Патрик Нес
Часът на чудовището (31)

Живот след смъртта

Конър отвори очи. Лежеше в тревата на гробището на хълма над дома си.

Все още беше жив.

Което беше най-лошото нещо, което можеше да се случи.

— Защо то не ме уби? — изстена той и зарови лице в дланите си. — Заслужавам най-лошото.

— Дали? — попита чудовището, надвесено над главата му.

— Мислих за това дълго, много дълго — каза Конър болезнено бавно, борейки се с всяка дума. — От началото знаех, че тя няма да оцелее, знаех го едва ли не от първия момент. Тя казваше, че се чувства по-добре, защото това бяха думите, които аз исках да чувам. И аз й вярвах. Само дето и не й вярвах.

— Не, не й вярваше — каза чудовището.

Конър мъчително преглътна.

— И тогава започнах да мисля колко силно искам всичко да свърши. Колко силно искам вече да не трябва да мисля за това. Как вече не мога да издържам да чакам. Чувствах такава самата, самота, която не можех да издържам повече.

Сега момчето наистина заплака, заплака по-силно и по-ясно от когато и да било и плака повече, отколкото изобщо беше плакало след първия ден, в който се разбра, че майка му е болна.

— И част от теб просто искаше всичко да приключи — каза чудовището, — дори и това да означава да я изгубиш.

Конър кимна, защото вече не можеше да говори.

— И тогава дойде кошмарът. Кошмарът, който винаги свършваше с…

— Аз я пускам — задавено каза Конър. — Мога да я държа още, мога да я държа дълго, но не го правя. Разтварям пръсти и я пускам.

— И това — рече чудовището, — е истината.

— Не искам да го правя! — повиши глас Конър. — Не искам да я пусна! А сега всичко се случва наистина! Тя умира и аз съм виновен за това!

— А това пък — изрече чудовището, — вече няма нищо общо с истината.

 

 

Мъката на Конър беше нещо осезаемо, физическо, което го стискаше като с клещи, смазваше го като увил се около него мускул. Момчето не можеше да диша дори само заради това, че дишането изискваше нечовешко усилие, и той се отпусна отново на земята, и му се прииска тя да се отвори и да го погълне веднъж завинаги.

Смътно почувства как грамадните ръце на чудовището го повдигнаха и го сгушиха като в гнездо. Едва усещаше клонките и листата, които го обвиха и го положиха да легне по гръб на меко.

— Аз съм виновен — каза Конър. — Аз я пуснах. Аз съм виновен.

— Не си виновен — прошепна чудовището, а гласът му се понесе във въздуха около момчето като бриз.

— Виновен съм.

— Просто си искал болката да спре — каза чудовището. — Твоята собствена болка да спре. Да сложиш край на това, че тя те изолира от всички. Няма нищо по-човешко от това желание.

— Не исках — каза Конър.

— Искал си го — поправи го чудовището, — но в същото време не си го искал.

Конър подсмръкна и погледна чудовищното лице, издигнало се над него, грамадно като стена.

— Как може човек да иска и да не иска едновременно?

— Може, защото хората сте сложни зверове — отвърна чудовището. — Как може една кралица да е едновременно добра вещица и зла вещица? Как може един принц да е едновременно убиец и спасител? Как може един знахар да е едновременно злонравен и добронамерен? Как може един свещеник да е едновременно грешен и добросърдечен? Как е възможно невидимите хора с нечовешко усилие да накарат останалите да ги виждат, но след това да се оказва, че са станали само още по-самотни?

— Не знам — сви изтощено рамене Конър. — Така и никога не разбрах твоите истории.

— Отговорът се крие в това, че няма значение какво мислиш — отвърна чудовището, — защото собственият ти разум противоречи сам на себе си стотици пъти всеки ден. Ти искаше да пуснеш майка си да си отиде, но в същото време отчаяно желаеше да я спася. Съзнанието ти вярва в успокоителни лъжи, докато едновременно с това отлично знае болезнените истини, които са предизвикали появата на тези лъжи. И разумът ти те наказва за това, че вярваш едновременно и в двете.

— Но как да се пребори човек с това? — попита Конър с дрезгав глас. — Как да се бориш с всички тези противоречиви неща вътре в теб?

— Като казваш истината — отговори чудовището. — Както ти я каза току-що.

Конър отново се замисли за ръцете на майка си, за това как тя го стискаше, когато той разтвори пръсти и я пусна…

— Спри, Конър О’Мали — кротко каза чудовището. — Ето затова аз станах и закрачих по света. Станах, за да дойда и да ти кажа всичко това, за да можеш ти да се излекуваш. Трябва да ме слушаш внимателно.

Конър отново преглътна.

— Слушам те.

— Ти не пишеш, живота си с думи — каза чудовището. — Пишеш го с действия. Онова, което мислиш, не е важно. Важно е само онова, което правиш.

Настъпи продължително мълчание, докато Конър успокои дишането си.

— Какво да правя сега? — попита той най-сетне.

— Това, което вече направи — отвърна чудовището. — Казвай истината.

— И това е всичко?

— Да не мислиш, че е лесно? — повдигна чудовището огромните си вежди. — Ти беше готов да умреш, само и само да не изречеш истината.

Конър сведе поглед към ръцете си и най-после внимателно отпусна стиснатите си досега юмруци.

— Защото мислех, че тази истина е лоша.

— Тя не беше лоша — отговори чудовището. — Беше само една мисъл, една от милион мисли. Не беше извършено действие.

Конър въздъхна дълго, дълго и тежко.

Но вече не се давеше. Кошмарът вече не го изпълваше, не притискаше гърдите му, не го влачеше надолу.

Всъщност, момчето усети, че кошмарът вече въобще го няма.

— Толкова съм уморен — каза Конър и положи глава на ръцете си. — Толкова съм уморен от всичко това.

— Спи тогава — рече чудовището. — Има време.

— Дали? — промърмори Конър и изведнъж установи, че повече не може да държи очите си отворени.

Шепите на чудовището отново промениха формата си и гнездото от листа, в което лежеше момчето, стана още по-удобно.

— Трябва да видя мама — настоя тихо Конър.

— Ще я видиш — каза чудовището. — Обещавам.

Конър отвори очи.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Да — отговори чудовището. — Последните си стъпки на земята ще измина заедно с теб.

Конър почувства как се отнася, приливът на съня го заля с такава сила, че той не можеше да се съпротивлява повече.

Но преди да заспи, усети, че в него зрее един последен въпрос.

— Защо идваш винаги в дванайсет часа и седем минути? — попита.

Но заспа, преди чудовището да успее да му отговори.