Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (13)

Ръш

Блеър излезе от апартамента на Бети с две чаши кафе. Още не бях успял да паркирам колата. Отворих вратата и слязох от джипа. Косата й беше пусната и покриваше гърба й.

Харесвах я с пусната коса. Късите шорти едва покриваха краката й. Щеше да е ад да се концентрирам да карам, когато седне в колата ми. И тогава щяха да се вдигнат още по-нагоре. Откъснах поглед от краката й и я погледнах в сериозните очи, но усетих как се опитва да се пребори с усмивката.

— Направих ти кафе. Знам, че е трябвало да станеш много рано заради мен.

Гласът й беше несигурен и мек. Моята мисия по време на пътуването беше да променя тази несигурност. Исках пак да се чувства удобно в моето присъствие. Не исках да се притеснява от мен.

— Благодаря — отговорих с усмивка. Надявах се ведрото ми настроение да я успокои.

Отворих й вратата и тя се качи.

През нощта се събудих в три часа и после не можах да мигна. Нямах търпение да я видя. Със сигурност бях изпил повече от литър кафе, но нямах намерение да й го казвам, защото си беше направила труда да ми направи кафе, което означаваше, че се бе замислила за мен. Докато затварях вратата й, на лицето ми цъфна истинска усмивка.

Седнах зад волана и я погледнах. Тя бе вдигнала чашата до устните си и отпиваше от кафето.

— Ако ти се слуша музика, избери си станция. Обещах да не пускам моята музика — напомних й.

Тя не помръдна, но още една мъничка усмивка изви ъгълчетата на устните й.

— Благодаря. Не съм забравила, повярвай ми, но засега няма проблем. Пусни си, каквото ти се слуша. Аз ще се опитам първо да се събудя.

Не ме интересуваше никакво радио. Исках да говоря с нея. Нямаше значение за какво, просто да говорим. Единствено това беше важно — да общуваме.

— Какъв е планът? Кейн знае ли, че отиваме да ти вземем нещата? — попитах.

Тя се размърда на седалката си, а аз трябваше да положа огромни усилия да гледам в пътя, а не в краката й.

— Не. Искам да говоря лично с него и с баба му. Освен това трябва да го убедя да продаде колата ми и да ми изпрати парите. Няма да може да издържи такова дълго пътуване. Знаеш, че е в окаяно състояние.

Да, джипът й беше много стар. Беше истинско облекчение да чуя, че никога повече няма да се качи в него. От друга страна, не исках да остава без кола. Как, по дяволите, можех да разреша проблема, без да я ядосвам? Никога не би приела кола от мен. Може пък и да успея да го поправя? Един основен ремонт?

— Мога да го закарам да го видят, докато си опаковаш нещата. Може да се окаже, че няма кой знае какво за оправяне.

— Благодаря, но няма нужда да си правиш труда — въздъхна тя. — Кейн го закара и го поправиха временно, колкото да се движа из града. Налага се основен ремонт, който не мога да си позволя.

Неусетно бях започнал да стискам волана с все сила. Ръцете ми побеляха. Мисълта, че Кейн се е грижил за нея, ме влудяваше. И защо точно той е трябвало да кара колата й на преглед? Защо той и неговото семейство бяха удостоени с честта да се грижат за нея в най-трудните дни? Защото моето семейство беше прецакало живота й. Вероятно с непоправими последици. Когато е имала нужда от помощ, аз не съм бил там. Аз не съм бил този, на когото се е обаждала.

— Ти и Кейн… — Какво, по дяволите, я питах? Дали се чукат? Мамка му! Не исках дори да го чувам.

— Ръш, ние сме приятели. От деца. Чувствата ми към него не са се променили.

Ръцете ми леко отпуснаха волана и прокарах изпотената си длан по джинсите.

Мамка му, това момиче ме побъркваше. Ако исках да я накарам да се чувства удобно с мен, трябваше да се успокоя. Както за начало да не пребивам Кейн, когато му видя мутрата.

Преди да успея да кажа каквото и да било по въпроса, тя се наведе и пусна радиото. Намери някаква станция с кънтри музика, облегна се и затвори очи. Бях задал прекалено много въпроси и нагазвах в личната й територия, а това беше любезният й начин да ми каже да си затварям устата. Разбирах от намеци.

След тридесет минути пълна тишина телефонът ми звънна. На екрана видях името на Нан. Шибаният айфон беше програмиран да изписва кой се обажда дори на таблото на колата ми. Обикновено тази функция беше много полезна във всяка ситуация и можех да говоря, без да вдигам телефона, но не мисля, че Блеър подскочи от щастие, когато видя името на сестра ми, изписано на таблото. Не исках да й се напомня. Този ден трябваше да е лишен от лоши спомени. Натиснах червения бутон, директно игнорирах Нан и радиото продължи да свири.

Не погледнах към Блеър, но усещах как тайно ме наблюдава. Беше страшно трудно да не я погледна в очите.

— Можеше да говориш с нея. Тя ти е сестра — гласът й беше толкова нежен и тих, едва я чух.

— Така е, но тя е едно от нещата, за които не искам да мислиш днес.

Блеър не спираше да ме гледа. Бях изцяло концентриран да поддържам нормален, обикновен и лек разговор. Исках да отбия колата, да сложа длани около лицето й и да й кажа колко е важна за мен и колко много я обичам. Но това бяха неща, които едва ли би искала да чуе.

— Ръш, вече съм по-добре. Имах време да помисля, да се опитам да разбера и да се преборя със себе си. Ще виждам Нан в клуба, подготвена съм. Ти ми помагаш днес. Можеше да правиш нещо друго, нещо, което ти се иска да правиш, но ти предпочете да ме закараш. Ето защо не е редно да не говориш с хората, които имат значение в живота ти, само защото аз съм в колата. Няма да се строша, не съм от стъкло.

Мамка му. Дотук с лекия неангажиращ разговор. Отбих джипа. Не я докоснах, но обърнах цялото си тяло към нея.

— Предпочетох да те закарам, защото единственото, което искам, е да съм край теб. Реших това, защото съм един отчаян мъж. Готов съм да взема каквото ми се предложи, каквото ми подхвърлиш — и тук вече не можех да се сдържа да не я докосна. Прокарах палец по скулата й и зарових ръка в копринената й коса, в която се влюбих още в мига, в който я видях за пръв път. — Бих направи всичко. Абсолютно всичко, Блеър, само за да съм близо до теб. Не мога да мисля за нищо, не мога да се фокусирам върху нищо. Така че никога не си мисли, че ми създаваш някакви неудобства. Ако имаш нужда от мен, аз съм тук.

Млъкнах. Звучах толкова жалко дори в собствените си уши.

Извадих ръката си от косата й, смених скоростта и потеглих.

Блеър не каза нищо. Можех ли да я виня? Вероятно звучах като луд. И сега вероятно се страхуваше от мен.

По дяволите, та аз самият бих се страхувал от себе си.