Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (31)

Ръш

Веднага след като турнирът свърши, отидох до нас да се изкъпя и преоблека. Дори не останах да изчакам да ни връчат трофея за второто място. Оставих Мег и Грант да оберат овациите. Отидох да участвам само защото се бяхме записали по-рано през годината и винаги участвахме. Освен това парите отиваха за добра кауза.

Когато спрях пред офисите, количките за напитки вече бяха паркирани и Дарла ми каза, че Блеър и Бети са си тръгнали преди около час. Обадих се на Бети, но тя не ми вдигна. Реших, че може би са отишли някъде да хапнат, и затова използвах времето да се изкъпя и преоблека.

Когато паркирах пред апартамента им, колата на Бети беше на паркинга, което означаваше, че и Блеър вече си е у дома. Толкова ми беше липсвала през целия ден. Бях обезумял от желание да я видя.

Почуках три пъти и нетърпеливо зачаках някой да ми отвори. Това стори Бети. Усмихваше се сухо и насила. Определено нямах никакво желание да си говоря с нея сега.

Поздравих и влязох.

— Тя вече спи. Беше дълъг ден — каза Бети. Все още държеше вратата отворена, сякаш очакваше да си тръгна или просто искаше да ме изгони.

— Добре ли е? — попитах и погледнах към затворената врата на стаята й.

— Уморена е. Остави я да спи — отговори Бети.

Нямах никакво намерение да си тръгвам. Можеше да затвори вече проклетата врата.

— Няма да я събудя, но няма и да си тръгна. Така че можеш да затвориш вратата — казах и тръгнах към стаята й.

Беше едва шест вечерта. Не беше нормално да си ляга толкова рано. Сигурен бях, че не й е добре. Вероятно пак бе повръщала. Със сигурност днес се бе претоварила. Сърцето ми щеше да изскочи. Това не беше безопасно нито за нея, нито за бебето.

Тихо отворих вратата и влязох. Затворих безшумно и заключих. Блеър се бе свила на топка. Едва намерих малкото й тяло в средата на огромното легло. Косата й бе пръсната върху възглавницата. Един дълъг гол крак бе изритал завивката настрани. Съблякох тениската си и я метнах на тоалетката, събух джинсите си и легнах при нея. Леко я преместих към себе си и тя с желание се настани в прегръдката ми.

Въздъхна нежно, промърмори нещо несвързано. Това бяха най-сладките звуци, които бях чувал в живота си. Усмихнах се и зарових лице в косата й. Затворих очи.

Това беше единственото място, където исках да бъда. Плъзнах ръка надолу и я сложих върху корема й. Мисълта, че под дланта ми расте живот, ме караше да падна на колене пред нея и да се разкайвам за всяко зло, което някога бях причинил.

Дланта й бавно мина по цялата ми ръка и по гърдите. Усмихнах се и отворих очи. Блеър лежеше с лице към мен. Очите й бяха отворени. Прокара пръсти по гърдите и раменете, после по бицепсите ми. Вдигна поглед към мен и на устните й се появи малка усмивка.

— Здрасти — прошепна.

— Здрасти — навън беше тъмно, но нямах представа колко е часът. — Липсваше ми днес.

Усмивката й изчезна, откъсна поглед от мен и се загледа някъде встрани.

— И ти ми липсваше — каза, но без да ме погледне.

Сложих пръст под брадичката й и вдигнах лицето й към своето. Не й позволих да отмести поглед от мен.

— Какво има?

— Нищо — каза с фалшива усмивка.

Лъжеше. Нещо се бе случило.

— Блеър, кажи ми истината. Нещо не е наред. Изглеждаш разтревожена и разстроена.

Тя се опита да се отскубне от мен, но аз я притиснах още по-силно.

— Кажи ми, моля те.

Когато ме чу да моля, напрежението в тялото й спадна. Никога не биваше да забравям, че Блеър обича да бъде молена и че само това може да я накара да промени предварително взето решение.

— Видях те днес. Ти се забавляваше… — не довърши.

И откога да се забавляваш, е проблем? О, чакай, видяла е Мег.

— Говориш за Мег, нали? Съжалявам, но не знаех, че Грант я е извикал, понеже Нан се отказа и е трябвало да намери някого да я замести. Ако знаех, щях да ти кажа предварително.

Тялото й пак се напрегна. Мамка му! Какво, по дяволите, бях направил? Мислех, че обяснението ми ще я успокои. Защо беше толкова разстроена заради Мег?

— Тя е била първата ти жена — прошепна толкова тихо, че едва я чух.

Някой й беше казал. Кой друг знаеше? Само Грант. Защото аз не споделях сексуалната си история с никого. Обвих лицето й с длани.

— Но ти си последната.

Очите й омекнаха. Ставах все по-добър в изкуството да говоря мило и сладко на една жена. Преди Блеър дори не се бях замислял, че жените искат да им се говорят такива неща, и не си бях правил труда. Или просто другите жени не го заслужаваха. С Блеър беше лесно. Защото с нея бях откровен.

— Аз… — тя млъкна, размърда се в ръцете ми. — Аз… трябва да отида до тоалетната.

Бях повече от сигурен, че се канеше да каже нещо съвсем различно, но все пак я пуснах. Беше облякла жълта тениска и розови боксерки, които жените наричаха „мъжки“, макар че не познавах нито един мъж, който би обул такова нещо. Бедрата й изглеждаха по-заоблени. Представих си как я навеждам над леглото и я хващам за таза. Пенисът ми стана на кокал, но сега трябваше да се концентрирам и да разбера защо е толкова разстроена. Какво не ми казваше? Трябваше да ми каже, за да оправя нещата. Не исках да се тревожи за нещо, което или не е вярно, или не е разбрала правилно.

Телефонът ми звънна. Пресегнах се към нощното шкафче. Беше Нан. Не исках да говоря с нея точно сега. Натиснах червеното копче да игнорирам обаждането и изключих звука. Часовникът на телефона ми показваше едва девет и десет.

Блеър излезе от тоалетната и се усмихна някак глуповато и виновно.

— Май съм малко гладна.

— Тогава да вървим да те нахраним — казах и станах да си обуя джинсите.

— Трябва да отида до супермаркета. Мислех да мина на връщане от работа, но ми се спеше и реших първо да подремна.

— Ще те заведа на вечеря и сутринта ще отидем да напазаруваме. Сега няма отворени супермаркети.

— Няма и отворени ресторанти в града.

— Клубът е отворен до единадесет. Много добре знаеш.

Облякох тениската си и тръгнах към нея. Тя ме гледаше, сякаш не разбираше какво й говоря.

— Какво? — попитах и я придърпах за кръста към себе си.

— Хората ще те видят с мен. В клуба. Хора, които не са ти приятели — каза бавно, сякаш ми даваше време да осъзная какво ми говори.

— Е, и?

Тя вдигна глава да ме погледне в очите.

— И аз работя там. Те знаят, че работя там.

Все още не разбирах какво се опитва да ми каже.

— Нищо не разбирам. Не ми е ясно. Какво ми казваш?

Блеър въздъхна ядосано.

— Не те ли е грижа, че хората ще те видят да вечеряш с мен? Та аз съм само един служител там.

Застинах. Какво, за бога?

— Блеър. Искам да попитам пак, за да съм сигурен, че не халюцинирам. Ти наистина ли ме попита дали се притеснявам, че някой ще ме види да вечерям с теб? Моля те, кажи ми, че не съм разбрал правилно.

Тя сви рамене.

Пуснах ръце и тръгнах към вратата. Тя определено се шегуваше. Кога изобщо съм й давал повод да си помисли, че се срамувам от нея? Погледнах я. Блеър беше кръстосала ръце пред гърдите си и ме наблюдаваше.

— Кога съм те накарал да се почувстваш така? Какво те е подтикнало да си помислиш, че не искам да ме виждат с теб? Защото, ако съм направил нещо такова, ще го поправя.

Тя пак сви рамене.

— Не знам. Ние никога не сме излизали на среща. Освен в кънтри бара, но това не беше точно среща. Твоите социални дейности обикновено не включват моето присъствие.

Гърдите ме заболяха. Права беше. Никога не я бях водил никъде, освен до леглото и онова пътуване до Съмит. Какъв идиот!

— Права си, аз съм кретен. Не съм те водил на някое специално място. Не съм те водил никъде — прошепнах и поклатих глава. Никога преди не бях имал връзка. Чуках момичетата и ги изпращах да си ходят. — И ти през цялото време си си мислила, че ме е срам от теб? — попитах, но честно казано, не исках да чуя отговора. Щеше много да боли.

— Не точно, че те е срам. Аз просто… нямам място в твоя свят. Знам го много добре. Не е нужно да демонстрираш връзката си с мен само защото съм бременна от теб. Ти просто ми оказваш някаква подкрепа…

— Блеър, престани. Не мога да слушам повече това. Ти си моят свят. И искам всички да го знаят. Не знам как се ходи на срещи и може би затова не съм се сетил да те изведа. Но ти обещавам — ще те заведа, където искаш, и няма да има човек в града, който да не е наясно, че съм готов да целувам земята, по която стъпваш — пресегнах се и я хванах за ръката. — Прости ми, че съм такъв идиот.

Тя примигна, за да преглътне сълзите си, и кимна. Колко ли пъти щях да се издъня, преди да успея да намеря правилния подход към нея и да започна да правя нещата като хората.