Ромен Гари
Корените на небето (20)

XIX.

— Още докато пътувах натам, знаех, че няма да открия Морел сам. Знаех също, че в Африка не липсват авантюристи, готови да се нахвърлят на първата предоставила им се възможност за кражба, грабеж и изобщо за „волен живот“. Нашият континент все още не е изгубил своята привлекателност за мъжете, които се чувстват истински свободни само с оръжие в ръка. Очаквах наред с Морел да намеря няколко лица, обявени извън закона, които отдавна ни се изплъзваха. И не останах разочарован. Първият, когото разпознах, докато се приближавах към бандата, беше Короторо, обирджия на дюкяни и пазари, който известно време преди това бе избягал от затвора в Банги. Приклекнал, с картечница на коленете, той се смееше и ръкомахаше заедно с друг негър. Не ме и погледна. Но бързо забравих за Короторо. Вие без съмнение знаете, че като разказах след завръщането си във Фор Лами какви хора съм заварил в лагера на Морел, ме взеха за лъжец и ме обвиниха, че се опитвам да преувелича историята отвъд всякакви граници и всякаква достоверност, за да я превърна в своеобразна проекция на собствената си мизантропия. Възможно е, разбира се, и е напълно вероятно сподвижниците на Морел, които не познавах лично, да ми се бяха представили под чужда самоличност поради това, че всички полиции на света, вън от всяко съмнение, бленуваха за тях. Но да претендират, както и направиха, че освен мен, никой никога не ги бил виждал и че били продукт на въображението ми на самотен стар особняк, заел се да съчини история, която да му е по сърце — е, отче, това наистина бе прекалена чест за мен и не съм аз човекът, който щеше да тръгне да възразява. Във всеки случай, можете да си представите физиономията, която направих, щом тутакси различих в групата едно добре познато лице — датския природозащитник Пер Квист, дошъл в Централна Африка с научна мисия, на когото самият аз нееднократно бях помагал при придвижванията му. Същинска антика — възрастен е неподходяща дума — слаб като върлина, с лице, неизменно застинало в сурово изражение, което под патриаршеската си брада криеше изострена чувствителност. Тъкмо от онзи тип хора, чиито хуманни чувства в крайна сметка заприличват на същинска ненавист към човечеството. Не зная точната му възраст, но човек спокойно би му дал още петдесет години. Втренчи в мен малките си очи, сини и студени като бучки лед. До него, облегнат на пушката си, стоеше някакъв човек със саркастично изражение, чиято самоличност така и не узнах: такива като него остават завинаги неиздирени, дори и когато нещо приключи напълно. Оттогава се твърди, че може би се е прехвърлил в Кения и че е един от двамината бели, които се сражаваха рамо до рамо с мау-мау в горите на Аледеен. Всъщност известна ви е легендата, че при мау-мау имало няколко бели, един от които държал да го наричат Френския генерал. Не се знае нищо със сигурност — само няколко слуха от пленените кикуюси — и все така няма да знаем нищо, докато не ги разгромят както трябва… пък и ще се наложи да побързаме и да ги открием преди мравките. В двеминутния ни разговор успях да узная само, че е парижанин; опитвах се да го убедя колко безумно е начинанието им, а той ме прекъсна през смях:

— Чуйте, господине, три години работих като кондуктор на автобус 91 в Париж и ви го препоръчвам в пиковите часове. Придобих известно познание за човечеството, което се качваше за малко в него, и то, естествено, ме подтикна да взема страната на животните. Надявам се това да ви е достатъчно като обяснение.

Другарят му беше някакъв странен тип с червендалесто лице, леко изпъкнали очи, прошарени мустачки между издутите бузи, които сякаш се опитваха да задържат нещо — въздишка, пристъп на смях или непреодолимо гадене — седеше на един камък, целият потръпваше леко, измъчен от последната степен на алкохолното вцепенение; по дрехите му все още личеше елегантността на други ширини: костюмът му от туид и тиролската му шапчица с перо бяха скъсани на доста места; на коленете си държеше ловна пушка; ясно бе, че това облекло и неговият собственик са виждали и по-добри времена. Когато се опитах да разменя няколко думи с него, се намеси другарят му, с когото току-що бях разговарял:

— Баронът, макар и от много известно семейство, също реши да смени своя вид и напълно да скъса с всичко това. Толкова е отвратен, че дори отказва да си служи с човешка реч.

Точно тук така нареченият барон, сякаш за да потвърди казаното, пусна поредица направо смайващи пръдни.

— Виждате — рече сподвижникът му — виждате, че се изразява само чрез морзовата азбука; смята, че друго не заслужаваме.

Беше пределно ясно, че бандитите нямат никакво намерение да ми разкриват истинската си самоличност; и макар да положих вяло усилие да си припомня последните формуляри с издирваните престъпници, които пристигаха всяко тримесечие от Лами, не ми остана друго, освен да хвърля поглед на последния мъж в бандата, за да забравя отведнъж всички дребни риби.

Стоеше малко встрани, в подножието на скалата и се изненадах, че не съм разпознал отдалече този исполински силует, но за пръв път виждах бившия депутат на племената уле без неговия широко скроен в раменете европейски костюм. Беше гол до кръста, наметнал на плещите си военна куртка, със сурово свити устни и картечница в ръка… Да. Вайтари…

Сен-Дьони произнесе името с нотка на горчива ирония.

— Познавам го добре. Точно аз преди двайсет години му издействах стипендия да следва. По-късно, доста по-късно, като депутат направи обиколка на моя район и при завръщането си в Сионвил надълго говорил за моя метод „да не правя нищо, за да освободя изостаналите племена от робството на миналото“. Не без основание: действително не бях се разбързал да го правя. Точно обратното: все по-често ме спохождаше непреодолимото желание не просто да опазя непокътнати обичаите и обредите на африканската гора, но понякога и самият аз да участвам в тях. Вярвам в тях… Но както и да е. Достатъчно е да ви кажа, че още щом зърнах в слонската трева високия, надменен силует с оръжие в ръка — сякаш за да покаже, че всичко между нас е свършено — незабавно схванах какво се крие в дъното на тази история и каква изгода възнамерява той да извлече от безумството на Морел. И както винаги, усетих красотата на африканското небе около нас. Приближих се към Вайтари. Вперихме погледи един в друг. Той се бе изопнал на няколко крачки от водопада сред гъста мъглявина от водни капки, които овлажняваха лицето ми и се сипеха около нас, във враждебна стойка, хармонираща с лъщящите му мускули и с целия този пейзаж от скали и наежена, дива трева. Добре съзнавах, че позира за афиш, посветен на африканското въстание, очевидно с надеждата, че имам фотоапарат. Все пак в него имаше безспорна автентичност — автентичността на красотата. Имаше и нещо едва ли не пренебрежително в позата на главата му, в спокойната мощ на плещите му: той бе великолепна рожба на подбор, в който нямаше нищо естествено, тъй като арабските и португалските търговци на роби бяха прочиствали неговото племе поколения наред от човешки сурогати. Чаках и го наблюдавах недоверчиво, дъвчейки късче тютюн.

— Надявам се, ще ми помогнете да разсея някои недоразумения — каза той и гласът му сякаш придоби нещо от твърдостта на базалтовите скали, а може би просто се силеше да надвика грохота на водопада? — Самото ми присъствие тук би трябвало да ви говори достатъчно ясно. Почти навсякъде се опитват да потулят случая и да ни скрият от погледа на общественото мнение — искат да спуснат върху африканския бунт екологична димна завеса…

Дума не проронвах. Дъвчех парчето тютюн и чаках. Не откъсвах очи от него, усещах хладните капчици вода да се смесват с потта по лицето ми и да гъделичкат брадата ми и мислех за всичко видяно дотогава от мен в Африка, моята същинска родина, от която никаква сила за нищо на света не би могла някога да ме прогони. Смъкнах шлема си и изтрих челото си. Над водопада, през вихрушката воден прах, слънцето прехвърляше дъга между двете скални струпвания.

— Морел е фантазьор. Но ни е от полза. Освен това поне по една точка сме единодушни с него: време е да прекратим безсрамната експлоатация на африканските природни богатства от световния капитализъм. Колкото до останалото… — Хвърли развеселен поглед към полянката. — Той е от онези прочувствени и старомодни идеалисти…

— Разбирам — отвърнах. И добавих без всякаква ирония: — Поне го дръжте в течение.

Не ме слушаше. Не го интересуваше какво можех да му кажа; зад него стояха десет поколения племенни вождове уле и годините в парламента и почестите не бяха допринесли за улягане на нещата. Освен това знаеше прекрасно, че е много по-интелигентен, по-образован от мен, изобщо по-изтъкнат, откъдето и да го погледнеш. Неочаквано си припомних друга трагична фигура — Кенията, духовния водач на мау-мау, който в момента гниеше в някакъв зандан в Танганайка. Същата горделива гримаса, същата могъща голота, покрита единствено с леопардова кожа, с копие в ръката и амулети на врата — същия автентичен вид… С дребното уточнение, че снимката фигурираше на корицата на един труд по антропология, който той бе публикувал по онова време в Оксфорд. Наблюдавах го хладно и продължавах да дъвча късчето тютюн.

— Колко сте в областта Уле? — попитах го накрая. — Четирима? Петима? Десетима? Племената са против вас…

Настроението му се промени, в израза и в гласа му се долови нещо мрачно.

— И дума не може да става да бунтуваме племената уле. Още е рано, прекалено рано. Но държа да сложа началото. Искам светът най-после да ни чуе — ако ще и само чрез моя глас… Искам да ни чуят в Индия, в Китай, в Америка, в Съветския съюз, дори във Франция… Време е да прекратим голямото черно мълчание. Впрочем…

Поколеба се, но не се сдържа:

— Знаете при какви обстоятелства ме лишиха от депутатския ми мандат на последните избори. Властите упражниха цялата си тежест в полза на моя съперник…

Вярно беше. Но бе неуместно. Доста неуместно. И той го усети.

— Това, разбира се, няма нищо общо с настоящето… Така или иначе, ще си нося отговорността.

— Мда-а-а — казах аз доста злобно. И добавих: — Ще свършите в затвора.

Той сви великолепните си рамене. Помислих си: „Поне да имах такива плещи…“.

— И какво от това? Днес колониалните затвори са като чакални на министерства… — Усмихна се. — Напразно се притеснявате за мен. Може би никога няма да ме хванат. Судан не е чак толкова далече… А в Кайро има една прочута радиостанция. Не знам дали конфликтът между света на капитализма и новия свят е с днешна или утрешна дата, но знам кой ще излезе победител — Африка…

— За всичко сте помислили — отвърнах аз. — Как е жена ви?

— Във Франция е, при майка си. Французойка е, както знаете.

— Знам. Синовете ви все така в Жансон ли са?

— Да — отговори спокойно той. — Искам да получат добро образование. Ще ни бъдат необходими…

Бях съгласен. Той не беше циничен. Познаваше ни, това е. Знаеше, че можеше да ни има доверие. Все пак изплюх малко необуздано късчето тютюн в тревата.

— Мога ли да ви помоля да им предадете нещо? — попита Вайтари. — Просто, че съм добре.

— Ще го кажа във Фор Лами. Сигурен съм, че там ще побързат да сторят необходимото.

Кимна бегло в знак на съгласие. Струваше му се съвсем естествено — в края на краищата бяхме цивилизовани хора. Да, той беше от нашите. Мислеше като нас, бе закърмен с нашите идеи и нашата политическа закваска. Мислех си: „Искаш да съградиш една Африка по наш образ и подобие, заради което заслужаваш твоите жив да те одерат. Знам, ще бъде една тоталитарна Африка, но и това, най-вече това идва от нас“. Помислих го, но не го изрекох. Само плюх още веднъж. Най-доброто, което можех да направя с плюнката си. Не го интересуваше какво мога да си помисля и да почувствам. Затова пък се интересуваше какво ще разкажа във Фор Лами и какво ще пишат във вестниците. А мен ме интересуваше единствено дали моят стар приятел Дуала ще удържи на обещанието си. Знаех, че има властта да превърне човека в дърво след смъртта му, а понякога и преди нея, и изтръгнах от него тържествено обещание да ме освободи веднъж завинаги от принадлежността, която ми бе твърде отвратителна и не бях в състояние да я понасям още дълго. Винаги ми е внушавала ужас представата един ден отново да се преродя в кожата на човек. От този страх понякога се будех нощем, облян в ледена пот. Ето как се стигна до сделката, която сключих с Дуала; той ми обеща и се закле следващия път да ме превърне в дърво с твърда кора и здраво враснали в африканската земя корени, и то срещу няколко дребни административни услуги, за да се избегне строителството на път през областта Уле. Тази надежда ме успокои и за няколко мига се почувствах съвсем бодър. Изтрих лицето и брадата си — целият бях прогизнал — и отново си сложих шлема. Не казах нищо за мислите си. Не защото ми липсваше желание… Щеше ми се да му кажа: „Господин депутат, винаги съм мечтал да бъда чернокож, да имам душа на чернокож и да се смея като чернокож. Знаете ли защо? Смятах ви за различни от нас. Отделях ви. Исках да избягам от плоския материализъм на белите, от оскъдната им сексуалност, от тъжната им религия, от недостига на радост, от липсата на магия. Исках да избягам от всичко онова, което вие така добре сте усвоили от нас и което един ден ще присадите насила в африканската душа — за да го постигнете, ще трябва да упражните потисничество и жестокост, пред които колониализмът ще изглежда като песен и каквито е наложил единствено Сталин, но в това отношение ви имам доверие: вие ще направите най-доброто, на което сте способен. Така вместо Запада, вие ще завършите окончателното завладяване на Африка. Идеите ни, фетишите ни, табутата ни, вярванията ни, предразсъдъците ни, националистическият ни вирус са нашите отрови, които вие искате да инжектирате в африканската кръв… Ние се стъписвахме всеки път пред тази операция, но вие ще я извършите вместо нас. Вие сте най-ценният ни агент. Ние, естествено, не го проумяваме: прекалено сме тъпи. А може би това е единственият шанс на Африка? Може би благодарение на това Африка ще се изплъзне и от вас, и от нас? Обаче не е сигурно. Расистите ни проглушиха ушите, че чернокожите всъщност не били хора като нас: напълно е възможно това да е поредната напразна надежда, с която сме хвърлили прах в очите на черните си братя“. Ето какво исках да му кажа, но се въздържах. Не ми се щеше да видя на лицето му все същата смесица от пренебрежителност и снизхождение, която забелязвах в изражението на колегите си от администрацията, щом произнесях същите думи. „Горкият Сен-Дьони, изключително смел, но много назадничав човек, анахроничен и тромав като слоновете. Крайно време е да подновим служителите си в Африка.“ Не държах да се подлагам на подобни разсъждения. Отворих уста, но само за да сложа друго парче тютюн. Той ми се усмихна.

— Престанете да се отбранявате, Сен-Дьони. Непрекъснато се борите със себе си, но много добре знаете, че мястото ви е сред нас. Дали сте най-доброто от себе на Африка и ще спасите честта на администрацията, към която принадлежите, ако дойдете да се биете и може би да умрете редом с нас…

Признавам, че се просълзих. Не съм разглезен от живота — служебните поощрения и отличията за признание бяха изключителна рядкост по моя път. При все това дори само в борбата с мухата цеце аз отворих цели райони за животновъдството и спасих не знам колко човешки живота. Единственият знак, че усилията ми не са останали незабелязани, беше прякорът „Цеце“, който ми лепнаха младите ми колеги, макар че не съм сигурен дали всъщност в тяхното съзнание това не бе по-скоро начин да ме окачествят като стар дърдорко. А ето, накрая и самият Вайтари признаваше историческите ми заслуги към неговите хора и ми предлагаше едно, в крайна сметка, възможно братство — каквото никой досега не ми бе предлагал, бил той мъж, жена или дете. Нямам по-силно желание на този свят от възможността чернокожите да ме приемат за свой, за да им помогна да се предпазят от клопките, които цивилизацията поставя по пътя им. Но не се заблуждавах. Не бях победил мухата цеце, за да ме изпързаля един политик, чиято черна кожа не успяваше да прикрие, че той е един от нас. От двайсет години имах една-единствена цел, натрапчива идея, така да се каже: да спася нашите чернокожи, да ги предпазя от нашествието на нови идеи, от заразата на материализма, от политическите инфекции, да им помогна да съхранят племенните си обичаи и прекрасните си вярвания, да им попреча да тръгнат по нашите дири. Нищо не ме очароваше повече от гледката на моите чернокожи, изпълняващи обредите си, и когато внезапно забележех в някое от моите племена младеж да заменя изконната си голота с панталон и филцова шапка, се вдигах лично да го сритам по задника. Пеницилинът и ДДТ-то бяха толкова далече, че бях склонен да тръгна по пътя на отстъпките, но кълна ви се, още не се е родил онзи, който ще получи от мен нещо повече. С моя стар Дуала винаги бяхме в първите редици на защитаващите чернокожа Африка от нахлуването на отвратителния брониран звяр, наречен Запад, и храбро се сражавахме да опазим своите негри незасегнати. Бдях собственоръчно някои от получените категорични разпоредби относно „политическото обучение“ да намерят заслужения си край в обществените нужници: основната ми грижа в Африка винаги е била да преча на разпространението на нашите отрови, на нашите западни понятия, служещи за алиби на експлоатацията, и на нашите маниакални идеологии. Нямаше да последвам човек, който искаше да предаде душата на своя народ в плен на високоговорителите и тоталитарните механизми, за да я месят и мачкат, докато се превърне в онази неузнаваема каша — тълпата. Поклатих решително глава.

— Докато аз съм тук — казах му — никой няма да замени магическите ни ритуали с партийни събрания…

Той махна пренебрежително с ръка, сякаш да ме помете.

— Знам, вие имате потребност от местния колорит и привкус… Вие сте реакционер и на всичко отгоре расист. Вие обичате чернокожите от мизантропия, както се обичат животните. Но на нас не ни трябва тази любов…

Почувствах се уморен и съвсем обезнадежден. А може би имаше основание? А може би чернокожите наистина са хора като нас и човек няма къде да се дене и към какво да се обърне? Изведнъж се усетих в центъра на някаква необятна свинщина, от която не виждах изход. И сякаш за да се затвърди това „приятно“ чувство, видях как внезапно сред дърветата изниква една мръсна моряшка фуражка и една набита фигура, преливаща от сила и енергия, които ми се сториха смътно познати, едва ли не близки.