Ромен Гари
Корените на небето (15)

XIV.

Фор Лами никога не е бил селище, където езиците бездействат. Клюките и по този повод бяха на висотата на станалото. „Той“ бил във връзка с мау-мау. „Той“, начело на бандата си негри, нападнал уединена военна застава, убил офицера и старшината и отвел войниците в саваната — защото се опитвал да състави легион за африканска независимост — „а слоновете, драги — да не би да сте повярвали в това?“ Но хората, напротив, вярваха. Изглежда дори се учудваха, че нищо подобно не се бе случило по-рано. По правило, на Морел съчувстваха жените и съжаляваха, че не му бяха обърнали внимание; беше толкова романтично, толкова вълнуващо, само трябваше да оставят на мира горките слонове. Макар мъжете да обясняваха, че изобщо не става дума за слонове, а за терорист, който се има за врага на човешкия род, жените отказваха да възприемат Морел другояче, освен като красив младеж с изгарящ поглед — нещо като един по-енергичен и по-мускулест св. Франциск Асизки. В „Чадиен“ с шал на раменете Мина обхождаше масите и дебнеше и най-откъслечните фрази от разговорите.

— Да, именно това правеше — леко усмихнат разказваше полковник Бабкок на йезуита, дошъл да го види в болницата, няколко дни след сърдечната криза, сполетяла офицера. — Минаваше от маса на маса с машиналната походка на същество с една-едничка мисъл, с една-едничка цел, присядаше с изправени рамене, заслушваше се за миг в новините — естествено никой нищо не знаеше, но нали затова е въображението — поседяваше мълчаливо, с ръце, вкопчени в краищата на шала, после ставаше и отиваше на друга маса. Не задаваше въпроси. Но като че ли очакваше нещо с тревога и с нарастващо напрежение и сега, като си помисля, разбирам какви важни сведения е търсела. И през ум не ни е минавало да се усъмним какво става с нея. Нормално е: това изобщо не се вместваше в целия ни дотогавашен опит… Говоря най-вече за себе си.

Лицето на полковника отново придоби разстроения и посърнал вид, който предполагаше по-скоро сърдечни терзания, отколкото сърдечна криза.

— Предполагам, че трябва веднъж завинаги да обясня какво мисля по въпроса. Мъжете от моята класа, от моята среда, получават определено възпитание — по-скоро би трябвало да кажа определена представа за света. Добра или лоша, е без значение. Навярно ще ви разсмея, като кажа, че ни възпитаваха да заемем своето място в свят на джентълмени. Знаехме, разбира се, че понякога има опасност да получим и удар под кръста, но пораснахме с вярата, че подлите удари не са по правилата. И през ум не ни минаваше, че подлите удари могат да се превърнат в закон — в правило. Ако желаете, приемете ме за старомоден идиот, но хората като мен тънеха в неведение за условията, които пораждат един Морел или една Мина. Признавам, че и до днес не съм способен да възприема Морел другояче, освен като особняк, симпатичен впрочем, решен да брани слоновете от ловците, и толкова. Останалото…

Той се размърда с усилие в леглото, сякаш да си намери най-сетне удобна поза.

— Мисълта, че това може би е само демонстрация, демонстрация на презрение и погнуса от хората, един вид… разрив, заплюване — знаете не по-зле от мен всичко, което се говори по въпроса — винаги е била и си остава напълно непонятна за мен. Фактът, че едно човешко същество може да стигне толкова далече в неприемането, в отказа си от нашата среда, ще ми се да я назова, та наистина да пожелае да промени вида, както писаха… Това са болезнени, недостойни мисли и ми е трудно да повярвам, че в живота съществуват обстоятелства, които биха могли да ги оправдаят напълно. Но очевидно такива обстоятелства съществуват.

Хвърли към йезуита отчаян поглед, който и този път нямаше нищо общо с физическата му отпадналост.

— Разберете ме добре, аз не съм кръгъл идиот, но бях лошо възпитан: никой не ми показа правилата на играта. Естествено ние в края на краищата си давахме сметка за някои неща. Имаше англичани, които попадаха в японските концентрационни лагери. Лондон беше бомбардиран, а и тази ужасна история с газовите камери в Европа. Тя очевидно не бе много „спортсменска“. Но ние не виждахме нищо повече от чудатост, от отвратителни исторически произшествия, от изключения. Винаги сме смятали, че това не са правилата на играта, че са само удари под кръста. И през ум не ни минаваше, че напротив, става дума за правилата на същинската и автентична игра, която ни се разкрива тъкмо така. Дълго време бяхме живели в моралния си пашкул, но нацистите и Сталин направиха всичко възможно да ни внушат представата, че истината за човека сигурно е при тях, а не по зелените игрища на Итън. Не ми е много ясно защо непрекъснато казвам „ние“, когато говоря за всичко това, но искам само да отбележа, че в Англия имаше и все още има много идиоти като мен. Възможно е онова, което наричаме цивилизация, да се състои от продължителното усилие да заблуждаваш хората за самите тях… и точно това направи Англия. Дълбоко вярвахме в някакво елементарно приличие у всеки. Но ми се ще да допусна, че ние може би сме отживелица от отминала епоха и тегобите на отблъскващата действителност ще ни принудят да изчезнем от планетата, подобно на слоновете, ако щете…

Йезуитът му хвърли изпитателен поглед, но болният, изглежда, не влагаше особен смисъл в сравнението си.

— Разказвам всичко това само за да разберете, че ми липсваше необходимият опит, за да разбера създание като Мина. Не ми достигаше, както и на много мои сънародници, близост с действителността около нас и в самите нас — не ни бе заляла вълната на страданието, която опустошаваше Европа. Естествено знаех, че момичето много бе страдало, но нямах ни най-малка представа колко злоба бе натрупало в сърцето си. Във всеки случай и през ум не ми минаваше да предугадя безразсъдния жест, който щеше да направи и който вече зрееше в главата й, докато сновеше с бързи стъпки сред клиентите на „Чадиен“. Дойде и поседна на моята маса, и трябва да отбележа, че ми се усмихна, както обикновено — усмихваше се винаги, щом ме видеше: предполагам, че й изглеждах малко смешен.

— Е, полковник Бабкок, какво мислите вие за тази история?

Отвърнах й, че винаги съм изпитвал известна симпатия към този човек, който обичаше животните и бе съвършено прав, че слоновете практически са поголовно изтребени в някои райони на Африка, но че Морел наистина с прекомерните си действия…

— В Англия — казах й аз — всичко би могло вероятно да се уреди с едно писмо до „Таймс“, след което под натиска на общественото мнение Парламентът би гласувал необходимите за защитата на африканската фауна закони.

— Разбирате що за стар глупак съм: бях убеден, че наистина за това става дума.

— Той очевидно няма никакъв шанс да се измъкне — промълви тя, сякаш за да обясни един безусловен факт.

Казах й, че шансовете на Морел на практика ми изглеждат нулеви. Няма никога да забравя погледа, който ми отправи тогава: слисан, скръбен, умоляващ. На секундата добавих, че безспорно няма да му дадат повече от една година затвор, ако междувременно не убие някого, което очевидно не беше изключено. Запитах я дали ще приеме да пие нещо с мен, което, признавам си, беше деликатен начин да й припомня, че бях там от доста време, а нито един от сервитьорите не бе дошъл да вземе поръчката ми. Беше време за първото ми уиски и държах на него. Но мисля, че тя дори не ме чу. Седеше до мен, зиморничаво загърната в сивия си шал, и мислеше за нещо, което със сигурност не беше моето уиски. Много красива — установявах го всеки път, щом я видех — много красива.

Полковникът замълча.

— Жалко — поде после, без да уточнява мисълта си. — Да-а, жалко. — Той отново замълча, а след това продължи: — Давах си ясно сметка, че нещо не й даваше мира. Казах й, че ми се струва загрижена. Тя ме погледна учудено. После ми се усмихна. Спомням си, че внезапно прояви някакво дружелюбие, някакво съчувствие към мен и се погрижи за моето уиски.

Полковникът въздъхна.

— Разбира се, добре си представям какво трябва да си е мислела за мен в оня момент. Сигурно си е казвала, че съм един стар идиот, който нищо не проумява. Но може би си го е помислила с известна симпатия, защото добре знаеше, че военните части, които командвах, не бяха проявили жестокост към никого. И така, отиде да се погрижи за уискито ми, после се върна, седна на масата ми и знаете ли какво направи? Взе ръката ми. Мога да отбележа със съжаление, че не съм от мъжете, които жените обикновено държат за ръка на обществени места. Здрачът все повече се сгъстяваше, но за пръв път прословутият африкански здрач, който винаги толкова бърза, съвсем не изглеждаше припрян. Повечето хора в „Чадиен“ ме познаваха и навярно са схванали, че има някакво недоразумение, но при все това се чувствах твърде притеснен. Още повече че не знаех какво да й кажа. Задоволих се с леко покашляне и строго се огледах наоколо със заплашителен вид, в случай че на някого му хрумнеше да се засмее. Но най-неприятното тепърва предстоеше. Защото, както си седях с ръка в нейната — без да смея да я отдръпна, за да не изглеждам груб — внезапно усетих върху обратната страна на дланта си нещо влажно — сълзи! Тя плачеше. Силно стискаше ръката ми и плачеше. Понечих да кажа нещо, без значение какво, да се опитам да й помогна, да я утеша, когато я чух да се смее. Да, да се смее. Да ви кажа, направо се вкамених от почуда. И в същия момент, когато вече не проумявах нищо, абсолютно нищо, тя ми подхвърли със сърцераздирателен, хлипащ глас, та всички на терасата да чуят:

— О, полковник Бабкок, вие сте толкова доблестен човек! — И после това момиче, тази Мина, внезапно поднесе ръката ми към устните си и я целуна.

Полковникът пое тежко въздух.

— Какво искаше да ми каже и какво бях или не бях направил, за да предизвикам подобен жест, и до днес си остава загадка за мен. Понякога се питам дали сърдечното ми заболяване не започна от оня момент.

Замълча и погледна йезуита с укор.

— Не си спомням особено добре какво казах и направих тогава. Тя все пак трябва да си бе дала сметка за ситуацията, защото пусна ръката ми. Или пък мислите й вече бяха другаде. Като че ли по-скоро беше второто и изобщо не мислеше за мен.

— Но все пак остава още малко време, нали? — попита тя.

Нямах ни най-малка представа какво искаше да знае. Все пак й отвърнах, че въпреки цялата подготовка в това отношение, няма да изчезнем току-така, в един прекрасен ден, в някое ненадейно атомно всесъжение.

— Да, все още има време — отговорих за всеки случай. Чувствах се объркан. Току-що бяха запалили лампите и определено имах усещането, че ни наблюдават с насмешка. Ще ми кажете: какво ви е грижа за останалите? Добре де, никой не обича да изглежда смешен, а старите английски полковници в пенсия още по-малко. Ще ми кажете също, че на моята възраст тези неща вече нямат значение. А може би има неща, за които човек никога не остарява? На шейсет и три години не е по-приятно да усетите, че една млада жена не ви смята вече за мъж, отколкото на шестнайсет да усетите, че все още ви смята за дете. Твърде неприятно е за мъжа внезапно да почувства, че някоя млада жена се отнася към него като към баща, след като нито една жена никога не се е отнасяла към него… другояче.

Йезуитът даде знак, че разбира. Усети съжаление, че светът бе минал покрай полковника, без да му отдели малко повече внимание. Той бе едно разклонение, безкрайно малък филиз на еволюцията, който в интерес на човечеството би трябвало да се наблюдава повече. Благоприличието — нещо видимо лишено от големи амбиции, от гениалност, без внушителни възможности, но все пак един обрат, пред който човечеството трябва да се е подвоумило, преди да го създаде. Той се отнасяше с най-голямо уважение към хумора, защото той е сред най-добрите оръжия, които човекът някога е измислял, за да се бори срещу самия себе си.

— Най-после схванах, че ми говори за Морел — продължи полковникът. — С истинско облекчение установих, че тя все пак мисли за нещо различно. Казах, че Морел може и да се изплъзва още известно време от преследвачите си, но в крайна сметка е въпрос на дни.

Полковникът леко се размърда в леглото си.

— Слушаше думите ми с изключително внимание. Беше се привела към мен, все така изопната, напрегната, с вкопчени една в друга ръце. Поне пред мен, както виждате, не криеше чувствата си, навярно разбрала, че с мен не рискува нищо, че аз не схващам. Трябва да си е казала, че винаги може да разчита на един джентълмен, щом се стигне до проумяването на която и да било жена. Нека отбележа, че напълно оправдах увереността й. Седях си и й обяснявах, че Морел няма никакъв шанс да се измъкне, че може би е на края на силите си и че негрите от околните села лесно ще издадат — рано или късно — един бял самотник в саваната. Тя ме слушаше със същата страст, която някои влагат в говоренето, слушаше ме с охота, така да се каже.

Полковникът млъкна.

— Не знам дали си спомняте очите й — поде той след кратко мълчание. — Бяха сиви, съвсем светлосиви и сякаш винаги скръбно ви питаха нещо. Имаше някакво противоречие между нейните очи и всичко случило се с нея. Но пък войниците сигурно не са ги забелязали в тъмнината или пък са гледали настрана… Бяха изумително невинни, може би просто заради цвета си — очи, видели всичко, но гледали победоносно. Трябва да добавя, че гласът й беше много различен от очите, навярно заради немския акцент. Криеше някаква тежест, определен житейски опит… Но Мина пушеше много. И така, тъкмо й обяснявах, че арестуването на Морел е безспорно въпрос на дни и че той няма никакъв шанс да се измъкне сам в саваната, когато тя ме прекъсна.

— Но той не е сам — промълви. — Говорих с журналистите и всички те ми казаха едно и също: симпатията на обществеността е на негова страна. Да можеше само някой да му го каже.

— Точно тогава изрекох най-идиотската си според мен забележка в цялата ми кариера, а аз имам четирийсет години редовна служба. „Да-а — казах й — виждам, че и вие обичате слоновете.“ Тя ми се усмихна, погледна ме за миг с онова изражение, което много приличаше на дружелюбност, и докосна ръката ми. После стана и си тръгна. Останах сам с лулата си и се постарах да изглеждам безучастен, но винаги щом тя ме оставеше, ставаше ми мъчно. Откакто остарях, изпитвам все по-голяма нужда от компания. Обикновено оставах още известно време, защото тя ходеше от маса на маса и беше възможно да се върне. Понякога се връщаше, дори по два-три пъти на вечер: аз пристигах към шест и ако не изгарях от желание да се прибера вкъщи, вечерях там; тя обикновено идваше, когато поръчвах вечерята, а после — за кафето, но това, естествено, зависеше и от броя на посетителите. Никога не можех да бъда сигурен предварително. Изобщо не ходех в „Чадиен“ в събота вечер — ужасявам се от тълпите. А и тя ме забравяше!… Искам да кажа, че не успявах да дам поръчката си. Понеделник беше най-подходящият ден — тя беше много по-свободна. През следващия половин час можех само да я следя с поглед отдалече. Често я гледах — не защото беше красива или грациозна, макар да бе така, безспорно беше така — а за да проверя дали няма да се върне при мен: останах с впечатлението, че се чувства донякъде самотна, и не исках да изглежда, като че ли се измъквам крадешком. Така й посвещавах цялата си вечер — оставах да вечерям на терасата — и чувствах, че ми бе благодарна. Усещах смътно, че има нужда от нечие приятелско присъствие. Имам богат опит в самотата и знам колко добре може да ти се отрази нечие мило присъствие, дори отдалече. Не обичам много „Чадиен“, най-вече защото цените там са възмутителни и човек винаги вижда все едни и същи физиономии, но заради нея ходех там почти всяка вечер — щом ме видеше да влизам, тя ми се усмихваше, струва ми се, че по някакъв начин държеше на мен. Бездруго заведението е доста противно с насекомите и плочите си, все едни и същи — има една, която се казва „Remember the forgotten men^[1]“ и която бих счупил на драго сърце — и с оня опасен тип Орсини, чийто глас е първото нещо, което чуваш на влизане.

Знаете ли, винаги съм полагал невероятни усилия да се държа особено любезно с него, защото според мен човек е длъжен да проявява търпимост и порът не е виновен, че мирише лошо. Нямаме право да показваме на хората, че са ни неприятни. Ето защо винаги полагах усилия да проявявам симпатия към него. Така че накрая той взе да ме смята за един от най-добрите си приятели — веднъж дори ми каза с едва ли не разнежен глас, че съм бил единствения му приятел — пълна мерзост! — та затова се принудих да го каня от време на време вкъщи, за да не се обиди, и накрая го намразих дотолкова, че само при вида му ме заболяваше главата. Което ме принуди да полагам още по-големи усилия, за да прикривам истинските си чувства, чувства, каквито според мен нямам право да проявявам към което и да е човешко същество. В резултат често прекарвахме вечерите заедно, у тях или вкъщи на терасата, гледахме звездите и трябва да ви кажа, че този нещастник ми бе тъй антипатичен, та чак ме отврати от звездите, само защото и той седеше до мен и ги наблюдаваше. На всичко отгоре, изглежда ги обичаше и ги намираше красиви. В това като че също имаше нещо отблъскващо за мен. Фактът, че човек като него можеше да ги харесва, сякаш доказваше, че те не са такива, за каквито обикновено ги мислим. И така, често прекарвахме вечерите си заедно и бях принуден да го слушам как излива жлъчта си върху всичко и всички. И както седеше до мен и ги гледаше мълчаливо и замислено, оставах с впечатлението, че просто се чуди как да се добере до тях с озлоблението си. И в известен смисъл успяваше, защото прекарваше времето си в клеветене на Мина, приписвайки й всевъзможни креватни истории с всякакви типове — без да уточнявам, е ясно, че когато споменавам звездите във връзка с Мина, то не е поради някакъв смешен романтизъм, неподобаващ на възрастта ми, а просто за да покажа, че за Орсини тя беше толкова недостижима, колкото и всяка звезда от небосвода над нас, и той се утешаваше, очерняйки я. Не понасям да се злослови за жените. Ще ме запитате как тогава търпях Орсини да го прави в мое присъствие, и то единствено пред мен, на терасата на собствената ми къща, на пет километра от най-близкия съсед. Но при неговата подозрителност и злонамереност само да го бях приканил да си мери думите, той щеше да ме обвини в кой знае каква нелепост: например че тая някакво скрито чувство към тази жена. Той беше от онези същества, които във всичко виждат низост. Пък и ако му бях забранил да разправя истории за нея, той изобщо щеше да престане да ми говори, понеже не умееше да говори иначе. Понякога се питам дали не търпях присъствието му под моя покрив два-три пъти седмично, само защото беше единственият човек, който ми говореше за нея. Това може би му пречеше да излива потоците помия другаде, пред хора, които току-виж се оказали по-предразположени от мен да му вярват. Виждате в какво мъчително положение бях изпаднал. Накрая придобих усещането, че съм крайно непочтен към Орсини, а това ме задължаваше да удвоя любезността си към него, особено пред хора, за да избягна упрека в лицемерие, с такава лекота отправян към англичаните. Дотолкова, че в края на краищата всички ни сметнаха за приятели, макар в целия Фор Лами несъмнено да нямаше човек, който да мрази Орсини повече от мен. През онази вечер той седеше в другия край на терасата и пред чернокожите сервитьори от заведението, разбиращи всяка негова дума, се впусна да порицава местните, които според него със сигурност помагали на Морел, единствено за да създадат впечатление по света, че безредици има не само в Кения, но и в Чад. Все в духа на идиотските бръщолевения, които толкова ни пакостяха в Африка. Така се дразнех от глупостите му, че изгубих от поглед Мина и я съзрях точно пред себе си, изправена до съседна маса. Станах. Сега, като си помисля, спомням си, че сърцето ми внезапно затупка с необичайна бързина, което доказва, че още тогава е било болно и едно съвсем просто, но по-забързано движение, би ускорило заболяването. Но не обърнах внимание.

Полковник Бабкок се замисли.

— Смятам, че най-впечатляващото у нея бяха очите. Висока, безупречно сложена — мисля, че за дамите се казва добре сложена — с много руса коса, а лицето… и устните… как да се изразя, сочни, изпъкналите скули и онези очи, които ви се доверяват. Щом я видеше, човек винаги малко се вълнуваше. Заговореше ли я, забравяше за произношението й. Седна в плетения стол и за миг остана неподвижна, отсъстваща, втренчена в нещо зад мен, на другия бряг на Шари; наложи се да се обърна, за да разбера, какво я омагьосва така.

— Орсини твърди, че го закрилят местните — изрече тя. — Де да беше вярно. — Казах й, че тази мисъл ми изглежда абсурдна.

— В слона местните виждат единствено месо — припомних й аз. — Към прелестите на африканската фауна, повярвайте ми, те са напълно безразлични. Когато стадата опустошат реколтата и администрацията нареди да бъдат убити няколко животни, телата им обикновено се оставят да гният на място за урок на останалите. Още не обърнал гръб ловният интендант, и негрите излапват месото, оставяйки само скелета. За каква красота, благородство, достойнство на слона и прочее става дума — това са чисто европейски представи, като правото на народите на самоопределение.

Тя припряно се извърна към мен.

— Ето един човек, който вярва във вас, полковник Бабкок, който ви призовава да се опитате да спасите, да съхраните нещо, а вие намирате за най-добре хладнокръвно да обсъждате шансовете му, сякаш всичко това не ви засяга. Той вярва в природата, включително и в човешката, която всички вие само клеветите, смята, че все още може да се действа, да се спаси нещо, че не всичко е безвъзвратно обречено на разруха.

— Бях толкова изненадан от този неочакван изблик, от тези думи в нейните уста — разбирате ли, след всичко, което й се беше случило, след всичко, което бе… което бе видяла със собствените си очи — че лулата падна от устата ми.

— Но, скъпо дете — измънках аз — не виждам как грижата за опазване на африканската фауна…

Тя ме прекъсна:

— За бога, полковник Бабкок, опитайте се да разберете… Нима не виждате за какво става дума? Отнася се за това дали сте уверен в себе си, в здравия си разум, в сърцето си, във възможността си да се справяте, да, да се справяте — всички вие такива, каквито сте! Някъде в тези гори има един човек, който вярва във вас, който вярва, че сте способни на доброта, на великодушие, на… на онази… на онази голяма любов, в която ще се намери място и за най-изпадналото псе!

— Имах усещането, че наистина е права с тези пълни със сълзи очи, със светлорусата си коса и с това красиво лице.

— Ако вие, англичаните, не разбирате какъв е залогът, значи Англия е още една илюзия, още една приказка, ein Wintermarchen^[2] — завърши тя на немски. После стана, прекоси терасата и до края на вечерта вече не я видях. Опитвах се да събера мислите си. Ein Wintermarchen? Ein Wintermarchen? Предполагам, това означаваше вълшебна приказка. Не разбирах добре какво искаше да каже. Нима наистина очакваше Англия, начело с Уинстън Чърчил, да се впусне да брани слоновете, да се строи до Морел като някакво огромно дружество за защита на животните? Мина го бе изрекла с такова изражение, сякаш въпросът не беше в животните — но в какво тогава беше въпросът? Не разбирах съвсем в какво точно ме упреква, но същевременно усещах смътна вина. Ние, старите полковници в оставка, подобни на мен, не сме създадени, за да се изправяме лице в лице с подобни ситуации. Не мигнах цяла нощ. Въртях се в леглото, виждах пред себе си лицето й и бях сигурен, че имаше право, щом така видимо страдаше. Долавях, че по някакъв загадъчен начин не съм оправдал доверието й, и понеже си нямах другиго в този край на света — все още имам една далечна братовчедка, която живее в Англия, в Девън — естествено се чувствах много тъжен: имах смътното усещане, че тя може би бе несправедлива към мен. Разбирате ли…

Полковникът вдигна глава. Изглеждаше изморен, очите му като че ли бяха хлътнали още повече, а чертите му се бяха изострили. Но погледът му, въпреки следите от страдание, запазваше добрината си и той до последно търсеше спасение в хумора.

— Наистина не зная как да го изразя. Разбирате ли… Имам чувството, че винаги съм уважавал слоновете, през целия си живот, ако мога така да се изразя.