Патрик Нес
Часът на чудовището (29)

Четвъртата история

Дори в безопасността на грамадната, силна шепа на чудовището, Конър усети как ужасът се наля в костите му, почувства как чернотата започна да изпълва дробовете му и да го дави, стомахът му хлътна някъде надолу…

— Не! — закрещя момчето и се замята, но чудовището го държеше здраво. — Не! Моля те, не!

Хълмът, черквата, гробището ги нямаше, слънцето беше изчезнало, двамата стояха насред студен мрак, същият мрак, който следваше Конър по петите от деня, в който майка му влезе в болницата, не, следваше го още отпреди, още от времето, когато тя започна леченията, от които косата й опада, следваше го дори и от по-рано, от дните, когато тя се разболя то грипа, който все не минаваше, а после, когато отиде на лекар, се оказа, че изобщо не е грип, следваше го от още по-отрано, от времето, когато тя започна да се оплаква колко уморена се чувства, не, мракът следваше Конър по петите още отпреди това, мракът го беше следвал вечно, сякаш кошмарът винаги бе до рамото му, винаги го беше дебнал, обграждал, притискал, беше му отрязал пътя към света и го беше оставил съвсем, съвсем сам.

Конър почувства, че никога не е бил никъде другаде, освен сред мрака.

— Изведи ме оттук! — изпищя той. — Моля те!

— Време е — повтори чудовището, — за четвъртата история.

— Не знам никакви истории! — избърбори Конър, а съзнанието му се гърчеше от ужас.

— Ако ти не ми я разкажеш — продължи чудовището, — аз ще трябва да я разкажа вместо теб — то повдигна Конър до лицето си. — И, повярвай ми, това няма да ти хареса.

— Моля те — проплака Конър. — Трябва да се върна при мама.

— Но — изрече чудовището, обърна глава и загледа през мрака, — майка ти е вече тук.

 

 

Чудовището рязко го остави до краката си, почти го захвърли на земята, Конър залитна и падна на ръце и колене.

Позна ледената пръст под дланите си, позна странната поляна, на която се намираше, оградена от три страни от черна и непроходима гора, позна и онова, с което поляната завършваше от четвъртата си страна — отвесна скала, надвесена над бездънна чернота.

А на ръба на скалата стоеше майка му.

Беше обърната с гръб към него, но го гледаше през рамо и се усмихваше. Изглеждаше точно толкова слаба, колкото беше в болницата, повдигна ръка и безмълвно му помаха.

— Мамо! — изкрещя Конър, чувствайки тялото си толкова тежко, че не можеше дори да се надигне от земята. Винаги се чувстваше така в началото на кошмара. — Махни се от там!

Но майка му не мръдна, макар че сякаш се напрегна и разтревожи от думите на Конър.

Конър се повлече напред, мускулите му се опънаха от усилието.

— Мамо, бягай!

— Добре съм, мили — отвърна тя. — Няма от какво да се боиш.

— Мамо, бягай! Моля те, бягай!

— Но, мили, няма защо…

Тя млъкна и обърна глава напред и надолу от скалата, сякаш беше дочула някакъв звук от бездната.

— Не — прошепна Конър. Притегли се още малко напред, но тя беше твърде далеч, твърде далеч, за да я достигне навреме, а неговото тяло беше толкова натежало…

От мрака под скалата се зачу нисък шум. Ръмжащ, ровещ, думкащ шум.

Сякаш нещо огромно се движеше в мрака там, долу.

Нещо по-грамадно от света.

И това нещо се катереше нагоре по скалата.

— Конър? — въпросително го повика майка му, обръщайки се отново през рамо да го погледне.

Но Конър знаеше. Вече беше твърде късно.

Истинското чудовище приближаваше.

— Мамо! — изкрещя Конър и с неимоверно усилие се изправи на крака, изтегляйки се изпод невидимата тежест, която го натискаше надолу. — МАМО!

— Конър! — извика и майка му, отстъпвайки назад от ръба на скалата.

Но думкането ставаше все по-силно. По-силно, И по-силно.

— МАМО!

Той знаеше, че не може да стигне до нея навреме.

Защото се чу рев и един облак пламтящ мрак издигна над скалния ръб две гигантски длани. Те увиснаха във въздуха и застинаха неподвижни над майката на Конър, която заотстъпва, залитайки.

Но нямаше сили да им избяга, беше слаба, твърде слаба…

И дланите на мрака рязко връхлетяха върху нея с един страшен замах, сграбчиха я и я завлякоха в бездната зад скалата.

И в този миг Конър вече можеше да тича. С вик той се хвърли през поляната, тичаше толкова бързо, че за малко да се препъне, хвърли се напред, хвърли се към протегнатите й ръце, докато черният мрак я дърпаше надолу.

И пръстите на момчето се впиха в нейните длани и той я задържа.

 

 

Това беше кошмарът. Това беше кошмарът, от който се будеше с писъци всяка нощ. Кошмарът се разиграваше, точно сега, точно тук.

Конър лежеше на ръба на скалата, едва се крепеше, ръцете му стискаха ръцете на майка му с всички сили, мъчейки се да я задържат да не бъде завлечена в чернотата, да не бъде завлечена надолу от съществото, допълзяло от бездната.

Същество, което Конър сега отлично виждаше.

Истинското чудовище, чудовището, от което той действително се боеше, онова, което беше очаквал да види в часа, когато за първи път го посети тисовото дърво, истинското, кошмарното чудовище, направено от облаци, от пепел и черни пламъци, но и с истински мускули, с истинска сила, с истински алени очи, които се взираха изотдолу в момчето, с истински проблясващи като слонова кост зъби, които щяха да разкъсат майка му жива. И по-лошо съм виждал, беше казал Конър на чудовището-дърво в нощта, когато се запознаха.

Сега под него в бездната клечеше онова, същото, по-лошото.

— Помогни ми, Конър! — изкрещя майка му. — Не ме пускай!

— Няма! — извика момчето. — Обещавам!

Кошмарното чудовище нададе рев и дръпна по-силно и рязко, дланите му се сключиха плътно около тялото на Конъровата майка.

И ръцете й започнаха да се изплъзват от хватката на Конър.

— Не! — извика момчето.

Майка му изпищя от ужас.

— Моля те, Конър! Дръж ме!

— Държа те, мамо! — изкрещя момчето. Обърна се назад и погледна тисовото дърво, което все така стоеше на мястото си. Не беше помръднало. — Помогни ми! Не мога да я удържа сам!

Но чудовището-дърво остана на място, втренчено, мълчаливо.

— Конър! — изкрещя майка му.

И ръцете й се изплъзваха.

— Конър! — изкрещя тя отново.

— Мамо! — извика момчето и стисна още по-здраво.

Но дланите й се изплъзваха от ръцете му, тя натежаваше все повече и повече, кошмарното чудовище теглеше все по-силно и по-силно.

— Изплъзвам се! — извика Конъровата майка.

— НЕ! — кресна момчето.

Лежеше цял напред, притиснал гърдите си към камъка, тежестта й висеше на силата му, кошмарното чудовище дърпаше неотклонно.

Тя изпищя отново.

И отново.

И беше толкова тежка, толкова невъзможно тежка.

— Моля те — прошепна си Конър. — Моля те.

— И тук — изрече тисовото дърво зад рамото му — започва четвъртата история.

— Млъквай! — кресна Конър. — Помогни ми!

— Тук е истината на Конър О’Мали.

И майка му пищеше.

И се изплъзваше.

Беше толкова трудно да я задържи.

— Сега или никога — рече тисовото дърво. — Трябва да изречеш истината.

— Не! — отговори Конър и гласът му се пречупи.

— Трябва.

— Не! — повтори Конър, загледан надолу към лицето на майка си…

И тогава истината изведнъж дойде…

И тогава кошмарът достигна своята върховна точка, своята идеално върховна точка…

— Не! — изкрещя Конър още веднъж…

И майка му падна.