Брандън Сандърсън
Заклеващия (78)

60
Ветрове и клетви

„Безпокоя се за събратята си Истинозрящи.“

Из чекмедже 8–21, втори изумруд

Бурята не принадлежеше на Каладин.

Беше предявил правото си на собственост над небето и до някаква степен — над ветровете. Но бурите бяха различни — като държава, в която той беше просто сановник, дошъл на посещение. Ползваше се с известно уважение, но му липсваше действителна власт.

Докато се биеше с Убиеца в Бяло, Каладин беше пътувал заедно с бурята, като се носеше със самия фронт на бурята като листо, подхванато от вихрушка. Този способ — да лети, докато пълната мощ на бурята върлува в краката му, — му се струваше твърде рискован, когато водеше със себе си и други. За щастие, по време на пътуването им в Тайлена той и Шалан бяха имали възможността да изпробват други методи. Оказа се, че може да продължи да черпи от силата на бурята, дори ако лети над нея, стига да се задържа на около тридесет метра над буреносните облаци.

В момента се носеше именно така заедно с двама мостови и екипа, избран от Елокар. Слънцето грееше ярко над тях, а Вечната буря се простираше във всички посоки отдолу — водовъртежи от черно и сиво, озарявани от време на време от искрите на светкавиците. Тътнеха, сякаш се ядосваха на малката група пътници без билети. Вече не виждаха буреносния фронт — бяха изостанали твърде много. Ъгълът, под който пътуваха към Колинар, ги принуждаваше да се движат по-скоро на север, отколкото на запад, докато прекосяваха Ничиите хълмове към северен Алеткар.

В подобните на разбушувано море облаци на бурята имаше някаква хипнотизираща красота и на Каладин му се наложи да насочи вниманието си обратно към поверениците си с усилие на волята. Те бяха шестима, което означаваше, че екипът им наброява общо девет души — като се брояха и той, Белязания и Дрей.

Крал Елокар летеше най-отпред. Не можеха да вземат със себе си Вълшебните брони; Оттласването не им действаше. Вместо това, кралят носеше дебели дрехи и странна маска със стъклен панел на очите, за да не го дразни вятърът. Беше ги взел по идея на Шалан; доколкото знаеше Каладин, обикновено се използваха във военноморския флот. След него беше Адолин. След това двама от войниците на Шалан — разпуснатите дезертьори, които беше събрала оттук и оттам, сякаш бяха ранени, малки брадвохрътчета, — и една прислужница. Каладин не разбираше защо са взели тях тримата, но кралят беше настоял.

Адолин и останалите се бяха увили в също толкова много пластове дрехи, колкото краля, което караше Шалан да изглежда още по-странно. Летеше само по синята си хава — която беше прихванала с игли, за да не се вее прекалено, — с дълги бели чорапи под нея. Светлината на Бурята, която се излъчваше от кожата й, й държеше топло.

Косата й се развяваше зад нея — яркочервена, с кестеняви оттенъци. Летеше, протегнала ръце встрани и затворила очи, с широка усмивка на лицето. На Каладин му се налагаше непрекъснато да я връща обратно в редицата, тъй като тя не можеше да устои на изкушението да протегне свободната си ръка да докосне вятъра и да помаха на вятърните духчета, които ги подминаваха.

„Как може да се усмихва така?“, зачуди се Каладин.

По време на пътуването им през скалните пропасти, той беше научил тайните й. Раните, които криеше. И все пак… явно беше намерила някакъв начин просто да не им обръща внимание. Каладин така и не беше успял да го постигне. Дори когато не се чувстваше особено мрачен, продължаваше да усеща тежестта на задълженията си и на хората, за които беше длъжен да се грижи.

Безгрижното й щастие го караше да му се иска да й покаже как да лети наистина. Не беше способна на Оттласквания, но пак можеше да използва тялото си, за да оформя вятъра и да танцува във въздуха.

Наложи си да прогони глупавите мечти и да се върне в действителността. Прибра ръце, за да намали съпротивлението на тялото си срещу вятъра. Така успя да се придвижи по-напред покрай редицата хора, за да ги докосне един по един и да обнови Светлината на Бурята, която захранваше полета им. За маневрите си използваше не толкова Светлината, колкото вятъра.

Белязания и Дрей се справяха сами с полета и се носеха на около десет метра от останалите от групата, за да следят да не би нещо да се обърка и някой да падне. След като обнови Оттласванията, Каладин полетя между Шалан и крал Елокар. Кралят се взираше напред през маската, сякаш сляп за величеството на бурята под тях. Шалан се преобърна по гръб и засия щастливо, загледана в небето, докато подгъвът на прибраните й фусти плющеше на вятъра.

С Адолин, обаче, беше съвсем различно. Той хвърли поглед на Каладин, после затвори очи и стисна зъби. Поне беше спрял да мята ръце и крака отчаяно всеки път, когато въздушните течения променяха посоката си.

Не говореха — така или иначе, гласът им щеше да се изгуби сред ветровете. Инстинктите на Каладин му подсказваха, че може би ще може да намали силата на насрещното въздушно течение, докато летеше — вече бе успял да го направи няколко пъти, — но имаше някои способности, които той трудно можеше да възпроизведе умишлено.

След известно време забеляза светлата ивичка, която се стрелна към тях от бурята долу. Тя скоро се нави като панделка от светлина и се стрелна към него.

— Току-що подминахме Реката на Бягащия по вятъра — каза Сил.

Думите бяха по-скоро ехо в ума му, отколкото истински звук.

— Значи наближаваме Колинар — отвърна той.

— Небето явно й харесва — каза Сил, като хвърли поглед на Шалан. — Идва й отвътре. Изглежда почти като духче — а за мен това е висша похвала.

Каладин въздъхна, без да поглежда към Шалан.

— Хайде де… — настоя Сил, като изпърха от другата му страна. — Трябват ти хора, за да бъдеш щастлив, Каладин. Сигурна съм, че е така.

— Имам си мостовия отряд — промърмори той. Вятърът отнесе думите му, но той знаеше, че Сил ще го чуе, също както той я беше чул.

— Не е същото. И ти го знаеш.

— Довела си е прислужницата на разузнавателната мисия. Не може да изкара една седмица без някого, който да й оправя прическата. Смяташ ли, че сме подходящи един за друг?

— Дали смятам ли? — отвърна Сил и прие формата на мъничка жена в момичешка рокля, която се носеше в небето пред него. — Абсолютно сигурна, съм. Не мисли, че не забелязах какви погледи й хвърляш скришом.

И тя се подсмихна леко.

— Време е да спрем, иначе ще подминем Колинар — каза Каладин. — Иди кажи на Белязания и на Дрей.

Каладин обиколи поверениците си един по един, за да спре въздействието на Оттласването и да го замени с половин Оттласване нагоре. Оттласванията се отличаваха със странни особености, които пречеха на опитите на Сигзил да определи точна терминология за тях. Според всичките му изчисления, веднъж след като някой биваше Оттласнат, трябваше да се намира под влиянието както на земята, така и на Оттласването.

Но явно не беше така. Веднъж след като се приложеше Основно Оттласване върху някого, тялото му сякаш забравяше напълно за притеглянето на земята и той започваше да пада в определената от Оттласващия посока. Частичните Оттласвания стимулираха, като караха част от теглото на човека да забрави за земята, но останалата част от него продължаваше да се притегля надолу. Така че половин Оттласване нагоре правеше човека безтегловен.

Каладин разположи групите така, че да може да поговори с краля, Адолин и Шалан. Мостовите му и придружителите на Шалан се носеха малко по-назад от тях. Дори последните теории на Сигзил не можеха да обяснят всичко, на което беше способен Каладин. Някак си беше успял да създаде нещо като… канал около групата — нещо като река; въздушен поток, който ги носеше и ги поддържаше близо един до друг.

— Наистина е прекрасно — каза Шалан, загледана в бурята, която покриваше като плътен юрган всичко, с изключение на някои от най-далечните върхове вляво от тях. Това трябва да бяха Планините на Слънцетворящия. — Като че ли се смесват бои — ако беше възможно тъмната боя да създава нови цветове и светлина сред пластовете си.

— Стига да я наблюдаваме от безопасно разстояние — обади се Адолин и хвана Каладин за ръката, за да не го отнесе вятърът.

— Наближаваме Колинар — каза Каладин. — Което е хубаво, тъй като вече приближаваме задния край на бурята и скоро ще загубя достъп до Светлината, която ни захранва.

— А това, което аз сигурно ще загубя скоро, са обувките ми — отбеляза Шалан, свела поглед надолу.

— Обувките ти ли? — отвърна Адолин. — Аз май си оставих обяда някъде по пътя.

— Не мога да спра да си представям как нещо ни се изплъзва и пада в нея — прошепна Шалан. — И изчезва. Загубено завинаги.

Погледна към Каладин и добави:

— Няма ли да пуснеш някоя солена шега за изчезващите ми ботуши?

— Не можах да се сетя за нищо забавно — отвърна той, поколеба се за миг и добави: — Макар че това никога не е спирало теб.

Шалан се ухили.

— Замислял ли си се някога, мостови, че лошото изкуство носи по-големи ползи на света от хубавото изкуство? Художниците прекарват по-голяма част от живота си в създаване на лоши творби, отколкото в създаване на шедьоври — особено в началото. И дори когато художникът стане майстор, някои от произведенията му пак не се получават добре. А други изглеждат някак не както трябва чак до последната черта. От лошите творби се научава повече, отколкото от хубавото, защото грешките са по-важни от успеха. Освен това, хубавото изкуство обикновено буди едни и същи чувства у хората — по-голямата част от него е хубаво по един и същи начин. Но лошите творби са лоши по най-различни уникални начини. Затова се радвам, че лошото изкуство съществува — и съм сигурна, че Всемогъщия споделя мнението ми.

— Цяла реч, само и само да оправдаеш чувството си за хумор, така ли, Шалан? — попита Адолин развеселено.

— Моето чувство за хумор ли? Не, опитвам се да оправдая съществуванието на капитан Каладин.

Каладин не й обърна внимание, а присви очи и се вгледа на изток. Облаците отзад присветваха от светкавиците дълбоко в тях, а мрачните черни и сиви тонове отстъпваха на по-белезникав, неопределен сумрак — цвета на кашата за закуска на Скалата. Бурята беше на път да свърши; бе пристигнала с гръм и трясък, но си отиваше с продължителна въздишка, докато бурните валежи отстъпваха пред кроткия ръмеж.

— Дрей, Белязан — извика Каладин. — Поддържайте всички във въздуха. Ще се спусна да разузная.

Двамата му отдадоха чест и Каладин се стрелна надолу сред облаците, които изглеждаха като мръсна мъгла отвътре. Каладин излезе от нея, покрит със скреж, и върху него веднага започна да се сипе пороен дъжд — макар че вече беше започнал да отслабва. Над главата му се зачу далечният тътен на гръмотевица.

През облаците се просмукваше достатъчно светлина, че да може да огледа пейзажа долу. Градът действително беше наблизо, и изглеждаше великолепен, но той се застави да отклони поглед и да провери дали наблизо няма врагове, преди да му се полюбува. Забеляза една широка равнина пред града — голо поле, лишено от дървета или канари, което се поддържаше в този му вид, за да предотврати възможността някоя вражеска армия да се промъкне близо до портите незабелязана. Противно на очакванията му, обаче, това поле беше празно.

Въпросът беше в чие владение се намира градът в момента — на Пустоносните или на човеците? Той внимателно се спусна още по-надолу. Забеляза сиянието на сферите, оставени навън в клетки, за да презареди бурята Светлината им. И… да, над постовете на караула се вееха алетски знамена — издигнати високо сега, след като най-свирепата част от Бурята беше преминала.

Каладин въздъхна облекчено. Колинар не беше паднал — макар че ако се съдеше по докладите, които бяха получили, всички градове около него бяха превзети. Всъщност, когато се загледа по-внимателно, Каладин установи, че врагът вече е започнал да гради убежища против бурята на полето пред града: бункери, чрез които можеха да препречат пътя на снабдяването с провизии на населението в града. Засега представляваха просто основи от тухли и хоросан. През промеждутъците между бурите около тях най-вероятно пазеха стражите на врага — докато работната му ръка продължаваше да ги строи.

Каладин най-после си позволи един по-продължителен поглед към Колинар. Знаеше, че ще се случи; беше като напираща прозявка — не можеше да го потиска вечно. Първо трябваше да огледа околността, да се запознае с разположението на нещата.

После вече можеше да зяпа.

Отче на Бурята, ама че красив беше този град.

Беше прелетял над него веднъж в нещо като полусън, когато беше видял Отеца. Но това не беше имало същото въздействие върху него, както сега, когато се носеше пред огромния град. Вече беше виждал и други големи градове — дори военните лагери, взети заедно, сигурно бяха по-големи от Колинар, — затова го порази не размерът, а разнообразието му. Беше навикнал на практични бункери, вместо на каменни здания в най-различен стил и с най-различни покриви.

Най-отличителната черта на Колинар, разбира се, бяха ветрените остриета: любопитни скални образувания, които се издигаха като перките на някакво огромно морско създание, почти изцяло скрито под повърхността. Извивките на огромните скали проблясваха разноцветни заради червените, белите и оранжевите скални пластове, още по-ярки заради дъжда. Досега не си беше давал сметка, че стените на града са отчасти построени върху върховете на най-външните ветрени остриета. По-ниските части на стените буквално изникваха от земята, а хората само бяха изравнили височината им и бяха запълнили пролуките помежду им, за да изградят укреплението.

Над югоизточната страна на града се извисяваха постройките на двореца, който се издигаше уверено към небето, сякаш се бунтуваше срещу бурите. Приличаше на малък град в града сам по себе си — ярко оцветени колони, ротонди и кули.

И нещо с него не беше никак, никак наред.

Над двореца беше надвиснал облак — тъмнина, която на пръв поглед изглеждаше просто като илюзия на светлината. И все пак чувството за нередност не го напускаше и се засилваше най-осезаемо около източния район на комплекса. Високият, равен район бе гъсто застроен с малки сгради. Дворцовият манастир.

Платформата на Клетвената порта.

Каладин присви очи и се Оттласна обратно нагоре през облаците. Май си беше позволил да остане загледан в града твърде дълго — не искаше да плъзне мълва за някакъв светещ човек, който може да лети.

И все пак… този град. В сърцето на Каладин все още живееше едно момче от провинцията, което бе мечтало да види широкия свят.

— Видя ли онази тъмнина около двореца? — попита той Сил.

— Да — прошепна тя в отговор. — Нещо никак не е наред.

Каладин се издигна над облаците и установи, че останалите са се отклонили леко на запад заради лекия ветрец. Оттласна се към тях и едва сега забеляза, че Светлината му вече не се възобновява от бурята.

Дрей и Белязания видимо си отдъхнаха, когато пристигна.

— Кал… — започна Белязания.

— Знам. Не ни остава много време. Ваше Величество, градът е точно под нас, и е още във владенията на войските ни. Паршендите строят бункери и обсаждат областта, макар че по-голямата част от армията им сигурно се е оттеглила временно в близките градове заради бурята.

— Градът е още наш! — възкликна Елокар. — Отлично! Капитане, свалете ни долу.

— Ваше Величество, ако се спуснем от небето просто така, вражеските съгледвачи със сигурност ще ни забележат.

— Е, и? — попита Елокар. — Необходимостта да се прикриваме бе продиктувана от опасенията ни, че може да се наложи да се промъкнем в града незабелязани. Но ако градът е още в наши владения, можем да влезем направо в двореца и да задействаме Клетвената порта.

Каладин се поколеба.

— Ваше Величество, нещо… не е наред с двореца. Изглежда притъмнял. Сил също го видя. Съветвам ви да внимавате.

— Съпругата ми и детето ми са вътре — отвърна Елокар. — Може да са в опасност.

„Не се тревожеше така за тях по време на петте години, през които бе заминал да водиш война“, помисли си Каладин.

— Да слезем, въпреки това — настоя кралят. — Трябва да се доберем до Клетвената порта колкото е възможно по-скоро…

Гласът му замря и той погледна Каладин, после — Шалан, и накрая — Адолин.

— Нали? — попита ги.

— Съветвам ви да внимавате — повтори Каладин.

— Мостовият не е от плашливите, Ваше Величество — каза Адолин. — Не знаем какво става долу, нито пък какво се е случило, откакто получихме докладите за безредиците и бунтовете в града. И аз смятам, че е добра идея да бъдем по-предпазливи.

— Добре тогава — каза Елокар. — Именно затова доведох Светлотъкача. Какво ще препоръчате вие, Ваше Сиятелство?

— Нека се приземим извън града — отвърна Шалан. — Достатъчно надалеч, за да не ни издаде сиянието на Светлината на Бурята. После ще използваме илюзии, за да се промъкнем незабелязани в града и да разберем какво се случва, без да издадем присъствието си.

— Много добре — кимна отсечено Елокар. — Направете, както тя предложи, капитане.