Патрик Нес
Часът на чудовището (17)

Краят на втората история

Конър се извъртя и се втренчи невярващо в чудовището.

— Дома на свещеника?

— Да — отговори чудовището. — Изтръгнах покрива и го захвърлих в долчинката, раздробих всички стени с юмруците си.

Къщата на свещеника все още стоеше пред очите им. После Конър видя как тисовото дърво се пробуди, превърна се в чудовище и се нахвърли върху нея. При първия удар по покрива входната врата се разтвори и свещеникът и жена му побягнаха надалеч от ужас. Чудовището на моравата захвърли изтръгнатия от къщата покрив подире им и смъртта им се размина на косъм.

— Какво правиш? — попита Конър. — Знахо-какъвто-там-беше е лошият!

— Дали? — изрече истинското чудовище зад гърба му.

С трясък второто чудовище на моравата събори фасадата на свещеническия дом.

— Разбира се! — кресна Конър. — Той отказа да помогне на свещеника, отказа да излекува дъщерите му! И те умряха!

— Свещеникът отказваше да повярва, че Знахаря може да помогне — каза чудовището. — В спокойните си дни самоуверено се постара да съсипе Знахаря, но когато собственото му положение стана тежко, беше готов да захвърли всичко, в което е вярвал и да се отрече от всяка своя дума, ако това би спасило дъщерите му.

— Е, и? — контрира Конър. — Всеки би постъпил така! Всеки би постъпил така! Какво очакваш от него?

— Очаквах да даде на Знахаря тисовото дърво още в първия момент, когото Знахаря помоли за него.

При тези думи Конър застина на място. От къщата на свещеника се чуваха трясъци. Стените падаха.

— Бил си готов да се жертваш, да се оставиш да те убият?

— Аз съм нещо повече от обикновено дърво — отвърна чудовището, — но да, бих позволил с радост тисовото дърво в черковния двор да бъде отсечено. То щеше да спаси дъщерите на свещеника. И много други болни освен тях.

— Но отсичането щеше да убие дървото и да направи Знахаря богат! — изкрещя Конър. — А той е зъл човек!

— Той беше алчен, груб и озлобен човек, но въпреки това си беше лечител. А свещеникът? Помисли, какъв беше свещеникът? Той беше едно нищо. Да вярваш, е половината от изцелението. Да вярваш в силата на лека, да вярваш в бъдещето, което те очаква. А свещеникът беше човек, който съществуваше чрез онова, в което вярваше, но го изостави и се отрече от него при първата трудност, отрече се от вярата си тогава, когато най-силно се нуждаеше от нея. Той беше вярвал в убежденията си егоистично, беше вярвал в тях със сърце, пълно със страх. И лъжата му отне живота на дъщерите му.

Конър се вбеси.

— Отначало каза, че тази история няма да бъде измамна!

— Отначало казах, че това ще бъде история за човек, наказан за своя егоизъм. И удържах на думата си.

Задъхвайки се от гняв, Конър загледа как второто чудовище унищожава дома на свещеника. Гигантският му чудовищен крак разруши стълбището с един ритник. Гигантската чудовищна ръка срина стените на стаите с един замах.

— Кажи ми, Конър О’Мали — изрече чудовището зад рамото на Конър, — искаш ли да се включиш?

— Да се включа? — изненадано се извърна Конър.

— Носи страхотно удовлетворение, уверявам те.

Чудовището зад Конър пристъпи напред и застана до своя двойник, вдигна крак и смаза един диван в къщата на свещеника, диван, досущ като онзи в хола на бабата на Конър. Чудовището се обърна, загледа момчето и зачака.

— Какво да разруша сега? — попита то, пристъпи още крачка по-близо до двойника си, пред очите на Конър образите им затрепериха зловещо, размазаха се и се сляха в един — едно-единствено чудовище, два пъти по-грамадно.

— Чакам заповедите ти, момче — изрече то.

Конър отново задиша тежко. Сърцето му бясно затупка и тялото му затрепери като от треска. Един дълъг миг момчето мълча неподвижно.

После каза:

— Разруши камината.

На секундата юмрукът на чудовището се стрелна и изтръгна каменното огнище из основи, тухленият комин се срина.

Дишането на Конър стана още по-тежко и грапаво, сякаш той рушеше, а не чудовището.

— Изхвърли леглата им навън — каза момчето.

Чудовището вдигна двете легла от останалите без тавани спални и ги хвърли във въздуха толкова силно, че те стигнаха едва ли не до хоризонта, преди да паднат и да се раздробят.

— Троши мебелите! — изкрещя Конър. — Троши наред!

Чудовището затъпка мебелите с гигантските си нозе, смазвайки всичко по пътя си със скърцане и трясък.

— СРИНИ Я ДО ОСНОВИ! — изрева Конър и чудовището изрева страшно в отговор, и събори последните стени. Момчето се втурна да помогне, грабна пътем паднал клон и започна да троши последните оцелели стъкла на прозорците.

Конър трошеше и крещеше, крещеше толкова силно, че не чуваше мислите си, потънал в екстаза на разрушението, просто рушеше безумно, рушеше, рушеше. Чудовището беше право. Разрушението носеше страхотно удовлетворение.

Конър крещя, докато прегракна, удря и троши, докато го заболяха ръцете, от гърлото му излизаше сподавен вой, докато му свърши дъхът и той падна от изтощение. Когато най-сетне се спря, вдигна очи и видя чудовището, което го наблюдаваше кротко, застанало отвън до руините. Конър се помъчи да си поеме дъх, поизправи се и се подпря на клона, за да запази равновесие.

— Ето така — произнесе чудовището — се руши.

И изведнъж двамата се оказаха отново в хола на бабата на Конър.

И Конър видя, че е разрушил всичко в стаята.

Всичко.