Ромен Гари
Корените на небето (4)

III.

— Във всеки случай именно Хабиб, още щом се сдоби с „Чадиен“ и го превърна с помощта на неона в „кафе-бар — дискотека“, беше споходен от идеята да оживи донейде печалната атмосфера на това място — тя се усещаше най-вече на терасата, гледаща към наежения от самота отвъден бряг на Камерун и към необятното небе, което сякаш бе проектирано според размерите на някое праисторическо животно — та беше го споходила идеята леко да освежи носталгичната атмосфера с едно женско присъствие. Предварително сподели намерението си с редовните посетители и го повтаряше всеки път, колчем седнеше на нечия маса, без да престава да си вее с рекламното ветрило, с което не се разделяше никога и което изглеждаше особено лекомислено в огромната му ръка; сядаше, тупваше ни по рамото, сякаш за да ни ободри и да ни помогне да потраем още малко: грижел се за нас; щял да ни доведе някого; това било част от плана му за преустройство; не някоя курва, забележете; просто нещо мило; той разбирал добре, че на приятелите, особено на тези, които изминавали по петстотин километра, за да излязат от пущинака, им било писнало да се наливат сами пред бутилка с уиски; на тях им била нужна компания. Надигаше се тежко и отиваше да повтори подкупващата си реч на друга маса. Трябва да се отбележи, че успяваше доста добре да създаде атмосфера на любопитно очакване: питахме се с леко съжаление и ирония какъв ли тип момиче щеше да се хване на въдицата му; убеден съм, че сред нас имаше неколцина нещастни глупци — както виждате, не скривам нищо от вас — които тайно се отдаваха на мечтания в своето кътче. Именно така Мина се превърна в тема на разговор и в най-затънтените краища на Чад доста преди да се появи, и времето, необходимо й да се материализира, позволи на някои от нас да отбележат за пореден път, че годините на усамотение в глъбините на саваната са безсилни срещу някои упорити надежди и че е по-лесно да разореш целина от сто хектара през дъждовния период, отколкото да промениш няколкото съкровени кътчета на въображението. До такава степен, че когато един ден тя слезе от самолета с барета, куфар, найлонови чорапи, с едро, впечатляващо тяло и доста безлично лице, ако оставим настрана донейде тревожното й изражение, съвсем понятно, бога ми, при тези обстоятелства, наистина можеше да се каже, че вече бе очаквана. Очевидно Хабиб беше писал в Тунис на свой приятел, притежател на нощното заведение, в което по онова време Мина правела „стриптийз“. Обяснил бе точно какво иска: някое загубено момиче, което да си има всичко, каквото трябва, и то там, където му се полага, за предпочитане русо, което да може да работи на бара и да изпява по нещо, но най-вече да бъде мило с клиентите. Да, необходима му била най-вече някоя послушна женичка — не искал никакви истории, това било най-важното. Не желаел да се разправя с курви — това тук не било бардак — чисто и просто търсел момиче, което от време на време да се показва мило, щом той, Хабиб, му препоръча някое конкретно момче. Съдържателят на заведението в Тунис трябва да е забелязал, че Мина е руса, и да си е спомнил, че е германка с неизрядни документи, което със сигурност беше гаранция за подчинение, и й бе отправил предложението си.

— И вие приехте просто така, веднага?

Майор Шолшер й бе задал този въпрос по време на разследването, последвало изчезването на господата Хабиб и Дьо Ври и разкриването на любопитните занимания, на които се бяха отдавали. Бе повикал Мина в кабинета си, за да си изгради мнение доколко са основателни някои обвинения, отправяни срещу нея от Орсини. Разследването се водеше от полицията, но от известно време военните се занимаваха с появата в близост до либийската граница на първите банди от добре въоръжените фелахи, а разклоненията на Хабибовото предприятие в Тунис и другаде заслужаваха най-голямо внимание. Малко хора познаваха граничните райони по-добре от Шолшер, който в продължение на петнайсет години бе кръстосвал пустинята начело на мехаристките дружинки^[1] от Сахара до Зиндер и от Чад до Тибести и когото всички номадски племена поздравяваха отдалече, още щом забележеха на хоризонта пясъчните вихрушки, вдигани от камилите му. За първи път в живота си, от година и половина насам, той заемаше почти чиновнически пост — губернаторът на Чад го бе назначил за специален съветник, обезпокоен от тайния поток съвременни оръжия, залял цялата територия на страната, чак до най-недостъпните горски дебри. Мина пристигна в кабинета на майора, водена от двама стрелци, напълно ужасена от разпита, на който й предстоеше да бъде подложена в дирекция на полицията, и убедена, че ще бъде експулсирана от онова кътче на света, към което, изглежда, бе странно привързана.

— Тук се чувствам добре, ясно ли ви е! — разкрещя се тя, хлипайки, на Шолшер с оня немски акцент, от който неволно правите гримаса. — Сутрин, щом отворя прозореца и видя хилядите птици, накацали по пясъчните брегове на Логон, се чувствам щастлива. Нищо друго не искам… Тук ми е добре, а и къде ли бих могла да отида…

Не беше в характера на Шолшер да се предава на иронични разсъждения пред лицето на човешката скръб, каквато и да бе тя, но все пак не можа да сподави внезапния си изблик на развеселеност: за първи път в живота му някой възприемаше евентуална забрана за пребиваване във Френска Екваториална Африка като прогонване от земния рай. Което очевидно предполагаше едно… не особено щастливо минало и майорът прояви склонност към състрадание, но нищо повече. Веднага успя да схване, че Мина не знаеше нищо за тайната дейност на своя работодател, на когото служеше като фасада, отклоняващ вниманието параван, подобно на всичко останало в превъзходното му творение „Чадиен“: двете палми — джуджета в сандъците на терасата, търговията с лимонада, фонографът, издрасканите плочи и немногобройните двойки, които излизаха вечер на дансинга. Помоли да й донесат кафе и сандвич — беше я вдигнал от леглото в пет часа сутринта и не й бе задал нито един въпрос, а тя непрекъснато се опитваше нещо да обясни с тревожен поглед, уморено лице, едновременно пламенно и смирено, гласът й на моменти се извисяваше до крясък от горещо желание да й повярват. Може би беше прочела в очите на Шолшер благоразположение, каквото явно рядко бе срещала в мъжките погледи, а най-вероятно изпитваше потребност от съчувствие. Държала на всяка цена да каже всичко, което знаела — настояваше тя — в действителност нямало нищо, за което да се упреква и не искала над нея да тегне каквото и да било подозрение. Много добре разбирала, че е заподозряна. И действително, човек би могъл да се запита как така бе пуснала котва чак в Чад, тя, някаква германка с документи, които дори не бяха редовни… Но оттук до обвинението, че е помагала на трафиканти на оръжие, че е злоупотребявала с гостоприемството във Фор Лами, щом като няма никакво друго убежище… Ръцете й трепереха, сълзите отново рукнаха по страните й. Шолшер се наведе и меко положи ръка на рамото й.

— О, хайде — каза той — никой не ви обвинява. Само ми кажете защо дойдохте в Чад и как именно се запознахте с Хабиб.

Тя повдигна лице с кърпа на носа и го изгледа продължително и колебливо, като че ли решаваше дали може да направи подобно признание пред него. Дошла в Чад — започна да обяснява тя — понеже не издържала повече, изпитвала такава нужда от топлина… И понеже… обичала животните… Да, добре разбирала, че подобно обяснение току-виж се окаже твърде неубедително, но какво друго да направи: такава била истината. Шолшер не прояви нито изненада, нито скептицизъм. Не бе за чудене, че едно човешко същество се нуждаеше от топлина и приятелство. Но клетницата трябва да е била лишена от всичко, за да се задоволи с топлината на африканската земя и приятелството на няколкото опитомени животни и да не закопнее за едно друго чудо — мяркащите се понякога на хоризонта огромни стада слонове. В това имаше известна проява на скромност, към която му бе невъзможно да остане безразличен. Прецени я като напълно беззащитна и още по-изгубена на тази земя от останалите номади, които му беше отредено да среща.

— А Хабиб?

Да, тя била готова да изясни и този въпрос. Но по-добре било да се върне няколко години назад. Родителите й били убити при една бомбардировка на Берлин, когато била на шестнайсет, и отишла да живее при някакъв чичо, с който семейството не се срещало. При все това той се погрижил за нея, когато останала сама; осенила го идеята да я прати да пее в един нощен бар, въпреки че според собственото й признание никога не е имала глас. И така, в продължение на година тя се представяла в „Капеле“: войната вече изглеждала загубена и мъжете имали нужда от жени. После руснаците превзели столицата и тя била сполетяна от съдбата на много други берлинчанки. Това продължило дни наред, преди да се прекратят сраженията и командването да въведе ред сред войсковите си части. После… Тя му се стори притеснена, сякаш се чувстваше виновна, и се загледа за няколко мига през прозореца. После й се случило нещо неочаквано. Влюбила се в един руски офицер. Отново прекъсна разказа си и погледна Шолшер смирено, като че ли му искаше прошка. О, разбирала много добре какво си мислел той. Казвали й го в очите. Руснак? — възкликвали. — Как е могла да се влюби в руснак, след всичко, което я сполетяло. Тя вдигна рамене с леко раздразнение. Националността, разбира се, нямала никакво значение. Но нейните съотечественици не преставали да й отправят нескончаемите си упреци. На улицата съседите я подминавали, без да я поздравяват, и отвръщали поглед. Когато я срещали сама, по-смелите изричали на глас какво мислят за нея. Как е могла да се влюби в мъжа, който, така да се каже, пръв от поделението си бил минал през нея? Според мен хората, които разсъждавали по подобен начин, говорели в преносен смисъл, но тя, изглежда, го приемала буквално. Не било съвсем сигурно — обясни тя на Шолшер с топлота. — Разбира се, възможно било все пак да се е случило. Разговаряла с Игор — така се казвал офицерът — един-два пъти, но и двамата не си спомняли нищо, а и — честно! — това им било напълно безразлично. На него му се било случило да влезе в една от къщите: бил на фронта от три години, семейството му било разстреляно от немците, а и бил леко пиян; колкото до нея, тя не си спомняла лицата: в съзнанието й се запечатали завинаги единствено катарамите на коланите. А и за мъжете не можело да се съди по сексуалното им поведение, още по-малко в разгара на битката, когато силите им били на привършване… Тя повторно вдигна очи към Шолшер, но майорът не каза нищо, защото нямаше какво да каже… Тя продължи да му разказва за своя Игор. Харесал й веднага, в лицето му имало нещо весело, нещо симпатично, както при много руснаци и американци… и французи, разбира се, побърза да добави тя малко неумело. Била го срещнала в къщата на чичо си, партерът бил иззет от армията; той я ухажвал свенливо, носел й цветя, делял с нея дажбите си храна… Една вечер най-после непохватно я целунал по бузата — тя се засмя, докосна страната си с длан и я задържа там, на мястото на онази първа целувка.

— Това беше първата ми целувка — каза тя и отново вдигна светлия си поглед към Шолшер.