Анна Тод
След сблъсъка (26)

Глава двадесет и пет
Теса

Лежа под завивката и мисля само за едно: никога не си бях и помисляла, че ще видя Хардин такъв. Такава сурова болка, толкова крехък и чуплив. Тялото му трепереше при всяка отронена сълза.

Усещам как динамиката между нас постоянно се променя — единият поема контрола над другия и после го предава обратно. Като борба за надмощие. В момента аз съм тази, която го държи под контрола си. Но не искам да е така. И не ми харесва тази динамика. Любовта не бива да е битка, нито бойно поле. Освен това нямам доверие на самата себе си, не мога да упражнявам контрол върху това, което се случва между нас.

Допреди няколко часа бях измислила всичко, всичко беше планирано. Но сега, след като го видях така разтърсен, мислите ми са замъглени, всичко ми е като едно блато. Дори в тъмното мога да усетя, че ме гледа. Въздъхвам дълбоко и той веднага пита:

— Искаш ли да пусна телевизора?

— Не, освен ако ти не искаш, но аз съм добре и без телевизия.

Иска ми се да си бях взела четеца. Можеше да чета, докато заспя. Ако чета за разрухата в живота на Катрин и Хийтклиф, може би това ще направи моя живот по-лесен. Или поне ще ми се стори по-малко драматичен и с по-малко поражения. Катрин посвещава целия си живот да се бори срещу любовта си към този мъж, докато накрая отива да го моли за прошка, отива да му признае, че не може да живее без него. И да умре без него.

Но аз мога да живея без Хардин, нали? Няма да пропилея целия си живот да се боря с любовта си. Това е само нещо временно… Нали? Няма да навлечем нещастие на всички други хора само защото и двамата сме упорити и твърдоглави. Или? Много ме притеснява собствената ми несигурност, особено когато започвам мислено да сравнявам Тревър с Едгар. Не знам какво да мисля за всичко това, прекалено е странно.

— Тес? — обажда се в тъмното моят Хийтклиф и ме измъква насила от мислите ми.

— Да?

— Не съм чукал… правил секс… с Моли — казва, сякаш като поправи грешката в неприличния си изказ, ще омекоти шока от признанието си. Не отвръщам нищо. От една страна, втрещена съм от признанието му, а от друга, наистина искам да му повярвам. Но не мога да си позволя да забравя, че Хардин е майстор на измамата.

— Кълна се — добавя.

О, да! Е, щом се кълне…

— Тогава защо го каза? — питам грубо.

— За да те нараня. Бях толкова побеснял, когато ми заяви, че си целувала някого, затова казах това, което знаех, че ще те нарани най-много.

Не мога да го видя, но някак знам, че лежи по гръб, с кръстосани под главата ръце и гледа в тавана.

— Ти наистина ли целуна онзи мъж? — пита, преди да мога да отговоря.

— Да — признавам. Но когато чувам как рязко си поема дъх между зъбите, се опитвам да омекотя удара, който му нанесох. — Само веднъж.

— Защо? — Гласът му е студен и в същото време е нажежен до бяло. Странен звук.

— Честно казано, нямам никаква представа. Може би бях ядосана заради начина, по който се държа по телефона. И бях пила прекалено много. Танцувах с него и той ме целуна.

— Танцувала си с него? Как?

Защо трябва да знае всяка подробност от това, което правя, при положение че вече дори не сме заедно.

— Не мисля, че искаш да знаеш.

— Напротив, искам.

— Хардин, танцувахме, както танцуват всички останали хора в един клуб. После той ме целуна и се опита да ме накара да отида с него в тях.

Гледам перките на вентилатора и си мисля, че ако продължавам да говоря за това, в един момент ще спрат, защото няма да могат да се движат сред гъстото напрежение, увиснало над нас. Ще затънат като в блато. Опитвам се да сменя темата.

— Благодаря ти за подаръка. Беше много мило и е наистина страхотен подарък.

— Той опита ли се да те заведе в тях? Ти отиде ли?

Усещам, че мърда, и разбирам, че сега вече е седнал. Оставам неподвижна на матрака.

— Как можеш изобщо да ми зададеш такъв въпрос? Знаеш, че никога не бих направила такова нещо — казвам малко по-рязко.

— Е, аз никога не бих си помислил и че ще целунеш непознат човек в клуб — отвръща ядно.

След няколко секунди мълчание казвам:

— Мисля, че не е разумно от твоя страна да говориш за това кой какво е очаквал или по-скоро — какво не е очаквал от другия.

Завивките му шумолят и го усещам до мен. Гласът му е до ухото ми.

— Кажи ми, моля те, кажи ми, че не си го направила.

Сяда на леглото до мен и аз се премествам назад.

— Знаеш, че не съм била с него. Нали ме видя малко след това.

— Имам нужда да го чуя от теб. — Гласът му е груб, но умоляващ — Кажи ми, че си го целунала само веднъж и че не си говорила с него след това.

— Целунах го само веднъж и не съм говорила с него след това — повтарям само защото знам колко отчаяно се нуждае да чуе думите.

Очите ми са фокусирани върху индиговата завъртулка над ключиците му, точно около врата над тениската му. Тялото му на леглото до мен ме успокоява, но повече ме изгаря. Как е възможна такава мешавица от чувства! Не мога да понеса вътрешната битка, която се води някъде дълбоко… или не чак толкова дълбоко в мен. Самата аз съм в средата на зверското клане.

— Има ли друго, което трябва да знам? — пита меко.

— Не — лъжа веднага. Не му казвам за вечерята с Тревър, защото нищо не се случи, а и не му влиза в работата. Освен това искам да пазя Тревър на безопасно разстояние от бомбата Хардин.

— Сигурна ли си?

— Хардин… дори не мисля, че имаш право да следиш всяка моя стъпка и действие — казвам и не мога да не погледна в зелените му очи.

— Знам — отвръща, с което силно ме изненадва.

Когато се премества на земята, аз се опитвам да пренебрегна заливащото ме чувство на ужасяваща празнота.