Брандън Сандърсън
Заклеващия (75)

I-6
Тази е моя

Венли беше решена да живее така, че да е достойна за властта.

Присъедини се към останалите — малка група, избрана от оцелелите слушачи, и се подготви за предстоящата буря.

Не знаеше дали Улим — или неговите невидими господари, древните божества на слушачите — могат да прочетат мислите й. Но ако можеха, щяха да установят, че им е предана.

Водеше се война, а Венли беше начело на бойните редици. Тя беше намерила първия Пустоносен дух. Тя беше открила буреформата. Тя беше върнала честта на народа си. Тя беше благословена.

Днешният ден щеше да го докаже. Бяха избрали деветима измежду двете хиляди оцелели, в това число и Венли. Демид стоеше пред нея с широка усмивка на лицето. Той обожаваше да научава нови неща, а бурята представляваше едно ново приключение. Обещано им беше нещо велико.

„Виждаш ли, Ешонаи?“, помисли си Венли. „Виждаш ли какво можем да направим, ако спреш да ни пречиш?“

— Да, да, това е — каза Улим, който прекоси пода като вълнички от ярка, алена светлина. — Добре, добре. Всички в редица. Обърнати на запад.

— Да потърсим ли подслон преди бурята, Пратенико? — попита Мелу в ритъма на агонията. — Или да носим щитове?

Улим прие умалената си човекоподобна форма и застана пред тях.

— Не ставайте глупави. Тази буря е наша. Няма от какво да ви е страх.

— И ще ни донесе сила — каза Венли. — Мощ, която надвишава дори тази на буреформата?

— Велика сила — потвърди Улим. — Вие бяхте избрани. Специални сте. Но трябва да приемете новата си роля. Да я приветствате. Трябва да я желаете — иначе силите няма да проникнат в скъпоценните ви ядра.

Венли беше преживяла толкова много, но това беше нейното възнаграждение. Нямаше да се върне към живота, в който пилееше дните си да служи робски на хората. Никога повече нямаше да бъде пленена, безсилна. Благодарение на тази нова сила, тя винаги, винаги щеше да е в състояние да се защити.

Вечната буря се появи от запад, също като предишния път. Сянката й падна върху малкото селце в далечината, но миг по-късно яркочервените светкавици го озариха отново.

Венли пристъпи напред, запя в ритъма на копнежа и протегна ръце настрани. Тази буря не беше като обикновените — нямаше го всепомитащият буреносен фронт, понесъл отломки и мръсна вода със себе си. Тази беше далеч по-уникална. Представляваше огромен облак от пушек и мрак, прорязван от светкавици, които го оцветяваха в алено.

Отметна глава назад, за да посрещне бушуващите, врящи облаци, и бе погълната от бурята.

Гневната, свирепа тъмнина я обгърна. Прашинки пепел се стрелкаха наоколо, но не усещаше дъждовни капки. Само жестоките удари на гръмотевиците. Пулса на бурята.

Зрънцата пепел се забиваха в кожата й. Нещо се стовари на камъните до нея и се претърколи. Дърво? Да, горящо дърво. Пясък, парченца кора и камъчета обсипаха кожата и бронята й. Тя коленичи, стисна очи и скръсти ръце пред лицето си, за да го предпази.

Нещо голямо отскочи от едната й ръка и напука черупката. Тя извика, свлече се на земята и се сви.

Обгърна я неимоверен натиск, който се опитваше да проникне в ума й, в душата й. „Пусни ме.“

Макар и трудно, тя се отвори към тази сила. Беше същото като да приеме нова форма, нали?

Болката я изгори отвътре, сякаш някой беше запалил вените й. Тя изкрещя, а пясъкът опари езика й. Парченца живи въглени разкъсваха дрехите й, обгаряха дрехите й.

А после — глас.

— Какво е това?

Гласът беше топъл. Древен, бащински глас, добросърдечен и уютен.

— Моля те — каза Венли, като едва дишаше сред наситения с лют дим въздух. — Моля те.

— Да — каза гласът. — Избери другиго. Тази е моя.

Натискът отслабна, а болката утихна. Нещо друго — нещо по-дребно, по-меко — зае мястото й. Тя прие духчето с благодарност, после изстена от облекчение в ритъма на агонията.

Измина сякаш цяла вечност, докато лежеше, свита на кълбо сред бурята. Най-накрая ветровете утихнаха. Гръмотевиците заглъхнаха в далечината.

Примигна, за да пропъди прашинките от очите си. Парченца втвърден крем и дървесна кора нападаха от тялото й, когато помръдна. Тя се прокашля, изправи се и огледа съсипаните си дрехи и изгарянията по кожата си.

Вече не беше в буреформа. Беше приела… това бързоформа ли беше? Дрехите й стояха твърде широки, а внушителните й мускули бяха изчезнали. Вслуша се в ритмите и откри, че продължава да чува новите — гневните, натрапчиви ритми, които придружаваха формите на сила.

Това явно не беше безформа, но не беше и някоя от другите форми, които й бяха познати. Имаше гърди — макар че бяха малки, също както във всички форми освен любовната, — и дълги кичури коса. Обърна се, за да провери дали и останалите изглеждат по същия начин.

Демид беше застанал наблизо. Макар че дрехите му бяха на парцали, по атлетичното му тяло не се забелязваха изгаряния. Беше висок — много по-висок от нея, с широки гърди и внушителна стойка. Приличаше повече на статуя, отколкото на слушач, а очите му светеха в червено. Напрегна мускули и тялото му сякаш запулсира от тъмновиолетова енергия — сияние, което някак си напомняше едновременно на светлина, и на тъмнина. Миг по-късно, тя изчезна, но Демид явно остана доволен от способността си да я призовава.

Каква форма беше тази? Така величествена, с шипове броня, които се подаваха от кожата по продължение на ръцете му и в ъглите на лицето му.

— Демид? — повика го тя.

Той се обърна към Мелу, който беше приел подобна форма, и той се приближи към него и му каза нещо на език, който Венли не разбра. Ритмите бяха трудни за улавяне, но тя разпозна мелодията на насмешката.

— Демид? — повтори тя. — Как се чувстваш? Какво стана?

Той отново проговори на странния език и следващите му думи се завъртяха из ума й мътни, почти неразбираеми, докато най-после не ги проумя.

— … Зло лети със самите ветрове — така, както някога е правил нашият враг. Невероятно. Ахарат, ти ли си?

— Да — отвърна Мелу. — Това е… усещането е… приятно.

— Усещане… — каза Демид. — Усещане.

Пое си дъх дълбоко, с пълни гърди, и повтори:

— Усещане.

Да не бяха полудели?

Мрюн се прехвърли през една едра канара, която не беше на същото място преди. Ужасената Венли забеляза под нея счупена ръка, плувнала в кръв. Независимо от обещанията на Улим, че ще бъдат в безопасност, един от тях беше смазан под скалата.

Макар че Мрюн също беше благословен с високата, великолепна форма като останалите, той залитна, докато отстъпваше встрани от скалата. Опита се да я сграбчи, сякаш търсеше опора, но падна на колене. Тялото му пулсираше, изпълнено с онази тъмновиолетова светлина, докато той стенеше и мънкаше нещо безсмислено. Алтоки се приближи от противоположната посока, приведена, с оголени зъби и премерени стъпки като хищник. Когато стигна близо до нея, Венли я чу как шепне през зъби:

— Високо небе. Мъртви ветрове. Кървав дъжд.

— Демид — запя Венли в ритъма на унищожението. — Нещо се е объркало. Седнете и ме изчакайте. Ще ида да намеря духчето.

Демид я погледна.

— Познаваше ли този труп?

— Този труп ли? Демид, защо…

— О, не. О, не. О, не! — възкликна Улим и се спусна по земята към нея. — Ти… ти не си… О, това е лошо, лошо, лошо.

— Улим! — настоя Венли в ритъма на недоволството и посочи към Демид. — Нещо не е наред с останалите. Какво ни причини?

— Не говори с тях, Венли! — отвърна Улим, като отново прие човекоподобна форма. — Не ги сочи!

Демид някак си събираше в дланта си все повече тъмновиолетова светлина, втренчил поглед в нея и Улим.

— Това си ти — обърна се той към Улим. — Пратеникът. Уважавам работата, която свърши, духче.

Улим се поклони на Демид.

— Моля те, велики Съединен, прояви страст и прости на това дете.

— Трябва да й обясниш нещата — отвърна Демид, — за да не ме… дразни.

Венли се намръщи.

— Какво…

— Ела с мен — прекъсна я Улим и отново се понесе по земята.

Обезпокоената и все още разтърсена заради преживяването Венли се настрои в ритъма на агонията и го последва. Демид и останалите се скупчиха заедно.

Улим отново се изправи пред нея в човешка форма.

— Имаш късмет. Можеше да те унищожи.

— Демид никога не би направил такова нещо.

— За жалост, твоят някогашен партньор вече го няма. Това е Хариел — а той е един от най-гневливите от всички Съединени.

— Хариел? Какво искаш да кажеш с…

Гласът й заглъхна, докато гледаше как останалите разговарят тихо с Демид. Всички бяха така високи, държаха се така горделиво, а жестовете им бяха някак неправилни.

Всяка нова форма променяше слушача в самата му същност — начина му на мислене, дори темперамента. Независимо от това, обаче, те винаги си оставаха самите те. Дори буреформата не я беше превърнала в някого другиго. Да, може би наистина… вече проявяваше по-малко съчувствие, беше по-агресивна. Но все пак си беше тя.

Това беше различно. Демид не се държеше като някогашния й партньор, нито пък говореше като него.

— Не… — прошепна тя. — Ти каза, че се отваряме към ново духче, нова форма!

— Казах, че се отваряте. Не казах какво ще влезе — изсъска Улим. — Виж, божествата ви се нуждаят от тела. Така става при всяко Завръщане. Трябва да се чувствате поласкани.

— Задето ни убихте?

— Да, за общото благо на расата — отвърна Улим. — Това са Съединените — преродени древни души. А това, което ти си получила, явно е просто друга форма на сила. Обвързване с по-низше духче, което те поставя над повечето слушачи — които имат обикновени форми, — но на едно стъпало под Съединените. Голямо стъпало.

Тя кимна и се запъти обратно към групата.

— Почакай — последва я Улим, като се плъзна по земята. — Какви ги вършиш? Ти с всичкия си ли си?

— Ще прогоня тази душа — отвърна тя. — Ще върна Демид. Той трябва да е наясно с последиците, преди да избере такъв драстичен…

— Да го върнеш ли? — повтори Улим. — Да го върнеш? Той е мъртъв. Каквато би трябвало да бъдеш и ти. Това е много лошо. Какво си направила? Да не се опита да им противостоиш, като оная твоя сестра?

— Махни се от пътя ми.

— Ще те убие. Предупредих те за нрава му…

— Пратенико — изпя Демид в ритъма на разрушението и се обърна към тях.

Това не беше неговият глас. Тя се настрои в ритъма на агонията. Това не беше неговият глас.

— Пуснете я да мине — заповяда съществото с тялото на Демид. — Ще разговарям с нея.

Улим въздъхна.

— Само неприятности.

— Говориш като човек, духче — каза Демид. — Служи ни вярно, но ти следваш техните порядки, служиш си с техния език. Намирам това за неудовлетворително.

Улим се отдалечи, като се плъзна по камъните. Венли пристъпи пред групата Съединени. Двама от тях все още се движеха със затруднение. Залитаха, препъваха се и падаха на колене. Други двама се усмихваха с изкривени, извратени усмивки.

Божествата на слушачите не бяха напълно в ред.

— Съжалявам за смъртта на приятеля ти, вярна поданичке — запя Демид с дълбок глас, като следваше идеално ритъма на заповедта. — Макар вие да сте деца на предатели, войната ви тук заслужава похвала. Изправили сте се пред нашите отдавнашни врагове и не сте отстъпили пред тях, дори когато сте били обречени.

— Моля ви — настоя Венли. — Той ми беше много скъп. Можете ли да го върнете?

— Той вече е в слепотата отвъд — отговори Демид. — За разлика от духчето, с което си се обвързала — и който живее в твоето скъпоценно ядро, — моята душа не може да споделя своето обиталище. Нищо — нито Изцеление, нито дори ръката на Зло — не може да го върне.

Той протегна ръка, хвана я за брадичката и вдигна лицето й нагоре, за да го разгледа по-добре.

— Ти трябваше да носиш душа, редом с която съм се сражавал в продължение на хиляди години. Но тя беше отпратена, а ти беше пощадена. Зло има специална задача за теб. Гордей се с това и не скърби за другаря си. Зло ще се погрижи възмездието да застигне дълговечните ни врагове.

Той я пусна, а тя стисна зъби да не се свлече на земята. Не. Не, нямаше да се покаже слаба.

„Но… Демид…“

Тя го пропъди от ума си, също както беше направила с Ешонаи. Това беше пътят, по който беше поела още преди години, когато за пръв път се беше вслушала в думите на Улим и беше решила, че ще рискува да върне божествата на народа си.

Демид беше загинал, но тя беше пощадена. И самият Зло, Бог на божествата, й беше отредил специална задача. Седна на земята и зачака, докато Съединените разговаряха на особения си език. След малко забеляза нещо да се носи малко над земята на известно разстояние от нея. Малко духче, което приличаше на кълбо светлина. Да… беше виждала едно от тези около Ешонаи. Какво представляваше?

Духчето изглеждаше уплашено. Стрелна се към нея над камъните. Изведнъж тя проумя нещо — истина, за която се беше досетила инстинктивно, но в която беше също толкова сигурна, колкото и в бурите и слънцето: ако онези създания забележеха това духче, щяха да го унищожат.

Тя побърза да скрие духчето с длан, когато създанието, което носеше тялото на Демид, се обърна към нея. Покри го със свита длан и се настрои в ритъма на срама.

Той явно не забеляза какво е направила.

— Приготви се да те пренесем — каза й. — Трябва да идем в Алетела.