Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (27)

Ръш

— Обадих се да те поканя на обяд. Може ли да ми отделиш поне тридесет минути внимание? Минали са не знам колко седмици, откакто прекарахме някакво време заедно. Липсваш ми.

Права беше. Тъгата и болката в гласа й веднага започваха да ми действат. Не й обръщах никакво внимание. Не бях дори сигурен за какво говори. След като Блеър влезе в ресторанта, гледах само да не носи нещо тежко и се оглеждах да не би някой да се отнася зле с нея. Или да флиртува с нея. Реално не обръщах никакво внимание на сестра си.

— Да, съжалявам — казах и откъснах очи от вратата, от която Блеър трябваше да излезе. — Кажи ми пак за този турнир по плаване с този новия… как се казваше… Чарлз?

Когато споменах името му, тя се усмихна и кимна. За миг ми напомни на онова малко момиченце, за което се грижех и гледах да не падне косъм от главата му. Така изглеждаше всеки път, когато беше развълнувана. Тогава не предполагах в какъв гневен и намусен човек ще се превърне.

— Да, той е внук на семейство Келър. От Кейп Код е и е много добър в плаването. Даже е тук с лодката си за цялото лято. Както и да е, има турнир по плаване и иска да ме вземе. Само за няколко дни.

Слушах с половин ухо, докато ми говореше за тоя Чарлз и за лодката му, и полагах огромни усилия да не се оглеждам за Блеър. Трябваше да намеря някакъв баланс между двете жени. Блеър беше с приоритет, разбира се, но и сестра ми се нуждаеше от мен. Дори ако това означаваше да отида на обяд с нея и да слушам как не спира да говори за последното си завоевание. Никой друг не я слушаше.

Изведнъж тя млъкна, погледна през рамото ми и пак се начумери.

— Трябва да се фокусира върху работата си, а не постоянно да гледа към теб. Боже, не разбирам защо Уудс просто не я уволни.

Обърнах се и видях как Уудс, Джейс и Тад се смеят и се шегуват с Блеър, която се бе изчервила.

— В момента не гледа насам. Прекалено е заета да флиртува с други мъже пред очите ти. Интересуват я само парите ти. Колко е жалка. Иска ми се да можеш да проумееш голата истина. Толкова е смешна и прозрачна. Аз виждам намеренията й…

— Нан, млъкни — изръмжах.

Не исках да бъда груб, но не можех да понеса Нан да говори лошо за Блеър и в същото време да гледам как трима мъже флиртуват с моето момиче. Щях да се погрижа всяко едно от тези разгонени копелета да разбере, че тя е моя.

— И ти ще ме оставиш заради нея? Тя флиртува с всички! Не мога да повярвам, че ще станеш от масата, за да отидеш да защитаваш някаква евтина долна курва.

Ревността ми се изпари за части от секундата. Цялото ми внимание беше насочено към Нан. Почти не виждах от ярост. Бях като в червена мъгла.

— Какво каза? Мамка му, повтори какво каза? — гласът ми беше тих дори когато се надвесих над нея.

Тя отвори уста, но знаех, че ако изрече още една дума, няма да мога да контролирам беса си.

— Не, не казвай нищо. Ако искаш да излезеш оттук с достойнство, не говори. Ако още веднъж кажеш нещо за нея, те отрязвам по всички параграфи. Разбираш. Ли. Ме. Мамка. Му. Разбираш. Ли.

Очите на Нан се разшириха като палачинки. Никога досега не й бях говорил така грубо. Но тя прекали, наистина прекали. Нан скочи, метна салфетката на масата.

— Не мога да повярвам. Аз съм ти сестра, а тя е само… само… само…

— Само жената, в която съм влюбен. Не го забравяй.

В очите й имаше отровни отблясъци. Завъртя се на пети и излезе от клуба. Не ми пукаше. Трябваше да си тръгне, преди да е казала още нещо. Не исках да я наранявам. Обичах я, но мразех отровата, която се сипеше от устата й. Някой ме докосна по ръката и аз гневно се завъртях, готов за отговор, но това беше Блеър.

Сините й очи бяха натежали от тревога. Ето, точно от това се бе страхувала. От Нан и нейната омраза. Разбирах я, не можех да й се сърдя за страховете, но не можех и да живея без нея.

Но точно сега исках да остана сам.

— Съжалявам — прошепнах, издърпах ръката си, извадих няколко банкноти и ги метнах на масата, след което излязох.

Следващите три часа прекарах във фитнеса. Когато излязох, тялото ми беше физически потрошено, но гневът ми се бе уталожил. Сега исках само да видя Блеър. Смяната й щеше да свърши след малко и исках да я прегърна. Трябваше да й се извиня, заслужаваше го. Не трябваше да водя Нан там. Не помислих. Тя попита дали искам да отида с нея на обяд и аз просто се съгласих. Но когато разбрах, че ще бъдем там, умишлено седнах в сектора на Джими. Не исках Блеър да се чувства зле.

Не исках, но точно така стана. Никога повече нямаше да позволя на Нан да се доближи до нея. Нан никога нямаше да се примири, а Блеър не го заслужаваше.

Почуках на вратата на апартамента и зачаках. Никой. Бръкнах в джоба си и извадих телефона, но се сетих, че Блеър няма и телефон. Мамка му. Щях да взема телефона й от къщата и да я принудя да го носи със себе си. Ами ако нещо се случи? Ако се нарани? Ами ако замине и не се върне никога?

— Излезе с Джими — чух гласа на Бети зад гърба си. — Мина да ми каже, че с Джими имат страстна среща след работа.

Защо не ми беше казала? Защото дори и да е искала да ми каже, не е знаела къде да ме намери. Освен това щях да хукна веднага при нея.

— Кога ще се върне? — попитах, докато Бети отключваше вратата.

— Не знам. Беше разстроена. Знаеш ли нещо по въпроса? — попита кисело тя.

Не поисках разрешение да вляза, директно се намъкнах вътре.

— С Нан обядвахме в клуба и мисля, че не мина много добре.

Бети сбръчка нос с отвращение.

— Мислиш? Как може да не е минало добре? Просто не мога да си представя как тази кучка, сестра ти, би могла да направи нещо, което да разстрои Блеър — метна чантата си и изпсува. — Не бива да преживява такива стресови ситуации сега. Тя е бременна и твърдо решена да работи и да разнася табли по цял ден. Няма нужда да добавяш семейната си драма към не особено лекото й положение. Следващия път, когато решиш да си устроиш семейна сбирка с вещицата, направи го на друго място.

Права беше. Не трябваше да позволявам Блеър да вижда Нан. Не биваше да се доверявам на Нан, че може да се държи добре. Господи, та тя не можеше да се държи дори цивилизовано. Всичко беше по моя вина. Трябваше да намеря Блеър.

— Къде е?

— Почива си от лайняния си живот — каза Бети и се тръшна на дивана.

Ако целта й беше да ме обиди, трябва да призная, че вършеше страхотна работа.

Когато вратата се отвори, бях готов да падна на колене и да моля за милост.

— Извинявай, че закъснях. Ходихме до… — и не довърши, защото ме видя. — Здрасти.

— Здрасти — казах, тръгнах към нея, но не посмях да я докосна. — Съжалявам. Нека отидем в твоята стая и ще ти обясня.

Тя направи първата крачка — уви ръце около кръста ми и каза:

— Всичко е наред. Не съм разстроена.

Искаше да ме успокои. Това правеше винаги. Това беше нейната мисия в живота: да се тревожи за другите.

— Не, не е наред — отвърнах, хванах я за ръката и я задърпах към стаята й. Далеч от Бети, която не беше сред най-големите ми поддръжници.

— Отивай и го остави да се моли и гърчи на колене като червей. Ще му дойде добре. Мамка му, и на мен ще ми дойде добре — каза тя и грабна дистанционното на телевизора.