Ромен Гари
Корените на небето (3)

II.

— Не, не мога да твърдя, че я познавах истински, само много мислих за нея, а то също е начин да си имаш компания. Тя с положителност не беше откровена с мен и дори не прояви елементарна почтеност: именно заради нея управлението на района, на който много държах, ми беше отнето и ми повериха отговорността за тези големи резервати с африкански стада, като несъмнено прецениха, че поради доверчивостта и наивността, проявени от мен по време на тази история, по̀ ме бива да се занимавам с животни, отколкото с хора. Не се оплаквам, дори смятам, че въпреки всичко бяха много любезни с мен: можеха да ме екстрадират някъде далече от Африка, а на моята възраст има опасност човек да не преживее определени разриви. Колкото до Морел… За него вече всичко беше казано. Мисля, че бе човек, стигнал в самотата си още по-далече от другите — същински подвиг, казано между другото, защото, отнася ли се за чупене на рекорди по самота, всеки от нас носи сърце на шампион. Често се явява в безсънните ми нощи: с гневния си вид, трите дълбоки бръчки на високото упорито чело, скрито под рошавите коси, с прословутата си чанта в ръка, натъпкана с природозащитнически петиции и манифести, с която той не се разделяше никога. Често чувам гласа му да ми повтаря с просторечен изговор, твърде неочакван за човек, получил — както се казва — образование: „Мно’о просто, кучетата вече не ни стигат. Хората се чувстват страшно сами, имат нужда от компания, имат нужда от нещо по-голямо, по-яко, на което да се опрат и което наистина е в състояние да удържи. Кучетата са недостатъчни, хората имат нужда от слоновете. Така че не желая да посягат на тях…“. Заявява ми го възможно най-сериозно и всеки път удря рязко по приклада на пушката, сякаш за да придаде по-голяма тежест на думите си. Разправяха за Морел, че е бил напълно отчаян от човеците и се видял принуден с оръжие в ръка да защитава от тях една прекомерна чувствителност. Уверяваха най-тържествено, че бил анархист, решен да отиде по-далече от другите, пожелал да скъса не просто с обществото, а със самия човешки род — „воля за разрив“ и „излизане извън пределите на човешкото“ бяха, мисля, най-често използваните от господата изрази. И като че не стигаха тези бабини деветини, ами наскоро в едно-две стари списания, които ми попаднаха подръка във Форт Аршанбо, открих едно особено внушително обяснение. Както изглеждало, слоновете, които Морел защитавал, били напълно символични и дори поетически; бедният човечец мечтаел за един вид резерват в Историята, подобен на нашите африкански резервати, където ловът е забранен и където всичките ни някогашни духовни ценности, глуповати, донейде чудовищни и неспособни за самозащита, и всички наши някогашни права на човека, същински корабокрушенци от една отминала геологична епоха, са съхранени непокътнати, заради едната хубост и заради неделното училище на праправнуците ни — засмя се безгласно Сен-Дьони и поклати глава. — Аз съм дотук. И аз имам нужда да проумявам, но не в такава степен. Най-общо погледнато, когато мисля, страдам повече; въпрос на темперамент… Смятам, че понякога така човек разбира нещата по-добре. Не искайте от мен прекалено задълбочени обяснения. Мога да ви предоставя само няколко отломки, сред които съм и самият аз. За останалото ви имам доверие: разкопките и реконструкциите са ви привични. Остава ми само да добавя, че според вашите трудове еволюцията на нашия вид върви към победила духовност и абсолютна любов и вие говорите за тях като за нещо наближаващо — предполагам, на езика на палеонтологията, доста различен от езика на човешкото страдание, думата „наближаваща“ ще рече някакви си там стотици хиляди години, а на старото християнско понятие за избавление вие придавате научния смисъл на биологичната мутация. Признавам, че не схващам добре какво място би могло да има в подобно грандиозно разбиране за света едно бедно момиче, чието основно предназначение тук, изглежда, беше да задоволява нужди, които не бяха съвсем духовни. Но да оставим настрана Мина… Не отхвърлям скромната, но необходима роля на проститутките в Писанията… Какво обаче място ще отредите във вашите теории и сред колекцията си от забележителности на човек като Хабиб, какъв смисъл ще пожелаете да придадете на безгласния смях, разтърсващ без видима причина по няколко пъти дневно черната му брада, докато наблюдаваше искрящите води на Логон^[1], полегнал в шезлонга на терасата на „Чадиен“ с моряшка шапка на главата, играещ си непрекъснато с едно от онези хартиени ветрила, които носят пурпурния знак на една американска лимонада, и предъвкващ овлажнената, угаснала пура? Иначе казано, ако сте дошли дотук, за да узнаете причините за този силен смях, двата дни езда няма да се окажат напълно безполезни. Мога да ви предложа собственото си обяснение. Дълго размишлявах по този въпрос, представете си. Случваше ми се дори да се събуждам внезапно в палатката си, съвсем сам пред най-красивата гледка на този свят — имам предвид нощното африканско небе — и да се питам за причините, подтикващи мошеник като Хабиб да се смее с такова безгрижие и такава неподправена радост. Стигнах до извода, че нашият ливанец превъзходно се вписваше в живота и че неговите изблици на доволен смях ознаменуваха техния безупречен съюз, взаимното им разбирателство, сговора им, който никога нищо не ще може да смути, сиреч щастието. Те двамата бяха чудесна двойка. Може би от думите ми ще си направите същия извод, до който достигнаха и някои млади колеги, тоест че Сен-Дьони е заприличал на стар „единак“ — отчужден, сприхав и озлобен — и че „не е вече от нашите“, и че сред дивите зверове в резерватите ни, където администрацията го изпрати с такова благоразумие и загриженост, си е точно на мястото. Но беше трудно все пак да не се удивляваш на здравия и жизнерадостен вид, присъщ на Хабиб, на херкулесовската му сила, на здраво стъпилите му на земята крака, на веселяшките му намигвания, които не бяха отправени конкретно към никого, а сякаш бяха предназначени за самия живот, и познавайки блестящата кариера на тази измет, да не си направиш съответните изводи. И вие, като мен, несъмнено сте го виждали да се разпорежда със съдбата на хотел „Чадиен“ във Фор Лами, в компанията на своето младо протеже Дьо Ври, след като заведението бе сменило за втори или трети път управителя си, а нещата далеч не бяха блестящи. Поне така беше до пристигането на господата Хабиб и Дьо Ври. Те направиха бар, доведоха „барманка“, на терасата над реката уредиха дансинг и за кратко време му придадоха всички външни белези на растящото благополучие, чиито същински източници станаха известни доста по-късно. Дьо Ври изобщо не се занимаваше с него. Рядко го виждаха във Фор Лами. Съвсем очевидно прекарваше по-голямата част от времето си в ловуване. Когато го питаха за отсъствията на неговия съдружник, Хабиб се засмиваше беззвучно, след което сваляше пурата от устните си и с широк жест посочваше реката, блатните птици, пеликаните, които по здрач кацаха на пясъчните дюни, и преструващите се на дънери каймани по отсрещния бряг на Камерун.

— Какво да се прави, милото момче не е кой знае какъв приятел на природата и си прекарва времето да я преследва из всичките й укрития. Най-точното око на земята. Доказа го и в Чуждестранния легион, а днес му се налага да се задоволява с по-скромен дивеч. Спортсмен в истинския смисъл на думата. — Хабиб винаги говореше за съдружника си със смесица от възхита и насмешка, а на моменти дори с омраза; без затруднение се усещаше, че приятелството между двамата мъже представляваше по-скоро подчиненост на някаква тайна връзка, независеща от тяхната воля. Срещнах Дьо Ври един-единствен път, по-точно само се разминахме на пътя близо до Форт Аршанбо. Връщаше се от лов с джипа, който управляваше сам, следван от една камионетка. Беше много кльощав, много изправен, рус и къдрав, с доста красиво лице с нещо пруско в него. Отправи ми светлосин поглед, който ме порази въпреки краткотрайността на срещата ни; пълнеше резервоара от туби, насред самия път, и когато пристигнах, тъкмо привършваше. Спомням си също така, че на коленете си държеше пушка, която ме изненада с красотата си: прикладът й беше инкрустиран със сребро. Потегли, без да отвърне на поздрава ми, като остави камионетката, и аз се спрях да побъбря с шофьора от племето сара, който ми обясни, че се връщат от експедиция в областта Ганда и че „шеф ловувал през цяло време, дори когато дъжд“. Подтикван от някакво неясно любопитство, повдигнах брезентовото покривало на камионетката. Мога да кажа, че намерих каквото търсех. Камионетката беше буквално претъпкана с „трофеи“: бивни, опашки, глави и кожи. Най-озадачаващото нещо обаче бяха птиците. От всички цветове и размери. А хубавичкият господин Дьо Ври със сигурност не събираше музейна колекция, понеже повечето бяха станали на решето от куршуми до степен на неузнаваемост и при всички случаи бяха неизползваеми като наслада за очите. Нашият правилник за ловуване е такъв, какъвто е — не съм аз човекът, които ще се заеме да го защитава — но не съществува разрешително, способно да оправдае причинените от него опустошения. Поразпитах шофьора, който с гордост ми обясни, че „шеф ловува за удоволствие“. Ужасявам се от дребните чернилки, които са сред най-големия ни позор в Африка. Заговорих му на сара и след четвърт час успях да науча достатъчно за спортните подвизи на Дьо Ври, за да му лепна една царска глоба при завръщането си във Фор Лами. Което със сигурност нямаше да промени нищо: има хора, които са винаги готови да платят необходимата цена, за да задоволят най-същностните потребности на душата; това сигурно също ви е известно. Устроих — разбира се, на терасата на „Чадиен“ — една сцена на неговия покровител, като го помолих да поусмири кръвопролитията на младия си приятел. Той се засмя сърдечно:

— Какво искате, драги, благородна душа, неистова нужда от чистота, оттам и свирепият сблъсък с природата. Не би могло да бъде иначе — един вид непрестанно уреждане на сметки. Член на многобройни ловни дружинки, многократно награждаван, велик ловец, изправен пред Вечността, при това, за голямо щастие, под закрила, без която… — Изсмя се. — Налага му се, значи, да се задоволява с дивеч средна ръка, с дреболии: хипопотами, слонове, птички. Истинският, големият дивеч остава невидим; Той е особено предпазлив. Жалко за такъв точен мерник! Горкото момче сигурно го сънува нощем. Пийнете една лимонада, аз черпя.

И продължи да си вее, полегнал на неизменния си шезлонг; така го и оставих — беше си вкъщи. Докато се отдалечавах, ми подхвърли:

— За глобите не се притеснявайте. Колкото е необходимо — толкова. Работите вървят добре.

А те наистина вървяха добре.

Обяснението за това благополучие, свръхестествено за запознатите с финансовите горчилки на арендаторите, наемали последователно „Чадиен“, дойде по твърде неочакван начин. Камионът с касите лимонада претърпя злополука източно от Ого — експлодира, което не можеше да се обясни със съдържанието на газ в лимонадата. Стана ясно, че господата Хабиб и Дьо Ври участваха активно в контрабандата с оръжие, която в дълбините на Африка следваше древните пътища на търговците с роби, чиято отправна точка бяха няколкото добре известни бази. Познавате мълчаливите битки, чийто залог е нашият стар континент: ислямът увеличава натиска върху анимистките^[2] племена, в свръхнаселената Азия се надига нова мечта за експанзия, а урокът от безизходната битка, която англичаните водят вече трета година в Кения, не е убягнал никому. Насред всичко това Хабиб се бе разположил още по-удобно, отколкото в шезлонга си, а съдебното му досие, когато се сетиха най-после да го изискат, се оказа същински победен химн на престъпния свят. Но по онова време той вече беше избягал заедно с хубавичкия си съдружник, врага на природата, явно предупреден от някой от мистериозните вестоносци, които в Африка пристигаха винаги навреме, въпреки че никога нищо не издаваше припряност или безпокойство по безизразните лица на някои от арабските търговци, седящи в проветривия полумрак на дюкянчетата си — замечтани и умиротворени, сякаш бяха съвсем встрани от шумотевицата и броженията в този смутен свят. И така, нашите двама господа изчезнаха, преди отново да се появят твърде неочаквано, но като се замисли човек, съвсем естествено, едва в момента, когато звездата на Морел беше в апогея си, за да съберат няколко от последните лъчи на онази земна слава, която така добре се съчетаваше с техния вид красота.