Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (5)

* * *

Не се обадих два дни на Ина, въпреки че поне сто пъти набирах телефона й до предпоследната цифра. Не че ме е спирал здравият разум. Много малко музиканти познавам, които разполагат със здрав разум, и те обикновено не стават за върбова свирка.

Спираше ме по-скоро някакъв инстинкт. Предчувствие за тъмна опасност, въпреки че точно инстинктите ме караха да се върна на „Екзарх Йосиф“ с възможно най-голямата скорост, да изкача на един дъх стълбите до четвъртия етаж и да…

… и да — какво?

 

 

Онази нощ аз не дирижирах музиката. На мен ми бе отредена ролята на безгласия паж, който обслужва примадоната, докато тя изпълнява виртуозно колоратурната си ария.

Това ли е, което ме смущаваше?

Едва ли… След толкова години, прекарани в театъра и по джаз сцените на цяла Европа, имах зад гърба си достатъчно преживявания и опит с жени от всякакъв калибър, раса, темперамент и техника.

Имал съм красиви и грозни, истерични и кротки, нежни и недодялани, умни и глупави, шептящи и ревящи, тънки и дебели, ясни и загадъчни…

Но Ина не се вместваше в тези категории.

Истината е, че никоя друга досега не бе успявала като нея да ме накара да изпитам безсъзнанието, пълната самозабрава и екстаза. През онази нощ, или по-скоро утро, аз почувствах и преживях обратната страна на секса, която — сега знам със сигурност, знам го с всичките си сетива! — е смъртта.

И не онази страшната, грозната, неприемливата смърт, от която всички се ужасяваме, а светлата, доброволна и желана, добрата смърт, сладостната смърт — като разтваряне в универсума, като пътешествие към ядрото на слънцето, като изпаряване в етерното пространство…

И това — без любовни трепети и душевен гърч!

Ина бе опасна като хероин.

 

 

На втория ден вечерта пиехме със Светльо Бокса питието си в „Радисън“ на Коня и бъбрехме за стари времена и стари познати.

На третото уиски го попитах какво може да ми разкаже за Ина.

— Какво искаш да знаеш? — отговори той без желание, рисувайки с пръст мокри кръгове по масата.

— Чукал ли си я?

— Разбира се, че съм я чукал.

— И Дани ли?

— И Дани.

— А Бемката?

— И той. Хей, какво си ме заразпитвал? — ядоса се Светльо. — Нали и ти я чука? Би трябвало всичко да ти е ясно.

— Откъде се появи?

— Де да знам. Просто изведнъж беше тук. Пада си по музиканти. Ходи по концерти. И на репетиции идва понякога. Главата й разбира от джаз повече от твойта и мойта накуп. Ако питаш мен, стой по-далече от нея.

— Защо?

— Помниш ли Йоси Мастиката?

Йоси Мастиката беше феноменален китарист от времето на „Чикаго“ и „Блъд, суит енд тиърс“.

— Е?

— Е — и това е… Рипна от седмия етаж.

— Кога стана това? — настръхнах. Навремето често сме свирили с Йоси заедно, даже преди две години се срещнахме на един джем сешън в Хамбург, където той побърка с цигулковата си техника дори и солиста на „Сити“ бенд. Беше скромен, кротък и усмихнат и се напиваше от една мастика. Напиеше ли се — черпеше цялото заведение и изхарчваше хонорарите си за месец напред. Бог да го прости Йоси.

— Преди около година.

— Какво общо има това с Ина?

— Беше го побъркала. Ходеше като лунатик. Ръцете му трепереха и накрая никой не го вземаше на турне. И за кръчма не ставаше. Тя му би шута. Дотук беше с Йоси.

— Може и да не е било заради нея?

— Може… Но понеже питаш, ти казвам. Стой по-далече.

 

 

На третия ден сутринта Ина се обади.

Смънках едно полугузно-полутроснато „хей, здравей, как си?“, но колената ми омекнаха и седнах на леглото до телефона.

— Реших да ти дам шанс да се извиниш, че не се обади да ми благодариш за прекрасната нощ. Или може би не си преживял прекрасна нощ, Чарли? — Телефонният й глас бе с едро вибрато в ниския регистър, който тя предпочиташе, и по кремонски звънлив в трета позиция, която пък бе избрала за прелъстителните интонации.

— Чарли?

— Паркер. Ти свириш мелодията по вертикала, като Чарли Паркер. Слушах много внимателно и реших, че музикант като теб заслужава да преживее една нощ с жена като мен. Или съм се лъгала, Чарли?

— Лъгала си се.

Не знам как се откърти от устата ми, но се почувствах по-стабилен и дори малко горд.

— Аха. Ще видим. Точно в седем вечерта ще бъда в клуб „Атлетик“. Постарай се да бъдеш точен. Нали вие от Германия сте точни? В седем и една минута си тръгвам — и затвори слушалката, без да ми даде възможност да реагирам.

Половин час набирах бесен телефона й, но оттам ми даваше само свободно.

По вертикала?

Какво, по дяволите, знае тя за вертикала и мелодията? Какво и грее рижавата кратуна от сакса на Чарли Паркер? Това да не й е черният вибратор?

Но очевидно нещо грееше, да се провали в ада! А колкото до вибратора — с какво толкова ме дразнеше, този вибратор? Та аз не съм пуритан! Да не би да виждам за първи път сексиграчки?

Постепенно започнах да схващам. Не ме дразнеше играчката, а безцеремонният начин, по който ме направи свидетел на свободата в сексуалния си живот.

По дяволите, а трябва ли да има церемонии? Защо това да ме дразни?

Защото ми отне инициативата. Затова. Е?

Е. И?

Не ми ли беше хубаво?

Опасна е, тиктакаше нещо в мозъка ми. Внимавай! Опасна е. Ти не си й на нивото. Никъде няма да ходиш, чуваш ли?

 

 

Точно в седем без десет бях в клуб „Атлетик“ пред едно уиски с минерална вода. Седях в дворчето на една маса-двойка, до малкото изкуствено езеро, а в бръшляна над главата ми шумяха тайнствени насекоми. Бях нервен и превъзбуден. Август бе към края си, отпускът ми приключваше и в Берлин започваше новият театрален сезон. За първи път ми се искаше да съм вече там, сред познатата атмосфера, да се разхождам вечер по „Унтер дер Линден“ или в Пренцлауер Берг, да пия халба бира в някоя ъглова кръчма на двеста и петдесет години или да вися в „Парис бар“ с ексцентричните художници, музиканти и писатели, които току-що са се върнали от Филипините, Канарите или Сейшелските острови и имат какво да разправят.

Години наред живеех този живот с малки паузи в отпуските и той ми харесваше. Мразя промените. Те ме плашат.

Точно в седем червеникавата експлозия на косата й огря дворчето. Дъхът ми секна и от главата ми се изпариха музиканти, Филипини, „Унтер дер Линден“ и двеста и петдесет годишни кръчми.

Поклащайки елегантно бедра, Ина вървеше със ситно стакато по плочника, по-скоро плуваше като венецианска гондола. Масленозелената й копринена блузка хармонираше изящно с цвета на очите й и бе разтворена до третото копче, така че всеки да може да види и чуе метрономното движение на крушовидните й обли гърди — цък-цък… цък-цък… цък-цък…

Къса, също така зелена пола стягаше бедрата й, две педи над колената на голите, сластни и безмерни крака. Сигурно съм зяпал глупаво, защото Ина сухо и почти със съсък попита:

— Е, какво, мистър Паркер? Ще зяпаш ли или ще ме поканиш да седна?

— Разбира се… — изправих се недодялано и за първи път видях, че е висока почти колкото мен. — Заповядай. Какво ще…

— Същото.

Докато чакахме да й донесат питието, се оглеждахме един друг като двама боксьори тежка категория, които чакат гонгът да звънне. Обърнатите й устни бяха леко изкривени в насмешлива усмивка. Зениците й се бяха свили до съвсем малки точици, ако това въобще бе възможно. За миг в съзнанието ми се мярна споменът за Артур Таубе — един грамаден хорист и мой приятел от театъра, който получи шизофреничен пристъп по време на представление. Когато отидох да го посетя след две седмици в лудницата, имаше същите зеници.

— Харесва ли ти това местенце? — нехайно попита тя.

— Очарователно.

— Тук често идвахме с Йоси.

Ударът ме свари неподготвен. Трябваше да ми броят до десет.

— Какъв Йоси? — дори в собствените ми уши въпросът прозвуча фалшиво, като през окаяната цев на разсъхнат фагот.

— Същият, за който вчера сте си говорили със Светльо. Същият, с когото сте имали джем сешън в Хамбург. Аз знам много неща за теб, мистър Чарли! Накрая — същият, с когото живях цяла година и той скочи от седмия етаж.

Ах, Светльо, копеле такова, бастард! Fuck you!

— Знаеш ли какво, майн хер? Никой, освен мен самата не може да ти даде по-точни сведения с кого съм спала. С най-тънки подробности. Удоволствието е в детайла. Колкото твое, толкова и мое. — Тя отпи от уискито с видима наслада, вдигна чашата си и примижавайки, разгледа лицето ми през нея. — Хайде, питай. Затова съм тук.

— Добре. — Реших, че трябва да мина в настъпление, въпреки чувството, че ситуацията ми се изплъзва. — Имам ли приятел, с когото не си спала?

— Имаш ли въобще приятели? — контрира тя.

— Това не е отговор. Но ще ти кажа. Да, имам приятели. Всички по-известни музиканти в този град са ми приятели.

— В такъв случай съм спала с всичките ти приятели.

— Но защо? — удивих се искрено. — От колекционерска страст? От снобизъм?

— Може пък да е само страст, как мислиш? Ако си забелязал, аз съм жена. Стопроцентова. Страстна жена. Или такива нямат място в германската ти ценностна система?

— Остави германската ми ценностна система — ядосах се. — Защо все музиканти?

— Ще ти кажа. — Тя огледа съседните маси, наведе се и зашепна в лицето ми: — Хрумвало ли ти е някога да погледнеш на жената като на музикален инструмент? Цигулка, арфа, саксофон, обой, орган, виолончело? Е! Аз съм това. Понякога съм цигулка, понякога арфа, друг път обой, доста често виолончело и съвсем рядко орган. Ти знаеш, че съм един добър инструмент. Това, което обаче не знаеш, е, че съм благороден. Майсторски. Аз съм шедьовър, Чарли. Когато съм цигулка, съм Страдивари. Когато съм саксофон или тромпет, съм Зелмер. Ако имам късмет да съм орган, съм Зилберман орган. Кой може — или по-скоро — кой има право да свири на благородни инструменти, майн хер? Сещаш ли се? — точно така: само най-добрите музиканти. Виртуозите. Обаче имам да ти споделя нещо за виртуозите, драги! В по-голямата си част това са хора без слух. Те разполагат със страшна техника, но много рядко могат да чуят как звучи инструментът, на който свирят. Ако са цигулари, не знаят къде е душичката на цигулката. Ако са кларинетисти или саксофонисти, мислят само как да налапат мундщука, а не мислят за тръстиковия платък, който произвежда звука. А нали тонът прави музиката, господине? Така че аз съм един страхотен инструмент, който търси своя страхотен изпълнител. Ясно ли ти е сега?

И да не ми беше съвсем ясно, бях впечатлен. Тази жена разбираше от музика и това под червеното й руно не бе кратуна.

— Да не си учила музика?

— Само дотолкова, доколкото сексът е музика.

— Питам те сериозно.

— И аз отговарям сериозно. Но понеже виждам, че си блъскаш главата с тъпи въпроси — отраснала съм в семейство на музикант.

— Свирила ли си на някакъв инструмент?

— Вече казах — отегчено отвърна тя. — Самата аз съм инструмент.

— Какъв инструмент беше с Йоси?

— Соло китара „Фендер“ от шейсет и осма година — изстреля тя, без да се замисли. — Йоси заслужаваше най-доброто.

— Какво всъщност се случи? Защо скочи?

— Скъса струна. Сложи нова, после и тя се скъса. Колкото пъти опита да засвири, толкова пъти късаше струни. Накрая разбра, че инструментът не е за него.

— Това е жестоко. Попитах те човешки, ти ми говориш ту като Менухин, ту като Ерик Клептън, ту като учебник по инструментознание. А доколкото знам, си рекламен агент. Рекламирай ми нещо! Покажи ми част от професионалната си страна, не само дилетантската!

— Да ти рекламирам нещо? Ти искаш да ти рекламирам нещо?

— Точно така! Искам да те видя в акция, агент Ина!

 

 

Гледахме се разярени през масата и очите й пускаха зелени светкавици. После лицето й се отпусна, стана ангелско като при Ботичели и тя измърка в трета позиция:

— Подай ми зипото си, Чарли!

Озадачен и подадох през масата жълтото зипо. Тя стана, изпи си чашата на един дъх и каза:

— Най-почтително моля клиента, да се въоръжи с минутка търпение! — Хвърли ми една въздушна целувка през масата, взе си чантичката и люлеейки бедра, се упъти към тоалетните.

След няколко минути се появи отново. Залезът зад гърба й подпали червения поток на косите й. Тя потопи пръсти в тях и ги приглади, опъвайки млечната си шия. Те запукаха и запращяха, обсипани от алените светулки на статичното електричество. Бе зашеметяващо.

Седна на масата, прекара език през полуотворени устни и мен ме сви стомах.

— Отвори я. — Тя ми подаде през масата чантичката си.

Отворих я.

Вътре, небрежно смачкан, лежеше мрежестият й черен слип.

— Свалих го в мъжката тоалетна, разбира се… — зашепна тя през масата. Очите й заблестяха като изумруди, а точиците започнаха да се разширяват. — Помириши го.

Хипнотизиран, аз наведох нос към чантичката и го помирисах. Миризма на мускус.

— А сега помириши това. — Тя щракна зипото, запали ми цигарата и ми го подаде.

Помирисах запалката. Същата миризма на мускус. Боже мой…

— Иска ли клиентът да усети откъде черпи енергия най-сигурната и никога неотказваща запалка в света?

Протегнах ръка под масата и сложих длан на бедрото й. Езикът ми изсъхна и побеля. Продължих нагоре между бедрата. Докоснах косъмчетата. Бяха влажни. Тя разтвори крака, не преставайки да облизва дебелите си устни. Клиторът й ме опари. Проникнах с показалец в мократа дупка.

— Вкарай още един пръст… Така… а сега още един… какво чувстваш?…

— Звънти… вибрира…

— Звънтя… вибрирам… гледат ли ни?

— Да… не… Не знам.

— Искаш ли да ни гледат?

— Не знам… ще потека.

Тя тихо се изсмя, изтегли леко стола си назад и пръстите ми излязоха навън с къс, пльокащ звук, като звука на камъче, хвърлено във вода.

— Хареса ли ти рекламната демонстрация? — невинно попита тя. — Акцията? Колко ще поръчаш от стоката? Да ти я увия ли в амбалажна хартия?

Бях загубил рунда. Идеше ми да я убия, да се хвърля върху стола й, да я сваля на земята и да я скъсам от чукане пред всички. Бях тъй безпомощен, тъй надробен в безмилостната попара от гняв, самосъжаление и сексуална неудовлетвореност.

Тя сякаш ме съжали.

— Искаш ли да дойдеш при мен, мистър Паркер? Ще повикаш ли такси?

 

 

Таксито ни стовари пред познатата къща на „Екзарх Йосиф“. Докато плащах на дребния, мургав шофьор, той ми намигна и се ухили. Два зъба на горната му челюст отляво липсваха. За миг си помислих, дали да не му избия още един. Почувствах се засрамен.

Изкачвахме четирите етажа пеш — в сградата нямаше асансьор. Ина — пред мен, аз — две стъпала зад нея, мъчейки се да не мисля, че е чисто гола под тази къса пола… без мрежестия слип… гола, гола…

Влязохме в стаята. Тя ми посочи шкафа с питиетата. Имаше узо, водка, уиски и мента.

— За мен направи облак — каза тя, ровейки се на колене в стотици компактдискове в чекмеджето под леглото. — Нямам минерална вода, ще пием от чешмата. Какво ти се слуша?

— Избери ти. Разбрах, че мога да се осланям на вкуса ти.

— Във всяко едно отношение. Това ме ласкае.

Налях й една конска доза мента, същата конска доза узо и малко вода. Облакът побеля. На себе си сипах уиски и също го разредих с вода, което по принцип никога не правя, но исках да остана с максимум бистър мозък. Занесох питиетата в стаята и ги сложих на масата. Седнах на стола срещу нея. Деляха ни само две педи. Тя беше пуснала „Орнитология“ на Чарли Паркер. Оригиналният парижки запис. Действително имаше вкус.

— Добре ли си? — попита тя, вдигайки чашата.

— Не особено — признах аз. — Имам тежест в долната част на корема, топките ми ще се пръснат, устата ми изсъхва и уискито не помага, ръцете ми треперят като на онанист, но като изключим всичко това, съм добре.

Тя се засмя и се смя дълго: от долно ми към горно ми на трета октава.

— Боже мой — каза, като свърши колоратурите. — Ако ти кажа, че ти съчувствам, няма да ми повярваш.

— Ако ми кажеш, че мъките ми не те радват и не те изпълват с гордост, също няма да ти повярвам…

— Така е. — Тя вдигна чашата. — На какво ти прилича това питие?

— На каруцарската напитка „облак“. Тя се харесва също така на миньори, хамали и обитателите на квартал „Орландовци“.

— А на мен ми прилича на сперма. — Тя отпи. — Харесвам този цвят — продължи тя. — Харесвам мириса на спермата. Харесвам вкуса й — тя зашепна, — харесвам, когато членът потрепва и от главичката му се отделят последните капки… харесвам ги върху кожата си, по зърната на гърдите, по устните, върху клитора, по бедрата, навсякъде. Мога ли да го кажа без страх, че ще напуснеш отвратен и никога вече няма да се видим?

— Можеш и аз няма да напусна отвратен, но от това не ми става по-добре. Точно обратното…

Тя пак се засмя, качи стъпалата си на стола и разтвори крака. Огненият й триъгълник, в който преди малко потъваха трите ми пръста, бе полуотворен. Къдравите косъмчета стърчаха на всички страни. Тя прекара длан през тях, средният й пръст се спря за миг върху цепката, поигра си малко с пъпката, хлътна вътре и отново излезе навън. Тя го поднесе към лицето ми.

— Харесва ли ти как ухае?

Харесваше ми. Тя го сложи върху устните ми, погали ги и аз ги разтворих.

— А този вкус?

Харесваше ми.

— Почакай тук…

Тя отиде до банята и след миг се върна, носейки самобръсначка, пяна за бръснене, кърпа и ножичка. Постави ги върху масата. Смъкна ципа на полата си и я изу. Разкопча двете копчета на блузата и я остави да се смъкне по раменете й. Остана само със символичната черна лента на сутиена, над която се подаваха розовите й и набъбнали зърна.

— Искам да ме обръснеш, Чарли. Съвсем гладко.

— Не ми викай Чарли…

— Я вол, майн хер… това възбужда ли те?

— Да се оставиме да бъдем изненадани.

— Не бързай…

Тя постла кърпата на стола, седна и отново вдигна стъпала на седалката. Разкрачи се.

Клекнах пред нея, взех ножичката, хванах с пръсти едно червеникаво кичурче и започнах да стрижа венериния й хълм, мислейки си, че бих го изпасъл с най-голямо удоволствие. Когато свърших, взех пяната, пръснах я между розовите устни и започнах нежно да я размазвам. Изглеждаше така, като че ли върху тях се бе изпразнил осъден на смърт. Ина дишаше тежко и мърмореше неразбираемо, втренчена между бедрата си. Взех самобръсначката и започнах много внимателно да я бръсна, заобикаляйки на милиметър трепкащия й клитор. Когато свърших и с това, намокрих шепата си с вода и изтрих от розовите устни, разтворената дупка и гънките на бедрата остатъците от пяна.

Ина взе чашата с облака, доближи я до върха на гладката си, порозовяла кайсия и започна да я излива на тънка струйка, която залъкатуши по цепката и започна да се влива в тъмния отвор.

— Пий… — зашепна тя. — Изближи всяка капка…

Наведох глава между бедрата, разтворих с пръсти мокрите й устни и започнах да ближа облак от клитора й, облак, смесен с нейния сок, който ухаеше на мускатов орех и тамян, а Ина надаваше къси викове, разтърсваше червената стихия на косите си и изливаше още, и още, и още.

Изведнъж долната половина на тялото й затрепери и зазвънтя като виолончело, по чиято басова струна лъкът се движи свободно. Тя захвърли празната чаша на пода и притисна главата ми с две ръце към широко разтворената си и гладка вулва и от нея бликна поток от топла, гъста слуз, която ухаеше на прясно откъснати гъби и имаше вкус на анасон и тръпчиво мляко.

Постепенно конвулсиите й се успокоиха и тя отвори очи.

— Добре ли си? — попитах.

— Добре… А ти?

— Мисля, че съм пиян от най-неземното питие, о прекрасна отровителко!

Бавно се изправихме и двамата. Ина ме хвана за ръка, заведе ме до леглото и ме накара да легна. Разкопча ризата ми и ми помогна да я сваля. Разкопча и джинсите и ги изу. Развърза обувките ми, свали ги, после чорапите, после слиповете.

Не помня да съм имал такава ерекция. Членът ми — мокър, зачервен, набъбнал и на възли, стърчеше под лъжичката ми.

— Знам, знам — простенах. — Сега няма да правя нищо…

— Напротив, ще правиш — засмя се тя. — Къде искаш да вкараш това чудовище? Отпред? Отзад? В устата ми? Между гърдите? — тя се наведе и го погъделичка с език.

— Навсякъде…

— Чакай…

Протегна ръка, отвори вратичката на шкафчето до леглото и извади оттам туба вазелин.

— Какво имаш още в това шкафче?

Тя размазваше вазелина от основата до главичката на туптящата ми цев.

— Може и да ти покажа някой ден — загадъчно промърмори Ина. — Защо пък не?

От вазелина пенисът ми хем пареше, хем хладнееше, но чувството бе приятно. Тя ми подаде тубата, легна по корем и каза:

— Разтрий ми го. Отвътре и отвън.

Разтворих краката й и клекнах между тях.

Погалих много нежно твърдите й и гладки полукълба. Те потрепваха. Разделих ги с два пръста, сложих тубата върху малкия отвор и я стиснах. Вазелинът излезе и отвън. Вкарах първо малкия си пръст, разширявайки дупката, после показалеца. Ина изохка.

— Боли ли?

— Не, хубаво е… продължавай…

Опитах отново. Еластичният й пръстен се разширяваше все повече и повече.

— Вкарай го… Сега! Моля те…

Ина мяташе глава наляво-надясно и плътните вълни на косите й ту покриваха, ту разкриваха седефения й гръб. Прииска ми се да ги захапя. Наведох се и ги задъвках. Същевременно, направлявайки с пръсти главичката на члена си, го допрях до разширения отвор. Тя влезе вътре с лекота. След два тласъка потънах до основата. Бавно го извадих навън, а Ина зари глава във възглавницата и изкрещя. Отново го вкарах, още по-бавно. После увеличих темпото. Ина застана на лакти и колене, стенейки. Обвих с длани люлеещите й се гърди и започнах да масажирам зърната, които бяха набъбнали като орехи. Мачках твърдите й топки и ги търках една в друга, а удебеляващият ми се пенис влизаше и излизаше с камшичен звук. Ина протегна ръка между бедрата си, докосна топките ми и започна също да ги мачка.

Когато експлодирах и я препълних, тя го извади, обърна се бързо по гръб и го затърка между гърдите си. Аз продължавах да изстрелвам конвулсивно струя след струя и върху тях се образува цяла локва. Последните капки ги пое в широко отворената си уста, няколко намокриха косата и клепките й.

Тя го масажираше с мократа си шепа и изстискваше остатъка върху устните си. Пое го дълбоко в гърлото, бавно го изсмука, размазвайки същевременно белезникавата течност от гърдите по цялото си тяло и разтърквайки я по клитора.

После го пусна и той шляпна омаломощен до брадичката й. От толкова много сперма по лицето й не се виждаха луничките.

Паднах до нея, по-скоро — припаднах.

Последната седмица от моя отпуск изкарахме в апартамента й. Излязохме само веднъж навън, за помена на Хари Милинката.