Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (2)

Блеър

Сега

Двадесет и четири километра ми се сториха достатъчно отдалечено разстояние от Съмит. Никой от моя град не идваше чак тук да търси аптека. Имахме си. Освен ако не си на деветнадесет и не искаш да си купиш нещо, за което да не узнае целият град. Всяко твое движение, всяка твоя покупка са новина, която се разнася из Съмит със скоростта на светлината и до час всички знаят всичко за всеки. Особено ако не си омъжена и купуваш презервативи или… тест за бременност.

Оставих теста за бременност на плота пред аптекаря. Не го погледнах, не можех. Не исках някой напълно непознат да види вината и страха в очите ми. Не бях казала дори на Кейн.

След като преди три седмици изгоних Ръш от живота си, започнах бавно да се връщам към старата рутина — да прекарвам времето си с Кейн. Беше толкова лесно. Той не ме принуждаваше да говоря за нищо, но когато исках да говоря, той слушаше.

— Шестнадесет долара и петнадесет цента — каза дамата на касата.

Усещах тревогата в гласа й. Нищо чудно. Това беше онази срамна покупка, от която се страхува всяко младо момиче без брак и дори без навършено пълнолетие.

Подадох й банкнота от двадесет долара, без да вдигам поглед от малкия плик, който жената остави пред мен. В този плик беше отговорът, от който се ужасявах. Беше много по-лесно да се преструвам, че не забелязвам закъснението на цикъла си, но не това беше решението. Трябваше да знам истината.

— Рестото ви е три долара и осемдесет и пет цента — каза тя.

Протегнах ръка и взех парите от шепата й.

— Благодаря — промърморих и поех плика.

— Надявам се всичко да е наред — добави жената с нежен състрадателен глас.

Вдигнах поглед и видях загрижените й очи. Никога не бях виждала тази жена. Вероятно никога нямаше и да я видя отново, но в този миг беше толкова хубаво да знам, че не съм напълно сама.

— Аз също — отговорих, обърнах се и излязох навън на опустошителното лятно слънце.

Бях направила едва няколко крачи към паркинга, когато забелязах джипа на Кейн. Паркиран до моя. Кейн се беше облегнал на вратата със скръстени пред гърдите ръце, а козирката на сивата му бейзболна шапка със символа на Университета на Алабама падаше ниско над очите му и ги скриваше от мен.

Спрях и се загледах в него. Нямаше смисъл да го лъжа. Кейн знаеше много добре, че не съм дошла чак дотук, за да си купувам презервативи. Имаше само едно логично обяснение да отида в аптека в друг град. Макар че не можех да видя лицето му, знаех, че вече се е досетил.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. Стоеше си там още от сутринта, когато се събудих и се качих в колата да търся аптека. Сега не само аз и жената в дрогерията знаехме. Имаше още един човек, който се досещаше за страховете ми — моят най-добър приятел.

Едва се насилих да продължа да вървя напред. Щеше да ми задава въпроси, а аз трябваше да отговарям. След тези три седмици Кейн заслужаваше обяснение. Заслужаваше да знае истината. Но как да обясня?

Спрях на около метър от него. Сега изпитах благодарност, че е покрил лицето си с козирката — щеше да е много по-лесно да обясня, ако не виждах мислите, които бягат зад очите му.

Мълчахме. Надявах се той да проговори пръв, но след като през следващите секунди, които ми се сториха минути, той не каза нищо, разбрах, че чака аз да започна.

— Как разбра, че съм тук? — попитах накрая.

— Живееш при баба ми. Тя ми се обади в мига, в който си излязла от къщата. Според нея си имала крайно странно изражение и си се държала много необичайно. Притесних се за теб.

Сълзи опариха очите ми. Нямаше да плача. Плаках достатъчно. Повече от достатъчно.

Стиснах плика с теста за бременност и изправих рамене.

— Проследил си ме — казах и това не беше въпрос.

— Разбира се, че те проследих — отговори Кейн, поклати глава и се загледа в далечината. — Щеше ли да ми кажеш, Блеър?

Дали щях да му кажа? Не знаех. Не бях мислила толкова напред в бъдещето.

— Не съм сигурна, че има нещо за казване — отговорих честно.

Кейн поклати глава и се засмя гърлено, но в смеха му нямаше нищо весело.

— Не си сигурна, а? Дошла си чак тук, защото не си сигурна?

Беше ядосан. Или може би наранен? Нямаше причина да се ядосва и да се цупи.

— Докато не направя теста, не мога да съм сигурна. Закъснява ми. Това е всичко. Няма причина да ти казвам каквото и да било. Не е твоя грижа.

Кейн бавно обърна глава към мен и повдигна козирката си нагоре. Вече нищо не скриваше очите му. И там видях недоверие и болка — нещо, за което не бях готова да виждам точно сега. Ако ме бе погледнал с укор, бих се почувствала по-добре. Но сега ме караше да се чувствам виновна.

— Наистина? След всичко, което преживяхме заедно, сега ми казваш, че не можеш да ми кажеш? Това ли съм аз за теб?

Това, което преживяхме заедно, беше в миналото. Кейн беше моето минало. Да, преминахме през много неща. Заедно и поотделно. Докато той се наслаждаваше на ученическите си години и на свободата си, аз се опитвах да задържа живота си цял, аз самата да се задържа цяла. И какво толкова беше преживял той? С какви мъки и страдания е трябвало да се бори? Гневът бавно се надигаше в гърдите ми, препускаше през вените ми.

Вдигнах очи и го изгледах с гняв.

— Да, Кейн, точно това си за мен. И това намирам за правилно. Бяхме приятели, после бяхме двойка. И след това мама се разболя, а ти искаше някой, който да ти духа. И при всяка възможност ми изневеряваше. Аз се грижех за мама сама. Нямах на кого да се облегна. Нямах ничия подкрепа. После тя почина и аз продължих напред. Заминах, сърцето ми и целият ми свят бяха раздробени на парчета, а после се прибрах. Ти ми помогна. Не съм го искала, но ми помогна. Благодарна съм, но нищо от миналото ни не се е променило, не си е отишло. Това не е компенсация за факта, че ме изостави, когато се нуждаех от теб най-много. Така че ще ме прощаваш, но когато съм на ръба на поредната катастрофа, не ти ще си първият, който трябва да знае и към когото ще се затърча. Не си си го извоювал. Все още.

Дишах трудно, тежко. Сълзите, които исках да задържа с цената на всичко, вече се търкаляха по лицето ми. Не исках да плача, мамка му. Направих крачка напред. Ударих го в гърдите, за да го накарам да се махне от вратата на джипа ми. Исках да си тръгна.

— Дръпни се — изкрещях и се опитах да отворя вратата, макар че тялото му все така я затискаше.

Очаквах да спори с мен. Очаквах да се възпротиви. Но той ме изненада, защото със сигурност не очаквах да направи, както му кажа.

Седнах зад волана, метнах плика на седалката до себе си, вкарах ключа в стартера и дадох на заден. Кейн стоеше на същото място. Беше се преместил едва няколко сантиметра, колкото да си вляза в колата. Не погледна към мен. Гледаше в земята, сякаш отговорите бяха написани там. Не можех точно сега да се притеснявам за него. Първо трябваше да се махна.

Може би не биваше да му казвам тези неща. Може би трябваше да ги оставя заровени в мен, където ги държах само за себе си, заключени от години. Но вече беше прекалено късно. Кейн успя да ме предизвика в най-неподходящия момент. И нямаше да си позволя да се чувствам виновна.

Не можех да се върна и в къщата на баба му. Вероятно и тя беше надушила нещо. Кейн със сигурност щеше да й се обади да й каже… ако не истината, то поне нещо близо до истината.

Не ми оставаха много възможности. Налагаше се да си направя теста в тоалетната на някоя бензиностанция.

Колко по-зле можеше да стане?