Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (38)

Блеър

Седях в чакалнята и полагах всички възможни усилия да не поглеждам към останалите чакащи бременни жени. Бяхме три. Жената срещу мен се бе сгушила в мъжа си. Той й шепнеше нещо в ухото, тя се усмихваше, а ръката му беше на коремчето й. Не по онзи начин, по който мъжете искат да демонстрират, че нещо е тяхно, а сякаш да я пази и брани. Да защитава живота, който растеше в нея. С един толкова обикновен простичък жест.

Другата дама беше в доста по-напреднала бременност и коремчето й се движеше. Гледах като хипнотизирана как бебето в нея рита. На лицето на мъжа й видях сладко обожание и преклонение. Това беше техният интимен миг и самият факт, че ги гледах, ме накара да се почувствам неловко, сякаш се натрапвах.

И третата двойка бяхме аз и Уудс. Казах му, че не се налага да влиза с мен, но той настоя. Нямаше да дойде с мен в стаята за преглед, защото не можех да допусна да ме види съвсем гола по онзи тънък памучен халат. Щеше да ме чака тук.

Уудс си бе взел кафе от безплатното, което предлагаха в чакалнята, но отпи само веднъж, което ме наведе на мисълта, че е отвратително. Кафето ми липсваше. Със сигурност и най-голямата гадост би ми се понравила. Трябваше да започна да си купувам кафе без кофеин.

— Блеър Уин — сестрата съобщи името ми през вратата, която водеше към кабинета за преглед.

Станах и се усмихнах на Уудс.

— Няма да се бавя.

— Не бързам, няма проблем.

— Съпругът ви може да дойде с вас — каза весело сестрата. Лицето ми пламна от срам. Бях сигурна, че съм придобила кървавочервен цвят.

— Той е само приятел — поправих я бързо.

Този път беше неин ред да се изчерви. Очевидно не беше погледнала досието ми, защото не знаеше, че не съм омъжена.

— Много съжалявам. Е, приятелят ви също може да дойде, ако иска да чуе пулса на бебето.

Поклатих глава — това беше нещо прекалено лично. Уудс беше приятел, но не бях готова да споделя с него нещо толкова интимно като пулса на бебето си. Та Ръш не го бе чул все още.

— Не, няма проблем.

Не погледнах към Уудс, защото ситуацията беше неловка и за двама ни. Той само се опитваше да ми помогне, но в никакъв случай не се бе наредил на опашката да бъде баща на чуждо бебе.

Прегледът не трая дълго. Този път сърдечният ритъм се чуваше и без да ми вкарват онази пръчка. Беше точно толкова силен и сладък като преди. Бременността напредваше добре и ми казаха да отида след четири седмици.

Излязох в чакалнята и заварих Уудс да чете списание за бъдещи майки. Той вдигна поглед и ми се усмихна.

— Предложеното за четене е доста ограничено като тематика.

Засмях се. Той стана и излязохме заедно.

— Гладна ли си? — попита Уудс, когато се качихме в колата.

Бях гладна, но колкото повече време прекарвах с него, толкова по-неловко се чувствах. Не можех да се отърва от чувството, че това никак няма да се хареса на Ръш. Никога не бе одобрявал прекалената близост на Уудс. Да, някой трябваше да ме закара, но започвах да се притеснявам, че идеята не е била никак добра.

— Уморена съм. Може ли да ме закараш направо в къщата на Ръш? — помолих.

— Разбира се — отвърна с усмивка.

С Уудс всичко беше лесно. И това може би ми харесваше най-много. Не бях в настроение за нищо сложно и объркано.

— Говорила ли си с Ръш?

Точно на този въпрос не исках да отговарям. Е, вече стана сложно и объркано. Поклатих глава. Не му беше нужно обяснение, а ако искаше обяснение, толкова по-зле за него, защото нямах такова. Преди две вечери се прекърших, не издържах и звъннах, но телефонът му ме прехвърли директно на гласова поща. Оставих му съобщение, но той не се обади. Започнах да се чудя дали не очаква, когото се върне, да съм изчезнала и да съм го оставила на мира. И колко време ми беше разрешено да остана в тази къща?

— Предполагам, че се справя доста трудно със ситуацията. Ще се обади съвсем скоро — каза Уудс, но от тона на гласа му разбрах, че сам не си вярва. Казваше го само за да ме накара да се почувствам по-добре.

Затворих очи и се престорих, че спя, за да не се налага да говорим повече. Не исках да говоря за това, не исках да говоря за нищо.

Уудс пусна радиото и карахме в пълно мълчание. Когато колата спря, отворих очи. Бяхме пред къщата на Ръш. Това беше, върнах се.

— Благодаря ти — казах и го погледнах.

Изражението му беше сериозно, сякаш мислеше за нещо, което не можеше да сподели с мен. Нямаше нужда да питам какво е. И той си мислеше, че е време да си ходя от това място. Ръш нямаше да се обади. И може би никога нямаше да се върне. Не можех да продължавам да живея в тази къща, която не беше моя, а негова.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — каза Уудс и ме погледна.

Кимнах, но бях решила — нямаше да му се обаждам повече. Дори и Ръш да не се интересуваше вече от мен, просто не беше редно, не беше правилно. Отворих вратата на колата, излязох, помахах му и се отправих към голямата празна къща.