Анна Тод
След сблъсъка (104)

Глава сто и три
Теса

— Имаш ли планове за останалата част от вечерта? — питам Хардин, когато спира пред къщата на баща си.

— Не, ще уча и ще спя. Каква дива нощ ме чака само — отвръщам и се усмихвам.

— Трябва да спя. — Лицето му помръква, прокарва показалеца си по волана.

— Не можеш ли да спиш? — Разбира се, че не може да спи… — Имаш ли… случвало ли се е пак да имаш…

— Да… абсолютно всяка вечер — казва и сърцето ми се свива от болка.

— Съжалявам.

Наистина съжалявам. Не искам тези кошмари да продължават да го измъчват. Не искам единственото му спасение да бъда аз, не искам да знам, че само аз мога да ги накарам да си идат.

— Няма проблем, добре съм — казва, но черните кръгове под очите му говорят точно обратното.

Не мога да го поканя, би било ужасно глупаво. Трябва да се кача и да помисля какво ще правя с живота си от този момент натам, а не да прекарвам нощта с Хардин. Толкова е неловко да ме оставя в къщата на собствения си баща, в неговата собствена къща. Ето защо трябва да си намеря апартамент.

— Можеш да се качиш да поспиш. Рано е още — казвам и той рязко обръща глава.

— И няма да имаш нищо против?

Кимам, преди да съм позволила на мислите ми да ме спрат.

— Разбира се… само за да се наспиш — напомням му и той кима.

— Знам, Тес.

— Не исках да прозвучи така… — Опитвам се да обясня.

— Разбрах.

Между нас има разстояние, което е неловко, но едновременно с това и задължително. Искам само да протегна ръка и да вдигна самотното кичурче коса над челото му, но би било прекалено много. Имам нужда от това разстояние. Точно така, както имам нужда от Хардин. Всичко е толкова объркано, а с поканата да спи горе няма да допринеса за изясняването на ситуацията. Но наистина искам да може да се наспи. Усмихвам му се лекичко, той ме гледа няколко секунди и после бавно поклаща глава.

— Май е по-добре да си вървя. Имам да върша някои неща и…

— Няма проблем. Наистина. — Отварям вратата, за да избегна унижението си. Не биваше да го каня. Трябва да се дистанцирам от него, а ето че пак се оказвам в позицията на отхвърлената.

Стигайки до вратата, си спомням, че съм забравила роклята и обувките си в колата му, но когато се обръщам да си ги взема, колата вече се отдалечава.

Докато почиствам грима от лицето си, преди да си легна, си спомням всяка подробност от срещата тази вечер. Хардин беше толкова… мил. Хардин беше мил. Беше облечен официално, не се сби с никого, не изпсува нито веднъж. Това е огромен прогрес. Започвам да се смея като идиот, когато си спомня как падаше по леда. Беше толкова ядосан, но се сдържа. Беше смешно да го гледам как не може да се изправи на краката си. Толкова е висок и силен, а краката му трепереха като желе. Беше едно от най-смешните неща, които някога съм виждала. Не знам какво да мисля и за това, че си е махнал пиърсинга. Но после той каза, че не го иска, няколко пъти го каза, така че не зависи от мен.

Какво ли ще кажат приятелите му за това?

Настроението ми определено се влоши, когато ми каза за рождения си ден. Не знам какво съм очаквала. Как съм си представяла да празнува рождения си ден? Но определено не бях си помислила за парти. Не мога да не призная, че е идиотско от моя страна: все пак е двадесет и първият му рожден ден, редно е да го отбележи по някакъв начин. Но винаги когато отиде в онази къща, се случва нещо лошо, а и не искам да бъда с него поради деликатната ситуация, в която сме в момента. Последното, от което имаме нужда, е да отида там, да се напия и да усложня положението. Искам да му купя нещо наистина хубаво, но толкова не ме бива в избора на подаръци. Все ще измисля нещо.

Минавам край вратата на Ландън, чукам, но не ми отговаря. Отварям вратата и виждам, че спи, затова решавам да си легна. Влизайки в стаята си, едва не припадам от уплаха, когато виждам голямата фигура на леглото ми. Изпускам чантата с тоалетните принадлежности и едва тогава осъзнавам, че това е Хардин. Успокоявам се. Той изпъва краката си напред и ги премята един върху друг.

— Съжалявам… че се държах така… долу. Исках да остана. — Прокарва ръце през косата си, която вече е много рошава и пада върху челото му.

— Аз те поканих — напомням му и се приближавам към леглото. Той въздъхва:

— Знам. И съжалявам. Моля те, може ли да остана? Прекарах толкова хубаво тази вечер, а съм така уморен…

Замислям се над думите му. Искам да остане. Липсва ми спокойствието, когато е до мен в леглото, но той току-що каза, че има работа.

— Ами работата ти? — питам предизвикателно.

— Може да почака. — Изглежда смазан. Сядам до него, взимам възглавницата и я слагам върху скута си.

— Благодаря — отвръща и аз се намествам до него. За мен той все още е един голям, мощен магнит. Не мога да остана на повече от метър от него. Той се усмихва и забива поглед в пода. Тялото ми обаче си има други планове. Облягам се на Хардин и увивам ръка около неговата. Ръцете му са ледени, диша тежко. Липсваш ми, искам да съм до теб, това искам да кажа, да призная. Той нежно стиска ръката ми и аз облягам глава на рамото му. Едната му ръка се плъзва по гърба ми и ме притиска към себе си.

— Много ми хареса всичко тази вечер — казвам.

— И на мен много ми хареса, бебо. И на мен.

А като ми казва „бебо“ искам да съм още по-близо до него. Вдигам глава и виждам погледа му, който се е заковал в устните ми. Главата ми инстинктивно се обръща нагоре, приближавам устните си до неговите. Когато затварям пространството между нас и го целувам, той се обляга на лакти, а аз се катеря върху него. Едната му ръка е на кръста ми и ме притиска към себе си.

— Липсваше ми — казва и прокарва език по моя.

Липсва ми хладината на металното кръгче, но тялото ми е пламнало от глад за него, така че нищо друго няма значение.

— И ти ми липсваше — признавам и прокарвам пръсти в косата му, целувам го по-настоятелно. Другата ми ръка се спуска надолу да докосне твърдите му мускули, но той ме спира.

— Мисля, че това не е добра идея… засега.

Бузите му са зачервени, диша тежко. Искам да му кажа, че идеята е страхотна, че имам нужда да ме докосне, но знам, че е прав. Въздъхвам, слизам от скута му и лягам на леглото.

— Съжалявам, Теса, не исках да…

— Не, прав си… Нека се наспим — предлагам и се усмихвам, но тялото ми все още се гърчи от сладката болка, породена от допира му. Той ляга срещу мен и се опитва да се разполага само в своята част на леглото. Между нас отново има възглавница като в началото.

Заспива доста бързо и тихичко похърква, но когато се събуждам по някое време през нощта, Хардин си е тръгнал. Вместо главата му на възглавницата, виждам бележка:

Благодаря ти отново. Трябва да работя.

На следващата сутрин изпращам съобщение на Хардин да му честитя рождения ден и докато чакам отговора му, започвам да се обличам. Иска ми се да беше останал, но сега съм като че малко облекчена, защото щеше да е много конфузна сутрин след първата ни „официална среща“.

Въздъхвам, слагам телефона в чантата си и отивам да кажа на Ландън, че няма да съм на половината лекции, за да мога да купя подарък за Хардин.