Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (5)

Ръш

Беше рожденият ден на майка ми. Нан вече се беше обадила два пъти да ми напомни да й честитя. Не можех. Тя беше на Бахамите. С онзи. Нищо от случилото се не бе повлияло на начина й на живот и на мисленето й. За пореден път си бе взела багажа, за да се наслаждава на живота си, и бе изоставила децата си да се оправят, което както може.

— Нан пак се обажда. Искаш ли да вдигна и да й кажа да те остави на мира? — попита Грант, който точно влизаше в хола и държеше в ръка звънящия телефон. Тези двамата се караха точно като истински брат и сестра, а нямаха никаква кръвна връзка.

— Не, дай ми я — казах и той ми метна телефона.

— Нан — казах вместо поздрав.

— Ще се обадиш ли на майка, или не? Вече два пъти ми звъни да пита дали съм говорила с теб и дали помниш, че днес има рожден ден. Мама те обича. Не допускай това момиче да развали семейството ни, Ръш. Тя ми извади пистолет, за бога! Пистолет, Ръш! Тя е луда, откачена. Тя…

— Престани. Не казвай и дума повече. Ти не я познаваш. Дори не искаш да я опознаеш, така че спри. Няма да се обадя на майка. Ако ти звънне пак, й го кажи. Кажи й, че не давам пукната пара за поредното й пътешествие или там, където е решила да празнува.

— Грубичко — каза тихо Грант, настани се на дивана до мен и вдигна крака на табуретката.

— Не мога да повярвам, че точно ти го казваш. Не те разбирам. Не може да е била чак толкова добра в лег…

— Нанет, престани. Този разговор приключи. Обади ми се само ако ти имаш нужда от мен.

Натиснах червеното копче, метнах телефона на дивана до себе си и облегнах глава на възглавницата.

— Хайде да излезем. Да пием, да потанцуваме с момичета, да забравим за тези глупости — каза Грант.

Мисля, че го предлагаше за милионен път през последните няколко седмици. Всъщност… започна около два дни, след като спрях да троша всичко из къщата и му се стори безопасно да проговори.

— Не — отговорих, без да го поглеждам.

Нямаше нужда да се преструвам, че съм добре. Докато не се уверях, че Блеър е добре, нямаше да се почувствам спокоен. Може би никога нямаше да ми прости. Мамка му, може би никога нямаше да ме погледне. Но исках да знам, че се чувства малко по-добре, че раната, която отворихме, заздравява. Исках да знам нещо… каквото и да е… исках да знам какво става.

— Мисля, че се държах наистина на разстояние и не попитах нищо. Не съм си врял носа в работите ви, но мисля, че е време да ми кажеш какво стана, когато отиде в Алабама. Нещо се е случило, защото ти се върна напълно променен.

Обичах Грант. Той ми беше брат, но никога нямаше да му разкажа за онази нощ в хотела. За нейната болка и моето отчаяние.

— Не искам да говоря за това, но искам да изляза. Искам да спра да гледам тези стени и да си спомням за нея — казах и станах. Грант подскокна като пружина. Гледаше ме с такова облекчение.

— Какво ти се прави? Бира или момичета? Или и двете?

— Музика. Шумна музика — не, не исках бира, не исках и момичета. Не бях готов за това.

— Ще се наложи да излезем от града. Да отидем до Дестин?

Метнах му ключовете от колата и казах:

— Ти караш.

И точно тогава на вратата се позвъни. Последния път, когато в къщата ми се появи неканен гост, нещата не завършиха добре. Имаше голяма вероятност този път да са ченгетата. Да идват да ме арестуват, че размазах мутрата на Кейн. Колкото и странно да звучи, не ми пукаше. Бях напълно безчувствен.

— Аз ще отворя — каза Грант и ме погледна загрижено. Май и на него му минаваха същите мисли.

Седнах на дивана и си вдигнах краката на масата. Майка ми ненавиждаше навика ми да си вдигам краката на тази маса. Беше я купила по време на някое от своите пътешествия й и я бяха докарали със специална пратка. За секунда изпитах чувство на вина, че не й се обадих, но веднага го задуших. През целия си живот се бях старал да я правя щастлива и да се грижа за Нан. Не, нямаше да го правя повече. Край. Дотук. Приключих с тези глупости.

— Джейс, какво става, човече? Точно се канехме да излезем. Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Грант и направи крачка назад, за да пусне Джейс да влезе.

Не станах. Исках да си иде. Джейс ми напомняше за Бети, а Бети за Блеър. Исках да се махне. Веднага.

— Ами… не… всъщност исках да поговоря с двама ви… за нещо — каза сконфузено той. Не знам защо ми се стори изплашен. Имах чувството, че всеки миг ще хукне към вратата.

— Добре — отвърнах.

— Май днес не е най-подходящият ден да говориш с него — каза Грант и застана пред Джейс. Очите му бяха напрегнати, фокусирани изцяло върху мен. — Щяхме да излизаме. Да вървим, Ръш. Джейс може да си разголи душата и по-късно.

Сега вече започна да ми става любопитно.

— Не съм отвързано бясно куче, Грант. Седни и остави момчето да говори.

Грант въздъхна и поклати глава.

— Добре. Ако искаш да му кажеш сега, давай. Рискът си е твой.

Джейс погледна притеснено към Грант и ме изгледа още по-уплашено. Пристъпи към масата и седна на най-далечния стол. Прибра косата си зад ушите. Вече сериозно се питах какво, за бога, имаше да казва. Какво толкова важно и страшно се случваше?

— Нещата с Бети стават доста сериозни — започна той.

Това вече го знаех. И не ми пукаше. Или ми пукаше? Защо гърдите ми пак се разцепиха на две и болката се върна с непоносима сила. Свих юмруци. Трябваше да положа огромни усилия, за да принудя организма си да поеме дъх. Бети беше приятелка на Блеър. Тя със сигурност знаеше какво става край нея.

— И… и… на Бети й вдигнаха наема. То и мястото беше отвратително. Не ми беше спокойно да я оставя да живее там. Говорих с Уудс и той ми каза, че баща му има двустаен апартамент за отдаване под наем и че Бети може да го наеме. И аз… аз го взех за Бети и платих депозита и всичко. Но когато я заведох да го види, тя побесня. Направо откачи. Не искаше да й плащам наема. Каза, че така я карам да се чувства евтина — той спря и въздъхна. В очите му имаше разкаяние. Честно казано, не ми пукаше за кавгите му с Бети. — Двойно по-скъп е… или поне според Бети е двойно по-скъп от стария й апартамент. Всъщност истината е, че е четири пъти по-скъп, но тя не знае. Накарах Уудс да се закълне, че няма да й каже. Плащам останалата част. Не е нужно тя да разбира. Както й да е… днес Бети замина за Алабама. Апартаментът й харесва, понеже е на територията на клуба и е безопасно и близо. Но единственият човек, когото би се съгласила да взема за съквартирантка, е… Блеър.

Станах. Не можех да седя повече.

— Успокой се, човече, моля те — скокна и Грант.

— Не съм ядосан. Просто не мога да дишам — казах и обърнах поглед към разбиващите се вълни и зелената трева навън. Бети бе заминала да вземе Блеър.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Дали Блеър щеше да се върне?

— Знам, че нещата при вас се развиха зле, и помолих Бети да не го прави, но тя се развика, а аз не искам да я ядосвам, човече. Каза, че Блеър й липсва и че се нуждае от нечия подкрепа. Дори говори с Уудс да й върне работата, ако успее да я накара да дойде.

Блеър. Да се върне.

Не, не би го направила. Тя ме мрази. Мрази и Нан. Мрази майка ми. Мрази баща си. Не, не би се върнала тук, но… господи, колко исках това да стане!

Обърнах се към Джейс.

— Няма да се върне — казах.

Не можех да прикрия болката в гласа си. И не исках и да я крия. Защо да го правя?

Джейс сви рамене.

— Може би е имала достатъчно време да размисли и да прецени за себе си. А ако се върне? Какво ще правиш? — попита Грант.

Какво щях да правя ли?

Щях да я моля.

На колене.

Отчаяно.