Брандън Сандърсън
Заклеващия (146)

I-13
Рисн

На Рисн й беше скучно.

Някога бе пътувала до най-далечните краища на Рошар, търгувайки с изолирания народ шин. Някога бе плавала със своя бабск до Ледени води и бе сключила сделка с пирати. Някога се бе катерила по решийски голямочерупчести, които бяха големи колкото градове.

Сега водеше счетоводството на кралица Фен.

Беше добра работа, с кабинет в тайленския Трезор за скъпоценни камъни. Встим — предишният й бабск — бе разменил услуги, за да я осигури. Чиракуването й приключи, сега тя беше свободна жена. Вече не бе ученичка. А майстор.

На скуката.

Седеше в стола си и драскаше по краищата на кръстословица от Лиафор. Рисн пазеше равновесие седнала, макар да не усещаше краката си и, срамно, да не можеше да контролира определени физиологични нужди. Трябваше да разчита на носачите й да я движат.

Кариера, свършена. Свобода, свършена. Живот, свършен.

Тя въздъхна и бутна кръстословицата си. Време беше да се захваща пак с работа. Задълженията й включваха да обяснява настоящите търговски договори на кралицата със справки към предишните, да поддържа личния трезор на кралицата в Трезора за скъпоценни камъни, да подготвя седмични доклади за разходите и да отчита заплатата на кралицата като част от подлежащ на облагане с данък приход от различни тайленски начинания у дома и в чужбина.

Юхуууууууу.

Днес имаше финансова ревизия, която й попречи да присъства на срещата на Фен с другите владетели. Можеше да й хареса да види Тоягата и азишкия император. Е, другите съветници щяха да й докладват, след като събранието свършеше. Тя сега трябваше да се подготви за ревизията, като работеше на светлина на сфери, тъй като трезорът нямаше прозорци.

Стените на кабинета бяха празни. Първоначално Рисн бе закачила сувенири от пътуванията си, но те й напомняха за живот, който вече не можеше да има. Живот, изпълнен с надежди. Живот, който бе приключил, когато тя глупаво бе паднала от главата на голямочерупчест и се бе приземила тук, в стола за сакати. Сега единственият спомен, който пазеше, беше гърненце с шинска трева.

Е, това и малкото създание, което спеше из стръкчетата. Чири-чири вдиша леко, като разлюля твърде-тъпата трева, която не се криеше в бърлоги. Растеше в нещо, наречено почва, което беше подобно на крем, който никога не се бе втвърдил.

Самата Чири-чири беше малко крилато зверче, малко по-дълго от отворената длан на Рисн. Решийците я бяха кръстили игривче и макар да бе с размера на голям кремлинг, тя имаше муцуната, черупката и тялото на много по-величествено създание. Брадвохрът, може би, с крила. Гъвкав, малък, летящ хищник — макар че, въпреки опасния си вид, тя определено обичаше да си поспива.

Докато Рисн работеше, Чири-чири най-сетне се размърда и се подаде от тревата, след което издаде редица тракащи звуци с челюстта си. Изкатери се върху бюрото и огледа диамантената марка, която Рисн използваше за осветление.

— Не — рече й тя, като провери повторно номерата в счетоводната си книга.

Чири-чири изтрака отново и се прокрадна към скъпоценния камък.

— Току-що яде — натърти Рисн, след което използва дланта си, за да прогони игривчето назад. — Това ми трябва за светлина.

Чири-чири изтрака раздразнено, после отлетя — крилата й се свиваха много бързо — към таванските греди на стаята, където се настани на един от любимите си постове, трегера над вратата.

Малко по-късно почукване на вратата прекъсна еднообразието на Рисн.

— Влез — каза тя. Нейният човек, Умлак, който й беше наполовина помощник, наполовина носач, подаде глава. — Нека позная — допълни тя, — ревизорът е подранил. — Те винаги правеха така.

— Да, но…

Зад Умлак Рисн забеляза позната конусовидна шапка с плосък връх. Умлак отстъпи назад и посочи към възрастен мъж с роба в синьо и червено, тайленските му вежди бяха прибрани зад ушите. Чевръст за мъж, преминал седемдесетте години, Встим имаше мъдър, но неотстъпчив вид. Безобидно пресметлив. Носеше малка кутия под мишница.

Рисн ахна от щастие — някога щеше да скочи на крака, за да го прегърне. Сега можеше само да седи и да зяпа.

— Но ти беше заминал, за да търгуваш в Нови Натанан!

— Моретата не са безопасни в днешно време — отвърна той. — И кралицата помоли за помощта ми в трудни преговори с алетите. Върнах се, с известна неохота, за да приема определена длъжност от Нейно Величество.

Длъжност…

— В правителството? — попита Рисн.

— Търговски министър и кралски офицер на гилдията на търговците мореплаватели.

Рисн можеше само да зяпне още повече. Това беше най-високата цивилна длъжност в кралството.

— Но… Бабск, ти ще трябва да живееш в град Тайлен!

— Е, наистина усещам възрастта си напоследък.

— Глупости. Жизнен си като мен. — Рисн погледна към краката си. — Повече.

— Вече не толкова жизнен, че да имам против да поседна…

Тя осъзна, че той все още стои прав на прага на кабинета й. Дори след всички тези месеци от инцидента й, Рисн се отбутна с ръце, сякаш за да стане и да му донесе стол. Идиотка.

— Моля, седни! — махна тя към другия стол в стаята. Встим се настани и сложи кутията си на масата, докато Рисн се въртеше, за да направи нещо, с което да го приветства, и се наведе — несигурно — към чайника. Чаят беше студен, за жалост. Чири-чири бе изтощила скъпоценния камък във фабриалния й котлон.

— Не мога да повярвам, че се съгласяваш да се установиш на едно място! — възкликна тя и му подаде чаша.

— Някои биха казали, че възможността, която ми бе предложена, е твърде важна, за да бъде отказана.

— Бурята да го отнесе това — отвърна Рисн. — Оставането в един град ще те оклюма — ще прекарваш дните си да се занимаваш с документи и да скучаеш.

— Рисн — въздъхна той и взе ръката й. — Дете.

Тя извърна поглед. Чири-чири долетя и се приземи на главата й, като тракаше сърдито към Встим.

— Обещавам, че няма да я нараня — каза старецът, усмихна се и пусна ръката на Рисн. — Ето, донесох ти нещо. Виждаш ли? — Той вдигна един рубинен чип.

Чири-чири обмисли предложението, след което се сниши над ръката му — без да я докосва — и изсмука Светлината на Бурята. Тя се вля в съществото като малък поток и то затрака щастливо, а после се стрелна обратно до гърненцето с трева и се шмугна в нея, надничайки към Встим.

— Виждам, че все още имаш тревата — отбеляза той.

— Ти ми нареди да я пазя.

— Вече си майстор търговец, Рисн! Няма нужда да се подчиняваш на заповедите на един изкуфял дъртак.

Тревата изшумоля, докато Чири-чири се наместваше. Беше твърде голяма, за да се скрие в нея, макар това никога да не я спираше да се опитва.

— На Чири-чири й харесва — рече Рисн. — Може би защото не може да се движи. Подобно на мен…

— Опита ли онзи Сияен, който…

— Да. Не може да излекува краката ми. Минало е твърде много време от инцидента ми, което е логично. Това е последствието — заплащане за договор, в който доброволно се включих, в момента, в който слязох по страната на онзи голямочерупчест.

— Не е нужно да се изолираш, Рисн.

— Това е хубава работа. Ти сам ми я осигури.

— Защото отказваше вече да ходиш на търговски експедиции!

— Каква полза би имало от мен? Човек трябва да търгува от позицията на силата, нещо, което вече никога няма да мога да направя. А и освен това търговец на екзотични стоки, който не може да ходи? Знаеш колко е необходимо ходенето.

Встим отново взе ръката й.

— Мислех, че си уплашена. Мислех, че искаш нещо безопасно и сигурно. Но чух разни неща. Хмалка ми каза…

— Говорил си с началничката ми?

— Хората говорят.

— Работата ми тук е образцова — отсече Рисн.

— Тя не се тревожи за работата ти. — Той се обърна и погали тревата, като привлече вниманието на Чири-чири към ръката си. Животинчето присви очи. — Спомняш ли си какво ти казах, когато взе тревата?

— Че трябва да я пазя. Докато вече не изглежда странна.

— Винаги си правила заключения толкова прибързано. За себе си, сега, повече от другите. Ето, може би това ще… както и да е, погледни. — Встим й подаде кутията.

Тя се намръщи, след което плъзна дървения капак. Вътре имаше навито бяло въже. До него, лист хартия? Рисн извади листа и го зачете.

— Документ за собственост? — прошепна тя. — За кораб?

— Чисто нов — отвърна Встим. — Тримачтова фрегата, най-голямата, която някога съм притежавал — с фабриални стабилизатори за бури, от най-добрите тайленски инженери. Накарах да я построят в корабостроителницата на град Клна, която, за щастие, я заслони и от двете бури. Макар да дадох останалото от флотата си — онова, което е останало от нея — на кралицата, за да я използва срещу нападението, запазих тази.

— „Странстващото платно“ — прочете името на кораба Рисн. — Бабск, ти наистина си романтик. Не ми казвай, че вярваш на тази стара история?

— Човек може да вярва в история, без да вярва, че наистина се е случила. — Той се усмихна. — Чии правила следваш, Рисн? Кой те кара да стоиш тук? Вземи кораба. Върви! Искам да финансирам първото ти търговско пътешествие, като инвестиция. След това ще трябва да се справяш добре, за да поддържаш кораб с такъв размер!

Сега Рисн разпозна бялото въже. Беше капитанско въже, дълго около шест метра, използвано като традиционен тайленски знак за собственост. Тя щеше да го обвие с цветовете си и да го окачи на такелажа на кораба си.

Това беше подарък, който струваше цяло състояние.

— Не мога да го приема — поклати глава тя и остави кутията върху бюрото. — Съжалявам. Аз…

Той бутна въжето обратно в ръцете й.

— Просто си помисли, Рисн. Угоди на един стар човек, който вече не може да пътува.

Тя задържа въжето и очите й се насълзиха.

— Лошо. Бабск, днес ще има ревизор! Трябва да съм спокойна и готова, за да отчета трезора на кралицата!

— За щастие, ревизорът е стар приятел, който е виждал много по-лошо от теб от няколко сълзи.

— … Но ти си министърът на търговията!

— Щяха да ме накарат да отида на превзета среща със стария Колин и войниците му — обясни Встим и се наведе, — но аз настоях да дойда и да свърша това. Винаги съм искал лично да видя трезора на кралицата.

Рисн избърса сълзите си, като се опитваше да възстанови част от благоприличието си.

— Е, да се залавяме тогава. Уверявам те, че всичко е в ред.

* * *

Дебелата стоманена врата на Трезора за сфери изискваше три числа, за да бъде отворена, всяко набрано на различен циферблат в три отделни стаи. Рисн и други писари знаеха един номер, стражите на вратата пазеха втори, а ревизор — като Встим — обичайно получаваше третия от кралицата или от министъра на хазната. Всички се сменяха на произволни интервали.

Рисн знаеше със сигурност, че това бе само за показност. В свят с Вълшебни мечове истинската защита на трезора беше в броя стражи, които обграждаха сградата, и — по-важно — във внимателната проверка на съдържимото. Макар че романите бяха пълни с истории за ограбването на трезора, единствените истински кражби се бяха случили чрез злоупотреба.

Рисн нагласи циферблата на нужното число, след което дръпна лоста в своята стая. Вратата на трезора най-сетне се отвори с кънтящ трясък, тя разбърка циферблата и извика Умлак. Носачът й влезе, след което бутна задните дръжки на стола й, като повдигна предните крака, за да може да я изтъркаля да се срещне с останалите.

Встим стоеше до вече отворената врата на трезора с няколко войници. Днешният страж на вътрешната врата — Тлик — стоеше с арбалет в готовност и препречваше входа. Имаше процеп, който позволяваше на хората, разположени в трезора, да комуникират с тези отвън, но вратата не можеше да бъде отворена от вътрешната страна.

— Насрочена ревизия на личния трезор на кралицата — каза му Рисн. — Дневна парола: идентичен марш.

Тлик кимна, пристъпи назад и свали арбалета си. Встим влезе със счетоводна книга в ръка, следван от член на Стражата на кралицата: груб на вид мъж с бръсната глава и оформени като шипове вежди. След като влязоха, Умлак избута Рисн през вратата на трезора по къс коридор и в малка ниша, където друг страж — Фладм, днес — чакаше.

Носачът й изтри ръце, после й кимна и се оттегли. Тлик затвори вратата на трезора след него, металът издаде дълбок тътен, когато щракна на мястото си. Вътрешните стражи на трезора не обичаха да влиза никой, който не беше изрично упълномощен — и това включваше слугата й. Сега трябваше да разчита на тях да я движат — но за съжаление, големият й инвалиден стол беше твърде широк, за да мине между редиците рафтове в главния трезор.

Рисн почувства здравословна доза срам пред бившия си бабск, докато я отнасяха — като чувал с корени — от стола й със задни колела до по-малък стол с ръчки отстрани. Да я носят бе най-унизителната част.

Стражите оставиха обичайния й стол в нишата, близо до стъпалата към по-ниското ниво. След това Тлик и стражът, изпратен от кралицата — Рисн не знаеше името му, — взеха прътите и я внесоха в залата на главния трезор.

Дори и тук, в тази работа, където тя седеше през повечето време, недъгът й беше голямо неудобство. Срамът й бе допълнен, когато Чири-чири — на която не бе позволено да влиза в трезора по практични причини — прелетя с плющене на крила. Как беше влязла тя?

Тлик се подсмихна, но Рисн само въздъхна.

Залата на главния трезор беше изпълнена с метални рафтове, като лавици за книги, които съдържаха изложбени кутии със скъпоценни камъни. Миришеше на застояло. На място, което никога не се променяше и изобщо не бе планирано да се променя.

Стражите я носеха по един от тесните редове, светлина от сфери, вързани за коланите им, предоставяше единственото осветление. Рисн държеше капитанското въже в скута си и си играеше с него с една ръка. Със сигурност не можеше да приеме това предложение. Беше твърде щедро. Твърде невероятно.

Твърде трудно.

— Толкова е тъмно! — възкликна Встим. — Помещение, пълно с милиони скъпоценни камъни, а е тъмно?

— Повечето камъни никога не напускат тази зала — обясни Рисн. — Личните трезори на търговците са на по-ниско ниво и там има някаква светлина, със сферите, които всички носят напоследък. Тези обаче… те винаги са тук.

Притежанието над тези скъпоценни камъни се сменяше често, но всичко това се случваше с числа в счетоводна книга. Беше чудатост на тайленската система за застраховка на търговията; стига всички да бяха убедени, че тези камъни са тук, големи суми можеха да сменят притежателя си, без риск нищо да бъде откраднато.

Всеки скъпоценен камък бе внимателно описан с число, вписано едновременно на плочка, залепена за долната му част, и на рафта, върху който стоеше. Тези числа показваха какво купуваха и продаваха хората — Рисн беше шокирана, че толкова малко хора всъщност искаха да дойдат и да видят нещото, за което преговаряха да притежават.

— 0013017-36! — каза Встим. — Диамантът Бенвал! Аз го притежавах някога. Дори запомних номера. Хм. Знаеш ли, по-малък е, отколкото си мислех.

Тя и двамата стражи поведоха Встим към задната стена, на която имаше редица по-малки метални врати на сейфове. Главният трезор зад тях беше тих; днес не работеха други писари, макар Чири-чири да прелетя. Тя се сниши към стража на кралицата — като оглеждаше сферите на колана му, — но Рисн я сграбчи във въздуха.

Чири-чири се възмути, запляска с крила срещу ръката на Рисн и затрака. Рисн се изчерви, но я задържа здраво.

— Съжалявам.

— Тук долу сигурно е като ресторант за нея! — подхвърли Тлик.

— Ресторант с празни чинии — каза Рисн. — Дръж колана си под око, Тлик.

Двамата стражи сложиха стола й до определен трезор. Със свободната си ръка Рисн извади ключ от джоба си и го подаде на Встим.

— Давай напред. Трезор Тринайсети.

Встим отключи и отвори по-малкия трезор-в-трезора, който беше горе-долу с размера на гардероб.

От него се изля светлина.

Лавиците вътре бяха пълни със скъпоценни камъни, сфери, бижута и дори някои обикновени предмети като писма и стар нож. Но най-впечатляващият предмет в колекцията очевидно беше големият рубин на средния рафт. С размер на детска глава, той сияеше ярко.

Кралската капка. Скъпоценни камъни с подобен размер не бяха нещо нечувано — повечето голямочерупчести имаха сърца от скъпоценен камък с този размер. Това, което правеше Кралската капка толкова уникална, бе фактът, че все още сияеше — над двеста години след като е била затворена в трезор за първи път.

Встим я докосна с един пръст. Светлината блесна с такава яркост, че стаята изглеждаше почти като на дневна светлина, макар оцветена в кървавочервено заради цвета на скъпоценния камък.

— Удивително — прошепна Встим.

— Доколкото могат да кажат учените — обясни Рисн, — Кралската капка никога не губи своята Светлина на Бурята. Толкова голям камък трябва да свърши след месец. Има нещо общо с мрежата на кристала, липсата на недостатъци и несъвършенства.

— Твърдят, че е парче от Камъка на Десетте зори.

— Още една история? — учуди се Рисн. — Наистина си романтик.

Бившият й бабск се усмихна, след което постави парче плат върху скъпоценния камък, за да намали сиянието му и да не пречи на работата им. Той отвори счетоводната си книга.

— Да започнем с по-малките камъни и да вървим нагоре, става ли?

Рисн кимна.

Стражът на кралицата уби Тлик.

Направи го с нож, право във врата. Тлик се строполи, без да продума, макар звукът от ваденето на ножа да шокира Рисн. Коварният страж бутна стола й и я събори, докато замахваше към Встим.

Врагът подцени пъргавината на търговеца. Встим отскочи назад в трезора на кралицата, крещейки:

— Убийство! Грабеж! Бийте тревога!

Рисн се освободи от прекатурения стол, паникьосана, издърпа се настрани на ръце, повлякла крака като дървовръв. Убиецът стигна до трезора, за да се справи с нейния бабск и тя чу изпъшкване.

Момент по-късно предателят излезе, понесъл огромна червена светлина в ръката си. Кралската капка, която сияеше достатъчно ярко дори през черния плат, с който беше увита. Рисн мерна Встим, проснат на пода вътре в трезора, хванал се за хълбока.

Предателят ритна вратата и я хлопна — като затвори вътре стария търговец. Погледна към нея.

И една стрела от арбалет го уцели.

— Крадец в трезора! — чу се гласът на Фладм. — Тревога!

Рисн се издърпа до ред рафтове със скъпоценни камъни. Зад нея крадецът пое втора стрела, но изглежда дори не забеляза. Как…

Той пристъпи напред и вдигна арбалета на бедния Тлик. Стъпки и викове показваха, че няколко стражи от долното ниво са чули Фладм и се качват по стълбите. Крадецът стреля с арбалета веднъж по един ред наблизо и вик от болка от Фладм показа, че е уцелил. Друг страж пристигна секунда по-късно и атакува крадеца с меча си.

„Трябваше да изтича за помощ!“ помисли си Рисн, прилепила се до рафта. Крадецът получи резка по лицето от меча, след което остави плячката си на земята и хвана ръката на стража. Двамата мъже се сбориха и Рисн гледаше как раната върху лицето на предателя се затваря.

Той се лекуваше? Можеше… можеше ли този човек да е Сияен рицар?

Очите на Рисн се стрелнаха към големия рубин, който крадецът бе оставил. Още четири стражи се присъединиха към боя, като очевидно предполагаха, че могат да се справят сами с един човек.

„Стой настрана. Остави ги да се оправят с това.“

Чири-чири внезапно се стрелна край тях, като пренебрегна биещите се и се устреми към блестящия скъпоценен камък. Рисн се метна напред — е, по-скоро се пльосна напред, — за да хване игривчето, но пропусна. Чири-чири се приземи върху плата, под който се намираше огромният рубин.

Недалече крадецът прободе един от стражите. Рисн потръпна при ужасната гледка на борбата им, осветена от рубина, след което изпълзя напред — като влачеше краката си — и хвана скъпоценния камък.

Чири-чири затрака към нея раздразнено, докато Рисн влачеше рубина с нея зад ъгъла. Още един страж изкрещя. Падаха бързо.

„Трябва да сторя нещо. Не мога просто да си стоя тук, нали?“

Рисн сграбчи скъпоценния камък и погледна надолу към редовете между лавиците. Невъзможно разстояние, стотици метри, до коридора и изхода. Вратата беше заключена, но тя все още можеше да извика през процепа за комуникация за помощ.

Но защо? Ако петима стражи не можеха да се справят с крадеца, какво можеше да стори една саката жена?

„Моят бабск е затворен в трезора на кралицата. Кървящ.“

Тя отново погледна към дългия ред, после използва въжето, което Встим й беше дал, за да върже парчето плат около рубина и да го закачи за глезена си, за да не трябва да го носи. След което започна да се придърпва по лавиците. Чири-чири се возеше зад нея върху рубина и приглушената му светлина. Всички други се бореха за живота си, но малкото игривче пируваше.

Рисн напредваше по-бързо, отколкото очакваше, макар скоро ръцете да започнаха да я болят. Зад нея боят спря и викът на последния пазач заглъхна.

Тя удвои усилия, докато се придърпваше към изхода и стигна до нишата, където бяха оставили стола й. Тук откри кръв.

Фладм лежеше върху прага на входящия коридор, прободен със стрела, собственият му арбалет лежеше на пода до тялото му. Рисн се строполи на няколко метра от него, мускулите й пареха. Сферите на колана му осветяваха стола й и стъпалата надолу към по-ниското ниво на трезора. Оттам нямаше да дойде повече помощ.

Покрай тялото на Фладм, коридорът водеше към външната врата.

— Помощ! — кресна тя. — Крадец!

Стори й се, че чува гласове от другата страна, през процепа за комуникация. Но… щеше да отнеме на стражите отвън време да отворят вратата, тъй като не знаеха и трите кода. Може би това беше добре. Крадецът не можеше да избяга, преди да я отворят, нали?

Разбира се, това значеше, че тя е затворена вътре с него, докато Встим кървеше…

Тишината зад гърба й я тревожеше. Рисн се издърпа до трупа на Фладм и взе арбалета и стрелите му, след което се затегли към стъпалата. Обърна се, остави огромния рубин до себе си и се надигна, за да застане седнала до стената.

Тя зачака, потна, докато се бореше да насочи тежкото оръжие в тъмнината на трезора. Някъде вътре прозвучаха приближаващи се стъпки. Трепереща, тя люлееше арбалета напред-назад, като търсеше движение. Едва тогава забеляза, че арбалетът не е зареден.

Рисн ахна, след което бързо извади една стрела. Погледна от нея към оръжието, безпомощна. Очакваше се да заредиш оръжието, като стъпиш в стремето отпред, след което да го дръпнеш нагоре. Лесна работа, ако можеш изобщо да стъпваш.

Една фигура се появи от мрака. Плешивият пазач, с разкъсани дрехи и меч, от който капеше кръв, в ръката му в сянка.

Рисн свали арбалета. Какво значение имаше? Нима си мислеше, че може да се бие? Този мъж така или иначе можеше просто да се излекува.

Тя беше сама.

Безпомощна.

Живей или умри. Пукаше ли й?

„Аз…“

„Да. Да, пука ми! Искам да управлявам своя собствен кораб!“

Едно размазано петно внезапно се стрелна и прелетя край крадеца. Чири-чири се движеше с ослепителна скорост, кръжеше над мъжа и привличаше вниманието му.

Рисн като обезумяла сложи стрелата на арбалета, след което взе капитанското въже от торбата на рубина и върза единия край за стремето в предната част на оръжието. Завърза другата за задната част на тежкия си дървен стол. Когато направи това, погледна към Чири-чири и се поколеба.

Игривчето се хранеше от крадеца. Линия светлина се спускаше от него, но това беше странна, тъмна, виолетова светлина. Чири-чири летеше наоколо, като я извличаше от мъжа, чието лице се топеше и разкриваше отдолу кожа с мраморни шарки.

Парш? С някакъв вид маскировка?

Не, Пустоносен. Той изръмжа и каза нещо на непознат език, като замахваше към Чири-чири, която се стрелкаше из мрака.

Рисн сграбчи здраво арбалета с една ръка, след което с другата бутна стола си надолу по дългото стълбище.

Той падна с трясък, въжето се нижеше след него. Рисн държеше арбалета с другата си ръка. Въжето се опъна стегнато, когато столът спря на стълбите и тя дръпна арбалета назад в същия момент, като увисна на него с всички сили.

Щрак.

Тя отряза въжето с ножа, който носеше на колана си. Крадецът се хвърли към нея, Рисн се завъртя — крещяща — и дръпна спусъка на арбалета. Не знаеше как да се прицели точно, но крадецът услужливо надвисна над нея.

Стрелата на арбалета го уцели право в брадичката.

Той се строполи и, слава богу, остана неподвижен. Каквато и сила да го бе лекувала, бе изчезнала, погълната от Чири-чири.

Игривчето се стрелна отгоре и кацна на корема й, като тракаше щастливо.

— Благодаря ти — прошепна Рисн, пот се спускаше по страните на лицето й. — Благодаря ти, благодаря ти. — Тя се поколеба. — Ти да не си… пораснала?

Чири-чири тракаше щастливо.

„Встим. Трябват ми резервните ключове.“

И… онзи рубин, Кралската капка. Пустоносните бяха опитали да го откраднат. Защо?

Рисн захвърли арбалета настрана, след което се задърпа към вратата на трезора.