Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (23)

Ръш

Краката ми бяха като циментирани за пода. Дори докато я гледах как бяга от мен, не можех да помръдна. Това сън ли беше? Халюцинацията на един отчаян човек? Толкова ли се бях побъркал?

— Ако ти не тръгнеш след нея, аз ще го направя — гласът на Уудс си проправи път през шока ми.

— Какво? — попитах. Гледах лицето му и едва сега осъзнах колко дълго съм си мечтал да го размажа.

— Казах, че ако не тръгнеш след нея, аз ще го направя. Тя има нужда от човек до себе си. Колкото и да не ми се иска това да си ти и колкото и твърдо да вярвам, че не я заслужаваш, все пак мисля, че това трябва да си ти.

Дали знаеше, че е бременна? Кръвта ми забуча в ушите. Дали бе казала на него, а на мен — не?

— Бях тук първата сутрин, когато се върна на работа. Миризмата на бекон я изстреля да повръща. Така че, да, знам. Разкарай тоя поглед, няма нужда сега да ми демонстрираш, че е твоя собственост. И заминавай да я успокоиш — каза с отвращение.

— Повръщала е?

Не знаех, че е повръщала. Не знаех, че й е било лошо. Сама? Бях я изоставил сама да се мъчи. Кислородът отказваше да влезе в гърдите ми.

— Да, тъпо лайно. Повръща. Това се случва, когато една жена е бременна. Но сега е малко по-добре. Отивам при нея. Махни се от пътя ми — заплаши Уудс.

Хукнах след Блеър.

Видях я чак когато излязох от сградата и погледнах към хълма. Все още бягаше. Към апартаментите. Отиваше си у тях? Затичах след нея. Господи, тя беше бременна. Дали беше редно да тича така? Ами ако не е добре за бебето? Трябваше да я накарам да спре.

— Блеър, спри — извиках, когато вече можеше да ме чуе.

Тя намали и щом я достигнах, съвсем спря.

— Съжалявам — проплака и зарови лице в дланите си.

— За какво съжаляваш? — попитах и я придърпах в прегръдката си. Не се тревожех, че мога да я изплаша. Никъде нямаше да я пусна. Никога.

— За това. За всичко. Затова че съм бременна — прошепна. Тялото й беше като вцепенено в ръцете ми.

Как така съжалява? Не, не биваше да съжалява за това.

— Няма за какво да съжаляваш. Никога повече не искам да ми се извиняваш. Чуваш ли ме?

Тялото й леко се отпусна, усещах как напрежението се изпарява, но не съвсем.

— Но аз не ти казах.

Не, не ми беше казала, но разбирах. Беше много неприятно, но се опитвах да я оправдая.

— Иска ми се да ми беше казала. Никога нямаше да те оставя да се мъчиш сама с гаденето и повръщането. Щях да се грижа за теб. Ще се грижа за теб. Ще компенсирам за времето, през което не съм знаел. Кълна се.

Блеър поклати глава и ме избута назад.

— Не. Не можем. Не можем да го направим. Имах причина да не ти кажа. Трябва да… поговорим.

Щях да се грижа за нея и тя нямаше да ме напусне. Но ако искаше да говори, щях да я оставя да го направи.

— Добре, да отидем в апартамента ти, понеже е по-близо.

Блеър се обърна и тръгна към апартамента.

Уудс ми беше казал, че им позволява да използват апартамента за същия наем, който Бети бе плащала за стария. Тогава си помислих, че го прави, за да се освободи от някакви данъци или нещо такова, но сега вече разбирах — той го бе направил заради Блеър, той се бе грижил за нея. Но това нямаше да продължава. Никой нямаше да се грижи за нещо, което е мое и за което можех да се погрижа сам. Не исках Уудс да има пръст в тая работа. Щях да плащам пълния наем на жилището. Уудс нямаше да се грижи повече за нея. Тя беше моя.

Гледах как се навежда да извади ключа изпод изтривалката. Това беше възможно най-глупавото място за криене на ключ. И с това щях да се заема, но по-късно. Нямаше да мога да спя през нощта, ако знаех, че под изтривалката й има ключ и всеки може да влезе, докато спи, и да я нападне.

Блеър отвори и ме подкани да влизам.

Направих крачка напред, хванах я за ръката и влязохме заедно. Можеше да ми обяснява колкото си иска всички причини, поради които не можем да бъдем заедно, но аз щях да я докосвам през цялото време. Исках да знам, че е добре. И исках да се успокоя, че е добре. А нейният допир ме успокояваше. Тя затвори вратата и ми позволи да я поведа към дивана. Исках да я сложа да седне в мен, но тревогата и безпокойството на лицето й ме спряха. Искаше да говори и аз не бях този, който щеше да я спре.

— Трябваше да ти кажа. Съжалявам, че не го направих. Но наистина възнамерявах да ти кажа съвсем скоро. Може би не по начина, по който го направих днес, но със сигурност щях да ти кажа. Просто исках да спечеля малко време, докато реша какво ще правя след това и как ще подредя живота си. Исках да спестя пари и да замина и да започна всичко отначало. Сама. Заради бебето. Но щях да ти кажа.

Мислила е да ми каже и после да ме зареже? Паниката ме стисна. Не можеше да направи такова нещо с мен.

— Не можеш да ме изоставиш — казах колкото е възможно по-спокойно. Трябваше да го проумее.

Блеър откъсна очи от мен и погледна към вплетените ни длани. Само благодарение на този допир успявах да запазя някакво самообладание.

— Ръш, не искам бебето ми да се чувства нежелано. Никога. Твоето семейство… — не довърши изречението. Лицето й пребледня.

— Моето семейство ще приеме това, което им кажа. Ако не, ще те взема, ще изчезнем и ще ги оставим сами да си плащат сметките. Ти си преди тях, Блеър.

Тя поклати глава, дръпна ръката си от моята.

— Не. Сега го казваш, но не е вярно. Не беше вярно преди месец, не е вярно и сега. Винаги ще избереш тях пред мен. Нан със сигурност. И в това няма нищо лошо. Разбирам, но не мога да живея с това. Не мога да остана тук.

Фактът, че не й казах за баща й, щеше да ме преследва до края на дните ми. Желанието ми да защитавам Нан бе прецакало единственото най-важно нещо в живота ми. Станах и тръгнах към нея, тя отстъпваше, отстъпваше, докато гърбът й опря в стената.

— Никой. Не. Е. По-важен. От. Теб.

Сълзи заплуваха в очите й. Поклати глава. Колко ненавиждах мисълта, че не ми вярва.

— Обичам те. Когато влезе в живота ми, не те познавах. Нан беше приоритет. Но ти промени това. Ти промени всичко. Щях да ти кажа, но майка ми се прибра по-рано. Толкова се страхувах да не те изгубя и в крайна сметка те изгубих. Никога нищо няма да те отдели от мен. Никога повече. До края на живота си ще ти доказвам, че те обичам. Теб и бебето — докоснах гладкото й коремче и тя потрепери. — Вие сте най-важни.

— Искам да ти вярвам — проплака тя.

— Нека ти докажа. Ако ме напуснеш, не мога да ти докажа нищо. Трябва да останеш при мен, Блеър. Трябва да ми дадеш още един шанс.

Една сълза се откъсна и се търкулна по лицето й.

— Ще стана дебела, голяма. Бебетата плачат по цяла нощ и за тях са нужни пари. Няма да бъда същата. И ти ще съжалиш за избора си.

Тя наистина нямаше никаква представа за какво става дума или просто не ми вярваше. Колкото и да й го повтарях, тя просто отказваше да повярва. И защо да ми вярва? Бе загубила всеки, когото бе обичала, всеки, в когото бе вярвала. Мъжете в живота й я бяха изоставяли. Бяха я предали. И тя не очакваше нищо повече от поредното предателство.

— Това бебе те върна при мен. То е част от нас. Никога няма да съжалявам. И дори и да заприличаш на кит, пак ще те обичам.

На устните й се появи лека усмивка.

— Надявам се да не стана като кит.

— Това са неща без значение.

Усмивката й изчезна.

— Сестра ти… тя ме мрази и сега ще намрази бебето.

Аз щях да се разправям със сестра си. Ако не искаше да ни приеме, щях да взема Блеър и да заминем някъде далеч от нея. Блеър изстрада достатъчно, за да позволя на сестра си да продължи да я наранява.

— Довери ми се. Ще те защитавам. Ти си преди всички.

Блеър затвори очи и бавно кимна.

Топлина заля гърдите ми. Исках да крещя с все сила — да ме чуе целият свят — че тази жена е моя. Вдигнах я на ръце.

— Къде е спалнята ти? — попитах.

— Последната стая вляво.

Тръгнах натам. Не, нямаше да правим любов сега, но исках да я прегръщам, да я държа в ръцете си.

Отворих вратата и замръзнах. Стаята беше голяма и хубава, но одеялото на пода и възглавницата върху него бяха поредният шамар в лицето ми. Когато се преместиха, знаех, че Блеър няма легло, защото спеше на дивана, но аз бях толкова погълнат от мисълта да си я върна — напълно изключих, че няма легло!

— Все още нямам легло. Можех да си легна на дивана, но исках да бъда в своята стая — оправда се тя.

Никога нямаше да я пусна. Стисках я с все сила. Спала е на твърдия под, а е можело да спи в голямото ми легло! Мамка му!

— Ръш, трепериш. Пусни ме — каза тя и ме подръпна за ръката.

Не я пуснах. Тръгнах към хола и оттам през входната врата. Затръшнах я, заключих и оставих ключа под проклетата изтривалка.

— Какво правиш?

Колата ми не беше тук, но щях да я нося на ръце до роувъра.

— Отиваме да ти купим легло. Огромно легло. Легло, което струва поне половин състояние.

Бях бесен. На себе си. Как можах да забравя такова важно нещо? Нищо чудно, че Уудс бе започнал да се грижи за нея. Защото аз се бях провалил. За кой ли път. Сега щях да се погрижа Блеър да има всичко. Абсолютно всичко, от което се нуждае.

— Не искам скъпо легло. Скоро ще си купя.

— Да, наистина ще е скоро. Много скоро — казах и се наведох да я целуна по носа. — Позволи ми да направя това за теб. Искам, имам нужда да го направя. Искам да си лягаш в легло, което дори и шибаните пари не могат да купят. Става ли?

— Става — каза тя. Видях мъничката й колеблива усмивка.