Патрик Нес
Часът на чудовището (14)

Шампионе

— Та, как е хавата, шампионе? — попита баща му, докато двамата с Конър чакаха сервитьорката да им донесе пиците.

— Шампионе? — отвърна невярващо Конър и повдигна едната си вежда.

— Извинявай — отвърна баща му и се усмихна сконфузено. — В Америка говорят на някакъв друг език.

— Всеки път, когато приказвам с тебе, гласът ти звучи все по-шантаво.

— Ами да, така е — баща му завъртя чашата с вино между пръстите си. — Радвам се, че сме заедно.

Конър пийна от своята кока-кола. Двамата с баща му бяха ходили до болницата, но на майка му й беше много зле днес. Наложи се да почакат в коридора, докато баба му й помогне да отиде до тоалетната, а след това я настани обратно в леглото. После обаче майка му се чувстваше толкова уморена, че успя само да промълви „Здрасти, мили“ на Конър и „Здравей, Лиъм“ на татко му и веднага потъна в дълбок сън. Баба му ги избута вън от стаята още в следващия миг, а изражението на лицето й беше такова, че дори таткото на Конър не посмя да спори.

— Майка ти… — почна бащата на Конър и присви очи. — Тя не се предава лесно, нали?

Конър сви рамене.

— А ти как си, Кон?

— Откак си дошъл, ми задаваш този въпрос за осемстотен път — отвърна Конър.

— Извинявай — отговори баща му.

— Добре съм — натърти Конър. — На мама й дават някакво ново лекарство. То ще й помогне. Сега изглежда зле, но тя и преди е изглеждала зле, после се е оправяла. Защо всички се държите така, сякаш…

Той млъкна и отпи пак от колата.

— Прав си, синко — каза кротко баща му. — Абсолютно си прав — после постави чашата с вино обратно на масата, но пръстите му продължаваха бавно да я въртят. — Но все пак — добави — ти трябва да бъдеш храбър заради нея, Кон. Трябва да бъдеш наистина много, много храбър.

— Говориш като в американска драма.

Баща му тихо се изсмя.

— Сестра ти расте много бързо. Вече почти ходи.

— Полу-сестра — поправи го Конър.

— Нямам търпение да те запозная с нея — каза баща му. — Скоро ще трябва да ги организираме едно гостуване у нас. Може би дори още тази Коледа. Как ти се струва?

Конър погледна баща си право в очите.

— Ами мама?

— Говорих с баба ти. Тя смята, че идеята е добра, стига да се върнеш навреме и да не пропускаш училище.

Конър бавно прокара длан по ръба на масата.

— Значи само ще ви дойда на гости за няколко дни?

— Какво имаш предвид? — попита баща му изненадано. — Само на гости, а не за… — гласът му заглъхна и Конър разбра, че баща му отлично знае какво беше имал предвид.

— Конър…

Но Конър изведнъж почувства, че не иска да слуша баща си повече.

— Едно дърво ме посещава — избъбри той и пръстът му започна да бели етикета от бутилката кока-кола. — Идва вкъщи нощем и ми разказва истории.

Баща му примигна слисано.

— Моля?

— Отначало си мислех, че сънувам — продължи Конър, нокътят на палеца му дращеше етикета, — но после започнах сутрин да намирам листа по пода или мънички дръвчета, порасли от паркета. Крия ги, за да не разбере никой какво ми се случва.

— Конър…

— Дървото още не е идвало в къщата на баба. Може би му е твърде далече…

— Какви ги…

— Но какво значение има разстоянието, ако всичко е само сън? Какво му пречи на един сън да пресече целия град, а? Особено ако е сън, древен като земята и грамаден като целия свят…

— Конър, спри веднага…

— Не искам да живея с баба — изрече Конър, гласът му откънтя внезапно, силен и толкова лепкаво-гъст, че го задави. Не откъсваше очи от етикета на бутилката, палецът му бавно отделяше влажната хартия от стъклото. — Защо да не мога да дойда да живея при теб? Защо да не мога да дойда и аз в Америка?

Баща му облиза устни.

— Имаш предвид, когато…

— Къщата на баба е къща на старица — каза Конър.

Баща му отново се засмя.

— Няма да пропусна да й кажа, че си я нарекъл „старица“.

— Човек не може нищо да пипа, не може никъде да седне — продължи Конър. — Не можеш да създаваш безредие дори за две секунди. Интернет има само отвън, в пристройката, а мен тя не ме пуска там.

— Ще поговоря с баба ти за всичко това. Къщата е толкова голяма, има достатъчно място и ти да се чувстваш удобно в нея.

— Не искам да се чувствам удобно в нея! — повиши тон Конър. — Искам си моята стая в моята си къща!

— В Америка също няма да си имаш своя стая — каза баща му. — У дома едва има място за нас тримата със Стефани и бебето, Кон. Баба ти има много повече пари и много по-голямо жилище. Освен това училището ти е тук, приятелите ти са тук, целият ти живот е тук. Няма да е честно да ти отнемем всичко това.

— Спрямо кого няма да е честно? — попита Конър.

Баща му въздъхна.

— Това имах предвид — рече той, — точно това имах предвид, когато казах, че ще се наложи да бъдеш храбър.

— Всички така казват — отговори Конър. — Все едно това означава нещо.

— Съжалявам — каза баща му. — Знам, че ти се струва много несправедливо и ми се иска нещата да стояха иначе…

— Иска ли ти се?

— Разбира се, че ми се иска — баща му се приведе над масата, — но да останеш тук е най-добре за всички ни. Ще видиш.

Конър преглътна, без да поглежда татко си в очите. После преглътна отново.

— Може ли пак да си поговорим по този въпрос, когато мама оздравее?

Баща му бавно се отпусна отново назад на стола си.

— Разбира се, че може, приятел. Ще си поговорим и още как.

Конър го изгледа изпод вежди.

— Приятел?

Баща му се усмихна.

— Извинявай — вдигна чашата, допря я до устните си и я изпи до дъно. После я остави на масата, въздъхна тихо и загледа Конър объркано. — Та какво ми обясняваше за онова дърво?

Но тогава дойде сервитьорката и двамата замълчаха, докато тя остави пиците на масата.

— Американо — навъси се Конър, вперил поглед в своята поръчка. — Ако пицата можеше да говори, чудя се дали гласът й щеше да звучи като твоя.