Патрик Нес
Часът на чудовището (3)

Закуска

— Мамо? — тихо повика Конър и пристъпи в кухнята. Знаеше, че майка му я няма там — станеше ли, първата й работа беше да включи електрическата кана, а сега шум от вряща вода не се чуваше — но напоследък момчето се хващаше, че я вика всеки път, когато влизаше в някоя стая вкъщи. Боеше се да не я стресне, ако случайно е задрямала на някое необичайно място, където я е притиснала неочакваната умора.

Но майка му не беше в кухнята. Това означаваше, че навярно е все още в леглото в спалнята си на горния етаж. А това пък означаваше, че Конър трябва сам да си приготви закуската — нещо, с което вече беше свикнал. Самичък. Хубаво. Даже много добре, особено тази сутрин.

Момчето бързо отиде до кофата за боклук и набута почти на дъното й найлоновата торба, която държеше, като я поприкри с други отпадъци, за да не се вижда.

— Така — рече Конър на празното пространство и остана за секунда прав, дишайки дълбоко. После кимна сам на себе си и допълни: — Закуска.

Малко хляб в тостера, малко овесени ядки в купичката, малко сок в чашата и след миг момчето вече седеше на масата и се хранеше. Хлябът и овесените ядки на майка му стояха отделно — тя ги купуваше от някакъв магазин за здравословни храни и Конър беше много благодарен, че не трябва да яде с тях. Вкусът им беше точно толкова злочест, колкото и видът им.

Момчето вдигна очи към часовника. Оставаха му още двадесет и пет минути. Закусваше, облечен с училищната униформа, раницата му с учебниците беше приготвена за деня и го чакаше до входната врата. Беше се приготвил съвсем сам.

Седеше на масата с гръб към кухненския прозорец, онзи над мивката, който гледаше към малкия заден двор, към железопътните релси и към хълма с черквата и гробището зад тях.

И към тисовото дърво.

Конър пъхна в уста поредната хапка овесени ядки. Звукът от дъвченето му беше единственият шум в притихналата къща.

Трябва да е било сън. Какво друго би могло да бъде?

Когато беше отворил очи тази сутрин, Конър първо беше погледнал към прозореца. Разбира се, той си стоеше на мястото непокътнат, съвсем здрав, в стената не зееше разбита дупка към задния двор. Естествено, че не, няма да зее. Само бебе би могло да си помисли, че нощната случка е станала в действителност. Само бебе би могло да повярва, че едно дърво — представете си само, дърво! — е слязло самичко от хълма и се нахвърлило върху къщата.

Конър се беше засмял тихичко на тази мисъл, на това колко е глупава тя всъщност и после беше станал от леглото.

Под краката му се беше разнесло хрущене.

Всеки квадратен сантиметър от пода на стаята му беше плътно покрит с къси, заострени тисови листенца.

Конър сложи нова хапка овесени ядки в устата си, умишлено избягвайки да гледа кофата за боклук, където беше натикал найлоновата торба, пълна с тисовите листенца, които беше измел от стаята рано-рано сутринта.

Нощта е била ветровита. Явно вятърът е навял листенцата през отворения прозорец.

Явно.

Момчето довърши овесените ядки и препечените филийки, допи си сока, после изплакна съдовете и ги подреди в миялната машина. Оставаха му още двайсет минути преди да стане време да тръгне към училище. Реши да изхвърли кофата за боклук — за по-сигурно — изнесе я и я изсипа в контейнера вън пред къщата. След като бездруго се беше заел да домакинства, изнесе и торбите за разделно събиране на отпадъците и ги изхвърли в съответните кофи. После зареди пералнята с чаршафи и я пусна, за да може да ги простре след училище.

Върна се в кухнята и погледна часовника. Още десет минути до тръгване.

Все още нито следа от…

— Конър? — чу се от горната площадка.

Момчето издиша дълбоко, макар че въобще не беше осъзнал, че е затаил дъх.

— Закуси ли? — попита майка му и се облегна на касата на кухненската врата.

— Да, мамо — отвърна Конър и вдигна раницата си от пода.

— Сигурен ли си?

— Да, мамо.

Тя го загледа със съмнение. Конър извъртя очи.

— Препечени филийки, овесени ядки и сок — рече. — Съдовете сложих в миялната.

— И си изнесъл боклука — отвърна тихо майка му, оглеждайки чистата кухия, която момчето беше оставило след себе си.

— И чаршафите се перат — каза Конър.

— Ти си добро момче — каза майка му и зад усмивката й Конър долови тъгата в гласа й. — Извинявай, че ставам толкова късно.

— Няма нищо.

— Просто това е от новото…

— Няма нищо — повтори Конър.

Майка му замълча, но усмивката не слезе от устните й. Още не беше сложила шала на главата си тази сутрин и на утринната светлина голият й скалп изглеждаше толкова мек, толкова нежен, точно като главичката на новородено. Конър усещаше болка в стомаха само като го гледаше.

— Какъв беше този шум нощес? — попита майка му.

Конър замръзна.

— Кога?

— Малко след полунощ трябва да е било — продължи майка му и се засуети около печката, за да кипне вода. — Първо помислих, че сънувам, но после вече бях сигурна, че чувам твоя глас.

— Може би съм говорил насън — небрежно отвърна Конър.

— Сигурно — прозя се майка му. Ръката й свали една от големите чаши за чай, окачени над хладилника. — Забравих да ти кажа — продължи с бодър тон. — Баба ти пристига утре.

Раменете на Конър увиснаха.

— О, мамо…

— Знам — отвърна тя, — но така няма да се налага да си приготвяш закуската сам всяка сутрин.

— Всяка сутрин? — ахна Конър. — Колко време смята да остане тя тука?

— Конър…

— Хич не ни е притрябвала…

— Знаеш колко ми е зле на този етап от лечението, Конър…

— Досега се справяхме отлично…

— Конър — сряза го майка му толкова остро, че гласът й стресна и двамата. Настъпи продължително мълчание. После тя отново се усмихна и видът й беше наистина много, много уморен.

— Ще се опитам да направя така, че тя да остане възможно най-малко, става ли? — каза. — Знам, че не обичаш да й отстъпваш стаята си и съжалявам за това. Не бих я молила да дойде, ако нямах нужда от нея, нали разбираш?

Всеки път, когато баба му идваше на гости, Конър спеше на дивана. Но не в това беше проблемът. Момчето не обичаше начина, по който тя му говореше, сякаш той беше неблагонадежден служител, когото шефовете проверяват, за да преценят дали да го оставят на работа. Служител, който определено няма да издържи проверката. Освен това, той и майка му винаги се бяха справяли досега, само двамата, независимо колко зле се чувстваше тя след лечението, но в края на краищата нали то беше цената, която майка му плащаше, за да оздравее, защо сега…

— Само за няколко дни — рече майка му, сякаш прочела мислите му. — Няма да се тревожиш, нали?

Конър не отговори. Зачопли ципа на раницата и се помъчи да мисли за нещо друго. А после си спомни торбата с тисовите листенца, която беше набутал в боклука.

Може би идеята баба му да спи в неговата стая съвсем не беше чак толкова лоша.

— Ето я любимата ми усмивка — рече майка му и посегна към електрическата кана, която се изключи сама с леко цъкване. А после добави с престорен ужас: — Тя смята да ми донесе някои от старите си перуки, представяш ли си? — После прокара длан по голата си глава. — Ще приличам на зомбито на Маргарет Тачър.

— Закъснявам — прекъсна я Конър и хвърли поглед към часовника.

— Хубаво, мили — каза майка му, приведе се несигурно и го целуна по челото. — Ти си добро момче — повтори. — Иска ми се да не се налагаше да си чак толкова добър.

Конър пое към антрето и с ъгълчето на окото си видя как майка му занесе чая си до прозореца над мивката, а когато отвори входната врата и прекрачи навън, я чу как казва тихичко на себе си:

— Ето го и старото тисово дърво.