Брандън Сандърсън
Заклеващия (107)

86
За да могат други да устоят

„Моето духче твърди, че този запис ще ми е от полза, така че започвам. Всички ми говорят как скоро ще се закълна в Четвъртия Идеал и като го направя, ще спечеля бронята си. Просто не мисля, че мога. Не се ли очаква да искам да помагам на хората?“

Из чекмедже 10–20, сапфир

Далинар Колин стоеше мирно, с ръце зад гърба си, едната китка хванала другата. Можеше да види на толкова далеч от балкона си в Уритиру — но това бяха безкрайни километри нищо. Облаци и камънаци. Толкова много и толкова малко, едновременно.

— Далинар — пристъпи към него Навани и положи ръце на раменете му. — Моля те. Поне влез вътре.

Те мислеха, че е болен. Мислеха, че свличането му върху платформата на Клетвената порта е било причинено от проблеми със сърцето или от умора. Хирурзите бяха препоръчали почивка. Но ако спреше да стои прав, ако позволеше на това да го накара да се преклони, се тревожеше, че спомените ще го смажат.

Спомените за онова, което бе сторил на Дълбините.

Плачещите детски гласове, които молеха за милост.

Той потисна емоциите си.

— Някакви новини? — попита, засрамен от треперенето на гласа си.

— Никакви — отвърна Навани. — Далинар…

От Колинар по далекосъобщител, който някак все още работеше, бе достигнала вест. Нападение над двореца, опит за достигане на Клетвената порта.

Отвън събраните армии на Колин, Аладар и Роион блокираха една от платформите на Клетвената порта в Уритиру и чакаха да бъдат отведени в Колинар, за да се присъединят към боя. Но нищо не се случваше. Времето минаваше. Бяха изминали четири часа от първото съобщение.

Далинар затвори уста и пак се загледа напред към пустошта. Нащрек, като войник. Така щеше да чака. Макар никога наистина да не беше бил войник. Бе командвал мъже, бе издавал заповеди новобранци да се строят, бе инспектирал редици. Но той самият… бе пропуснал всичко това. Беше воювал като кръвожадна буря, а не с внимателно построени формации.

Навани въздъхна, потупа го по ръката, след което се върна в покоите им, за да седне с Таравангян и малка група писари и Върховни принцове. И да чака вест от Колинар.

Далинар стоеше на вятъра и му се искаше да може да изпразни ума си, да се пречисти от спомените. Да се върне във времето, когато можеше да се преструва, че е добър човек. Проблемът беше, че се бе поддал на фантазията, която всички разправяха за него. Те казваха, че Тоягата е ужас на бойното поле, но все пак е честен. Далинар Колин ще се бие с теб честно, така казваха.

Плачовете на Иви и сълзите на убитите деца говореха истината. О… о, Всемогъщи в небесата. Как можеше да живее с тази болка? Толкова прясна, толкова възобновена? Но защо да се моли? Нямаше Всемогъщ, който да гледа. Ако имаше — и ако той притежаваше капчица чувство за справедливост — Чест отдавна щеше да е прочистил света от измамата, която беше Далинар Колин.

— А аз имах нахалството да осъждам Амарам, задето е убил взвод мъже, за да получи Вълшебен меч. — Далинар бе изгорил цял град за по-малко. Хиляди и хиляди хора.

— Защо установи връзка с мен? — прошепна той на Отеца на бурята. — Не трябваше ли да избереш справедлив човек?

— Справедлив? Справедливостта е това, което ти стовари върху всички онези хора.

— Това не беше справедливост. Това беше клане.

Отеца на бурята изтътна:

— Аз самият съм горил и рушил градове. Мога да видя… да, сега виждам разлика. Сега виждам болка. Преди връзката не я виждах.

Дали Далинар щеше да изгуби връзката си сега, в замяна на това, че бе отворил очите на Отеца за човешкия морал? Защо наистина се бяха завърнали тези проклети спомени? Не можеше ли да продължи още малко без тях? Достатъчно дълго, че да обедини коалицията, да подготви защитата на човечеството?

Това беше пътят на страхливеца. Да се моли да бъде в неведение. Пътят на страхливеца, по който очевидно бе поел — макар все още да не можеше да си спомни посещението си при Нощната Пазителка, знаеше какво бе поискал. Облекчение от това ужасно бреме. Способността да лъже, да се преструва, че не е сторил подобни ужасяващи неща.

Той се извърна и влезе обратно в покоите си. Не знаеше как щеше да се изправи срещу това — как щеше да понесе това бреме, — но днес трябваше да се съсредоточи върху избавлението на Колинар. За съжаление, не можеше да прави бойни планове, докато не разбереше повече за ситуацията в града.

Влезе в общата стая, където бяха събрани основните хора от неговото правителство. Навани и останалите седяха на дивани около далекосъобщителя и чакаха. Бяха разстлали бойни карти на Колинар, обсъждаха стратегии, но… бяха изминали часове без новини.

Толкова обезсърчаващо беше просто да седи тук в неведение. И оставяше на Далинар твърде много време да мисли. Да си спомня.

Вместо да седне при останалите, Таравангян бе заел обичайното си място: на пейката до топлещия фабриал в ъгъла. С болящи крака и схванат гръб, Далинар отиде до него и най-сетне си позволи да седне, като тихо изстена, докато се настаняваше до Таравангян.

Пред тях грееше ярък, червен рубин и излъчваше топлина, замествайки огъня с нещо по-безопасно, но много по-безжизнено.

— Съжалявам, Далинар — проговори най-сетне Таравангян. — Сигурен съм, че скоро ще пристигнат вести.

Далинар кимна.

— Благодаря ти за това, което стори, когато дойдоха азишите за обиколка на кулата.

Азишите бяха пристигнали вчера за първоначална обиколка, но Далинар се възстановяваше от внезапното връщане на спомените си. Е… истината беше, че все още се възстановяваше. Той ги приветства и след това се оттегли, защото Таравангян бе предложил да води обиколката. Навани каза, че азишките сановници останали очаровани от възрастния крал и скоро планирали да се върнат за по-задълбочена среща, на която да обсъдят възможността за коалиция.

Далинар се наведе напред, загледан в греещия фабриал. Зад гърба му Аладар и генерал Кал разговаряха — вероятно за стотен път — как да възстановят стените на Колинар, ако се окажат разрушени по времето, когато Клетвената порта започнеше да работи.

— Някога стигал ли си до внезапното осъзнаване — започна Далинар тихо, — че не си човекът, за когото всички те мислят?

— Да — прошепна Таравангян. — По-плашещи обаче са другите моменти: когато осъзная, че не съм човекът, за когото аз съм се мислил.

Светлина на Бурята се изви в рубина. Кипяща. Уловена. Затворена.

— Говорихме веднъж — продължи Далинар — за водач, принуден или да обеси невинен човек, или да освободи трима убийци.

— Спомням си.

— Как живее човек, след като вземе подобно решение? Особено ако след време разбереш, че си направил грешния избор?

— Това е то саможертвата, нали? — тихо отвърна Таравангян. — Някой трябва да носи отговорността. Някой трябва да бъде повлечен от нея, съсипан от нея. Някой трябва да опетни душата си, за да могат други да живеят.

— Но ти си добър крал, Таравангян. Не си спечелил трона си с убийства.

— Има ли значение? Един несправедливо вкаран в затвора човек? Едно убийство в тъмна уличка, което подходяща полицейска сила е можела да спре? Бремето от кръвта на онеправданите трябва да почива някъде. Аз правя саможертвата. Ние, Далинар Колин, правим саможертвите. Обществото ни предлага да се влачим през мръсна вода, така че други да могат да бъдат чисти. — Той затвори очи. — Някой трябва да падне, за да могат други да устоят.

Думите бяха подобни на онези, които Далинар бе изричал, и мислил, в продължение на години. И все пак версията на Таравангян бе някак изкривена, липсваше й надежда или живот.

Далинар се наведе напред, скован, чувстваше се стар. Двамата не проговориха дълго време, докато останалите не започнаха да се суетят. Далинар се изправи, разтревожен.

Далекосъобщителят пишеше. Навани ахна и допря скритата си ръка до устните. Тешав пребледня, а Мей Аладар седна обратно на мястото си с болнав вид.

Далекосъобщителят рязко прекъсна, по средата на изречението.

— Какво? — настоя да знае Далинар. — Какво пише?

Навани го погледна, след което извърна очи. Далинар се спогледа с генерал Кал, след това с Аладар.

Ужас се спусна върху него като наметало. „Кръв на предците ми.“

— Какво пише? — замоли.

— С… столицата е паднала, Далинар — прошепна Навани. — Ардентът докладва, че войски на Пустоносните са превзели двореца. Той… прекъсна само след няколко изречения. Изглежда са го открили и…

Тя затвори очи и стисна клепачи.

— Екипът, който изпратихте — продължи Тешав, — очевидно се е провалил, Сиятелни господарю. — Тя преглътна. — Останките от Стенната стража са били пленени и затворени. Градът е паднал. Няма вести за краля, принц Адолин или Сияйните. Господарю… съобщението прекъсва тук.

Далинар се отпусна обратно в стола си.

— Всемогъщи в небесата — прошепна Таравангян, а сивите му очи отразяваха сиянието на греещия фабриал. — Толкова, толкова съжалявам, Далинар.