Брандън Сандърсън
Заклеващия (141)

110
Милион звезди

„Среднощната майка е създавала чудовища от сенки и масло, тъмна имитация на създания, които е виждала или поглъщала. Описанието им не пасва на никое духче, което мога да открия в съвременната литература.“

Из Митика на Хеси, страница 252

Капитан Нотум даде команда и двамата моряци откачиха част от корпуса, като разкриха разбиващите се вълни от сфери отвъд.

Шалан сложи свободната си ръка върху рамката на отворената към трюма врата и се наведе над разбиващите се дълбини. Адолин се опита да я дръпне назад, но тя остана на мястото си.

Бе избрала да е с дрехите на Воал днес, отчасти заради джобовете. Тя носеше три по-големи скъпоценни камъка; Каладин носеше още четири. Броамите им бяха изчерпали Светлината на Бурята си. Дори тези по-големи, немонтирани камъни скоро щяха да я изчерпят. Надяваха се, че ще издържат достатъчно, за да стигнат до град Тайлен и Клетвената порта.

Отвъд вълните — толкова близо, че моряците се страхуваха от скрити скали под сферите — тъмен пейзаж проряза хоризонта. Обратното на Протока на дълговеждите, място, където дърветата растяха високи и образуваха джунгла от стъклени растения.

Един моряк изтрополи надолу по стъпалата към трюма и излая нещо на капитан Нотум.

— Враговете ви вече са близо — преведе капитанът.

„Пътят на Чест“ бе направил героично усилие през последните няколко часа, докарвайки мандрите до изтощение — и това изобщо не беше достатъчно. Слетите се движеха по-бавно, отколкото можеше да го прави Каладин, но все пак бяха много по-бързи от кораба.

Шалан погледа към капитана; брадясалото му лице, което сияеше с мека, призрачна светлина, не издаваше нищо от онова, което сигурно бе ужасен конфликт за него. Да предаде пленниците на врага и може би да спаси екипажа си? Или да ги освободи и да се надява, че Древната дъщеря ще успее да избяга?

Една врата в задната част на трюма се отвори и Каладин изведе Сил от килията й. Капитанът едва сега бе дал разрешение да я освободят, сякаш му се искаше да забави решението до последния възможен момент. Цветът на Сил изглеждаше избледнял и тя нестабилно се държеше за ръката на Каладин. Щеше ли да успее да стигне до брега с тях?

„Тя е духче. На нея не й трябва въздух. Ще се оправи.“ Да се надяваме.

— Е, тръгвайте тогава — каза капитанът. — И бъдете бързи. Не мога да обещая, че екипажът ми, когато бъде заловен, ще може да опази тази тайна дълго. — Очевидно да убиеш духче беше доста трудно, но пък да ги нараниш — твърде лесно.

Друг моряк пусна духчето на меча на Адолин от нейната килия. Тя не изглеждаше толкова засегната като Сил — изглежда за нея навсякъде беше едно и също.

Каладин поведе Сил напред.

— Древна дъще — промърмори капитанът и сведе глава.

— Няма ли да ме погледнеш в очите, Нотум? — попита го Сил. — Предполагам, че да ме заключиш тук не е много по-различно от всички онези дни, които прекара да търчиш по прищевките на Татко у дома.

Той не отговори и се извърна.

Когато Сил и мъртвооката се присъединиха към тях, вече им оставаше само още един човек. Лазур стоеше нехайно до стъпалата, с бронята и мантията си и скръстени ръце.

— Сигурна ли си, че няма да размислиш? — попита Шалан.

Жената поклати глава.

— Лазур — обади се Каладин. — Бях твърде суров одеве. Това не означава, че…

— Не е там въпросът — отвърна тя. — Аз просто следвам различна нишка, а и оставих мъжете си да се бият с онези чудовища в Колинар. Не ми се струва правилно отново да сторя същото. — Лазур се усмихна. — Не се бой за мен, Благословени от Бурята. Ще имате много по-добри шансове, ако остана тук — както и тези моряци. И когато срещнете майстора на меча, който ви е научил на онази сутрешна ката, момчета, предупредете го, че го търся.

— Захел? — учуди се Адолин. — Ти познаваш Захел?

— Стари приятели сме — отвърна тя. — Нотум, моряците ти отрязаха ли онези бали от плат във формите, които поисках?

— Да — кимна капитанът. — Но не разбирам…

— Скоро ще разбереш. — Тя мързеливо отдаде чест на Каладин. Той отвърна по същия начин, но по-бързо. След това жената им кимна и тръгна към главната палуба.

Корабът преминаваше през голяма вълна от мъниста, част от които нахлуваха през отворените врати на трюма. Моряци с метли започнаха да ги избутват обратно през отвора.

— Тръгвате ли? — обърна се към Шалан капитанът. — Всеки момент, с който отлагате, увеличава опасността за нас. — Той все още отказваше да погледне Сил.

„Така е“, помисли си Шалан. Е, някой трябваше да започне веселбата. Тя хвана Адолин с една ръка и Шарка с другата. Каладин подаде ръка на Шарка и Сил, а Адолин хвана своето духче. Те застанаха при отвора в трюма, загледани в стъклените зърна отдолу. Бушуващи, улавящи светлината на далечно слънце, блестящи като милион звезди…

— Добре — каза тя. — Скачайте!

Шалан се хвърли от кораба, последвана от останалите. Заби се в сферите, които я погълнаха. Изглежда се плъзгаха твърде лесно сред тях — както преди, когато бе паднала в този океан и бе изпитала чувството, че нещо я дърпа надолу.

Тя потъна в мънистата, които се търкаляха по кожата й, отрупваха сетивата й с мисли за дървета и камъни. Шалан се бореше с усещанията, опитваше се да не се мята твърде много. Държеше се за Адолин, но ръката на Шарка бе издърпана от хватката й.

„Не мога да направя това! Не мога да ги оставя да ме превземат. Не мога…“

Стигнаха дъното, което беше плитко тук, до брега. След това Шалан най-сетне вдъхна Светлина на Бурята. От цял един безценен скъпоценен камък. Тя я подкрепи, успокои я. Шалан затърси в джоба си за сферата, която бе извадила от кофата по-рано.

Когато я захрани със Светлина на Бурята, другите сфери наоколо затрепериха, след което се отдръпнаха назад, като образуваха стени и таван на малка стая. Светлината на Бурята, която се извиваше от кожата й, осветяваше пространството с бледо сияние. Адолин пусна ръката й и падна на колене, задъхан и кашлящ. Мъртвооката му стоеше до него, както винаги.

— В името на Преизподнята — изхриптя той. — Да се давиш без вода. Не би трябвало да е толкова трудно, нали? Всичко, което трябваше да направим, бе да сдържаме дъха си…

Шалан пристъпи в единия край на стаята, заслушана. Да… беше почти сякаш можеше да чуе как сферите й шепнат под тропането. Тя заби ръка през стената и пръстите й усетиха плат. Хвана го и момент по-късно Каладин сграбчи ръката й и се издърпа в стаята, направена от мъниста, олюля се и падна на колене.

Не сияеше.

— Ти не използва ли скъпоценен камък? — попита Шалан.

— За малко да ми се наложи — отвърна той. Няколко пъти пое дълбоко дъх, след което се изправи. — Но трябва да ги пазим. — Огледа се. — Сил?

Врява от другата страна на стаята обяви нечие приближаване. Който и да беше, не можеше да влезе, докато Шалан не отидеше и не разбиеше повърхността на мънистената стена с ръката си. Шарка влезе и заразглежда стаята с щастливо бръмчене.

— Ммм. Хубава шарка, Шалан.

— Сил — повтори Каладин. — Скочихме хванати ръка за ръка, но тя ме пусна. Къде…

— Ще се оправи — успокои го Шалан.

— Ммм — съгласи се Шарка. — Духчетата нямат нужда от въздух.

Каладин си пое дълбоко дъх, после кимна. Въпреки това започна да обикаля, така че Шалан се настани на пода, за да чака, с раница в скута. Всеки носеше резервни дрехи, имаха и три контейнера с вода и малко от храната, която бе купил Адолин. Надяваха се, че ще бъде достатъчно, за да стигнат град Тайлен.

След това тя трябваше да накара Клетвената порта да заработи.

Чакаха колкото дълго посмяха, с надеждата Слетите да са ги подминали, преследвайки кораба. Най-сетне Шалан се изправи и посочи.

— Насам.

— Сигурна ли си? — попита Каладин.

— Да. Дори наклонът е съгласен. — Тя ритна обсидиановия под, който се беше наклонил леко.

— Добре — каза Адолин. — Хванете се за ръце.

Те го направиха и — с трепкащо сърце — Шалан вдъхна обратно Светлината на Бурята от черупката си на стая. Мънистата се сринаха и я обгърнаха.

Тръгнаха по склона, срещу прилива от сфери. Беше по-трудно, отколкото си бе представяла; течението на носещите се зърна изглеждаше решено да ги спре. Все пак тя имаше Светлина на Бурята, която да я поддържа. Скоро стигнаха място, където земята беше твърде стръмна, за да се върви лесно. Шалан пусна ръцете на мъжете и се запрепъва по склона.

Момент след като главата й проби повърхността, Сил се появи на брега, пресегна се надолу и помогна на Шалан за последните няколко метра. Мъниста се изтъркаляха от дрехите й и затракаха по земята, докато другите се измъкваха на брега.

— Видях враговете да прелитат оттук — съобщи Сил. — Криех се сред дърветата.

По нейна подкана, те влязоха в гората от стъклени растения, преди да се настанят, за да се възстановят от бягството си. Шалан моментално усети, че я сърби да грабне скицника си. Тези дървета! Стволовете им бяха прозрачни; листата изглеждаха като от духано стъкло в различни цветове. От един клон висеше мъх, подобен на стопено зелено стъкло, нишки се проточваха надолу в копринени линии. Когато Шалан ги докосна, се отчупиха.

Над главите им облаците се развълнуваха в седефеното сияние, което отбелязваше нова буря в истинския свят. Шалан едва можеше да ги види през навеса от клони, но ефектът върху Шарка и Сил беше незабавен. Те застанаха изправени и бледият цвят на Сил се възстанови до здраво синьо и бяло. Главата на Шарка се мърдаше по-бързо, минаваше през десетки различни цикли за минути.

От кожата на Шалан още струеше Светлина на Бурята. Бе поела доста голямо количество, но не бе загубила твърде много. Върна я обратно в скъпоценния камък, процес, който не разбираше съвсем, но в същото време й се струваше естествен.

Наблизо Сил погледна на югозапад със замислено, отнесено изражение.

— Сил? — обади се Шалан.

— И там има буря… — прошепна духчето, след което се отърси и изглеждаше засрамено.

Каладин извади два скъпоценни камъка.

— Добре — каза той, — да полетим.

Бяха решили да използват запасите в два скъпоценни камъка, за да отлетят навътре към сушата в опит да напреднат с пътуването си… и да се махнат от брега. Надяваха се, че Слетите нямаше да се отнесат с духчетата на честта твърде сурово. Шалан се тревожеше за тях, но също толкова се тревожеше какво ли щеше да стане, ако се върнеха назад, за да търсят групата й.

Един кратък полет трябваше да ги отдалечи достатъчно навътре в сушата, за да бъдат трудни за откриване. След като кацнеха, щяха да вървят няколко дни през пейзажа на Морето на сенките, преди да стигнат до острова на Тайлена, който тук щеше да представлява езеро. Град Тайлен, и Клетвената му порта, бяха на самия край на езерото.

Каладин ги Оттласна един по един — и за щастие, уменията му работеха на духчетата, както и на хората. Те се понесоха във въздуха и започнаха последната част от пътуването си.