Анна Тод
След сблъсъка (7)

Глава шест
Хардин

Баща ми пак е сложил това тъпо изражение на лицето си. Винаги изглежда глупаво, когато се опитва да добие авторитетен вид. Като сега. Скръстил е ръце и е запречил цялата входна врата.

— Няма да дойде тук, Хардин. Знае, че ще я намериш.

Едва се сдържам да не му навра зъбите в гърлото. Вместо това скубя косата си, кокалчетата ми пукат и болят. Този път раните са по-дълбоки. Когато ударих стената, не очаквах, че ще повредя повече ръката си, отколкото шибаната им стена. Но това е нищо в сравнение с болката вътре. Никога не съм предполагал, че такава болка е възможна. По-непоносима и от най-свирепата физическа болка, болка, която сам съм си причинил.

— Синко, мисля, че трябва да й дадеш малко време и пространство.

За какъв се мисли пък тоя?

— Пространство? Не й трябва време, не й трябва пространство. Трябва да се прибере у дома — крещя. Старата жена в съседния двор ни гледа. Вдигам ръце към нея да я питам какъв й е проблемът.

— Моля те, не бъди груб със съседите ни — предупреждава ме баща ми.

— Кажи им тогава да си гледат тяхната работа.

Мисля, че старата чу последното.

— Довиждане, Хардин — казва баща ми, въздъхва и затваря вратата под носа ми.

Мамка му!

Не спирам да крещя и да крача напред-назад по верандата. Накрая се обръщам и тръгвам към колата си.

Къде е, за бога!

Ядосан съм, но в същото време се тревожа до смърт за нея. Сама ли е? Страхува ли се? Разбира се, че не се страхува. Познавам я достатъчно добре и знам, че в момента си прави списък с причините да ме мрази. Точно този й навик да контролира всичко и да прави списъци за всяко шибано нещо на този свят ме побъркваше в началото, но сега копнея да я видя как си седи у дома и добавя в списъка някоя нечувана глупост. Бих дал всичко само да погледам как замислено гризка плътната си устна, да видя прелестното й, сърдито и замислено изражение върху сладкото й лице. Един път, поне още един път.

Сега обаче, когато знам, че е с майка си и Ноа, и малкото надежди, които имах, са се изпарили. В мига, в който й напомнят защо той е по-добър за нея, тя ще се върне при него. Ще бъде негова.

Обаждам й се, но пак гласова поща. За двадесети път днес.

Мамка му, какъв шибан идиот съм!

След като обиколих всяка библиотека и книжарница в града, решавам да се върна в апартамента. Може би ще дойде… Може би ще дойде…

Няма да дойде.

Знам.

А ако си дойде? Трябва да почистя и да оправя всичко, да купя нови чинии, защото изпотроших всичко. В случай че реши да се върне.

Мъжки глас разсича тишината. Костите ми вибрират:

— Къде си, Скот?

— Видях го да излиза от бара. Знам, че е тук — казва друг мъж.

Ставам от леглото. Подът е студен. В началото помислих, че тати се прибира с приятели, но сега не съм сигурен.

— Хайде, на криеница ли ще си играем? — гърми най-силният глас, който някога съм чувал. Следва трясък.

— Няма го — казва мама точно когато стигам до последното стъпало. Виждам мама и четирима мъже около нея.

— Я да видим какво има тук? — говори най-високият. — Кой да предположи, че Скот има такава хубава жена. Става за чукане. Идеална е. — Хваща мама за ръката и я издърпва от леглото. Тя безнадеждно стиска блузата си.

— Моля ви… не е тук. Ако ви дължи пари, ще ви дам всичко, което имам. Вземете телевизора. Каквото искате…

Но той се киска и казва:

— Телевизор? Защо ми е някакъв шибан телевизор?

Гледам как мама се мъчи да се отскубне от него, мята се като риба на въдица.

— Имам бижута. Не са много… моля ви…

— Затваряй си шибаната уста — казва друг и я удря през лицето.

— Мамо — пищя и бягам към нея.

— Хардин, тичай горе — вика тя.

Не, няма да оставя мама с тези зли мъже.

— Махай се оттук, малко лайно! — крещи единият и ме бута назад. Падам. — Гледай сега, кучко. Проблемът е, че мъжът ти направи това — казва и сочи разцепената си на тила глава. — И понеже него го няма, единственото, което искаме, си… ти. — Усмихва се зловещо и я хваща за краката.

— Хардин, слънчице, бягай горе… Веднага! — крещи мама.

Защо ми е ядосана?

— Мисля, че иска да погледа — казва мъжът с разцепената глава и я блъска на дивана.

Скачам в леглото.

Мамка му!

Всяка нощ. Всяка нощ се връщат. По-страшни и по-кошмарни. Бях свикнал да спя спокойно, бяха си отишли. Благодарение на нея. Сега пак идват. Пак заради нея, защото я няма.

Четири сутринта е. Чаршафите ми са в кръв от раните по ръцете ми. Имам свирепо главоболие от кошмарите и недоспиването. Затварям очи и се опитвам да си представя, че е тук.

И да се надявам сънят да се върне.