Ромен Гари
Корените на небето (26)

XXV.

Тримата се появиха на върха на хълма, сред високите треви, през които конете напредваха бавно с вирнати муцуни; начело яздеше Морел с неизменната си кожена чанта, натъпкана с документи, окачена на седлото; Идрис го следваше през проскърцването на бамбука и сисонгото по хълбоците на коня му; с орловия си профил, душещите си ноздри и с очите без мигли, едновременно живи и застинали под навитата на главата му бяла чалма, той следеше внимателно и най-незабележимите трепвания в саваната и в него човек отгатваше отколешна привичност към шубраците и всевъзможните животни — случваше се самият Хабиб да се чувства несигурно под този стар и опитен поглед. Вече три часа се спускаха по хълмовете към мястото на срещата и капитанът далечно плаване с накривената над ухото фуражка, с изгаснал фас от пура между зъбите и обути с еспадрили крака върху арабски стремена, се крепеше на седлото с известна мъка: тук не беше в стихията си. Вайтари обаче изрично му бе наредил да не изпуска от очи онзи безумец Морел.

— Трябва да му попречим да извърши някоя дивотия. Той до такава степен е убеден, че разполага с подкрепата на общественото мнение, че е в състояние да се предаде на властите с увереността, че ще го оправдаят и акламират. Тогава ще бъде загубен за нас — цял свят ще се досети, че става дума за един ексцентрик, който наистина вярва в слоновете си. Морел е полезен, само докато си остава легенда: точно в този миг арабското радио го представя на света като личност, вдъхновена от африканския национализъм. Не ме обвинявайте в цинизъм — в началото на всички революционни движения винаги стоят вдъхновени идеалисти с мъгляви убеждения; реалистите, същинските съзидатели, идват след тях — бавно, неумолимо. Казвам ви всичко това само за да разберете колко е важно да му попречим да се предаде… жив. Много ми е симпатичен, той е като невинен младенец, но ако се наложи, по-добре да изчезне в апогея на славата си, в зенита на легендата. Така ще остане в паметта на поколенията като първия бял, дал живота си за независимостта на Африка… вместо един ден да се разбере, че е най-обикновен луд.

И беше махнал с ръка:

— Излишно е да ви обяснявам, че не ви подтиквам към каквото и да било.

Хабиб положи големи старания по лицето му да не проличи и следа от напушилия го смях. Изпитваше същинска професионална страст към всевъзможните прояви на човешката природа. Благодарение на хората бе придобил много съкровено знание, проявяващо се най-често в мощен, но безмълвен смях. Отмяташе глава назад, очите му се превръщаха в цепки, брадата му се разтрисаше и той слагаше ръка на гърдите си, сякаш да усмири обзелата го веселост. Но като трафикант на оръжие много се пазеше да не проявява открито своята веселост пред „законните пориви на народите“, пред „освободителите“, пред „революционните трибуни“ и останалите пазители на безсмъртните велики убеждения от рода на Морел: те бяха хляба негов насъщен. Само на тях разчиташе. Сега, докато следваше Морел към мястото на срещата сред пращенето на пожълтелите треви, в които конете потъваха и от време на време изцвилваха тревожно, той остави смеха си да избухне на воля зад гърбовете на другарите му при спомена за онзи военачалник без войска, седнал сам и изолиран в пещерата си, положил могъщи ръчища върху някаква карта на „операциите“, които с глас на трибун призоваваше към бъдеща африканска федерация от Суец до Кейптаун, на която вече се виждаше безспорен ръководител. В това имаше някакъв блян за величие и могъщество, предопределен да поеме по дирите на останалите копнежи за човешко величие в прахоляка на пътищата. Беше се опитал да накара своя млад приятел Дьо Ври да усети комичното в тази история, но той — безжизнено прострян на рогозката, с преливащи от ненавист очи, изтерзан от червата си — отваряше уста, само за да процеди през зъби пламенни укори към него, държащи го отговорен за отчаяното положение, в което се намираха.

— Като че ли — възклицаваше Хабиб пред тази младежка наивност, — като че ли на земята можем да смятаме когото и да било отговорен за отчаяното положение, в която сме изпаднали.

Но Дьо Ври с ожесточение слушаше цветистите словоизлияния на ливанеца, към когото не питаеше непоколебимо доверие; изтощен от коликите и треската, от мухите, комарите и часовете езда, той като че ли наистина всеки момент щеше да лиши Хабиб от компанията си. Последният накрая започна да се безпокои. Опита се да убеди Вайтари, че имат интерес да преминат в Судан: говореше се за някаква конференция в Бандунг, където щяло да има представители на всички колониални народи и най-вече на Черна Африка, които дотогава все оставаха пренебрегнати. Трябваше да се оттеглят за известно време от преките действия, за да се покажат пред международния ареопаг и гласът им да се чуе. Опожарените ферми и несекващите партизански действия в защита на природните ресурси на Африка от колониалната експлоатация — ето каква картина на положението бе уместно да обрисуват. Убеди Вайтари с лекота, още повече че и той бе на същото мнение. Стоеше пред пещерата с юмруци върху картата, пред която понякога мечтаеше да го снимат. „Водачът на армията за африканска независимост пред своя команден пункт“: спомняше си подобна снимка на Тито през войната. Но му липсваха кадри, партизани — можеха да му ги осигурят единствено политически съзнателни народни маси, а не от примитивните племена, които презираше. Случваше се самотата да го смачква. Практически не излизаше от пещерата — един от четирите или петте „базови лагера“, които бе успял да организира тайно при последните си официални обиколки в очакване на световния конфликт, който тогава му изглеждаше неизбежен. Беше допуснал грешка в тайминга. Конфликтът не се бе състоял. И той се озова сам, без войска, изолиран; три от петте „базови лагера“, в които беше струпал оръжие, бяха или ограбени, или разкрити от властите. Наложи му се да избяга в Кайро, където вегетира в мизерия, докато до ушите му не стигна новината за някаква „кампания в защита на слоновете в Африка“. Веднага схвана каква полза би могъл да извлече от това. Беше намерил бленувания пропаганден инструмент: само едно мръдване на пръста бе достатъчно, за да се придаде на безредиците подходяща интерпретация. Но се бе натъкнал на стена от неразбиране. Въпреки всички усилия на арабската радиостанция, световното обществено мнение продължаваше да вярва в Морел и неговите слонове. Да, тълпите наистина вярваха, че някъде в недрата на Африка един французин действително защитава великолепието на природата. Тази версия, разбира се, се насърчаваше от колониалната преса и властите, които бдяха случаят да не придобива политическо съдържание. Тежко опрян на картата, изслуша доводите на Хабиб, чиято безполезна ловкост го дразнеше, и се почувства по-самотен и по-далеч от целта от когато и да било. Пещерата миришеше на пръст, мухъл и застояло въпреки двата отвора, откъдето светлината нахлуваше с дразнещ блясък и угасваше в сивотата на лицата. До стената — надувен дюшек, купчина дрехи, газена лампа и картечница със зареден в нея пълнител. По-навътре — сандък с леки картечници, но калибърът на повечето муниции бе различен от този на оръжията.

— Искат да ви чуят единствено от Кайро… Но останете ли още известно време тук, без да ориентирате общественото мнение в подходяща насока, хубавичката легенда за Морел и неговите слонове ще пусне надълбоко котва в народното въображение и не ще можете да му представите друга интерпретация…

Вайтари се усмихна горчиво.

— Все пак ще бъде доста забавно и доста плашещо, ако французите се измъкнат с няколко нови закона за опазване на природата… А те са способни на това. Държа да ви призная, че всъщност ако не познавах Морел толкова добре, щях да го сметна за агент на Втори отдел, натоварен да спусне хубавичка димна завеса пред колониалната действителност… Броят на хората във Франция, а и другаде, които внезапно вземат присърце съдбата на африканските слонове, ми изглежда доста подозрителен…

За да скрие колко се забавлява, Хабиб сведе очи едва ли не свенливо. Този черен Наполеон — с наметната връз рамената куртка, застанал пред своята карта на „операциите“ в една затънтена пещера сред областта Уле, без оръжие, без подкрепа, без организация, без привърженици, с гласа му на трибун, който само множествата във Франция можеха да оценят, с неговата жажда за величие, с неговия блян за История с главно И, със свитите му юмруци, отлично онагледяващи могъществото, към което се стреми — за него беше крайно развлекателна гледка. Дори и в този миг, преваляйки хълмовете по стъпките на Идрис, го напушваше неустоимият му и безмълвен смях само при мисълта за този негър, който чакаше, заврян в някаква си пещера, светът сам да осъзнае съществуването му. Навярно те до един щяха да свършат в затвора, но това изобщо не събуждаше у Хабиб неприятни спомени: по затворите той бе преживял най-хубавите си мигове, поне що се отнася до секса. Радваше се на превъзходно физическо и душевно равновесие и дори му се случваше да усети с цялото си тяло, с кръвта си, изненадваща увереност в безсмъртието: тогава излъчваше онова чувство за пълнота, отмятайки назад глава в един от пристъпите си на безмълвен смях със зинала уста, затворени очи, присвити в гримаса, които никой така и не проумя, а те бяха чисто и просто израз на радостта му от живота, на увереността му, че е в стихията си. И така, той беше натоварен от Вайтари да бди над Морел, да следи „по един или друг начин“ последният да не попадне жив в ръцете на властите, отивайки на уречената среща, която най-вероятно беше клопка; Хабиб обаче изобщо нямаше никакви неучтиви намерения към човека, защитаващ природните красоти, напротив, той много го забавляваше. Просто искаше да е там навреме, в неизбежния миг, когато този мечтател щеше да получи добър урок. Всъщност той носеше душа на педагог, на морализатор, и му харесваше, когато пустотата, нищожността на човешките претенции, са добре разбрани и добре усвоени. При нужда бе готов да даде едно рамо на събитията — точно колкото да не се прахосва напусто цялата сладост на живота. Междувременно трябваше да се пази от Идрис и неговите внимателни и застинали погледи, на които предпазливо отвръщаше с дружелюбен знак. Старият безспорно беше един от най-добрите водачи във Френска Екваториална Африка, а ако не познаваше нещо в саваната, значи то не си заслужаваше да бъде изучавано. Трябваше да внимава. Дълго време го смятаха за мъртъв и вестта, че Идрис се е завърнал, тъй да се каже, от отвъдното, за да се включи в „отряда“ на Морел и редом с него да защитава слоновете, предизвика бурни спорове и недоверчиви възгласи на терасата на „Чадиен“, а и на ред други места. Пръв Орсини, самият Орсини се закле, че това предположение е изключено, невъзможно, немислимо, самият той бе държал Идрис на работа, беше го гледал как линее, как се състарява, терзан от някаква скрита болка — „До един са сифилитици, нали?“ — и как накрая се връща в гората, като всички самотни и стари животни, които усещат приближаването на смъртта.

— Нека допуснем — беше подхванал някой — че болката, за която говорите, е била… нещо подобно на угризения или тъга при вида на земята, все по-обедняваща откъм големите стада, които е познавал?

Пред подобно лековерие, пред подобна тъпота, пред подобно невежество, толкова типично и толкова застрашаващо негърската душа, гласът на Орсини придобиваше някои от най-прекрасните си модулации. Точно така! Точно така! — точно по това разпознаваше той създателите на легенди! Само това липсваше! Призракът на Идрис, завърнал се на земята да защитава стадата от все по-усъвършенстващите се оръжия. Засмиваше се с кратък смях — полувик, полунапев на ненавистта — изчакваше за миг, а после отново подхващаше своето с неумолимото спокойствие на човек, който неизменно улучва целта. У наскоро пристигналите в Африка бели младоци го поразявало пълното им неведение за местната душа — словосъчетанието „местна душа“ от устата на Орсини предизвика сред събралите се едва ли не вцепенение и разпалено любопитство какво може да каже той по този въпрос. За всички, за които от четирийсетина години насам местната душа била обект на всекидневно наблюдение и в известен смисъл се била превърнала в тяхна работа, било от ясно по-ясно, че в очите на негрите слоновете не били нищо повече от месо с крака, от мръвки — нещо, с което си пълниш стомаха, ако можеш, когато можеш — това е. Точка. Мисълта, че професионален водач като Идрис е допуснал внезапно да се разболее от своего рода поетични угризения, душевни терзания, носталгия по спомена за преследваните от него животни, подобна мисъл може да се роди единствено в нечий декадентски мозък и при изключителна състрадателност — източникът на всичките ни злини, и тук, и другаде, казано между другото. За Идрис, както за всички други чернокожи, които познавал — а той познавал доста — един слон бил най-вече пет тона месо, а на всичко отгоре и слонова кост, ако намериш начин да ги коснеш. Да си въобразиш, че Идрис може да се върне, един вид, на местопрестъплението, разгневен от изчезването на оная Африка, която е познавал — ето кое говори най-красноречиво за закалката на хората, които ни изпращат днес в Африка, и за причините за нашия упадък — който има уши, да слуша, и най-вече един майор, натоварен да бди за сигурността на територията.

— Но в крайна сметка — рече някой не толкова от убеденост, колкото да подтикне Орсини към последен щурм — там, където той изнамираше най-прекрасните си писъци, най-колоритните си проскърцвания, своите гневни и злобни напеви, добавящи към африканската нощ ново ехо — но в края на краищата не за първи път ще видим отвратен и разкаял се африкански ловец и ако Идрис наистина е бил изключителен водач, нима не можем да му припишем и изключителни чувства? Тогава няма нищо необикновено в появата му редом с Морел, за да защити онова, което навярно му е било най-присърце и което, нека си признаем, е на път скоро да изчезне поради съвместната заплаха от ловци и прогрес. Впрочем селяните уле го видели редом с Морел със собствените си очи — с бялата чалма и синята му туника, още по-овехтели, отколкото ги помнели — и дори разправяха, че не се бил променил, лицето му си било все същото — без възраст, белязано от арабската му кръв — с една дума, бил си самият той, твърдели те категорично. Орсини обаче се пазеше да не реагира, както се очакваше от него — имаше силно развит усет за драматичното. Добре де, не настоявал. Идрис не бил мъртъв — отново е тръгнал по пътищата, за да защити гората на предците си, да опази стадата, които са му скъпи, да се противопостави на безогледното експлоатиране на Африка или — още по-добре, нали целта е да се придаде на този обикновен случай легендарния характер на подривна дейност и политическа пропаганда — призракът на Идрис се е завърнал от отвъдното, за да тръгне редом с Морел, помагайки му да разпространява свещения огън на африканската независимост и да размахва факела на свободата. А това, разбира се, щеше да придаде на Морел в очите на суеверното местно население неотразимо обаяние, свръхестествен характер — изключително в изгода на политическите подбудители, на които служеше: цялата тази легенда за завръщането на Идрис целеше точно това. Колкото до него, стария африканец Орсини д’Аквавива — човек от онзи тип, от който очевидно вече нямало нужда, но това между другото, познаващ негрите и слоновете, петстотин от последните влизали в списъка на ловните му трофеи, и то се броели само най-хубавите — той щял да ходи да си ляга — бил убеден, че ще го извинят — не му минавали тези и не бил съгласен да го мамят, та позволявал си да пожелае на любителите на легенди лека нощ, но милосърдно ги предупреждавал, че си подготвят мъчително пробуждане, и то в най-скоро време, ако не му хванели вяра, както вече се случило в Кения. Хвърли една банкнота на масата — на нея седели хора, от които не би приел нищо — и си тръгна: така лиши африканската нощ от няколко измежду най-красивите й писъци. Ала не синкаво привидение следваше Морел през бамбука, а самият онзи, когото най-големият от братята Юет беше кръстил „най-големият водач на всички времена“, от неговата уста това трябваше да рече хиляда слона, убити за четирийсет години. Със синята си туника, с навитата на главата му бяла чалма, с лицето без бръчки, като се изключат двете сурови бразди от орловия нос към ъгълчетата на устата — за да определиш възрастта на това лице би трябвало да си едва ли не геолог — с неподвижните си очи без мигли, Идрис навсякъде следваше французина и му помагаше да се придвижва в шубрака, което обясняваше и лекотата, с която той се изплъзваше от преследвачите. Погледът му дебнеше над върховете на тревите и Хабиб се чувстваше включен в наблюдението му. При все това нямаше никакво намерение да убива Морел, за да му попречи да попадне жив в ръцете на властите. Не се интересуваше от войната на Вайтари и амбициите му — той, обикновеният капитан дълго плаване, когото превратностите на едно бурно пътуване бяха изхвърлили в тези несносни води. Беше установил взаимоотношения с Вайтари, когато той заемаше държавна длъжност, и му бе доставил оръжието за „опорните пунктове“. В навечерието на ареста му във Фор Лами след експлозията на камиона с гранати се бе включил в отряда му, само защото не беше успял да избяга в Судан. Последва поредица от ненавременни събития. Едно от тях бе болестта на младия Дьо Ври — ливанецът изпитваше досада и леко безпокойство, имаше усещането, че неговото протеже ще му се изплъзне между пръстите, тъй да се каже, ще го лиши от един измежду най-големите източници на земни наслади. Необходими бяха лекарски грижи, а Хабиб не бе убеден, че приятелят му ще може да издържи пътя до Хартум дори на носилка, а това пък нямаше да улесни прекосяването. Хабиб не разбираше едно: как може да се разболееш, да ти липсва физическо или душевно здраве, да имаш неприятности с живота. Зацъка невярващо с език, после нагласи фуражката на главата си и смушка понито с пета, за да не изостава.