Ромен Гари
Корените на небето (14)

XIII.

Орнандо прие губернатора в хотелската си стая. Едва говореше. Лежеше по гръб, неподвижно приковал в тавана поглед, в който се възвърна част от обичайната неприязън, още щом влезе представителят на Франция — в официално облекло и с всички почетни знаци. Секретарят, който служеше за преводач, щеше да каже по-късно, че този изпълнен с омерзение поглед е бил първият признак на оздравяване. Откакто го бяха донесли, Орнандо нито се беше оплакал, нито бе проронил дума, само кървеше и мълчеше, през повечето време на лицето му бе изписано странно изражение на задоволство. Човек би казал, че той намира случилото се за нормално, дори за удовлетворително. Когато най-сетне някой събра смелост да му заговори за Морел, той изобщо не се бе изненадал, а бе продължил да съзерцава втренчено тавана. После беше настоял да повикат губернатора. В момента го разглеждаше внимателно, изслушал с безразличие пожеланията за оздравяване и съжаленията, които висшият чиновник му беше изразил.

— Кажете му, господине — беше заключил губернаторът — че виновникът ще получи заслуженото си наказание.

Секретарят преведе. Орнандо внезапно се оживи. Направи опит да се надигне и бързо изрече нещо. Секретарят се слиса.

— Господин Орнандо настоятелно ви моли да оставите този човек на мира — преведе той най-после. — Изключително държи на това.

Губернаторът се засмя с разбиране.

— Много великодушно от страна на господин Орнандо, моля да му благодарите — каза той. — Ще уведомим пресата за неговия жест, сигурен съм, че неговата публика ще го оцени по достойнство. Въпреки това обаче правосъдието ще си свърши работата. Господин Орнандо не е единственият нападнат от този човек…

Орнандо ненадейно се развика. Въпреки превръзките беше успял да се повдигне на лакът, и викаше, клатейки глава, в безпомощен гняв, както се тропа с крак.

— Господин Орнандо ви припомня, че всяка седмица го слушат петдесет милиона американци — преведе доведеният до полуда секретар. — Моли да ви предам, че… че ако от главата на този човек падне дори и косъм, ще води, ако трябва с години, кампания срещу Франция, която страната дълго има да помни. Не го ли оставите на спокойствие, господин Орнандо ще посвети цялото си влияние, за да съсипе авторитета на Франция пред своите сънародници…

И добави забързано с умоляващ глас.

— Господин губернатор, не знам дали си давате сметка за влиянието на господин Орнандо в Съединените щати…

Раненият се бе поизправил още малко. На лицето му избиваха капчици пот и се стичаха по дебелия му врат. Очите му се бяха разширили, изпълнени със страдание, което, изглежда, не се дължеше на раните по тялото му, а сякаш бе толкова присъщо на погледа му, колкото и цветът на очите. Губернаторът стоеше до леглото със зяпнала уста. В настъпилото за миг мълчание до тях от двора на болницата долетяха детски гласове, повтарящи в хор строфи от Корана.

— И господин Орнандо предлага лично на вас двайсет хиляди долара, за да оставите този човек на мира — заекна окончателно ужасеният секретар, несъмнено нехранещ безгранична вяра в началника си, що се отнася до човешката низост.

Губернаторът на свой ред гневно се разкрещя. Като начало, гръмогласно припомни, че синът му е загинал в Съпротивата. После изрева нещо от името на Франция и с вой се заудря с юмруци по знака на Почетния легион.

— Във всеки случай — измънка преводачът и се долавяше, че на драго сърце би се пъхнал под леглото — господин Орнандо внася още сега петдесет хиляди долара във фонд за защита на този човек, ако го заловите, което… което не пожелава никому. И господин Орнандо се заема с неговия… с неговия случай лично.

Орнандо отново се бе свлякъл по гръб. Губернаторът на Чад изкрещя още някакви заклинания все за „достойнство“ и „чест“, после се извъртя на токове, буквално нахлузи снежнобелия си шлем и се втурна навън с брадата напред; видяха го как минава пребледнял и изопнат, „настръхнал като таралеж“, по думите на един сержант от пехотата, в дъното на лимузината си, която пресече Форт Аршанбо сред облак прах — облак, вдигнат сякаш повече от възмущението му, отколкото от колата му, който още дълго вися във въздуха след него с някаква раболепна почтителност. На летището с леден глас, какъвто никой не беше чувал дотогава, защото бе вежлив и по-скоро добросърдечен, склонен към благ скептицизъм, предпазващ го както от прекалени илюзии за човешката природа, така и от излишна подозрителност спрямо нея, заяви на полковника комендант на двореца, че разполага с четирийсет и осем часа да пипне Морел и да отведе „този мръсник“ с белезници на ръцете в Бразавил.

— Този мръсник, чухте ли ме? — повтори той, повишавайки глас, сурово втренчен в полковника, сякаш го обвиняваше в скрита симпатия към „човека, решил да променя вида“. В самолета седеше мълчалив, със скръстени на гърдите ръце, и гледаше през люка с предизвикателен вид, сякаш подозираше, че Морел се крие зад всяка туфа храсти с пушка в ръка, готов да опровергае произхода на човека. Мръщеше вежди, местеше с устни влажния фас, за който напълно бе забравил, и мяташе мълниеносни погледи към река Шари, саваната и всички стада, които тя беше в състояние да приюти, към всички минали и сегашни видове — от допотопния птеродактил до дивите ангинарии; приплъзваше фаса от дясното ъгълче на устните си в лявото, с щръкнала от възмущение брада; с цялата страст на хуманист, впрочем все още вярващ в демокрацията. Отправи съкрушителен поглед и към саваната и се насили да мисли за Микеланджело, Шекспир, Айнщайн, за техническия прогрес, за пеницилина, за забраната за обрязване на жени сред пигмеите, за която имаше личен принос, за живописните и скулптурните постижения на френския гений, за трето действие на „Риголето“ в изпълнение на Карузо, което притежаваше на плоча. Мислеше за Гьоте, за президента Ерио, за парламентарните ни институции и при всяка подобна мисъл победоносно приплъзваше фаса от едното ъгълче на устните до другото и хвърляше съкрушителен поглед на саваната под себе си и спотайващия се сред дивите — държеше на думата — сред дивите си слонове Морел. Впусна се най-сетне в зашеметяващо единоборство с него и се обяви за победител. Седеше си там, високо във въздуха, със скръстени ръце, с все по-овлажняващ се фас и бележеше точки преднина. Направи особено трудно упражнение по обща култура и се почувства щастлив от тези образцови класици. Петрарка, Ронсар, Йохан Себастиан Бах, всички до един. Наистина беше битка на честта. С много ловкост и дисциплина, с вероломството на стар активист радикал — социалист, съумя да избегне всички клопки, които Морел, макар и невидим, очевидно му залагаше. Успя да избегне мисълта, пък било и за секунда, за онази ядрена мерзост — сто пъти по-мощна, отколкото е необходимо, за да избие всички обитатели на планетата; с учудваща бързина премести фаса в брадата си — от едното ъгълче в другото — и умело направи обход, атакувайки врага в собствените му окопи: помисли за ползата от атомната енергия, която щеше да позволи тъкмо на Африка да превърне пустините си в плодородна земя. Висотата на положението му — намираше се на три хиляди метра сред лазура над планината Бонго — му помогна много в битката, и то дотолкова, че на слизане от самолета във Фор Лами си бе възвърнал доброто настроение и си тананикаше тихичко любимата си ария от сцената в градината от „Фауст“: нима тази вдъхновяваща красота не беше сама по себе си отговор на всички клеветници на човечеството от рода на Морел и Орнандо? На очакващите го журналисти — трима специални пратеници, пристигнали от Париж същия ден, а „Ер Франс“ съобщи за нови, предвидени за следващия ден — заяви, че става дума за случай на мизантропия, на който напълно погрешно приписваха политически подбуди, за изпаднал в транс безумец, който действа сам, за човек в „амок“ или, ако предпочитаха, за „единак“, като онези слонове, които се откъсват от стадото заради незаздравяваща рана и стават особено агресивни и сприхави. Журналистите отбелязаха думата „единак“ и обсипаха губернатора с въпроси. Можел ли той да им даде някои сведения за Морел? Какво точно знаел за него? Някой разполагал ли с негова биографична справка? Вярно ли било, че става дума за бивш участник в Съпротивата, депортиран от немците заради партизанска дейност? Губернаторът хвърли поглед на Шолшер, който потвърди с кимване… Току-що му бяха телеграфирали от Министерството на вътрешните работи, където Морел наистина имал досие. Губернаторът обаче сметна за по-разумно да се измъкне с няколко шеги. В момента можел да каже само — заяви той добродушно — че става дума за някакъв зъболекар и че обяснението на цялата смехотворна история с него било, че си имат работа с човек, вманиачен на тема слонова кост. Неколцина се засмяха, но губернаторът си даде сметка, че тонът му е неуместен и леко присви устни. Направи крачка към автомобила си, но журналистите продължаваха да го обсаждат. Вярно ли било, че преди да хване гората, Морел се опитал да му представи петицията си, но той все отказвал да го приеме? Историята предизвикваше изключителен интерес по света и изглежда симпатиите на аудиторията бяха по-скоро на страната на Морел, на страната на слоновете, а не на… в крайна сметка, на властите. Вярно ли било, че в Африка се избиват ежегодно около трийсет хиляди слона, и то само заради доставките на билярдни топки и ножове за рязане на хартия? Вярно ли било, че съществуващите днес ловни резервати са недостатъчни? Журналистът, задал този въпрос, беше дребен, неспокоен човек, възмутено вдигнал вежди зад очилата си — самият той с вид на сприхав „единак“ — и подскачаше на едно място, сякаш бързаше да изтича до едното място или може би да последва Морел в шубрака. Можел ли губернаторът да им каже няколко думи по въпроса за опазването на природните богатства в Африка? Било прекалено удобно цялата работа да се обяснява с обикновена мизантропия — не бил ли Морел човек, поставил си твърде висока за нашите задължения и отговорности цел, който въпреки всички разочарования от последните години, отказвал да се примири? Намести очилата на носа си с енергичен жест, сякаш да покаже, че самият той е в първите редици на тази борба. Този път губернаторът се отнесе много внимателно към отговора — даваше си сметка, че това е опасна почва. Сподели, че Франция е традиционно свързана със слоновете. Стремяла се да им осигури цялата закрила, от която се нуждаели. Самият той бил голям приятел на животните и можел да увери журналистите — а те, на свой ред, читателите — че е направено необходимото за опазване на симпатичните дебелокожи, които всички обичаме от деца. Най-после успя да се качи в колата си, следван от Фоасар и Шолшер. Беше толкова разстроен от неочакваната атака на журналистите и от значението, което придаваха на историята, та не забеляза, че главният секретар беше пребледнял като платно, сякаш бе болен, запазвайки същевременно трогателното и скандализирано изражение на съвестен служител при земетресение, опустошителен прилив или пред друга опасност да се изгубят важни документи.

— Уух! — въздъхна губернаторът и избърса челото си. — Е, деца, какво ще кажете? Нито дума за Орнандо! Интересува ги единствено Морел!

— Всъщност вестниците говорят единствено за него — каза Фоасар с усилие. — Обществеността винаги се увлича по историите за животни. Налице е всичко необходимо, за да превърнат станалото в романтична история.

— Да, аз, разбира се, не държа да играем роля на предател в нея. Затова си мисля… Тъй като, без съмнение, ще ми се наложи да приемам журналисти в кабинета си, ще ми направите услуга, ако свалите всички слонски бивни от стените. Инак само си представете какво ще стане, ако започнат да снимат…

Шолшер се засмя.

— Може да се смеете, приятелю, но след тези въпроси е съвсем ясно на чия страна са симпатиите на обществеността. Не че търся популярност, не ми е в характера, но не бих желал да мина за лишен от всякаква чувствителност бюрократ. Ще видите как този мръсник ще се превърне в нещо като герой, ако не го заловим незабавно. Какво казват от Париж?

— Изглежда засега няма какво повече да кажат, господин губернатор. За сметка на това…

Минаваха край центъра по имунология. Губернаторът погледна постройките с очи на собственик: откак бе тук, детската смъртност намаля с двайсет процента. Винаги се чувстваше по-добре, щом минеше край центъра. Изпитваше смътното усещане, че се е държал като добър баща. Лицето му се проясни, Фоасар се възползва от усмивката и му поднесе горчивия хап.

— За сметка на това, имаме новини за Морел.

Губернаторът подскочи, а може би просто колата друсаше.

— Е? Е? Какво има още?

— Нападнал е една плантация. Плантацията на Саркис. Сириецът не е бил там, но са изгорили къщата му. Защото вече не бил сам: водел със себе си цяла банда.

Странно, но на губернатора сякаш му олекна и той почти се успокои. Шолшер го наблюдаваше с интерес. Мислеше какво се говори за всички истински творци: великите им творения в крайна сметка винаги им се изплъзват.

— Добре, това още повече ми харесва — изрече бавно губернаторът. — Сега поне всичко е ясно и недвусмислено. Имаме работа с обикновен бандит, който е стигнал дотам да ограбва фермите. Да, това ми допада много повече. Ако наистина се отнасяше за слоновете, нямаше да сме в състояние да предприемем каквото и да било срещу него… С легендите се воюва много трудно. Но така няма място за колебание. Един отчаян смелчак, вероятно последният бял авантюрист в Африка…

Трогна се при мисълта, че един човек защитава благочестивата си кауза с подобна настойчивост.

— Точно така, господин губернатор — с готовност потвърди Фоасар. — Нападнал също и магазина за слонова кост „Банержи“ в Бангаса. Вързал индиеца за едно дърво и му прочел текста на петицията си.

Шолшер не се сдържа и се засмя при мисълта за Банержи — един от най-изнежените и кротко дебелеещи хора, които някога бе срещал — измъкнат посред нощ от леглото, вързан за дърво и заставен да изслуша този невероятен текст на светлината от пожара, съсипващ магазина му…

— Осъдил го на шест удара с тояга и конфискация на имуществото „в името на Световния комитет за защита на слоновете“ или нещо подобно. Осведомил го и че смята един ден да отиде в Индия и да продължи кампанията си, „защото азиатските слонове са не по-малко застрашени“. Банержи е в болницата с нервно разстройство и е убеден, че става дума за луд, който наистина вярва в „мисията“ си, но някой му дърпа конците. Изчакали магазина да изгори напълно. Взели всички пари, оръжия и муниции, които успели да открият. Една от жените от племето сара била изнасилена. Всички негри с него били от племето уле, а слугите разпознали двама-трима затворници не от политическите, включително и прочутия Короторо, който преди три месеца избяга от затвора в Банги. Банержи се кълнеше, че с него имало и други европейци и едно от описанията му отговаря на датския природозащитник Пер Квист, намиращ се точно в този район по поръчка на „Музея за естествена история“ в Копенхаген…

— И нито грам политика във всичко това? — попита бавно губернаторът.

— Така изглежда. Поне на пръв поглед…

Шолшер наблюдаваше двамата чиновници, които така доблестно се опитваха да се преборят с отвратителния призрак, надвиснал над тях. Не успяваха да не намесят в тази история всичките си натрапчиви идеи, безсънни нощи, страхове и дори суеверията си. Толкова се гордееха с успеха си, че дори не се чувстваха застрашени от него. Успехът им обаче не бе толкова пълен, колкото се опасяваха, а творението им — не дотам велико и прекрасно, че да оживее изведнъж пред очите им и да започне свой независим живот. Бяха избързали. Гледаха прекалено нашироко и прекалено надалече. Но във внезапен пристъп на признателност се обърна към тях с топлота и по братски.

— Струва ми се, че няма защо да търсим прекалено далеч, господин губернатор. Възгледите ни трябва да са по-умерени, ако мога така да се изразя. Може би се заблуждаваме, но е рано да гледаме на Чад с такива очи. Мисля, че всичко е много по-просто… и по-фантастично. Саркис е най-добрият ловец на слонове в района. Наложиха му много глоби, задето организира „наказателни“ експедиции срещу изпотъпкващите нивите му стада, и то без знанието на ловния интендант. Банержи търгува със слонова кост… Смятам, че няма защо да ходим по-далеч. Изправени сме пред нечувана авантюра и може би пред най-прекрасната история на света.

Фоасар му хвърли неодобрителен поглед.

— Вярно, уле са най-примитивното племе в Африка — каза губернаторът. — Съгласен съм с вас, Шолшер. Прекалено сме чувствителни. Смешно е да се намесва политиката в тази история. Като се има предвид това…

Той се усмихна горчиво.

— Като се има предвид това, и в Кения започна така.

— Едно нещо не разбирам — отекваше гласът на отец Фарг, който бе поканил йезуита на вечеря. — Защо всички в тази история се държат така, сякаш са лично застрашени или засегнати. До един придобиват твърде странни физиономии, сякаш горкият Морел лично ги е заплюл в лицето. Вие разбирате ли нещо?

Йезуитът не можа да се сдържи и се закачи с домакина си:

— Суета, суета! — отвърна той.

Отец Фарг изглеждаше притеснен: ако се ужасяваше от нещо, това бе езикът на съсловието.

— Така е — изрече бързо той, горчиво съжалил, задето бе подтикнал събеседника си към тази досадна тема. — Вземете си още малко пиле.

Отец Тасен се засмя. Добре се разбираха.

— Прочее, това е добър знак. Хората смътно започват да усещат, че човечеството е една душа, една съвест — те я наричат чест — независеща от всеки отделно взет човек. Суета, да, но суета на вида, което вече е доста по-добро. Съжалявам, че моят орден гледа с такава… да кажем, предпазливост на моите идеи. Надявам се, че в крайна сметка ръкописите ми ще бъдат публикувани след смъртта ми. Ще е интересно да се види как човечеството един ден излиза като живо цяло от своите два милиарда пашкула.

На Фарг това изобщо не му хареса: знаеше, че йезуитът се мести навсякъде с внушителен сандък ръкописи. Оттук до поканата да прочете някой от тях имаше само крачка и един Бог знаеше на каква свинщина може да се натъкне човек.

— На мен молитвата ми стига! — заяви той сърдито с обичайната си тактичност и се нахвърли върху пилето със стръв, която изключваше всяка друга тема за размисъл.