Патрик Нес
Часът на чудовището (12)

Малък разговор

Когато се прибра от училище, баба му го чакаше, седнала на дивана.

— Трябва да си поговорим — изрече тя, още преди Конър да успее да затвори входната врата зад гърба си, а изразът на лицето й го накара да се закове на място. Стомахът му се сви на топка от болка.

— Какво е станало? — попита момчето.

Баба му пое дълбоко въздух и се загледа през прозореца, сякаш да се овладее, преди да заговори. Заприлича му на някаква хищна птица. Ястреб, достатъчно силен да вдигне малко агънце.

— Налага се майка ти да влезе отново в болницата — рече тя. — Ти ще дойдеш при мен за няколко дни. Събери си багажа.

Конър не мръдна.

— Какво й е?

Очите на баба му се разшириха за миг, сякаш не можеше да повярва, че чува такъв смайващо глупав въпрос.

— Има силни болки — каза. — По-силни от очакваното.

— Тя пие лекарство срещу болките… — започна Конър, но баба му плесна с ръце, веднъж, но силно, толкова силно, че го накара да замълчи.

— Така няма да стане, Конър — каза тя дрезгаво. Очите и не гледаха в него, а някъде зад гърба му. — Няма да стане.

— Кое няма да стане?

Баба му плесна лекичко още няколко пъти с ръце, сякаш проверяваше нещо, след това отново се загледа през прозореца. Устните и бяха плътно стиснати. После се изправи и старателно заоправя роклята си.

— Майка ти е горе — рече. — Иска да говори с теб.

— Но…

— Баща ти пристига в неделя.

Конър се изправи като свещ.

— Татко пристига?

— Трябва да звънна на няколко телефона — баба му стана, подмина го и излезе от стаята с мобилния си телефон в ръка.

— Защо си идва татко? — извика след нея Конър.

— Майка ти те чака — отговори баба му и затвори вратата зад себе си.

Конър дори не свали раницата от рамото си.

 

 

Баща му си идваше. Баща му. От Америка. Баща му, който не си беше идвал от по-миналата Коледа. Около новата му жена все възникваха някакви спешни ситуации в последния момент, които не му позволяваха да си идва по-често, особено пък сега, след като се роди бебето. Баща му, чиито гостувания полека-лека намаляваха, телефонните му обаждания се разреждаха и с чисто отсъствие Конър постепенно беше свикнал.

Баща му си идваше.

Защо?

— Конър?

Гласът на майка му.

 

 

Не лежеше в нейната си стая. Беше легнала в стаята на Конър, по гръб на леглото му, отгоре върху завивката, и се взираше навън през прозореца към черковния двор.

И към тисовото дърво.

Което в момента си беше просто едно тисово дърво.

— Здравей, мили — каза майка му и му се усмихна, но по бръчиците около очите й Конър позна колко силно я боли, толкова силно, колкото я беше боляло само веднъж досега. Тогава тя също трябваше да постъпи в болницата и не излезе от там цели две седмици. Това беше миналия Великден и дните, прекарани тогава у баба му, за малко не довършиха и бабата, и внука.

— Какво става? — попита момчето. — Защо трябва да се връщаш в болницата?

Майка му потупа леко завивката с длан, канейки го да седне до нея.

Но Конър не помръдна.

— Много ли ти е лошо?

Майка му продължаваше да се усмихва, но вече с усилие, а пръстите й шареха по избродираните фигурки върху завивката на Конър — мечки гризли, които отдавна вече му се струваха бебешки. На главата си беше завързала червения си шал, но съвсем хлабаво, така че отдолу се виждаше бледия й скалп. Конър помисли, че майка му сигурно дори не се е престорила, че ще пробва някоя от бабините му стари перуки.

— Ще се оправя — отвърна тя. — Сериозно ти казвам.

— Наистина ли? — попита момчето.

— Конър, това ни се е случвало и преди — рече майка му. — Не се тревожи. Миналия път се почувствах много зле, взеха ме в болницата, погрижиха се за всичко и нещата се оправиха. И сега ще стане така — дланта й отново потупа завивката. — Защо не дойдеш да седнеш до уморената си стара майчица?

Конър преглътна тежко, но усмивката на майка му беше толкова светла и — сега вече той ясно го виждаше — истинска. Момчето пристъпи и седна до нея на леглото от страната на прозореца. Майка му прокара ръка през косата му, отмести бретона от очите му и Конър ясно видя колко е слаба ръката й, само кожа и кости.

— Защо си идва татко? — попита.

Майка му замълча и отпусна ръка в скута си.

— Отдавна не сте се виждали вие двамата. Не се ли радваш?

— Баба никак не ми се видя доволна.

Майка му изсумтя.

— Е, знаеш колко го обича тя татко ти. Не й обръщай внимание. Радвай се на гостуването му и толкова.

Поседяха мълчаливо няколко секунди.

— Има и още нещо — най-сетне се осмели Конър. — Нали?

Видя как майка му се насили да се придърпа по-нагоре на възглавницата и да седне по-изправена.

— Погледни ме, сине — каза тя кротко.

Конър обърна глава и я погледна в очите, макар че беше готов да даде милион лири само и само да не му се налага да го прави.

— Последният курс на лечение не помага така, както би трябвало — рече майка му. — Това означава, че докторите трябва да измислят резервен план, да опитат нещо друго.

— Това ли е проблемът? — попита Конър.

Майка му кимна.

— Това е проблемът. Има още много варианти, които могат да се пробват. Нормално е да се чувствам зле. Не се тревожи.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Защото… — тук Конър се запъна и заби поглед в пода. — Защото можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш.

И тогава почувства как тъничките й ръце го обвиват, нейните тънички, тънички ръце, които преди бяха толкова плътни и меки, когато го прегръщаха. Майка му не отговори нищо, само се притисна в него. Конър отново погледна през прозореца и след малко майка му също загледа навън.

— Това е тисово дърво, нали съм ти казвала — рече тя най-сетне.

Конър извъртя очи, но не подигравателно.

— Да, мамо, казвала си ми сто пъти.

— Наглеждай го, докато ме няма — отговори майка му. — Нали ще се погрижиш то да е още тук, когато се върна?

И Конър разбра, че това е нейният начин да му каже, че все пак ще се върне у дома, затова само кимна и двамата продължиха да се взират навън към дървото.

Което не се промени и си остана просто едно неподвижно дърво, колкото и дълго да го гледаха.