Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (17)

* * *

Както винаги, около коледните празници Берлин се превърна в град-приказка. Дебела пелена сняг покриваше парковете и улиците и всички дървета бяха окичени с разноцветни светлини. Вечер те хвърляха отблясъците си чак до ниското, замъглено небе.

Цялата „Ку’ Дам щрасе“ бе потънала във феерично, оранжево сияние и ние се разхождахме с Ина из коледните базари, между пъстро оцветените каручки, теглени от понита, окичени със звънчета, с които Дядо Коледа и Снежанка разхождаха рояци щастливи деца между високите коледни елхи.

Синкаво искрящия сняг, нереалната атмосфера, тълпите развеселени и отпуснати от предстоящия празник хора, пиещи греяно вино с карамфил и плодове, похапващи на крак печено на жар глиганско месо, трупащи се около фееричните щандове с коледни подаръци. Това ни създаваше меко и меланхолно настроение, чувство за уют и принадлежност към всичко и всички.

Купихме от пазара за елхи на „Александърплац“ малко, кокетно дръвче и Ина го украсява цял следобед.

Навръх празника тя подреди масата със седем постни ястия и баница с късмети. На мен ми се паднаха парите и пътешествията, което ме накара да си мисля, че тя още не се е отказала от мечтите за световната слава, а на нея — здравето и любовта.

Това кой знае защо я направи замислена и неразговорлива, но аз познавах тези състояния около празниците, когато човек неминуемо прави равносметки и започва да си мисли за преходността на нещата по простата причина че ежедневният стрес, потискащ подобни мисли, е заглъхнал за няколко дни, за да ти се стовари на главата после с двойна сила.

Подаръкът обаче й върна доброто настроение. Бях й избрал от един бутик на „Фридрихщрасе“ разкошен дамски часовник „Картие“ и миниатюрно златно „Зипо“. Като видях искрената й радост, забравих моментално за цената им, която далеч надхвърляше нормите на приличието.

Аз пък получих от нея разкошна вратовръзка „Ив Сен Лоран“ и веднага си я вързах на врата, въпреки че изкарах цялата Коледа по джинси и пуловер.

Вечерта слушахме немски коледни песни. Сетих за амстердамската ни случка с Кристоф — как навремето щяхме да свирим коледни песни на сибирските шамани и й я разказах. Тя искаше да знае нещо повече за него.

Разказах й историята със Зиглинде, от запознаването ни до финала, за мъртвоболния Ким и смъртта му, как Зиглинде попадна в лудницата, промяната в Кристоф след всички тези събития и странната му мания да си води дневници оттогава досега.

— Ти, разбира се, също си спал със Зиглинде, нали? — попита внезапно Ина след дълго мълчание. С което буквално повтори думите на Кристоф в „Ейдж трен“!

— Откъде ти хрумна това? — отвърнах стреснат.

— Ах, остави! — махна нетърпеливо Ина с ръка. — По-добре ми кажи, виждал ли си я после.

— Кога после?

— След като е преспала тук с теб и след като си я пуснал да си тръгне сама и отчаяна.

— Не съм я пускал да си тръгва, Ина. Просто като се събудих, нея вече я нямаше. Това е истината.

— Трябваше да се досетиш, че ще стане така. Искам да ми обещаеш нещо. Искам да ми обещаеш, че ще я намериш и ще я посетиш, ако още е жива. Представяш ли си колко самотна може да бъде на празник като днешния? Обещай ми, Чарли!

— Добре, обещавам — отвърнах малко ядосано. — Но и ти ми обещай, че вече няма да говорим на тази тема. Не бих искал и аз да се чувствам самотен на такъв празник.

— Добре, няма да говорим — съгласи се тя. — Само още нещо. Знам, че Кристоф ти е приятел. Знам също така, че изпитва враждебно чувство към мен, защото мисли, че съм ти пречка по пътя и във вашето приятелство. Няма как да е другояче след историята със Зиглинде. Не ми е приятно да се чувствам като в някакъв нелеп любовен триъгълник. Постарай се да го убедиш, че не съм Зиглинде. Ако въобще е възможно.

— Но това съвсем не е така, мила. Кристоф те смята за велик музикант. Знаеш ли какво ми каза, като те видя за първи път? — Разказах й определението на Кристоф за нейния джаз.

— Твоят приятел е свръхнадарен и високоинтелигентен — отвърна тя. — Което не пречи мястото му да е там, където е горката Зиглинде. Обеща ли ми, че ще я намериш?

— Обещах. Баста.

 

 

Коледните празници отминаха. Отминаха и двата ми концерта с оркестъра, с които ме изнуди Стария. Бях на ниво. Не като на премиерата, разбира се, защото въобще не се бях подготвял, но това го знаех само аз.

 

 

Два-три дни преди Нова година Кристоф се обади по телефона и поиска да се видим.

Срещнахме се в една кръчма на „Пренцлауер Берг“, която някога се пълнеше с дисиденти и революционери. По онова време те твърдяха, че са народа, а всъщност до един бяха крайни индивидуалисти.

В това нямаше нищо лошо — на всички ни се иска от време на време да сме народ. Само че същият този народ сега си седеше мрачен вкъщи, ругаеше правителство и опозиция, прибираше си помощта за безработни и нямаше сила на света, която да го изведе отново на улицата. Къде ти! Той и в кръчмата не искаше да влезе.

Там висяха двама-трима асоциални или както им викаха „асита“ пред чаша бира, и то само защото навън бе свил студ.

Кристоф нахлу с ватенката си, с която ходеше облечен вече двайсет зими, и някаква скиорска шапка, нахлузена до веждите му. Под нея се стрелкаше острият му, син поглед.

— Здрасти. — Той чукна по масата за поздрав и направи знак на полуспящия келнер да донесе две бири. — Виждам, че семейният живот ти се отразява добре.

Бях в елегантно кожено палто и с мека шапка. Констатацията му бе чисто заяждане, защото, за разлика от всички берлински джазмени мразя да изглеждам като пролетарий и той бе свикнал с това. Като външност с него винаги сме били пълни противоположности.

— Как изкара Коледа? — попитах, колкото да го отклоня от темата.

— В Пиренеите. Чудно. Пукнат човек в радиус от два километра. Само вълците вият. Скали и никакъв сняг по скалите, нищо не ти мърси погледа, никой не ти ходи по яйцата. Написах есе. После ще ти разкажа.

Сетих се, че преди две години Кристоф бе спечелил на покер в Париж от нашия приятел и колега, френския тубист Арман Тири една съборетина в Пиренеите.

Тубата е рядък инструмент и за това Арман гостуваше непрекъснато и навсякъде по Европа. Беше слънчев французин, с чар и чувство за хумор и дълъг френски нос. Отговаряше стопроцентово на всички клишета за французите. Даже си мисля, че той нарочно загуби тогава бараката, просто за да се отърве. Като разказваше за нея, буквално се давеше от отвращение. Кристоф пък се влюби още преди да я бе видял. А когато това се случи, заяви на Арман, че е глупак като всички французи и че неслучайно французинът е ял толкова бой от немеца. При което пропусна да си спомни, че Наполеон бе тоя, който навремето отмъкна на немеца квадрилата от Бранденбургската врата.

— Трябва ми планът ти за представления и репетиции между март и април — каза Кристоф делово. Отвори ли се работа, винаги ставаше делови. — Появиха се ангажименти. Добри ангажименти, по триста на концерт. Швейцария, Норвегия, Англия и една седмица в Щатите.

Подсвирнах. Такова изобилие на гастроли бе направо немислимо в днешни дни. Колегите трябваше да са щастливи, ако успееха да си уредят три-четири ангажимента в месеца, а Кристоф ми говореше за пълния месец!

— Кой организира чудото?

— Тото Бланке и Чарли Мариано. Участваш ли?

— Не знам, Кристоф. Съмнявам се. Не вярвам, че от театъра ще ми дадат такъв дълъг отпуск.

— Намери заместник. Колкото и да му платиш, пак си на сметка. Освен това цял месец ще свирим заедно, представяш ли си?

— Нали ти казвам. Не зависи от мен. Нека да проверя и пак ще се чуем. Какво ще правиш около Нова година?

— Човече, аз ти говоря за близо десет хиляди евро в рамките на месец! А ти казваш, че не зависи от теб! Искаш ли да говоря с този или по-скоро с тази, от която зависи?

— Ако намекваш за Ина, не е тя причината. И въобще — що за неприязън? Ирационално е.

— Не изпитвам неприязън, клети мой булгаре. В мен няма място за неприязън. Нали ти казах, че като бях в Пиренеите, писах есе? Есето е за мен, както можеш да предположиш. Искаш ли да чуеш от какво се състоя, за да разбереш, че и ти се състоиш от същото?

— Давай.

— Слушай тогава. — Той поръча още две бири и втренчи в мен порцелановия си поглед. — И така, нищожно теле, аз се състоя от „А“ — дух и „Б“ — материална база. Дотук вникваш ли? Добре. Духът съществува в три подразделения — чист разум или философия, за която един булгаре няма никаква представа, чиста музика и строфи, под което ти разбираш лирика и проза, и изобразително изкуство. На духа като предпоставка му е необходим определен вид мозък, добре оросяван с кръв, какъвто е твоят, и склонен към функциониране, какъвто е моят. Духът е егоистичен, жесток, безогледен, неудържим и без всякакъв смисъл. Духът разцъфтява най-добре в бестиалните типове, в чудовищата. Той всъщност е техният начин на мислене. Ти, разбира се, не си чудовище. Духът е студен и така нататък. Дотук вникваш ли?

— Дотук разбирам само, че в Пиренеите си се друсал с долнокачествен стаф — казах нетърпеливо. За какво ми разправяш всичко това?

— Ще разбереш. Аз никога не се друсам с долнокачествен стаф. Стигнахме до „Б“ — материалната база. „Б“ се състои от ядене, пиене, чукане (като заместител — онаниране), сране, да се облечеш, да живееш някъде, да се почешеш, където в момента те сърби. Към горното се прибавят анимални стонове, идващи от костния мозък на гръбнака и малкия мозък, за да не забравя човек от какво произхожда. Кажи ми сега, кои са двете предпоставки за съществуването на „Б“?

— Откъде да знам? Теорията е твоя. Може би „А“? Духът?

Той ме изгледа с върховно презрение, изплю се на пода и разтри плюнката с изтъркания ток на обувката си от трийсетте години.

— Не, глупако. Точно обратното! „А“ може да преживее без някои елементи на „Б“. Дори се стимулира от това. Но „Б“ може да преживее тотално без „А“ и това го доказва целокупното земно население и ти в най-голяма степен. Двете предпоставки са: първо, пари. Оставям го без коментар за човек, който не иска да се наведе в прахта и да вдигне десет хиляди евро. Втората предпоставка е едно действащо чувство за „Аза“. То обаче трябва да се изработи. Защото това, което ще намериш в себе си, ако се вгледаш в българската си вътрешност, е един потъпкван отвън, изтезаван, обезобразен и по тази причина — невротизиран „аз“, и то още от деня на твоето раждане. При това — изложен на нападенията на инстинкти от всякакъв вид. Прав ли съм?

— Не, разбира се. Има ли значение?

— Не, разбира се. Да продължавам ли?

— Давай. The Play is over.

— Да. Номерът е да се опознаеш в границите на възможното и да се пренагласиш в рамките на дадените предпоставки. Ако успееш, в което се съмнявам, защото това е процес траещ цял живот, значи е изпълнено второто условие за „Б“. И тук, скъпи мой Данте и Петрарка, стигам до твоя действителен проблем. Любовта. Тя също спада към втората предпоставка на „Б“ като общочовешки феномен. Няма нищо общо с „А“. Изплува там като стимул, както и други дроги — алкохол, кокс, хаш. Защото, точно погледнато, ако решиш точно да се вгледаш, от нея не остава кой знае колко — биологичния инстинкт и функционалния нарцисизъм, т.е. любимия образ като огледало на „Аза“, удвояване, подсилване на собствената личност. Което обяснява и онова „не-ми-е-възможно-да-съм-сам“ на самотния. Истинското удоволствие се постига значи, когато са изпълнени и двете предпоставки за „Б“. Но и това не е основното. Знаеш ли какво осъзнах в Пиренеите? Между скалите, сред вълците, под луната?

— Не, обаче съм сигурен, че е нещо фундаментално и нечовешко.

— Подиграваш се, но не знаеш колко си прав. Фундаментално и нечовешко. Прозрях, че природата може да преживее без „А“ и без „Б“, което доказва астрономията, защото и ти, и аз, и Ина, и всички сме микроскопични случайности, дребно хрумване на вселената, кратка въздишка — и ето че сме изчезнали с цялата си неповторимост. Земята тогава е звезда като всички други — осята от кратери, камъни хвърлят дълги сенки, пясък, а отгоре бялото, тихо слънце на вечността. Амин. — Той допи бирата, погледна часовника си и стана.

— Благодаря за компанията и вниманието. Поздрави на Ина. Ще се видим след Нова година. И помисли за турнето.

Тръгна, стигна до вратата, замисли се за нещо и се върна обратно. Погледна ме и изведнъж разбрах, че е много, много уморен.

— Помня дни на най-тежки депресии, студени експлозии на омраза и плачлива ревност, при най-висша продуктивност на мисълта — каза той с равен глас. — Тези дни отминаха и аз се върнах на земята. Мога да кажа, че тук всичко е осрано и създадено за пиянство. Милият дядо боже, старата цинична свиня! — Кристоф удари с юмрук по масата, хвърли двайсет евро и си тръгна.

Останах да седя сам в кръчмата, мъчейки се да проумея — дали просто имаше нужда от слушател, или се опитваше да ми каже нещо, което не мога да разбера?

 

 

Искаше ми се за Нова година да заминем двамата на по-уютно или поне по-топло място, отколкото беше зимният Берлин. По стара традиция обаче на трийсет и първи декември вечерта в театъра започваше празничният новогодишен бал. В него участваха всички — от портиера до интенданта.

Тези балове, с откъси от опери, оперети, скечове и концертни пиеси за оркестър, не бяха най-доброто, което едно изискано ухо можеше да чуе, защото всички участници бяха изнервени и нетърпеливи и се свиреше, пееше и играеше през куп за грош. Публиката се състоеше изцяло от high society-то на Берлин, билетите бяха продадени без остатък още в края на септември, при това на безбожни цени, а сборът от приходите отиваше за благотворителни цели.

Благородните дами и господа на столицата се събираха тази вечер във фантастично украсеното фоайе на театъра не за да се насладят на изкуство, а да демонстрират един на друг целия си блясък и великолепие и защото още на другата сутрин щяха да попаднат в новогодишната клюкарска преса с подробно описание на облеклото, марките часовници и шеметните цени на дамските бижута.

Балът приключи точно в единадесет през нощта и всички музиканти напуснаха панически сцената, пренебрегвайки скъпите алкохоли и френското шампанско, предлагащи ни се гратис, от иначе тъй стиснатия културен сенат на град Берлин.

Разделихме се с колегите набързо и нетърпеливо, пожелавайки си щастлив старт в Новата година, и всеки хукна към дома си.

Бях взел куверти за „Кемпински“, което продължаваше да е най-доброто място в Берлин, за да изкара човек празника в приятна атмосфера, без да му бучи духова музика на главата и без пияни Дядо Мразовци да предлагат на жена му да изтанцуват заедно един валс.

Изкарахме една спокойна и щастлива нощ, с изискана кухня и приемлива музика на хотелското трио, с минимум фойерверки, заря и фишеци, от които вън се тресеше целият град, сякаш въздушната артилерия на Бундесвера отговаряше на масивно вражеско нападение.

С много целувки между глътките шампанско.

Нямаше как да не си го поръчваме в „Кемпински“. Оберкелнерът във фрак и накъдрена бяла перука щеше да помисли иначе, че не сме на нивото му.

Точно в дванайсет всички станахме на крака и закрещяхме „Наздраве, Нова година!“, изпразнихме чашите на екс и се запрегръщахме с публиката, при което, нямаше как да не забележа, че непознатите мъже се натискат с особено усърдие да прегръщат и целуват точно мойта дама.

Ина отново бе перлата на вечерта и сияеше отвътре и отвън. Бе облечена в дълга, плътно прилепнала до тялото й, сребриста рокля от „Gucci“, купена специално за празника. Дискретно колие със скъпоценни камъни меко светеше около врата й. Върху нажежените до тъмночервено бухнали коси кокетно бе кривната малка коронка. Връчиха й я още на влизане в ресторанта.

Когато успях и аз накрая да се вредя за първа целувка през Новата година, тя обви изящните си, седефени ръце около врата ми и ми прошепна в ухото:

— Искам да си щастлив, Чарли. Искам да си най-щастливият мъж на земята сега, утре и докато сме заедно. Искам да си силен, умен и добър, за да се чувствам винаги така приютена и защитена, както сега. Обичам те!

После привлече главата ми, затвори очи и ме целуна с най-дългата и щедра целувка, която някой мъж е получавал под новогодишното небе, откакто свят светува, и под очарованите овации на всички присъствайки.

Бяхме щастливи.

Бяхме неизмеримо и безразсъдно щастливи, като корабокрушенци, виждащи как примигва светлината на спасителния фар след дълго люшкане върху парчето дъска върху враждебните вълни.

 

 

Три дни по-късно бомбата падна.

И унищожи за миг всичко, което дотогава наричах мой живот.

Още преди Нова година на тази дата бе насрочено общо събрание за всички служители на театъра.

Все още махмурлии и недоспали от празниците, насядахме в голямата зала, очаквайки Стария да се появи на сцената, да произнесе традиционното си поздравително слово и да пусне няколко натруфени приказки, които да очертаят основната грандиозна линия на театъра в културния живот на страната и по-малките, прозаични линии — средства, спонсори и гостувания в чужбина.

Големият полюлей светеше над главите ни и осветяваше най-делнично жълтите ни, сиви и подпухнали лица. Единственото, което ни се искаше, бе, Стария да си каже тронното слово по възможно най-краткия начин, а ние да го проспим възможно най-необезпокоявани.

 

 

Той се появи на сцената, държейки както винаги сакатата ръка зад гърба си и ние веднага разбрахме, че нещо не е наред, защото пръстите на здравата непрекъснато разтъркваха масивния му нос — сигурен признак, че ни чакат неприятности.

Стойката му не бе изправена, както обикновено. Раменете му бяха смъкнати и иначе скъпият му и елегантен костюм висеше на сухата фигура, като реквизит. Гюнтер Вайндих стоеше пред нас прегърбен, жълтата му грива се вееше на всички страни и от цялата му фигура се излъчваха вълни от конфузия и нещастие. На мига всички се почувствахме конфузни и нещастни, без да знаем все още причината.

— Уважаеми колеги — започна той след цяла вечност със странно скърцащ глас. — Разрешете ми да поздравя всеки един от вас с Новата година и да му пожелая много здраве, бодрост и — преди всичко — много сила, за да приеме без тежко сътресение новината, която се налага да ви съобщя и която съм принуден да приема и аз самият.

Целият салон се заозърта и зашушука. Учтивият дезинтерес изчезна за секунди от лицата на колегите, за да се смени от тревожно и напрегнато любопитство.

Аз просто недоумявах какво става.

Интендантът ни изчака да спрем и продължи:

— Повечето от вас сигурно са чули слуховете, разнасяни от седмици в театъра. А именно че ни предстои закриване, както това вече се случи с много наши колеги в цялата страна.

Сега вече в залата владееше тежка, ледена тишина. Всички бяхме заковали погледи в нещастната фигура отпред, която искаше да съобщи нещо ужасно и грозно се измъчваше от това.

— Допреди седмица самият аз не желаех да обръщам сериозно внимание на тези слухове. Може би това бе моя грешка. Дължа ви извинение. Но дори и да бях обърнал, уверявам ви, че процесът не можеше да бъде спрян нито на този, нито на който и да е етап и най-малко от мен.

И така, скъпи колеги, с които имах удоволствието да работя толкова десетилетия между тези стари, благородни стени! Натоварен съм с отвратителната мисия да ви съобщя, че от днес започва да тече законният шестмесечен срок, чрез който вашите договори се прекратяват с изтичането на този срок. Същото се отнася и до мен. Театърът се закрива.

 

 

Докато седях потънал в креслото си, вцепенен и без да съм в състояние да проумея какви ги дрънка този тип отпред, в съзнанието ми се оформяха натрапчиво и причудливо, изплуваха като през мътна пелена, присмехулно елегантните контури на неговия стол в стил рококо, а в главата ми тракаха и се ронеха парчетии от безразборните ми мисли, какви интриги, решения и фатални новини могат да се съобщят от височината на такъв стол.

Гюнтер Вайндих не седеше в момента на него. Той по-скоро имаше вид на купчинка нещастие, изсрана по недоразумение на тази сцена, но аз не можех да се отърва от неуместното си deja vu, че когато е размишлявал как да ни поднесе новината за свършека на света, е седял именно върху въпросния стол.

 

 

— Мога само да ви уверя, че до последния момент водих една наистина неравна и предварително обречена битка с културния сенат, въпреки че уверението нито има някакво практическо значение за вас, нито пък успокоява моята съвест и намалява болката ми. Един театър на двеста и петдесет години, скъпи колеги, един свещен олтар на немската, а и на международната култура, отива в историята и заедно с него всички ние, повече или по-малко.

Не искам да коментирам решението на господин сенатора и неговите сенаторчета. Всички вие сте наясно какво ми е мнението за тях. Знаем, че в тежки за една страна времена, първото, което полага глава върху дръвника, е културата. Остава ми само да се надявам, че повечето от вас — прекрасните музиканти, певци и инструменталисти — ще си намерят нов и по-надежден дом, където брилянтните ви артистични данни и качества да получат адекватен стимул и поле за изява. — Той, спря, пое дъх на пресекулки и продължи:

— Добрата новина, колеги, е, че след изтичане на шестмесечния срок, всеки от вас ще получи обезщетението, предвидено в такива случаи. Сигурен съм, че никое обезщетение не може да бъде достатъчен еквивалент на това, което губим всички и за което сме отдали голяма част от живота си, но то ви принадлежи по право и не е за пренебрегване.

Накрая искам да ви поднеса личните си извинения и огромното си съжаление, въпреки че нямам никакво участие в демонтажа на собствения ни дом. Сигурен съм, че ще продължавате да изпълнявате задълженията си със същата коректност и талант както винаги, защото вие не ги дължите на чиновниците и политиката, а на изкуството. Разрешете ми да се оттегля.

Напълно грохналият Гюнтер Вайндих напусна сцената.

В залата се разрази истински циклон от негодувание, протест, проклятия, ругатни, отчаяние и гняв.

 

 

Промъквах се между редовете с пресъхнала уста, пред очите ми се виеха жълти, зелени и морави кръгове, а душата ми бе пещера на прокажени.

 

 

Някакви колеги се мъчеха да ме спрат и въвлекат в разговор, нещо жестикулираха, нещо крещяха, нещо настояваха, но аз не чувах и не исках да чуя какво.

 

 

Исках само да се добера до главния портал и да изляза на улицата. Разхлабих вратовръзка, разкопчах горните копчета на ризата, краката ми се преплитаха и бързах, бързах да изляза вън, където въздухът може би още не се бе свършил окончателно и бе останала, за бога! — и една глътка за мен.

 

 

На улицата ме блъсна зимната виелица и ми напълни пазвата със сняг, но важното бе, че можех да дишам, да дишам, макар и на пресекулки, макар и с хълцания, макар да се давех, като че потъвах към дъното и гълтах хектолитри вода.

 

 

Хлътнах в някаква кръчма, където след няколко часа отказаха да ми сервират. Пренесох се в друга. После в трета.

Късно през нощта, след дълго скитане по улиците на този напълно непознат за мен град, налучках пътя за дома си.

Опитах се да отворя вратата, но не можах.

Опитах се да натисна звънеца, ала това струваше нечовешки усилия.

После смътно си спомням, че припаднах в обятията на някаква червенокоса жена, която не познавах, и че тя настойчиво ме наричаше с име, което не бе моето.

После милостиво дойде мракът.