят. — Платформата й е част от дворцовия комплекс, но има и други начини да се стигне до нея — пътища, които не минават през двореца. Мисля, че най-добрият вариант ще бъде да влезеш, без да привличаш внимание, да я задействаш и да доведеш подкрепления, а след това да решим как да спасим семейството ми. Но засега ще се заемеш само с разузнавателна работа.

— А останалите само ще си седим без работа тази вечер, така ли? — оплака се Каладин.

— Способността да се довериш и да чакаш търпеливо онези, които си упълномощил да изпълнят повелите ти, е едно от най-ценните качества на един крал, Бягащ по вятъра — отвърна Елокар. — Но подозирам, че Сиятелната Шалан не би възразила, ако към нея се присъединиш и ти. Пък и предпочитам да има кой да й пази гърба и да й помогне да избяга от двореца, ако се наложи.

Не беше съвсем прав; тя би възразила срещу присъствието на Каладин. На Воал никак нямаше да й хареса той да й наднича над рамото непрекъснато, а и Шалан искаше да избегне въпросите му относно това нейно въплъщение.

Колкото и да не й беше приятно, обаче, не можа да намери основателен претекст да откаже.

— Искам да усетя настроенията в града — каза тя, като се обърна към Каладин. — Помоли Йокска да напише писмото от краля. После ще се срещнем. Адолин, къде би било удобно да се уговорим, за да се намерим лесно после?

— Голямото стълбище пред парадния вход на дворцовия комплекс, може би? — предложи той. — Няма как да ги пропусне човек, а пред тях има и един малък площад.

— Отлично — отговори Шалан. — Ще нося черна шапка, Каладин. Мисля, че няма да е проблем да си останеш с истинското лице оттук нататък — вече минахме периметъра на Стенната стража. Но това робско клеймо…

Тя се протегна към него, за да създаде илюзия, с чиято помощ да го прикрие. Той, обаче, я хвана за ръката.

— Няма нужда. Ще спусна косата си над него, за да не личи.

— Все пак се вижда — каза тя.

— Нека, тогава. Надали някой ще обърне внимание на това в град, пълен с бежанци.

Тя подбели очи, но не настоя повече. Той сигурно беше прав. Като се имаше предвид униформата му, сигурно просто щяха да го вземат за роб, който някой е откупил за стражата си. Макар че клеймото „Шаш“ все пак беше странно.

Кралят отиде да приготви писмото, а Адолин и Каладин останаха в ателието и заобсъждаха тихо Стенната стража. Шалан се отправи нагоре по стълбището. Нейната стая беше една от по-малките спални на втория етаж.

Вътре я чакаха Червения, Вата и Ишна, шпионката-чирак, и разговаряха шепнешком.

— Колко успяхте да подслушате? — попита ги Шалан.

— Не много — отговори Вата и посочи с палец през рамо. — Бяхме заети да наблюдаваме как Ишна претърсва спалнята на шивачката, за да види дали не крие нещо.

— Кажете ми, че не сте я оставили в безпорядък.

— Никакъв безпорядък — обеща Ишна. — И никаква интересна информация. Жената като нищо ще се окаже точно толкова скучна, колкото изглежда. Научих момчетата на някои полезни техники за претърсване, обаче.

Шалан подмина малкото легло за гости и погледна през прозореца към плашещия пейзаж на града. Толкова много домове, толкова много хора. Беше толкова голям и внушителен, че я караше да се чувства дребна и безпомощна.

За щастие, Воал не виждаше нещата по този начин. Имаше само един проблем.

„Не мога да продължа да работя с този екип, без в крайна сметка да започнат да задават въпроси“, каза си. Щеше да бъде неизбежно — нали бяха видели, че Воал не пътува с тях към града.

От самото начало се тревожеше за този момент. Но и донякъде… го очакваше?

— Трябва да им кажа — прошепна.

— Хммм — изхъмка Шарка. — Това би било хубаво. Напредък.

Но тя се чувстваше по-скоро притисната в ъгъла. И все пак трябваше да го направи, рано или късно. Отиде при чантата си и извади отвътре едно бяло палто и една шапка, която се беше сгънала настрани.

— Малко лично пространство, момчета — обърна се тя към Вата и Червения. — Воал трябва да се облече.

Те преместиха поглед от палтото към Шалан, после — обратно. Червения се плесна по челото и се разсмя.

— Шегуваш се. Чувствам се като пълен идиот.

Очакваше Вата да се почувства предаден. Вместо това, той кимна — сякаш всичко беше напълно логично. Отдаде й чест с един пръст, а после се оттегли заедно с Червения.

Ишна остана в спалнята. След известен размисъл, Шалан бе решила да я доведе на тази задача. Мраизе беше свидетелствал за надеждността й — а и, в крайна сметка, Воал се нуждаеше от обучението й.

— Не изглеждаш изненадана — отбеляза Шалан, докато се преобличаше.

— Започнах да подозирам истината, когато Воал… когато ти ми съобщи, че ще ме вземеш на мисията — отвърна тя. — А после видях илюзиите и се досетих.

Направи кратка пауза, после добави:

— Но предполагах, че е обратното на истината — смятах, че Сиятелната Шалан е фалшивата ти самоличност. Оказва се, обаче, че фалшивата самоличност е шпионката.

— Грешиш — каза Шалан. — И двете са еднакво фалшиви.

След като се облече, тя прелисти скицника, докато не откри портрета на Лин в униформата й на съгледвач. Идеално.

— Иди кажи на Сиятелния господар Каладин, че вече съм излязла да разузная, и че ще се срещнем след около час.

Тя се покатери през прозореца и скочи на земята долу, като използва Светлина на Бурята, за да не си счупи краката. После пое надолу по улицата.