Патрик Нес
Часът на чудовището (22)

Никаква история

— Можеш ли да я излекуваш? — попита Конър.

— Тисът, е лековито дърво — отвърна чудовището. — Когато крача по земята, най-често приемам неговата форма.

Конър се смръщи.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Чудовището само се ухили със злата си усмивка.

Бабата на Конър го беше докарала обратно в нейната къща, след като майка му беше заспала, без да докосне обяда си. Баба му не беше продумала и дума за разрушението в хола. Всъщност, не му беше продумала изобщо.

— Връщам се в болницата — беше осведомила тя кратко Конър, когато той слезе от колата. — Приготви си нещо за ядене. Знам, че с това поне можеш да се справиш.

— Мислиш ли, че татко вече е на летището? — беше я попитал Конър.

Баба му само беше въздъхнала нетърпеливо. Момчето беше затворило вратата и колата беше отминала. Конър се беше прибрал в къщата. От тогава до сега часовникът — онзи евтиният, с батериите, който стоеше на кухненската маса и който беше единственият часовник в дома на баба му в момента — беше пропълзял чак до полунощ, а бабата на Конър нито се беше обадила, нито се беше прибрала. Конър се зачуди дали той да не й звънне, но през последните дни беше пробвал веднъж, телефонът беше събудил майка му и баба му му се беше скарала остро, че се обажда без предупреждение.

Всъщност, това нямаше никакво значение. Така нещата даже ставаха още по-лесни. Не му се налагаше дори да се преструва, че отива да си легне. Спокойно изчака часовникът да покаже 12:07. След това излезе в двора на бабината си къща и произнесе високо:

— Къде си?

А чудовището отвърна:

— Тук съм — и прекрачи през пристройката-кабинет с едно-единствено леко движение.

— Можеш ли да я излекуваш? — повтори Конър твърдо.

Чудовището сведе поглед към него.

— Не зависи от мен.

— Защо не? — попита Конър. — Ти събаряш къщи и спасяваш вещици. Сам ми каза, че само едно късче от теб може да излекува почти всяка болест, стига хората да знаят как да го използват.

— Ако майка ти може да бъде излекувана — отвърна чудовището, — то тогава тисът ще й помогне и тя ще оздравее.

Конър скръсти ръце.

— Това „да“ ли означава?

Тогава чудовището направи нещо, което не беше правило никога досега.

Приседна.

Отпусна цялата си колосална тежест върху покрива на пристройката. Конър чу как дървесното му тяло заскърца и застена, видя как покривът хлътна под него. Сърцето на момчето подскочи и се качи в гърлото му. Ако чудовището унищожеше и пристройката, не беше сигурно какво щеше да направи бабата на Конър. Най-вероятно щеше направо да изпрати момчето в затвора. Или — което беше още по-лошо — в някое далечно училище-пансион.

— Все още не си наясно защо ме повика, нали? — попита чудовището. — Все още не си разбрал причината, поради която аз станах и закрачих по света. Трябва да знаеш, Конър О’Мали, че не правя това всеки ден.

— Не съм те викал изобщо — отвърна Конър. — Освен ако не съм го сторил насън или нещо такова. А дори и действително да съм те извикал, причината, очевидно, е била майка ми и болестта й.

— Дали?

— Че защо иначе да те викам? — повиши тон Конър. — Със сигурност не и за да слушам ужасно потискащи истории без капка смисъл в тях.

— Забрави ли хола на баба си?

Конър не можа да потисне усмивката си.

— Така си и мислех — рече чудовището.

— Говоря сериозно — рече Конър.

— Аз също. Но ние с теб още не сме готови за третата и последна моя история. Ще ти я разкажа скоро, но не днес. А след това ти ще ми разкажеш твоята история, Конър О’Мали. Ще ми кажеш твоята истина — чудовището се приведе напред. — Много добре знаеш коя истина имам предвид.

Мъглата отново ги обви и дворът на бабата на Конър изчезна от поглед. Светът потъна в сивота и пустота и Конър отлично разбра в какво се беше превърнала заобикалящата го до преди миг нормална реалност, стана му пределно ясно къде се намира.

Намираше се в кошмара.

Точно такова беше чувството в кошмара, точно така изглеждаше кошмарът, ръбовете на света се ронеха, а Конър стискаше с всичка сила ръцете и, чувствайки как те се изплъзват от хватката му, чувствайки как тя пада…

— Не! — изкрещя момчето. — Не! Само това не!

Мъглата се отдръпна и той отново беше в двора на бабината си къща, а чудовището все така седеше на покрива на пристройката.

— Това не е моята истина — проговори Конър с треперещ глас. — Това е просто кошмар.

— И така да е — каза чудовището и се изправи, а гредите на покрива на пристройката сякаш въздъхнаха от облекчение, — това ще се случи, след като приключим с третата история.

— Страхотно — каза Конър. — Поредната история. Все едно нямаме по-важни работи, за които да се тревожим.

— Историите са важни — каза чудовището. — Те са може би по-важни от всичко друго на света. Особено ако носят истината.

— Животопис — горчиво отвърна Конър с половин уста.

Чудовището го изгледа изненадано.

— Точно така — рече то. После се обърна да си върви, но хвърли един последен поглед на Конър. — Чакай ме скоро.

— Искам да знам какво ще стане с мама — рече Конър.

Чудовището замълча.

— Нима още не знаеш?

— Ти каза, че си целебно дърво — продължи момчето. — Е, сега имам нужда точно от силата ти да лекуваш!

— Това и ще направя — отвърна чудовището.

И със следващия порив на вятъра изчезна.