Брандън Сандърсън
Заклеващия (50)

38
Съсипано човечество

„Уменията ти са достойни за възхищение, но ти си просто човек. Беше ти дадена възможността да се превърнеш в повече, но ти я отхвърли.“

Когато Далинар се пренесе в следващото видение, сражението вече беше в разгара си.

Беше си научил урока; нямаше да хвърли още някого посред битка без предупреждение. Този път искаше да открие някакво място, където да могат да се оттеглят в безопасност, и след това да доведе и другиго.

Това означаваше да се появи такъв, какъвто беше преди много месеци — с копие в потните си ръце, застанал на една гола, порутена скала и заобиколен от хора в примитивни дрехи. Носеха препаски от грубо изтъкан от нишки лавис плат и сандали от свинска кожа, а копията им бяха с бронзови върхове. Само предводителят им носеше броня: обикновен жакет от дебела кожа, която дори не беше втвърдена, както трябва. Явно само я бяха изсушили и изрязали грубо. И никак нямаше да му помогне, ако противникът замахнеше с брадва към лицето му.

Далинар изрева. Неясно си спомняше първия път, когато беше преживял това видение. То беше от най-ранните, които му се бяха явявали — тогава, когато още ги смяташе просто за кошмари. Днес смяташе да разкрие колкото може повече от тайните му.

Спусна се срещу врага — група мъже със също толкова неумело съшито облекло. Другарите му вече бяха отстъпили до ръба на една урва. Ако не дадяха отпор сега, щяха да ги избутат до стръмния склон, който завършваше с отвесната скала над дъното на долината, на над петнайсет метра по-надолу.

Далинар се вряза сред противниците, които се опитваха да изтикат другарите му през ръба на урвата. Носеше същите дрехи като тях и се биеше със същите оръжия, но носеше със себе си един по-особен предмет: торбичка, пълна със скъпоценни камъни, втъкната на кръста му.

Изкорми един противников войник с копието си, после го бутна назад към останалите: тридесетина мъже с рошави бради и жестоки изражения. Двама се препънаха в умиращия си другар, което даде на хората на Далинар възможност да се окопитят. Той стисна брадвата на поваления войник и нападна, като се стрелна наляво.

Враговете отбиха атаката и нададоха ожесточени викове. Не бяха обучени добре, но всеки идиот с острие в ръка можеше да бъде опасен. Далинар замахваше, удряше и сечеше с брадвата — добре балансирано, хубаво оръжие. Беше сигурен, че ще надвият противниковите войници.

Объркаха се две неща. Първото беше обстоятелството, че останалите копиеносци не му пазеха гърба. Никой не мина зад него, за да го предпази да не бъде обграден.

Второто беше, че подивелите мъже насреща му дори не трепнаха.

Далинар беше свикнал с мисълта, че когато противниците му видят как се бие, започват да отстъпват. Дисциплината им поддаваше — дори когато още нямаше Вълшебно острие, разчиташе на свирепостта и неимоверната си инерция да му помагат да печели битките.

Оказа се, че инерцията на един мъж — независимо колко способен и решителен беше той — не означаваше нищо, когато се сблъскаше с каменна стена. Мъжете пред него не отстъпиха, не се уплашиха — дори не трепнаха, когато той уби четирима от тях. Вместо това го нападнаха още по-ожесточено. Един дори се изсмя.

В следващия миг ръката му беше отсечена от брадва, която дори не успя да види, а след това бе съборен на земята от настъплението на врага. Стовари се на камъните, зашеметен, и огледа невярващо откритата рана под лакътя на ръката си. Болката му се струваше някак чужда, далечна. Едно-единствено духче на болката, подобно на ръка, съставена единствено от сухожилия, се появи до коленете му.

Далинар осъзна собствената си смъртност, разтърсен и внезапно смирен. Това ли усещаше всеки ветеран, когато най-после срещнеше края си на бойното поле? Това странно, сюрреалистично чувство, в което се смесваха шокът и дълго таеното някъде дълбоко в душата примирение?

Далинар се насили да се осъзнае и използва здравата си ръка, за да издърпа кожената връв, която беше увил около кръста си вместо колан. Стиснал единия й край със зъби, той я уви точно над лакътя. Още не кървеше твърде обилно. Раните от този тип не започваха да кървят веднага; тялото ограничаваше притока на кръв в началото.

Бурята да го вземе. Брадвата беше минала направо през костта. Напомни си, че това не е истинското му тяло, и плътта му всъщност не е окървавена и оголена на въздуха. Бялото парче кост, което стърчеше от раната, не беше неговата кост.

— Защо не се излекуваш така, както го направи по време на видението с Фен? — попита го Отеца. — Разполагаш със Светлина на Бурята.

— Това би било измама — изръмжа Далинар.

— Измама ли? — каза Отеца на Бурята. — Защо, в името на Преизподнята, да е измама? Не си давал клетва.

Далинар се усмихна, като чу как частицата от Бог ругае. Зачуди се дали Отеца на Бурята е започнал да прихваща вредните му навици. Постара се да не обръща внимание на болката, стисна брадвата в ръка и се изправи на крака, залитайки. Дванайсетимата мъже от неговата войска се бореха отчаяно — и неумело — срещу неукротимите набези на врага. Бяха стигнали до самия ръб на урвата. Високите скални образувания, които ги заобикаляха отвсякъде, караха мястото да изглежда почти като скална цепнатина, макар да беше доста по-открито.

Далинар се подвоуми и едва не се срина пак на земята. Бурята да го вземе макар.

— Просто се излекувай — каза Отеца на Бурята.

— Преди дори не обръщах внимание на такива неща — отвърна Далинар и сведе поглед към липсващата си ръка. Е, може би не чак такива неща.

— Вече си стар — каза Отеца на Бурята.

— Може би — каза Далинар и най-после успя да си възвърне равновесието. Погледът му се проясни. — Но те допуснаха грешка.

— Каква по-точно?

— Обърнаха гръб на мен.

Впусна се в атака отново, размахал брадвата с една ръка. Повали двама противникови войници и си проправи път до другарите си.

— Долу! — изкрещя им. — Не можем да ги надвием тук. Спуснете се по склона до скалната тераса долу! Ще намерим някакъв начин да слезем до долината!

Скочи от урвата, стовари се на наклона и се плъзна надолу — безразсъден ход, но Бурята да го отнесе, никога нямаше да оцелеят, ако останеха горе. Задържа се на крака, докато се плъзгаше по повърхността на скалата, и се приближи до стръмната урва, която се издигаше от долината долу. Спря на тясната тераса точно в края на ръба.

Останалите мъже го последваха. Далинар пусна брадвата и хвана единия мъж, за да го спре да не падне долу и да загине. Двама, обаче, пропусна.

В крайна сметка, седмина от другарите му успяха да се задържат около него. Далинар издиша, усетил как главата му отново започва да олеква, и погледна надолу от края на терасата. От дъното на каньона ги деляха поне петнадесет метра.

Останалите войници бяха съсипани и уплашени, на ръба на пълното изтощение. Около тях се издигнаха няколко духчета на умората като прашни дири. Освирепелите мъже горе се скупчиха около ръба на склона и се втренчиха надолу с копнеж като брадвохрътки, загледани във вечерята на масата на господаря.

— Бурята да го вземе, дано! — възкликна мъжът, когото Далинар беше спасил, и се свлече на колене. — Бурята да го вземе! Мъртви са. Всички са мъртви.

И обви ръце около себе си.

Когато Далинар се огледа наоколо, успя да види само още един човек освен него, който беше успял да задържи оръжието си. Турникетът, който беше стегнал около раната, вече започваше да пропуска кръвта.

— Ще спечелим тази война — каза Далинар тихо.

Неколцина от останалите се обърнаха към него.

— Ще победим. Вече съм го виждал. Нашият отряд е последният, който все още се бие. Ние може и да паднем, но самата война ще бъде спечелена.

На върха на склона се беше появила нова фигура: създание, по-високо от останалите с поне една глава, със страховита броня-черупка в черно и червено. Очите му светеха в наситен ален цвят.

Да… Далинар си спомняше това създание. Предишния път, когато се беше появил в това видение, го бяха помислили за мъртъв и го бяха оставили горе. Това същество беше минало покрай него: бе предположил, че е чудовище от някой кошмар, извадено от подсъзнанието му, донякъде подобно на съществата, с които се беше сражавал на Пустите равнини. Сега разбираше истината. То беше Пустоносен.

Но в миналото не беше имало Вечни бури; Отеца на Бурята го беше потвърдил. Как тогава се беше появил един от онези зверове тук?

— Стройте се — нареди Далинар. — Бъдете готови!

Двама от мъжете го послушаха и се спуснаха към него. Честно казано, двама от седем бяха даже повече, отколкото беше очаквал.

Урвата се разтресе, когато нещо огромно се стовари върху скалите. А после камъните наоколо се надиплиха. Далинар примигна. Дали кръвозагубата не започваше да се отразява на зрението му? Камъните потрепнаха и се набраздиха, като че ли вълнички пробягаха по повърхността на езеро.

Нечия ръка се протегна от долу и стисна ръба на терасата, на която бяха застанали. Една фигура, облечена в бляскава Вълшебна броня — всяка от частите на които светеше видимо в кехлибарено по ръбовете, въпреки ярката дневна светлина, — се изтегли до тях. Едрият Броненосец се извисяваше даже още по-висок от останалите Броненосци, които Далинар беше виждал.

— Бягайте — нареди му той. — Отведи хората си при лечителите.

— Как? — попита Далинар. — Урвата…

Сепна се и млъкна. По стената на високата скала под тях се бяха появили издатини, достатъчно широки, за да се хване човек с ръка.

Броненосецът притисна длан към склона, който водеше нагоре към Пустоносния, и той сякаш отново се загърчи под ръката му. В скалата се появиха стъпала, сякаш беше направена от восък, който течеше и приемаше нови форми. Броненосецът протегна ръка встрани и в нея се появи огромен, светещ чук.

После се втурна срещу Пустоносния.

Далинар докосна камъните и ги усети твърди под пръстите си. Разтърси глава, после даде знак на хората си да започнат да се спускат надолу.

Последният от тях погледна към окървавеното чуканче на ръката му и попита:

— Как ще ни последваш, Малад?

— Ще се справя — отвърна Далинар. — Върви.

Мъжът заслиза надолу. Далинар усети, че му се вие свят все повече и повече. В крайна сметка се предаде и засмука малко Светлина на Бурята.

Ръката му порасна отново. Първо изчезна раната, а после плътта се удължи напред като стъблото на някое растение. Секунди по-късно, той размърда пръсти, възхитен. Беше излекувал отрязаната си ръка с такава лекота, сякаш не му липсваше крайник, а само си беше ударил палеца в крака на някоя маса. Светлината на Бурята проясни главата му и той си пое дълбоко дъх, изпълнен със свежи сили.

От върха на склона се чуваха звуци от битка, но независимо колко се опитваше, не можеше да види много — освен едно тяло, което се претърколи надолу и падна от ръба на терасата.

— Това са човеци — каза Далинар.

— Естествено.

— Никога преди не съм си давал сметка. Имало е хора, които са се били на страната на Пустоносните?

— Някои от тях, да.

— А онзи Броненосец, когото видях? Вестител ли беше?

— Не. Просто Каменен. Стихията, с който оформи скалата, е друга способност, която можеш да усвоиш — макар че ти ще си служиш с нея различно.

Какъв ярък контраст. Обикновените войници бяха така примитивни, но този Повелител на стихиите…

Далинар поклати глава и се спусна надолу, като се хващаше за издатините по скалата. Забеляза, че другарите му са се присъединили към по-многобройна група войници по-нататък в долината. Викове и щастливо ликуване отекваха от стените на каньона. Имаше бегъл спомен за този момент: войната беше спечелена. Останали бяха само разпокъсани вражески групички, които скоро щяха да бъдат обезвредени. По-голямата част от войската вече празнуваше.

— Добре — каза Далинар. — Доведи Навани и Ясна.

Смяташе да покаже видението и на младия император на Азир, но по-късно — първо искаше да се подготви.

— Някъде по-близо до мен, моля те — добави. — И нека си останат със собствените дрехи.

Двама мъже пред него замръзнаха на място. Сияйна мъгла от Светлина на Бурята скри очертанията на телата им, а когато се разнесе, на техните места стояха Ясна и Навани, облечени в хави.

Далинар изтича при тях.

— Добре дошли в моята лудост, дами.

Навани се озърна наоколо, после източи шия да огледа върховете на подобните на замъци скални образувания. Проследи с поглед групичка войници, които ги подминаха с куцукане. Един от мъжете придържаше ранения си другар и викаше за помощ от някой лечител.

— Отче на Бурята! — прошепна Навани. — Толкова истинско изглежда.

— Предупредих те — каза Далинар. — Да се надяваме, че истинското ти тяло не се държи твърде нелепо.

Макар че той вече беше свикнал с виденията и тялото му беше спряло да се движи в съответствие със случващото се в тях, това не се отнасяше за Ясна, Навани и монарсите, които щеше да доведе.

— Какво прави онази жена? — попита Ясна с любопитство.

Една млада жена тъкмо посрещаше куцукащите мъже. Сиятелна? На такава приличаше, макар че не носеше броня или оръжия. По-скоро се дължеше на излъчването й — на увереността, на начина, по който ги успокои, преди да извади нещо светещо от торбичката, закачена на колана й.

— Помня това — каза Далинар. — Едно от онези устройства, които споменах, от другото видение. Онези, които помагат с Изцелението, както те го наричат. С лекуването.

Очите на Навани се разшириха и тя засия като дете, получило цяла чиния сладки по случай Средопразник. Прегърна Далинар набързо и изтича да гледа. Приближи се колкото можа повече към групичката и махна нетърпеливо с ръка към Сиятелната да продължава.

Ясна се обърна и огледа каньона.

— Не зная в наше време да съществува място с такова описание, чичо. Прилича на земите на бурите, ако се съди по високите скали.

— Може да е някъде в Ничиите хълмове?

— Или е това, или от този момент е минало толкова много време, че скалните образувания са изчезнали напълно.

Ясна присви очи, загледана в група хора, които тъкмо приближаваха към тях, понесли вода за мъжете. Последния път, когато беше тук, Далинар се беше свлякъл в каньона тъкмо навреме, за да утоли жаждата си. „Викат те от горе“, беше му казал един от носачите на вода и беше посочил полегатия склон от страната на каньона, противоположна на онази, на която се водеше битката в началото.

— Тези дрехи — каза Ясна тихо. — Тези оръжия.

— Върнали сме се в древните времена.

— Да, чичо — каза Ясна. — Но не ми ли каза, че това видение се случва в края на Опустошенията?

— Доколкото си спомням — да.

— Значи видението със Среднощната същност е хронологически по-ранно. А въпреки това си видял в него стомана или поне желязо. Спомняш ли си ръжена?

— Няма да го забравя лесно — отвърна той и потри брадичка. — Значи тогава там е имало желязо или стомана, а хората тук още боравят с груби оръжия от мед и бронз. Сякаш още не знаят как да Превръщат желязо — или поне как да го коват както трябва, въпреки че са живели по-късно. Това наистина е необичайно.

— Това е доказателство, което потвърждава онова, което са ни казвали, но в което така и не повярвах напълно. Опустошенията са били катаклизми от такъв мащаб, че са унищожили дотогавашния напредък на науките и са оставили след себе си едно наистина съсипано човечество.

— Ордените Сияйни рицари е трябвало да спрат това — каза Далинар. — Научих го от едно от другите видения.

— Да, прочетох описанието му. Описанията на всички, всъщност — каза тя, срещна погледа му и се усмихна.

Хората винаги се изненадваха, когато Ясна демонстрираше някакви чувства, но Далинар смяташе това за несправедливо. Тя се усмихваше — просто пазеше това изражение за моментите, в които беше искрено.

— Благодаря, чичо — каза тя. — Поднесъл си на света един наистина велик дар. Би било смело да се изправиш срещу стотина противници, но да получаваш доброволно такива видения — и да ги описваш, вместо да ги криеш… Това е смелост на съвсем друго ниво.

— Беше от чист инат. Отказвах да повярвам, че съм полудял.

— В такъв случай благославям ината ти — каза Ясна и стисна устни замислено, а после продължи с по-тих глас: — Тревожа се за теб, чичо. За онова, което хората говорят.

— За ереста ми ли? — попита Далинар.

— По-малко се безпокоя за самата нея, и повече — за това как се справяш с последствията.

Докато разговаряха, Навани някак си успя да принуди Сиятелната да й позволи да погледне фабриала. Денят вече клонеше към късен следобед и стените на каньона хвърляха сянка върху долината. Но това видение беше дълго и Далинар нямаше нищо против да я изчака. Настани се на един камък.

— Не отричам Бог, Ясна — каза той. — Просто вярвам, че създанието, което наричаме Всемогъщия, никога не е било самият Бог.

— Мъдър извод, като се има предвид съдържанието на виденията ти — отвърна Ясна и седна до него.

— Сигурно се радваш, че го казвам.

— Радвам се, че има с кого да говоря, и определено се радвам, че търсиш по-дълбоки отговори. Но радвам ли се да те видя как страдаш? Радвам ли се да видя, че си бил принуден да се откажеш от нещо, което ти е толкова скъпо? — Тя поклати глава. — Нямам нищо против всеки да вярва в онова, което му се струва правилно, чичо. Това е нещо, което сякаш никой не може да разбере — аз нямам залог в тяхната вяра. Нямам нужда от компания, за да запазя увереността си.

— Как го понасяш, Ясна? — попита я Далинар. — Нещата, които хората говорят за теб? Виждам лъжите в очите им, още преди да отворят уста. Или пък ми казват напълно искрено неща, които уж съм бил казал — независимо, че отричам. Имат повече доверие на слуховете, отколкото на собствената ми дума!

Ясна зарея поглед над долината. В другия й край се събираха още хора — изнурени и с отслабнали сили, едва сега разбрали, че са победители в сражението. В далечината се издигаше широк стълб дим, но източникът му не се виждаше оттук.

— Иска ми се да знаех отговорите, чичо — отвърна Ясна тихо. — Конфликтите правят човека силен, но и коравосърдечен. Безпокоя се, че съм усвоила твърде много от второто и недостатъчно от първото. Но трябва да те предупредя за нещо.

Той срещна погледа й и вдигна вежди.

— Ще се опитат — започна Ясна — да те определят като нещо, което ти не си. Не им позволявай. Аз мога да бъда учен, жена, историк, Сияйна. Но хората продължават да се опитват да ме класифицират според онова, което ме изключва от обществото. Колкото и да е иронично, те искат да определят личността ми предимно според онова, което не съм или в което не вярвам. Аз винаги съм се противопоставяла на това — и ще продължа да се противопоставям.

Тя протегна дясната си длан и я положи на рамото му.

— Ти не си еретик, Далинар Колин. Ти си крал, Сияен и баща. Ти си мъж със сложни разбирания, който не вярва на всичко, което му се каже. Ти решаваш какво ще определи личността ти. Не преотстъпвай тази свобода на тях. Те охотно ще си присвоят правото да те определят според собствените си разбирания, ако им позволиш.

Далинар кимна бавно.

— Така или иначе — добави Ясна, като се изправи, — това сигурно не е най-подходящият момент за такъв разговор. Зная, че можем да се върнем в това видение, когато пожелаем, но броят на бурите, през които ще имаме тази възможност, е ограничен. Трябва да огледам по-добре какво се случва.

— Последния път, когато бях тук, тръгнах нататък — каза Далинар, като посочи нагоре по полегатия склон. — Искам да видя пак онова, което видях тогава.

— Отлично. По-добре да се разделим, за да можем да разгледаме повече места. Аз ще се насоча в другата посока, а после ще се срещнем да споделим наблюденията си — каза Ясна и пое надолу по склона към най-многобройната група мъже.

Далинар стана и се протегна. Умората от по-рано продължаваше да му тежи. Малко по-късно, Навани се върна, мърморейки под нос обяснения за онова, което беше видяла. Тешав седеше до тялото й в действителния свят, а Калами — до Ясна, и двете записваха всичко, което казваше. Това беше единственият начин да се водят бележки по време на тези видения.

Навани го хвана под ръка, проследи с поглед Ясна и се усмихна топло. Не, никой не би могъл да смята Ясна за безчувствена, след като стане свидетел на изпълнената със сълзи среща между майката и дъщерята.

— Как изобщо си успяла да я възпиташ? — попита Далинар.

— Главно като не допусках да се усети, че я възпитавам — отвърна Навани и го придърпа към себе си. — Онзи фабриал е чудесен, Далинар. Като Превръщател.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че нямам представа как работи! Мисля… мисля, че не сме били прави в разбиранията си за древните фабриали — каза Навани, а когато Далинар я погледна, поклати глава и добави: — Още не мога да го обясня.

— Навани… — подкани я той.

— Не — каза тя инатливо. — Трябва да представя идеите си пред учените, за да видя дали в тях изобщо има някаква логика, а после — да изготвя доклад. Няма как иначе, Далинар Колин. Така че прояви търпение.

— И без това надали ще разбера и половината неща, които ми казваш — изръмжа той.

Не я поведе веднага в посоката, накъдето беше тръгнал предишния път. Тогава беше последвал напътствията на един от хората във видението. Този път, обаче, правеше различни неща. Дали отново щеше да получи същия съвет?

Наложи се да изчака съвсем малко, преди един офицер да дотича при тях.

— Ей, ти — обърна се към него мъжът. — Малад-сон-Зент, нали така се казваш? Повишен си в сержант. Тръгвай към лагер номер три.

Посочи към върха на склона и поясни:

— Като превалиш онзи хълм, от другата страна. Бързичко!

Удостои Навани с намръщен поглед — явната им близост изглеждаше непристойна в неговите очи, — но се отдалечи с бърза крачка, без да каже нищо повече.

Далинар се усмихна.

— Какво? — попита Навани.

— Това са определени моменти, които Чест е искал да преживея. Има известна свобода за вариации, но подозирам, че основната информация, която виденията предават, си остава винаги същата.

— Искаш да видиш какво ще стане, ако се противопоставиш на хода на събитията, така ли?

Далинар поклати глава.

— Има някои неща, които трябва да чуя отново — сега, когато знам, че това видение се основава на истината, искам да задам някои други въпроси.

Запътиха се нагоре по равната скала, хванати под ръка. Далинар усети как в него се пробуждат неочаквани емоции — отчасти породени от думите на Ясна. Но бяха по-дълбоки: прилив на благодарност, облекчение и любов.

— Далинар? — обърна се към него Навани. — Добре ли си?

— Просто… мислех — каза той, като се постара да запази гласа си равен. — Кръв на бащите ми… Близо половин година измина, нали? Откакто започна всичко това? През цялото това време посещавах виденията сам. Хубаво е да мога да споделя това бреме, Навани. Да мога да ти ги покажа, и да се уверя веднъж завинаги — с абсолютна сигурност, — че онова, което виждам, не е само плод на собственото ми въображение.

Тя го придърпа пак към себе си и продължи да върви, облегнала глава на рамото му — доста по-очебийна проява на обич от онези, които позволяваха алетските порядки, но не бяха ли ги загърбили отдавна и без това? Освен това, тук нямаше кой да ги види — е, не и наистина.

Превалиха нанагорнището и прекосиха няколко места, осеяни с почернели камъни. Какво беше в състояние да накара скалите да горят така? Други участъци пък изглеждаха така, сякаш са хлътнали надолу под някаква невъобразима тежест, а трети бяха осеяни с дупки със странна форма. Навани спря до едно особено скално образувание, високо едва до коленете им — издатина сред камъните с необичайна, но симетрична форма. Приличаше на вода, замръзнала, докато тече.

Над каньона и откритите каменни равнини отекваха викове на болка. Далинар огледа хоризонта над хребета на склона и откри главното бойно поле. Цялата равнина беше осеяна с трупове. Хиляди тела, някои от които — натрупани на купчини. Други бяха избити на групи, притиснати към високите скални стени.

— Отче на Бурята? — обърна се Далинар към духчето. — Това наистина е времето, което казах на Ясна, че е, нали? Ахариетиам. Последното Опустошение.

— Така се е наричало.

— Говори така, че да те чува и Навани — помоли Далинар.

— ОТНОВО ИСКАШ НЕЩА ОТ МЕН. НЕ СИ В ПРАВОТО СИ ДА НАСТОЯВАШ ЗА ТОВА — отекна гласът над равнината, и Навани подскочи.

— Ахариетиам — повтори Далинар. — Не така се описва в песните и рисунките последната победа над Пустоносните. Те винаги оставят впечатлението за някакъв грандиозен сблъсък, с чудовищни зверове, които се бият с армията от смели войници.

— ХОРАТА ЛЪЖАТ В СВОЯТА ПОЕЗИЯ. БИ ТРЯБВАЛО ДА ГО ЗНАЕТЕ.

— Просто изглежда така… подобно на всяко друго бойно поле.

— А ОНАЗИ СКАЛА ЗАД ТЕБ?

Далинар се обърна и възкликна, когато осъзна, че онова, което беше взел за канара, всъщност представлява огромно лице, изпито като череп. Купчината камъни, които бяха подминали, се оказа едно от онези същества, които беше видял в друго видение. Каменно чудовище, което се беше появило от земните недра.

Навани пристъпи до него.

— Къде са паршите?

— Преди малко се бих срещу хора — каза Далинар.

— БИЛИ СА ПРИВЛЕЧЕНИ НА СТРАНАТА НА ВРАГА — отговори Отеца на Бурята. — ИЛИ ПОНЕ ТАКА МИСЛЯ.

— Така мислиш ли? — настоя Далинар.

— ПО ОНОВА ВРЕМЕ, ЧЕСТ ВСЕ ОЩЕ Е БИЛ ЖИВ. А АЗ ОЩЕ НЕ БЯХ ПРИЕЛ ТАЗИ СИ ФОРМА. БЯХ ПО-СКОРО БУРЯ. НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАХ ОТ ЧОВЕЦИТЕ. СМЪРТТА МУ МЕ ПРОМЕНИ. ТРУДНО Е ДА ОБЯСНЯ СПОМЕНИТЕ СИ ОТ ОНОВА ВРЕМЕ. НО АКО ИСКАТЕ ДА ВИДИТЕ ПАРШИ, ТРЯБВА ПРОСТО ДА ПОГЛЕДНЕТЕ КЪМ ОТСРЕЩНИЯ КРАЙ НА ТОВА ПОЛЕ.

Навани застана до Далинар на хребета и обходи с поглед покритата с трупове равнина пред тях.

— Кои са те?

— НЕ ГИ ЛИ РАЗПОЗНАВАШ?

— Не и от такова разстояние.

— МОЖЕ БИ ПОЛОВИНАТА ОТ ТЯХ СА ОНОВА, КОЕТО ВИЕ БИХТЕ НАРЕКЛИ „ПАРШИ“.

Далинар присви очи, но пак не успя да различи кои от фигурите са човешки, и кои — не. Поведе Навани надолу по хребета, а после — през полето. Тук се смесваха два вида тела — мъже в примитивно облекло и парши, които кървяха в оранжево. Това беше предупреждение, което трябваше да забележи по-рано, но не го беше осъзнал първия път, когато беше тук. Мислеше, че сънува кошмар за битката им на Пустите равнини.

Знаеше накъде трябва да поеме — през осеяното с трупове поле, а после към сенчестата вдлъбнатина в скалите зад една висока каменна кула. Светлината се отразяваше особено от скалите там, затова беше привлякла вниманието му. Преди смяташе, че се е отправил натам случайно, но всъщност цялото видение го беше насочвало към този момент.

Тук откриха девет Вълшебни остриета, забити в скалите. Изоставени. Навани вдигна облечената си в ръкавица дясна ръка при вида им — девет прекрасни Остриета, всяко от които същинско съкровище, изоставени просто така? Защо и как?

Далинар пристъпи сред сенките и обиколи деветте Остриета. Това беше друг образ, който не беше разбрал правилно, когато изживя видението за първи път. Това не бяха просто Вълшебни остриета.

— В името на очите на Аш — възкликна Навани и посочи. — Онзи ми е познат, Далинар. Това е онзи…

— Онзи, който уби Гавилар — довърши Далинар и застана до най-семплия Меч, дълъг и тънък. — Оръжието на Убиеца в Бяло. Бил е Меч на Честта. Всички са такива.

— Това е денят, в който Вестителите са се възнесли в Селенията на покоя! — осъзна Навани. — За да продължат битката там.

Далинар се обърна настрани — към мястото, където забеляза блещукане във въздуха. Отеца на Бурята.

— Само че… — продължи Навани. — Само че това всъщност не е бил краят. Защото врагът се е завърнал.

Тя обиколи кръга забити мечове и спря до едно празно място в него.

— Къде е десетото Острие?

— Легендите не са верни, нали? — попита Далинар Отеца на Бурята. — Не сме надвили врага окончателно, както са твърдели Вестителите. Излъгали са.

Навани вдигна рязко глава и се обърна към Далинар.

— ДЪЛГО ВРЕМЕ ГИ ОБВИНЯВАХ ЗАРАДИ ЛИПСАТА ИМ НА ЧЕСТ — отвърна Отеца. — ТРУДНО МИ БЕШЕ… ДА ПРЕВЪЗМОГНА КЛЕТВИТЕ, КОИТО НАРУШИХА. МРАЗЕХ ГИ. А СЕГА, КОЛКОТО ПО-ДОБРЕ ОПОЗНАВАМ ХОРАТА, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ЧЕСТ ВИЖДАМ В ОНЕЗИ КЛЕТИ СЪЗДАНИЯ, КОИТО ВИЕ НАРИЧАТЕ „ВЕСТИТЕЛИТЕ“.

— Кажи ми какво се е случило — настоя Далинар. — Какво всъщност се е случило?

— ГОТОВ ЛИ СИ ЗА ТАЗИ ИСТОРИЯ? НЯКОИ ЧАСТИ ОТ НЕЯ НЯМА ДА ТИ ДОПАДНАТ.

— Щом можах да приема, че Бог е мъртъв, значи ще мога да приема и падението на неговите Вестители.

Навани седна на един камък, пребледняла.

— ЗАПОЧНА СЪС СЪЩЕСТВАТА, КОИТО НАРИЧАТЕ „ПУСТОНОСНИТЕ“ — заговори Отеца на Бурята с нисък, тътнещ глас. Звучеше далечно; замислено, може би. — КАКТО ВЕЧЕ КАЗАХ, СПОМЕНИТЕ МИ ЗА ТЕЗИ СЪБИТИЯ СА НЕЯСНИ. НО ПОМНЯ, ЧЕ НЯКОГА — МНОГО ПРЕДИ ДЕНЯ, КОЙТО ВИЖДАТЕ В МОМЕНТА, — ИМАШЕ МНОГО ДУШИ НА СЪЗДАНИЯ, КОИТО БЯХА УБИТИ, ЯРОСТНИ И УЖАСЯВАЩИ. ВРАГЪТ ИМ БЕШЕ ВДЪХНАЛ ОГРОМНА СИЛА — ВРАГЪТ НА ИМЕ ЗЛО. ТОВА БЕШЕ НАЧАЛОТО НА ОПУСТОШЕНИЯТА. ЗАЩОТО ТЕЗИ СЪЗДАНИЯ ОТКАЗВАХА ДА НАПУСНАТ ТОЗИ СВЯТ, ДОРИ СЛЕД КАТО ЗАГИНЕХА.

— Същото се случва и сега — каза Далинар. — Паршите бяха преобразени от съществата във Вечната буря. Те са…

Той преглътна и започна въпроса отново:

— Те са душите на мъртвите, така ли?

— ТЕ СА ДУХЧЕТА НА ОТДАВНА МЪРТВИ ПАРШИ. ТЕ СА ТЕХНИТЕ КРАЛЕ, ТЕХНИТЕ СВЕТЛООКИ, ТЕХНИТЕ ДОБЛЕСТНИ БОЙЦИ ОТ МНОГО, МНОГО ОТДАВНА. ПРОМЯНАТА Е НЕМИЛОСТИВА КЪМ ТЯХ. НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ДУХЧЕТА СЕГА СА ПРОСТО СТИХИИ — ЖИВОТИНСКИ И НЕОСЪЗНАТИ ЧАСТИЦИ ОТ УМОВЕ, НАДАРЕНИ СЪС СИЛА ОТ ЗЛО. ДРУГИ СА ПО-… БУДНИ. НО ВСЯКО ПРЕРАЖДАНЕ НАНАСЯ ОЩЕ ЩЕТИ НА УМОВЕТЕ ИМ. ПРЕРАЖДАТ СЕ С ПОМОЩТА НА ТЕЛАТА НА ПАРШИТЕ И СЕ ПРЕВРЪЩАТ В СЛЕТИТЕ. И ДОРИ ПРЕДИ СЛЕТИТЕ ДА СЕ НАУЧАТ ДА УПРАВЛЯВАТ СТИХИИТЕ, ХОРАТА НЕ СА БИЛИ СПОСОБНИ ДА СЕ БИЯТ С ТЯХ. ЧОВЕЦИТЕ НИКОГА НЕ БИХА МОГЛИ ДА ПОБЕДЯТ СЪЗДАНИЯ, КОИТО СЕ ПРЕРАЖДАТ СЛЕД ВСЯКА СВОЯ СМЪРТ. И ТАКА СЕ Е СТИГНАЛО ДО КЛЕТВЕНОТО СЪГЛАШЕНИЕ.

— Десетима души — каза Далинар. — Петима мъже и пет жени.

Погледна към мечовете и попита:

— Те ли са сложили край на това?

— ПРЕДАЛИ СА СЕ. ТАКА, КАКТО ЗЛО Е БИЛО ПЛЕНЕНО ОТ СИЛИТЕ НА ЧЕСТ И КУЛТИВАЦИЯ, ВАШИТЕ ВЕСТИТЕЛИ ПЛЕНИЛИ ДУХЧЕТАТА НА МЪРТВИТЕ В МЯСТОТО, КОЕТО НАРИЧАТЕ ПРЕИЗПОДНЯТА. ВЕСТИТЕЛИТЕ ОТИШЛИ ПРИ ЧЕСТ И ТОЙ ИМ ДАЛ ТОВА ПРАВО, ТАЗИ КЛЕТВА. ТЕ СМЯТАЛИ, ЧЕ ТОВА ЩЕ СЛОЖИ КРАЙ НА ВОЙНАТА ЗАВИНАГИ. НО ГРЕШАЛИ. ЧЕСТ ГРЕШАЛ.

— Той самият е бил като духче — каза Далинар. — Казвал си ми го. Зло също е бил такъв.

— ЧЕСТ ОСТАВИЛ МОЩТА ДА ГО НАПРАВИ СЛЯП ЗА ИСТИНАТА — ДУХЧЕТАТА И БОЖЕСТВАТА НЕ МОГАТ ДА НАРУШАВАТ КЛЕТВИТЕ СИ, НО ЧОВЕЦИТЕ МОГАТ И ГО ПРАВЯТ. ДЕСЕТИМАТА ВЕСТИТЕЛИ БИЛИ ПЛЕНЕНИ В ПРЕИЗПОДНЯТА И ЗАТВОРИЛИ ПУСТОНОСНИТЕ ТАМ. НО АКО НЯКОЙ ОТ ДЕСЕТИМАТА СКЛОНЯЛ ДА НАРУШИ КЛЕТВАТА СИ И ДА ДОПУСНЕ НЯКОЙ ПУСТОНОСЕН ДА ИЗЛЕЗЕ, ЩЯЛ ДА ОСВОБОДИ И ОСТАНАЛИТЕ. ВСИЧКИ ТЕ ЩЕЛИ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ.

— И така е започнало Опустошението — каза Далинар.

— ТАКА Е ЗАПОЧНАЛО ОПУСТОШЕНИЕТО — съгласи се Отеца на Бурята.

Клетва, която може да бъде нарушена; съглашение, което може да бъде загърбено. Далинар разбираше какво се е случило. Толкова очевидно му изглеждаше.

— Подложили са ги на мъчения, нали?

— УЖАСЯВАЩИ. ДА. ОТ СТРАНА НА ДУХОВЕТЕ, КОИТО ПЛЕНИЛИ. МОЖЕЛИ ДА СПОДЕЛЯТ БОЛКАТА ЗАРАДИ ВРЪЗКАТА ПОМЕЖДУ СИ — НО В КРАЙНА СМЕТКА, НЯКОЙ ВИНАГИ ПОДДАВАЛ. СЛЕД КАТО ВСИЧКИ СЕ ПРЕЧУПИЛИ, ДЕСЕТИМАТА ВЕСТИТЕЛИ СЕ ЗАВЪРНАЛИ В РОШАР. СРАЖАВАЛИ СЕ. ПРЕДВОЖДАЛИ ЧОВЕЦИТЕ. КЛЕТВЕНОТО ИМ СЪГЛАШЕНИЕ ПОПРЕЧИЛО НА СЪЕДИНЕНИТЕ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ ВЕДНАГА, НО СЛЕД ВСЯКО ОПУСТОШЕНИЕ, ВЕСТИТЕЛИТЕ СЕ ВРЪЩАЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА, ЗА ДА ЗАТВОРЯТ ВРАГА ОТНОВО. ЗА ДА СЕ КРИЯТ, ДА СЕ БИЯТ И В КРАЯ НА КРАИЩАТА ДА УСТОЯТ ЗАЕДНО. КРЪГОВРАТЪТ СЕ ПОВТАРЯЛ. В НАЧАЛОТО, ПЕРИОДИТЕ НА ПОКОЙ МЕЖДУ ОПУСТОШЕНИЯТА БИЛИ ДЪЛГИ. ЦЕЛИ ВЕКОВЕ. НАКРАЯ, ОБАЧЕ, ОПУСТОШЕНИЯТА СЕ СЛУЧВАЛИ НА ПО-МАЛКО ОТ ДЕСЕТ ГОДИНИ. МЕЖДУ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ИМАЛО ПО-МАЛКО ОТ ГОДИНА. ДУШИТЕ НА ВЕСТИТЕЛИТЕ БИЛИ ИЗТОЩЕНИ. ПРЕЧУПВАЛИ СЕ ПОЧТИ ВЕДНАГА, СЛЕД КАТО ГИ ХВАНЕЛИ И ЗАПОЧНЕЛИ ДА ГИ ИЗМЪЧВАТ В ПРЕИЗПОДНЯТА.

— Което обяснява защо положението изглежда толкова зле сега — прошепна Навани от мястото, където беше седнала. — Човешкото общество понасяло Опустошение след Опустошение през кратки интервали. Културата, технологиите… всичко се губело отново и отново.

Далинар коленичи и я потърка по рамото.

— Не е толкова лошо, колкото се опасявах — продължи тя. — Вестителите наистина са били благочестиви. Произходът им може и да не е бил божествен, но мисля, че това ме кара да ги харесвам дори повече — съзнанието, че някога са били обикновени мъже и жени.

— БИЛИ СА СЪСИПАНИ ХОРА — каза Отеца. — НО МОГА ДА СЕ ОПИТАМ ДА ИМ ПРОСТЯ ЗА ПОРУГАНИТЕ КЛЕТВИ. СЕГА ГИ… РАЗБИРАМ ТАКА, КАКТО НЕ ГИ РАЗБИРАХ ПРЕДИ.

Звучеше изненадан.

— Пустоносните, които са сторили това — каза Навани. — Те са онези, които се завръщат сега. Отново.

— СЛЕТИТЕ — ДРЕВНИТЕ ДУШИ НА МЪРТВИТЕ, — ТЕ ВИ НЕНАВИЖДАТ. ТЕ НЕ СА РАЗУМНИ. ПРОПИЛИ СА СЕ СЪС СЪЩНОСТТА МУ — С ЧИСТО ЗЛО. БИХА УНИЩОЖИЛИ СВЕТА, ЗА ДА УНИЩОЖАТ ЧОВЕЧЕСТВОТО. И ДА, ЗАВЪРНАЛИ СА СЕ.

— Ахариетиам всъщност не е бил краят — каза Далинар. — Бил е просто поредното Опустошение. Само че нещо се е променило за Вестителите. Оставили са мечовете си?

— СЛЕД ВСЯКО ОПУСТОШЕНИЕ, ВЕСТИТЕЛИТЕ СЕ ВРЪЩАЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА — отговори Отеца. — АКО ЗАГИНЕЛИ ПО ВРЕМЕ НА СРАЖЕНИЕ, СЕ ОЗОВАВАЛИ ТАМ. А ОНЕЗИ, КОИТО ОЦЕЛЯВАЛИ, СЕ ВРЪЩАЛИ ТАМ ПРОТИВ ВОЛЯТА СИ В КРАЯ НА БИТКАТА. БИЛИ ПРЕДУПРЕДЕНИ, ЧЕ АКО СЕ ЗАБАВЯТ, МОЖЕ ДА ПРЕДИЗВИКАТ НЕЩО УЖАСНО. ОСВЕН ТОВА ТРЯБВАЛО ДА СА ЗАЕДНО В ПРЕИЗПОДНЯТА, ЗА ДА СПОДЕЛЯТ БРЕМЕТО НА ИЗТЕЗАНИЯТА, АКО НЯКОЙ БИЛ ЗАЛОВЕН. НО ТОЗИ ПЪТ СЕ СЛУЧИЛО НЕЩО НЕОБИЧАЙНО. ДАЛИ ЧРЕЗ БЯГСТВО ИЛИ ЧРЕЗ КЪСМЕТ, ТЕ УСПЕЛИ ДА ИЗБЕГНАТ СМЪРТТА. БИТКАТА НЕ ВЗЕЛА ЖЕРТВИ ОТ ТЯХ — С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ЕДНА.

Далинар погледна към празното място в кръга от мечове.

— ДЕВЕТИМАТА ОСЪЗНАЛИ, ЧЕ ЕДИН ОТ ТЯХ НИКОГА НЕ СЕ БИЛ ПРЕЧУПВАЛ. НА ВСЕКИГО ОТ ОСТАНАЛИТЕ МУ СЕ БИЛО СЛУЧВАЛО ДА СЕ ПРЕДАДЕ В ЕДИН ИЛИ ДРУГ МОМЕНТ — ДА ДАДЕ НАЧАЛО НА ОПУСТОШЕНИЕТО, ЗА ДА СЕ ИЗБАВИ ОТ БОЛКАТА. СМЕТНАЛИ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СЕ ВРЪЩАТ ВСИЧКИ. И ТАКА, ТЕ РЕШИЛИ ДА ОСТАНАТ ТУК — РИСКУВАЛИ ВЕЧНО ОПУСТОШЕНИЕ, НО СЕ НАДЯВАЛИ, ЧЕ ОНЗИ, КОГОТО ИЗОСТАВИЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА, ЩЕ Е ДОСТАТЪЧЕН ДА УСТОИ НА ВСИЧКО. ТОЙ БИЛ ОНЗИ, КОЙТО ИЗОБЩО НЕ ТРЯБВАЛО ДА СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ ТЯХ ОТ САМОТО НАЧАЛО — ОНЗИ, КОЙТО НЕ БИЛ НИТО КРАЛ, НИТО УЧЕН ИЛИ ГЕНЕРАЛ.

— Таленелат — каза Далинар.

— НОСИТЕЛЯТ НА АГОНИИТЕ. ОНЗИ, КОГОТО ЗАГЪРБИЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА. ИЗОСТАВЕН ОТ ОСТАНАЛИТЕ ДА ПОНАСЯ МЪЧЕНИЯТА САМ.

— О, Всемогъщи — прошепна Навани. — Колко време е минало оттогава? Хиляда години, нали?

— ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА ХИЛЯДИ ГОДИНИ — отвърна Отеца. — ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА ХИЛЯДОЛЕТИЯ НА НЕПРЕСТАННИ МЪЧЕНИЯ.

Над тясното кътче сред скалите, украсено със сребристи Мечове и издължени сенки, се възцари тишина. Внезапно почувствал се слаб, Далинар седна на земята до камъка, където беше Навани. Втренчи се в Остриетата и усети прилив на първична омраза към Вестителите.

Това беше наивно. Както и Навани беше казала, те все пак бяха герои. Бяха закриляли човечеството от нападенията в продължение на дълги години, като за целта бяха заплатили с разума си. И все пак ги мразеше. Заради онзи, когото бяха изоставили.

Мъжът…

Далинар скочи на крака.

— Той е! — извика. — Безумецът. Той наистина е Вестител!

— НАЙ-НАКРАЯ СЕ ПРЕДАЛ И ТОЙ — каза Отеца на Бурята. — ПРИСЪЕДИНИЛ СЕ Е КЪМ ДЕВЕТИМАТА, КОИТО СА ОЩЕ ЖИВИ. ПРЕЗ ВСИЧКИ ТЕЗИ ХИЛЯДОЛЕТИЯ, НИКОЙ ОТ ТЯХ НЕ Е ЗАГИВАЛ И НЕ СЕ Е ВРЪЩАЛ В ПРЕИЗПОДНЯТА, НО ТОВА ВЕЧЕ НЯМА ТАКОВА ЗНАЧЕНИЕ, КАКТО НЯКОГА. КЛЕТВЕНОТО СЪГЛАШЕНИЕ Е ОТСЛАБЕНО ПОЧТИ ДО ПЪЛНО УНИЩОЖЕНИЕ, А ЗЛО Е СЪЗДАЛ СВОЯ СОБСТВЕНА БУРЯ. СЛЕТИТЕ НЕ СЕ ВРЪЩАТ В ПРЕИЗПОДНЯТА, КОГАТО БЪДАТ УБИТИ. ПРЕРАЖДАТ СЕ В СЛЕДВАЩАТА ВЕЧНА БУРЯ.

Проклятие. Как можеха да надвият такова нещо? Далинар погледна пак към празното място сред мечовете.

— Онзи безумец, Вестителят — той дойде в Колинар с Вълшебен меч. Не трябва ли той да е бил неговият Меч на Честта?

— ДА. НО ОНЗИ, КОЙТО ВИ ГО Е ПРЕДАЛ, НЕ Е ТОЙ. НЕ ЗНАМ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО.

— Трябва да говоря с него. Той… той беше в манастира, когато тръгнахме на бой. Нали?

Далинар трябваше да разпита ардентите, за да провери кой е накарал лудите да напуснат мястото.

— Това ли е причинило бунта на Сияйните? — попита Навани. — Тези тайни ли са причинили Измяната?

— НЕ. ТОВА Е ЕДНА ПО-ДЪЛБОКА ТАЙНА, КОЯТО НЯМА ДА РАЗКРИЯ.

— Защо? — настоя Далинар.

— ЗАЩОТО АКО Я УЗНАЕШ, ЩЕ ЗАГЪРБИШ КЛЕТВИТЕ СИ ТАКА, КАКТО НАПРАВИХА ДРЕВНИТЕ СИЯЙНИ.

— Не бих го направил.

— НЕ БИ ЛИ? — повиши глас Отеца на Бурята. — БИ ЛИ СЕ ЗАКЛЕЛ В ТОВА? БИ ЛИ СЕ ЗАКЛЕЛ В НЕЩО НЕИЗВЕСТНО? ТЕЗИ ВЕСТИТЕЛИ СЕ ЗАКЛЕЛИ, ЧЕ ЩЕ СПРАТ ПУСТОНОСНИТЕ, А КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С ТЯХ? НЯМА НИТО ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО ДА НЕ Е НАРУШАВАЛ ДАДЕНА КЛЕТВА, ДАЛИНАР КОЛИН. ТВОИТЕ НОВИ СИЯЙНИ ДЪРЖАТ В РЪЦЕ ДУШИТЕ И ЖИВОТИТЕ НА МОИТЕ ДЕЦА. НЕ. НЯМА ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА НАПРАВИШ ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИХА ПРЕДЦИТЕ ТИ. ЗНАЕШ НАЙ-ВАЖНОТО. ОСТАНАЛОТО НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.

Далинар си пое дъх дълбоко, но сдържа гнева си. В известен смисъл, Отеца на Бурята беше прав. Нямаше как да знае как ще повлияе тази тайна на него или на Сияйните му рицари.

И все пак би предпочел да знае. Чувстваше се така, сякаш по петите го следва палач, който се готви да отнеме живота му всеки момент.

Въздъхна, когато Навани се изправи, отиде до него и го хвана за ръката.

— Ще трябва да се опитам да скицирам всеки от Мечовете на Честта по памет — или да накарам Шалан да го направи, така би било по-добре. Може би рисунките ще ни помогнат да открием останалите.

Пред тясната ниша падна сянка, и миг по-късно при тях влезе един млад мъж. Кожата му беше бледа и имаше широки, странни очи като на шин и леко къдрава кестенява коса. Далинар би могъл да го сбърка с всеки шин, когото беше срещал през собствената си епоха — независимо, че бяха изминали хиляди години, те продължаваха да се отличават като отделна раса.

Мъжът падна на колене пред чудото, което завари — изоставените Мечове на Честта. Но миг по-късно погледна Далинар и заговори с гласа на Всемогъщия.

— Обедини ги.

— Нямаше ли с какво да помогнеш на Вестителите? — попита Далинар. — Нямаше ли нищо, което Бог да е могъл да стори, за да предотврати това?

Всемогъщия, разбира се, не можеше да му отговори. Беше загинал по време на сражението с онова, срещу което се бяха изправили сега — стихията, наричана Зло. Можеше да се каже, че е жертвал живота си в името на същата кауза като Вестителите.

Видението избледня и изчезна.