Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (14)

* * *

От три часа и половина пътувахме в търбуха на Боинг-747 на испанската компания „Иберия“ на единайсет хиляди метра височина от тревичките и пощенските кутии. При самата представа червата ми изсъхваха и се опъваха като струни на барокова цигулка. При всяко подрусване и турбуленция петите ми изтръпваха и яйцата ми се качваха под очите. Ако се ужасявам от нещо, то това е придвижване във въздуха от точка А до точка Б.

На всичко отгоре водех неравна битка с убийствения махмурлук като с тигър, защото вместо да си тръгнем в полунощ, каквито намерения имахме, останахме в „Носферато“ до четири сутринта и едва не изпуснахме самолета. Когато таксито ни стовари на летище „Тегел“, вече викаха имената ни по високоговорителите.

Ина блажено спеше на седалката до мен. Дишаше равно и спокойно през полуотворените си устни и червените й къдрици бяха пръснати безразборно по челото и раменете й. Заспа в момента, в който отпусна глава на седалката, и не се събуди дори и когато над Франция попаднахме в петнайсетминутни турбуленции. Самолетът ту пропадаше надолу, ту се качваше нагоре, а проклетите стихии го подхвърляха насам-натам като хартиена птица.

От известно време пътувахме над Атлантическия океан, миролюбиво блеснал някъде долу под яркото слънце. Не можех да му се възхитя, защото трябваше да мисля за пакетчетата с прах против акули, които седяха в мрежата пред седалката на всеки пътник. Освен самолетите другото, което мразя, са акулите.

 

 

Снощи се започна с това, че изведнъж Кербе засвири като Телониус Монк. С други думи — престана да се интересува от колегите си, солата му станаха дисонантни, интервалите — крайно странни и привидно груби, а пръстите му блъскаха по клавишите като чукове. Който не разбираше материята, можеше да си помисли, че свири фалшиво, защото или се е надрусал в тоалетната с кокс, или се е насмукал с уиски като тресавище.

От време на време Кербе имаше такива пристъпи. Единственото спасение бе да се настроиш веднага на неговата вълна, иначе рискуваш да изпаднеш от шеметния поток. Тогава дори и музикант с най-разюзданата фантазия, не знаеше и при най-добро желание какво да импровизира. Кербе се вбесяваше и го гонеше от сцената.

Кристоф, който познаваше всяка гънка на душата му, нямаше никакви проблеми да превключи на вълната „Монк“. Колкото до Вили Брюкнер — той веднага се превърна в Арт Блеки, с което си спечели едно късо, полуодобрително кимване от страна на Кербе. Оставаше и Райнер да оцени ситуацията и да се превъплъти в Сони Ролинз и всичко щеше да е наред. Райнер обаче, който можеше да бъде не по-малък козел от Кербе, свали саксофона, усмихна ми се тържествуващо и ме прикани с широк жест да заема мястото му. Това бе напълно излишно, защото тримата можеха да си свирят горе Монк до безкрайност, но Ина настоя да се включа.

Докато Райнер се занасяше с нея, аз се качих на подиума и се включих в „Rubi, my Dear“ — хаплива балада, в чийто оригинал не бе предвиден сакс, но кой се интересуваше от оригинала? Можех да пародирам маниера Монк/Кербе — да развивам формата не с акорди, а с тематични фрагменти и ритмични знаци, което вкарваше парчето много повече в двора на Ерик Сати, отколкото на Монк. Нещата тръгнаха. След късата фехтовка с Ина Кристоф изведнъж се концентрира и засвири дяволски добре, почти толкова добре, колкото в старите времена. Изсвирихме „Well You Needn’t“, едно страхотно витално и мускулесто парче, в което Кербе надмина себе си, после „Off Minor“; падна ми се да водя неспокойната и тревожна втора мелодия и, разбира се, „April in Paris“, великият стандарт, в който Кербе бе така добър да се постави изцяло под знаменателя на традицията, за да не объркваме повече среднощните си слушатели. После минахме на бибоп, на хард боп, куул и мейнстрийм.

С други думи — забавлявахме се чудесно, докато в един момент очите ми не попаднаха на големия стенен часовник и не осъзнах, че ако останем само десет минути още, сме загубени.

— Червено петле! — извика Кристоф на сбогуване. — Напомни на този обречен булгаре, че прахът срещу акули се намира в мрежата на седалката пред него. Спасителният пояс е под седалката. Ако самолетът се разхерметизира, от тавана ще падне кислороден апарат. За него обаче е много по-добре да му се случи всичко това накуп, отколкото да се усамоти с теб цяла седмица на Канарските острови. Прав ли съм?

— Сигурно знаеш за какво говориш — изсмя се тя. — След като акулите са за предпочитане пред мен, питам се, колко ли акули са ти правили малки услуги?

— Много, червено петле. Много! Питай него.

— Жалко, че не се е намерила нито една, която да ти направи голямата последна услуга — приключи тя и ние хукнахме.

 

 

Самолетът започна да се снижава. След петнайсет минути щяхме да кацнем на летище Ланзароте. Все още не се виждаше твърда земя. Накъдето и да гледах — вода, вода и само вода.

Целунах я леко по носа и устните, за да я събудя. Тя отвори очи и по разширените зеници и разсеяния поглед разбрах, че още не може да разбере къде се намираме.

— Кацаме — казах й. — Всичко проспа. Бурята, светкавиците, акулите.

— Къде сме? — залепи чело на илюминатора.

— Петстотин метра над Острова на съкровищата.

— Не виждам нищо. Никаква земя.

— Ще кацнем в средата на океана и оттам ще ни извозят с камили.

— Не се занасяй! Кацаме ли наистина?

Прозвуча последното предупреждение да затегнем коланите. Вече бяхме съвсем близо до водата. Имах чувството, че ако протегна крак, ще го намокря.

После колесникът се удари в твърда земя, която все още не се виждаше. Всички заръкопляскаха след бляскавото соло на пилота. Заръкоплясках и аз. Повече на себе си, че съм издържал още едно въздушно изпитание.

Летището на Ланзароте действително се бе протегнало подобно на среден пръст дълбоко навътре в океана, като подигравателен жест специално за такива като мен.

За такъв малък остров то бе неочаквано голямо и луксозно и докато намерим терминала за багажа, се лутахме доста време.

Небето бе пронизително синьо, без нито едно облаче. Лек бриз подухваше от океана и рекламните знамена по дузината пилони пред бялата сграда тихо плющяха. Всичко бе блестящо и ослепително. Мургави, полуголи мъже с огнени очи сновяха напред-назад или караха малки електрокари претъпкани с багаж, или пушеха пред такситата в очакване на клиенти и подвикваха „Ола!“ и „Буенос диас!“.

 

 

Когато тръгнахме към летище „Тегел“, ръмеше онзи ситен, противен дъжд, който маркира започването на есента в Германия. Ина бе наметнала плътно шлиферово яке и бе вдигнала качулката му. Сега го свали и остана по бяла тениска.

Температурата на въздуха бе двайсет и шест градуса, а още не бе и обяд. Лицето й изразяваше щастие и удивление. Тя седна на куфара и поиска да изпуши една цигара. Пушеше, разглеждаше хората, палмите, океана и клатеше невярващо глава. Снимах я така.

Когато свърши и изгаси цигарата, помахах на едно такси, което на секундата спря пред нас.

— Ола! — весело извика мургавият, полугол шофьор с огнените очи, мерейки най-безсрамно Ина със страстен испански поглед. — Инглиш? Френч? Дойч? Русиан?

— Дойч — отвърнах след миг колебание. Можехме да се разберем и на руски, но това щеше да удвои тарифата.

— Добре дошли в Ланзароте! Къде да карам? — попита той на съвсем приличен немски.

— Коста Тегизе.

Шофьорът натисна педала на газта и ние литнахме, като едва не получихме камшичен удар.

В момента, в който излязохме от цивилизованата територия на летището и се плъзнахме по черната лакирана змия на шосето, започна истинският Ланзароте.

 

 

Все едно че се бяхме приземили на луната. Вляво, вдясно, отпред и отзад се простираше мрачната и сурова панорама на замръзналата и нагъната на тежки възвишения и падини земя. Знаех, че за последен път местният вулкан е избухнал преди двеста години и в продължение на още седем бе бълвал стопени скали, течен огън и тази сиво-черна лава. Небето не се е виждало, целият остров е тлеел и светел месеци и години наред в дългите и тъмни нощи, разцепен от огнени ручеи и реки, а населението се е спасявало по високите върхове на планината. Никаква растителност. Никаква следа от човешко присъствие. Далечните скали кънтяха в жълтосиви, кафяви и черни цветове. Сякаш бяхме попаднали няколко милиона години назад в един прасвят, уродливо красив и застрашаващ пришълеца и същевременно пленителен и величествен.

— Това ли са Канарските острови? — попита Ина. Прозвуча унило.

— И това. Почакай малко.

— Ти си бил и друг път тук, нали?

— Не… да. Не съвсем тук.

След около половин час пътуване по шосето през избомбената природа навлязохме в Коста Тегизе.

 

 

Без всякакъв преход, като при смяна на кадъра, лунната панорама се превърна в луксозна гледка — елегантни бели комплекси, разкошни вили и кокетни бунгала, спортни площадки, игрища за голф и тенис и перести палми. Всичко бе потънало в пищна и разноцветна растителност. Не познавах нито едно от странните, ярки цветя, високи по метър и половина. Някои приличаха на огромни маргаритки, други на хортензии, на герании, на минзухари, а чашките им бяха колкото супени чинии. И кактуси с човешки ръст, кактуси по два метра, кактуси, колкото сгради.

Навлязохме в ултрамодерен комплекс от едно– и двуетажни хотелчета и бунгала на брега на океана, всичките бели, с червени покриви, с фонтани, зелени градинки и сини басейни.

Платих на огнения таксиметров шофьор сметката с необходимия бакшиш и влязохме в нашето бунгало номер три, на две крачки от брега.

То имаше широка дървена тераса и малка градинка с екзотични цветя пред него. Бе двуетажно. На втория етаж се помещаваха две спални с широка баня и тоалетна, а на първия — просторен, луксозно обзаведен хол с кухня, една по-малка стая и също баня с тоалетна. Бе достатъчно да прекрачим терасата, за да влезем в бистрия син океан.

— Виж, виж! — Ина стисна дланта ми и посочи включения телевизор. На екрана му бе изписано на английски:

ДОБРЕ ДОШЛА В ЛАНЗАРОТЕ, ИНА!

Следваха указания за най-близките ресторанти с менюта и цени, автобусните спирки, аптеки, магазини и коли под наем.

— Чарли, обичам те! — Ина се хвърли на врата ми. Така и не забеляза, че го казва за първи път.

Тя обикаляше бунгалото, премествайки и преподреждайки предмети и вази. Пусна радиото и попадна на някаква испанска програма с рок музика. Аз отворих барчето и измъкнах две малки бутилки — перно за нея и уиски за мен. Взех от кухнята чаши и ги напълних. Докато вършех това, тя вече се бе съблякла по бански и когато се върнах в хола, тъкмо се бухваше в океана.

— Водата е чудна! Съблечи се и ела!

Водата бе гладка като огледало и изключително примамлива, но аз бях махмурлия. Изпих си уискито, потърсих още в барчето. Там имаше коняк, калвадос, водка, ром, кампари, бира, вино, но не и уиски.

— Отивам до магазина! — извиках и тръгнах да го търся, оставяйки я да си играе във водата. Беше добра плувкиня и имаше стил, което не бе учудващо за някой, роден на брега на Дунав.

Магазинът бе в самия комплекс — един малък супер, в който имаше от пиле мляко, на цени двойно по-ниски от немските. Островът бе безмитна зона. И Кристоф наричаше всичко това еснафско?

Купих еснафска еднолитрова бутилка „G.B.“ и пакет с минерална вода, обиколих комплекса да го разуча и се върнах.

Ина се бе проснала на шезлонга на терасата под ласкавото слънце. Лъчите му сушаха тялото й, обсипано с капки вода, оставяйки миниатюрни бели следи сол.

— Не мърдам оттук — заяви тя. — Това е раят.

— На две крачки има дискотека…

— Ненавиждам дискотеки.

— Страхотен ресторант…

— Няма да повярваш, но готвя като фея.

— В ресторанта сервират папагалска риба.

— Така ли? — Тя се надигна. — Каква е тази папагалска риба? Говори ли?

— Не и опечената на жар. Тази риба вирее само във водите около Ланзароте, обагрена е като папагал и е страшно вкусна. Сервират я с бяло ланзаротско вино, от което не те хващат киселини.

— Чарли, ти си бил вече тук. Не ме лъжи.

Въздъхнах. Нямаше смисъл.

— Добре, бил съм. Преди години. С една балерина. Тя не искаше да излезе от дискотеките и превърна рая в ад. Обикалях острова сам и знам всичко за него. Това променя ли нещата?

Ина мълча известно време, отпивайки от перното.

— Отиваме да ядем папагалска риба. Ако не е толкова вкусна, колкото казваш, ще ти изкарам балерината през носа.

Взе душ и се преоблече. Нахлузи бяла тениска и бели джинси до под коленете, сложи на носа си слънчеви очила и измъкна от куфара бяла шапка от панама, с широка периферия.

Ресторантът бе на двеста метра от бунгалото също на брега на морето. Седнахме под сламения навес. От барчето се отдели възрастен, симпатичен келнер с горда стойка, поклони се, остави на масата две менюта и ни попита какво ще пием. Пробвах бедния си испански, но нищо не се получи. Ина обърна на английски. Поръча папагалската риба и бяло ланзаротско вино.

— За първи път ли гостувате в Ланзароте? — учтиво попита той.

— Аз да — отвърна тя и ми хвърли отровен поглед през очилата.

— В такъв случай ви препоръчвам местното вино „Сиба“. Няма да съжалявате.

— Леденостудено — обадих се аз.

— Разбира се, сеньор! — отвърна той, с леко обидена нотка.

Виното бе превъзходно, папагалската риба — също. Към това бяхме отрупани с куп испански салати, всичките с чесън и екзотични сосове и всичките поздрав от заведението.

— Погледни колко са спокойни лицата на хората — каза Ина. — Жени, мъже, деца — до един усмихнати, всички с добро настроение. Ти си единственият намусен в целия остров.

— Вероятно защото съм и единственият махмурлия — отвърнах. — Ако поръчаш още една бутилка от тази невзрачна течност, сигурно ще ме разсмееш.

— Не върви някак да пиеш уиски след такъв прекрасен обяд…

— Да, абсолютно безстилно е — съгласих се и поръчах двоен скоч с много лед.

От скоча махмурлукът ми мина, но в замяна на това прекрачих плавно в снощното си състояние. Почувствах се лек, окрилен и остроумен. Познавах тези симптоми и реших да си затварям устата.

— Но какво ти става? — ядоса се Ина най-накрая, че не споделям възторга й от всяка тревичка. — Да не те измъчват балетните реминисценции?

— Не, бе… Просто пак ми се допи. Какво да правя?

— На каквото си свършил снощи, на това трябва да продължиш сега — трезво заяви тя. — Все едно дали е стилно или не.

Идеше ми да я разцелувам. Вместо да ми вдигне скандал до небесата, тази жена ми препоръчваше да се донаправя окончателно! Станах, обиколих масата и я разцелувах. Възрастният келнер одобрително кимна. Повиках го, платихме и се върнахме в бунгалото, където след още едно уиски паднах в леглото и спах до осем.

 

 

Когато Ина ме събуди, бе вечер. Навън все още бе светло като на обяд. Тя бе обиколила целия комплекс, всички магазини, бутици и сувенирни сергии, бе накупила цяла торба с пепелници, плажни кърпи и проспекти и знаеше всичко за тази част на острова.

Помъкна ме все още сънен към рецепцията и извика такси.

— Къде? — попитах аз. — На дискотека?

— В „Лак о’Мар“. Най-изисканият ресторант в махалата. Каня те на вечеря.

„Лак о’Мар“ се състоеше от няколко изби, издълбани в скалите в началото на планинската част. До всяка от тях се стигаше по съвсем тясна пътека от дялани камъни, просната между вирове, пълни с тъмна вода. В момента, в който таксито ни стовари пред ресторанта, нощта падна изведнъж, като отсечена с брадва. Небето кипна от милиарди едри звезди. Избите грейнаха с разноцветни светлини. Високо над главите ни между скалите просветна зеленикава фигура. Спрях и се загледах в нея.        — Това е духчето на заведението — обясни ми Ина. — Тук в скалите гъмжи от духове. Този там е най-миролюбивият и седи цяла нощ да пази гостите. Виж как свети…

Духчето наистина просветваше мистериозно и ми трябваше доста време, докато съобразя, че е нарисувано с фосфоресциращи бои.

Така блещукаха и стените на пещерата, в която влязохме. Всичко бе нереално и феерично.

 

 

Поръчахме кралски скариди с бяло вино „Пермеджо“. В дъното на пещерата, с гръб към нас, пред един малък „Блютнер“ седеше младо момче и свиреше интровертирани стандарти от Лени Тристано. Звучаха като взети назаем от Бах — перфектен куул джаз от най-дълбокия фризер.

— Не ми разказа как мина срещата с интенданта — попита Ина, като приключихме със скаридите.

— Получих поредното съблазнително предложение. — Аз й разказах в общи линии разговора ми с интенданта, обясних й значението на титлата „камер-музикант“ и че в близките дни очаквам в Берлин да пристигнат договори от Франция, Холандия и Англия, както и от самата Германия.

— Значи трябва да вземеш спешно решение?

— Спешно и съдбоносно.

— Съдбоносна, доколкото разбирам, бе перспективата да връчиш оставка преди концерта? Тогава нямаше алтернатива, а сега имаш поне четири.

— Не само четири. Повечето могат да се комбинират. Гастролите могат така да се аранжират, че един запис в Мюнхен например да не се кръстосва с концерт в Лондон. Но ако връча оставка сега, губя твърдото си назначение, месечната си заплата, сигурността…

— Не разбирам, Чарли. — Ина сви очи и любопитно ме изгледа. — Ти се колебаеш да поемеш европейска кариера на концертиращ артист, предложена ти на тепсия, и си готов да я замениш срещу месечна заплата и някаква фиктивна сигурност? Ти би предпочел да работиш за пенсията си като обикновен чиновник, вместо да свириш с най-добрите оркестри в Европа?

 

 

От известно време насам младият пианист бе изчерпал Тристано и се бе прехвърлил на по-неизвестния, но значително по-оптимистичен и интересен Хорас Силвър. В момента свиреше остроумното парче „To Whom it May concern“, развивайки ясни и добре решени фрази, като в първото соло не можа да устои на изкушението да пробута един забавен намек за The Donkey Serenade.

— Нещата не са само черно-бели, Ина — опитах се да й обясня. — Концертиращият артист печели много, но и данъците му са страшни. Към това се добавя, че е вечно на път, вечно на някаква нова сцена, спи в самолети и по хотели и почти никога не си е вкъщи. Името му виси по плакатите на най-големите зали, само че винаги съществува опасност да се появи някой по-добър, който ще му го зачеркне от днес за утре.

— Този страх от зачеркването е глупост. Карерас не е зачеркнал Доминго. Нито пък Тристано е зачеркнал Силвър, в който си се захласнал в момента и не можеш да вникнеш какво се опитвам да ти кажа. Никой не свири Моцарт така, както ти го изсвири на вашата премиера. Не се ли чувстваш длъжен да превърнеш тази интерпретация в документ? Да запишеш концерта с един световен оркестър и да го направиш еталон? Колкото до хотелите и самолетите — къде е това „вкъщи“? В Берлин ли? Или в София?

— Защо не Берлин? Останах с впечатление, че ти харесва.

— Харесва ми. Даже много ми харесва. Но какво щеше да се случи, ако блокадата бе продължила? Ако концертът се бе провалил и ако бе подал оставка? Щеше ли да успееш да запазиш големия хубав апартамент с две бани и двайсетметрова тераса? Нещата са временни, Чарли! Всъщност всичко е временно, затова всеки опит да се запечата един красив миг, едно талантливо изпълнение, един впечатляващ образ, е единственото нещо, заради което животът си заслужава. И което дълбоко уважавам.

Погледнах я изненадан. Патетиката й ме изненада. Знаех схващанията й за свободата и изкуството, ала този фаустовски монолог ме озадачи.

— Като твърдиш, че всичко е временно — и ти ли си временна?

— И аз. И ти. И не в смисъл на тленност, а че ситуациите могат да се променят от днес за утре. Най-неочаквано.

— Кое да се промени? — започвах да се дразня. — Ако човек харесва дадена ситуация и ако тя е благоприятна за него, той е длъжен да направи всичко възможно, за да не се промени. Помъчи се сега ти да вникнеш в това, което се опитвам да ти кажа. Започваш да ми напомняш Кристоф. И в твоите очи ли съм еснаф?

— Кристоф е ранен и объркан човек, но за някои неща е прав. Ако успее да си върне формата, би могъл да направи история в европейския джаз, не по-зле от Мангелсдорф. Талант има в изобилие. Има и призвание, без всякакво съмнение.

— Това го знам. Ти не ми отговори на въпроса — еснаф ли съм в твоите очи?

— Не си еснаф, Чарли. — Тя ме погали през масата и мило се усмихна. — Само дето се страхуваш от мечката в гората.

— Което съвсем не значи, че в гората няма мечки и те не са страшни. Като говорим за временното, се сещам, че интенданта направи едно любопитно предложение. Ще ти бъде ли интересно да започнеш работа във фотоотдела на театъра? Рекламна дейност. Не би трябвало да ти е чужда. Договорът ти дава статут на постоянно пребиваваща в Германия.

Тя се отпусна на облегалката на стола и запали цигара. Известно време мълча, отпивайки от виното и пушейки. После се втренчи в мен. Зениците й бяха станали на точици.

— Това ли е цената да не подадеш оставка и да не приемеш примамливи предложения?

— Глупости. Мога да ги приема и ти да останеш на работа в театъра. Договорът си е договор.

— Не е така. Много добре знаеш. Искаш ли да отложим този разговор? Така или иначе тези неща не се решават на минутата.

— Ти го казваш. Ще поръчаме ли още една бутилка?

— Чувствам се уморена. Какво ще кажеш да допием тази и да тръгваме? Утре ще станем рано. Искам да разгледам целия остров.

 

 

Пианистът се бе задълбал в „Milestones“ на Бил Евънс. Свиренето му бе хапливо, прецизно и същевременно меко. Обаче до такава степен се бе вживял в прототипа, че повтаряше всички негативни страни на Еванс, нарушавайки важни аспекти на ритъма — независимостта на двете ръце една от друга. Свиреше бодливи акорди с лявата ръка, които подчертаваха неравномерно мелодиите на дясната или изпълваха междинните пространства и това беше разочароващо недиференцирано.

Чувствах, че и нашият разговор напомняше свиренето му — с липсата си на ясна координация, с много междинни пространства и нарушена ритмика.

Когато се върнахме в комплекса, я поканих на едно мартини в барчето, но тя се извини, че е уморена. Наистина очите й се затваряха. Оставих я да си легне, върнах се в барчето и изпих три мартинита.

Проблемът с договорите се оказваше наистина голям. Направо неразрешим. Дълбоко в себе си не исках изведнъж да хвърля на боклука работата, която изпълнявах вече толкова години. Мястото ми в театъра напълно ме задоволяваше. Особено ако се вземе предвид инвазията на чуждестранни музиканти. Може би бе вярно, че предпочитам рутината пред риска. Също така бе истина, че ако не използвам този шанс веднага, той никога вече нямаше да ми бъде предложен.

И какви бяха тези приказки за Кристоф и страхотния му талант? Да, Кристоф бе повече от страхотен талант! По всяка вероятност — гений. Но този гений никога не бе свирил в оркестър или театър и ако някой го поставеше там — щеше да го затрие на мига.

Кристоф не бе изправен пред съдбоносни решения. В него не се боричкаха две души — на класика и на джазмена. Така че, нямаше защо да ми го дава за пример, дори и със заобикалки. Какво да направя, Господи?

Накрая реших, че не съм дошъл от четири хиляди километра тук, за да си блъскам главата над този проблем. Платих и си тръгнах.

 

 

На другия ден станахме рано, събудени от яркото слънце. Океанът пламтеше в невъобразими цветове, отразявайки всеки нюанс на неистово синьото небе. Докато аз изучавах кафеварката, Ина се затича през терасата и се бухна в морето гола. Взех апарата и направих няколко снимки: Ина, излизаща на брега сред пяна и сребърен рояк пръски. Ина, пиеща кафе на терасата и облечена само със слънчеви очила. Ина, в плажен тоалет и с плажна чанта сред причудливите цветя в градинката.

След закуската отидохме в бюрото за коли под наем. Наехме за цялата седмица един малък, но извънредно пъргав „Сеат“. Ина седна зад волана и след десет минути разбрах, че мога да бъда напълно спокоен: като шофьор тя ме надвишаваше с няколко класи.

 

 

Цял предобед скитахме из острова, прекосявайки го надлъж и нашир. На обяд се изкачихме до най-високия връх, който се извисяваше на шестстотин и седемдесет метра над океана и всъщност представляваше кратера на вулкана. Мястото се казваше Тиманфайа, а вулканът и ресторантът до самия връх — „Ел диабло“.

Дяволът.

Излязохме от колата. Силният вятър с мирис на пръст и сол зафуча покрай ушите ни, като тържествен звук от ловджийски рог.

Конични вулкани и кратери се извисяваха наоколо, докъдето стигаше погледа. Морета от лава, пепел и потоци магма бяха проснати върху изгорялата земя, застинали в трагично-фантастични скулптурни форми, извън човешкото въображение. Блестящият океан обграждаше от всички страни вкаменения апокалипсис. Сякаш суров и безстрастен космос.

— Кое е първото, което ти хрумва при тази гледка? — попита Ина.

— Че не може да бъде изсвирена — отвърнах. — А на теб?

— Че можех да си ида от света, без да съм я видяла. Сега знам къде бих искала да съм, когато ми дойде времето. Тук е толкова хубаво, че ми се ще хем да плача, хем да крещя от радост! Имам чувството, че съм се върнала от много далече на мястото, откъдето съм тръгнала много отдавна. Тази панорама сякаш иска да ми внуши, че съм единственото човешко създание, което тя приема. Ти чувстваш ли същото?

— С риск да те разочаровам ще ти призная, че чувствам глад.

 

 

Преди да влезем в ресторанта, трябваше да минем през кухнята му. Това бе сводесто помещение като египетска гробница, в което бяха изкопани дълбоки дупки в земята. Върху тях бяха поставени големи скари и отгоре им се печаха свински и овнешки бутове, риби и пилета. Оказа се, че е единственият ресторант в света, в който се готви на подземен огън, защото само на няколко метра дълбочина, температурата достигаше четиристотин градуса. Докато обядвахме печени пилета, наблюдавахме през витрината на ресторанта как един от пазачите на паркинга излива в дупка пред ресторанта кофа вода. След няколко секунди тя се връщаше обратно под формата на свистящ, петметров стълб бяла пара.

Загледах се в него.

 

 

Изведнъж в главата ми от нищото зазвуча някаква мелодия. Отначало мъглива и неясна, а после все по-остра и тревожна. Приличаше на шеметните вариации на Чарли Паркър в съпровод на Макс Роуч на барабаните и Рей Браун на баса. Но не бе Чарли, а нещо, което не бях чувал досега. Нотите се изсипваха като от тази кофа вода, директно в ада, и в същия миг се изпаряваха, без да мога да проследя линия и тема. Те изфучаваха от мен, причинявайки ми почти физическа болка.

 

 

Станах, бутнах масата и излязох пред ресторанта.

Вятърът ме блъсна. Пазачът изсипа в дупката нова кофа за радост и удивление на зрителите, която отново се изпари на секундата. Солото трещеше немилостиво и искаше да ми пръсне главата. Притиснах слепоочия с длани и затворих очи.

В този миг някъде от много далече и много дълбоко между дланите ми изплуваха съвсем ясно думите на Кристоф и забумтяха синхронно с ритъма на големия барабан: „Ти създаваш музиката си на дъното на действащ вулкан, сред течни камъни, хиляди градуси и огнените храчки на дявола…“

 

 

— Какво ти е? — чух гласа на Ина. — Прилоша ли ти?

Извърнах се с изкривено от болка лице и в първите секунди не можех да фокусирам нейното. То се разливаше пред очите ми. После, както внезапно бяха дошли, така внезапно адските саксофонни пасажи спряха да се вихрят в главата ми и аз с учудване я видях да стои до мен с разрешени коси, ръце на раменете ми и тревожен поглед, вперен в лицето ми.

— Зле ли се чувстваш? Искаш ли да си тръгваме?

Исках, да. Изпитвах инстинктивен, детски страх. Исках да си тръгвам, да се махна от това място, което дяволът си бе избрал за убежище, да се пръждосам на часа от този странен остров и да се завърна в мрачния Берлин, където подземният пъклен огън не бушува под петите ми. Където има значение дали една фигура участва в панорамата. Защото тук панорамата можеше да мине и без мен — Ина бе усетила. Тук бе нейният свят и нейният космос. Вместо това казах:

— Нищо страшно. Съжалявам, че те обезпокоих. Мина ми вече. Прекалено много напрежения, нерви и алкохол. Хайде да обиколим северната страна на острова.

 

 

Спуснахме се отново към океана по страховитите остри завои, които правеха пълен кръг около вулкана. След час отново бяхме на шосето в посока север.

Преминахме през няколко живописни селища и стигнахме Фамара — рибарско селце, на което се носеше славата, че най-вкусната риба на Ланзароте вирее в неговия залив. Отбихме се в една истинска кръчма с дървени маси и столове. Домакините — мъж и жена — бяха туреги. Островитяни от някогашната прараса. Чертите и ръстът им бяха типично африкански, а езикът им продължаваше да е загадка. Успяхме да се оправим на някаква невъобразима смесица от английски и испански и бяхме възнаградени с две препълнени чинии печена риба, сосове и задушени в пепел картофи. Искаше ми се да останем по-дълго, защото местното бяло вино бе по-добро от онова в Коста Тегизе. Ина обаче настояваше да видим колкото е възможно повече от острова и отново се качихме на колата.

Тя се мъчеше да се концентрира в шосето, но гледката вляво и дясно я караше непрекъснато да ахка и охка. Накрая си сменихме местата.

Пътувахме в просек през високи, ръждиви скали, обрасли с ниски, зелени храсти.

Пътят ни изведе пред зейналата черна паст на огромна дупка. Това бе „Куевас де лос Вердес“ — най-загадъчната пещера на архипелага, образувана преди три или четири хиляди години, при избухването на вулкана „Ла корона“.

Докато потоците лава са изсъхвали и замръзвали отвън, отвътре те продължавали да се стичат в земните недра и след охлаждането им стените се срутили и образували проходите и грамадните кухини, скрити дълбоко под земята.

Пещерата бе дълга няколко километра, а височината й стигаше трийсет до четирийсет метра.

Смесихме се с група английски и френски туристи. Екскурзоводът ни поведе към вътрешността й през ниски тунели и заплетени входове, естествено образуваните скални стъпала и лабиринтите. На места трябваше да се сгъваме на две, преминавайки през тесни мостчета, за да попаднем след малко в галерии или зали с обема на катедрали.

Вървяхме повече от половин час. В началото се разсейвах с изкусно осветените с невидими разноцветни светлини сталактити и сталагмити с големината на слонски хоботи. От невидими ъгли струеше тиха, космическа музика. Жан-Мишел Жар. Ина вървеше на една стъпка след мен и аз чувствах дъха й във врата си.

Постепенно взе да ме напада клаустрофобия — особено в тръбите на тунелите, между бездънните пропасти отдясно и ляво. Губех чувство за равновесие. Усещах, че всеки миг ще полетя надолу, към центъра на земята, където дяволът раздухва ковашкото си огнище. Сърцето ми удвои пулса си и въздухът започна да не ми стига.

 

 

Изведнъж попаднахме в невероятна по размери, височина и акустика концертна зала, в която бяха подредени близо осемстотин кресла. Пред първия ред имаше елегантен подиум, с голям трикрак „Стейнуей“. Той блещукаше меко с черния си лак.

Тази зала бе най-голямата подземна атракция на Ланзароте, но това означаваше, че не сме стигнали още на половината от пътя. След нея започваше грамадно подземно езеро. В него пълзяха лангусти албиноси — нереални създания, които от три хиляди години не бяха огрявани от слънчевата светлина. Вследствие на това се раждаха слепи и полупрозрачни.

— Горките… — прошепна Ина. — Все едно че са в космоса… Не виждат и не чуват нищо, извън времето са и нямат посока. Защо ли са създадени? Защо съществуват? Страшно.

Докато тя съзерцаваше белезникавите водни привидения, аз поемах дълбоко въздух, за да успокоя ударите на сърцето си.

Групата бе отминала по-нататък и трябваше да побързаме да ги догоним. С удоволствие бих се върнал, но бе невъзможно да се оправим сами в тази плетеница от лабиринти и подземия без изход.

Продължавахме да слизаме все по-надолу и кръвта отново забуча в ушите ми. Обзе ме неконтролируемо чувство на паника. Безмилостният скален хаос наоколо ме притискаше и дробовете ми не поемаха кислород. Пулсът ми се качи над сто и продължаваше да се качва.

Изведнъж в главата ми отново нахлу с пълна мощ дяволската музика, с шеметните, застрашителни саксофонни пасажи. Почувствах, че съзнанието ми се разцепва. Нажежените ноти се изпаряваха за частица от секундата в мозъка ми и болката бе непоносима.

На входа на пещерата бе окачена достатъчно голяма табела. На нея пишеше на всички възможни езици, че който има проблеми с клаустрофобията, не трябва да влиза в нея. Защо я пренебрегнах?

Спрях, за да кажа на Ина, че трябва да съобщя на екскурзовода за проблема. Той сигурно знаеше какво се прави в такива случаи.

Обърнах се.

Ина я нямаше.

 

 

На три метра от мястото ми тесният и нисък тунел, през който се движехме опипом, свършваше и се раздвояваше. Промъкнах се дотам, но Ина не се виждаше нито наляво, нито надясно.

Избързах напред към групата, настигнах ги и се проврях до екскурзовода.

— Спътничката ми я няма! — казах му задъхан на английски. — Загубила се е!

— Как? — Мъжът спря и всички туристи се натрупаха около нас. — Нали казах никой да не се отделя от групата?

— Вървеше зад мен и изведнъж изчезна. — Усещах, че паниката ме обзема без остатък. — Моля, направете нещо!

— Спокойно! Тук няма дълбоки пропасти. Чухте ли някакъв шум? Падане на тяло?

— Не… — отвърнах, тракайки със зъби. И как да чуя, когато в ушите ми кръвта бумтеше и заглушаваше всичко останало?

— Спокойно… — повтори той и забелязвайки състоянието ми, извади някакъв флакон и ми подаде две таблетки. — Сдъвчете ги. Помага.

Докато дъвчех таблетките, мъжът измъкна от колана си уоки-токи и от устата му се изля поток къси изречения. Разбрах единствено, че след малко ще дойде спасителна група.

— Моля всички да останат по места — заповяда екскурзоводът. — След малко моите колеги ще са тук и ще бъдете изведени на повърхността. Не мърдайте в радиус от два метра, ако обичате. Един инцидент е достатъчен.

Повечето насядаха по острите камъни наоколо и замърмориха недоволно. Усетих, че краката не ме държат. Клаустрофобията бе отлетяла и на нейно място се настани всеобхватен, изпепеляващ, конкретен ужас.

Какво е станало с Ина? Как е възможно да се загуби?

След четвърт час бях напълно вцепенен. Не отделях поглед от острите като шипове скални израстъци в дъното на пропастта пред мен. Виждах тялото й там долу, разчекнато между копията на сталактитите, премазано, потънало в кръв и повтарях като мантра: господи, спаси я… господи, спаси я… спаси я, господи… господи, спаси я…

Екскурзоводът държеше връзка по уоки-токито със спасителната група.

След половин час те бяха при нас — седем едри мъже с въжета около кръста, малки секири, скоби и всякакви алпинистки съоръжения.

Екскурзоводът пое с групата туристи и ме прикани да тръгна с тях.

— Оставам тук — отвърнах.

— Невъзможно, сеньор. Трябва да излезете с нас. Прекалено е опасно, а както сам знаете, здравето не ви позволява да останете повече в пещерата.

— Нищо ми няма. Ще остана с колегите ви. — Бях готов да споря, да протестирам, да се сбия, ако се налагаше, но на никаква цена не исках да изляза навън без Ина, жива или мъртва.

— Абсолютно забранено. — В гласа му прозвучаха враждебни нотки. — И бездруго се създаде неприятна ситуация. Господата са от „Гвардия цивил“. Те самите ще ви кажат…

— Остави го, Алфонсо — прекъсна го едър, мустакат мъж, който бе приклекнал и стягаше грубите си, алпинистки обувки. — Ще го взема с мен. Може да помогне.

Той повдигна рамене и поведе групата си.

— Сега ние с вас тръгваме назад — каза мустакатият. — Искам да се опитате да си припомните пътя, по който сте минали.

Колегите му се пръснаха в различни посоки, а ние се върнахме назад. До известно време се промъквахме през ниския тунел, но когато стигнахме може би на пет минути от концертната зала, се оказахме на миниатюрна площадка. От там пътят поемаше в три посоки.

Тръгнах по най-крайната вдясно. Нямах никакви спомени. С всяка измината крачка страхът ми се превръщаше в паника, а паниката — в отчаяние. Боже господи, защо дойдохме въобще на този проклет остров? Дали ще я видя отново… жива? Какво ще стане с мен, ако нещо й се е случило?

— От тук на там пътят е сляп. — Мустакатият спря. — Трябва да се връщаме.

След безкрайно много време стигнахме отново до площадката и поехме по средния път.

Отначало вървяхме изправени. После пътеката започна да става все по-тясна и таванът се сниши. От двете страни се появиха пропасти.

— Тук е забранено за туристи — обясни спътникът ми. — Минете зад мен.

Сменихме си местата и той започна бавно и опипом да пристъпва крачка по крачка. Аз го следвах. Стори ми се, че се движим така цяла вечност. Зъберите наоколо и отстрани приличаха на чудовищни уреди за изтезания, създадени от нечия демонична фантазия.

Внезапно ниският таван над главата ми сякаш излетя нагоре и ние попаднахме в гигантска зала с мащабите на катедралата „Свети Петър“ в Рим.

Тогава я видяхме.

 

 

Тя седеше неподвижно на земята, пред ръба на една дълбока пропаст, чиито размери се губеха в дъното на страховитото пространство.

— Ина… — повиках я тихо, не вярвайки на очите си. Спътникът ми се закова на място и ме хвана за рамото, да не продължавам.

Тя бавно вдигна глава.

— Чарли. — Гласът й бе равен и някак изпразнен от звук. — Вземи едно камъче й го хвърли тук.

Бавно се наведох, вдигнах от земята камък и го запратих в пропастта. В същия миг се чу едно „пльок!“ — отекна като изстрел в нечовешката тишина и пространството пред Ина закипя и се загърчи като живо.

 

 

Не бе пропаст.

Бе огромно подземно езеро с абсолютно неподвижна повърхност, което отразяваше с прецизността на кристално огледало високия таван на пещерата и създаваше илюзията за главоломна дълбочина.

Приближихме се бавно и аз я повдигнах внимателно под мишниците. Лицето и бе бяло като маска, а очите й имаха наситено виолетов цвят. Ако не я държах прилепена до мен, щеше да се срути на земята.

 

 

Когато излязохме най-накрая от пещерата, Ина почти бе дошла на себе си, но все още бе като онемяла.

Вън ни чакаше тълпа любопитни. Те избухнаха в овации, като видяха, че излизаме живи и здрави. Мустакатият бе съобщил на колегите си за щастливия изход на инцидента и те вече седяха в паркирания пред входа микробус на „Гвардия цивил“.

— Имате ли нужда от медицинска помощ? — обърна се той към мен.

— Не. Не знам как да се отблагодаря за помощта ви.

— Моля ви. Често ни се случва. Да ви откараме до болницата?

— Благодаря — отрони Ина. — Съжалявам, че ви създадох неприятности.

— Такава красива мучача като вас, е длъжна да ги създава — галантно отвърна той.

Качи се в микробуса, махна за поздрав и шофьорът даде газ.

 

 

Отведох я до колата. Настаних я до шофьорското място. Запалихме цигари. Ръцете ми все още трепереха. Не знаех как да откарам колата до бунгалото.

— Беше хубаво, Чарли — внезапно каза тя. Гласът й все още бе равен и пуст, сякаш говореше насън. — Седях пред езерото и нямах представа за хода на времето. Не бях аз. Нямах мисли. Слух. Обоняние, чувства. Нито пък си спомнях език и думи. Сега знам какво изпитват онези прозрачни създания. Това е извън щастието, Чарли. Това е нирвана.

Хвърлих недопушената цигара през отвореното стъкло. Натиснах педала на газта. Колата направи остър завой и излезе на шосето.

 

 

През останалите дни от престоя ни в Ланзароте не отворихме дума за случката в пещерата. Не я попитах изгубила ли се е, или нарочно изостана от групата и от мен. Нито как е попаднала на брега на езерото бездна, нито дали си е давала сметка какво ще предизвика изчезването й в мен.

Но все още думите на Кристоф кънтяха в главата ми в най-неочакван час и на най-неподозирано място. Изпречваха се срещу мен като преследвачи пред беглец. Навеждаха се над съня ми нощем и над разсеяните ми мисли денем. Пречеха ми да се отпусна и да се наслаждавам на късата седмица в дивия, отчайващо красив остров.

„Нейният джаз се вихри на светлинни години от слънцето, храни се със студени звезди и пие леден мрак.“

През следващите дни обикаляхме Ланзароте, излежавахме се в прелестните заливчета на южната му част и на Плайас де Папагайо — папагалските плажове, с горещи, бронзови пясъци и бистро зелена вода. Обядвахме и вечеряхме в романтични крайморски кръчми или пък Ина обикаляше бутиците, докато аз се припичах на шезлонга на терасата пред бунгалото и отпивах от леденото уиски.

Посетихме къщата на Сезар Манрике — най-известният художник на Канарските острови, приятел на Пикасо и Хуан Миро, в която имаше великолепна сбирка от негови и техни картини.

Последната вечер прекарахме в столицата Арецифе — замечтано градче на брега на Атлантика, потънало в зеленина, с ниски сгради в колониален стил и модерни галерии, клубове и заведения.

В един от клубовете даваше концерт американския джаз китарист Джон Скофийлд. Не го бях слушал на живо, въпреки че на няколко пъти гостува в „Квазимодо“.

И двамата с Ина бяхме единодушни, че това ще бъде прекрасен завършек на седмицата.

Скофийлд бе темпераментен, брадат плешивец. Междувременно витаеше във върховната лига на световните китаристи. Тонът му бе невероятно нежен и пеещ, а мелодичните му хрумвания, базирани на октавни паралели, напомняха техниката на Вес Монтгомъри, въпреки че стилът му като цяло идваше от джем рок сцената на Щатите. Доколкото успях да се ориентирам, малобройната публика се състоеше в по-голямата си част от професионалисти, които не прекъсваха фините му сола със снобски ръкопляскания. Наслаждавахме се с пълни шепи на великолепната техника и пълния синхрон между двете му ръце. След като изпълни по-голямата част от албума си „I Can See Your House From Here“, на сцената се качиха няколко местни китаристи и сешънът започна.

Джон Скофийлд се разпалваше все повече и повече, пародираше бляскаво партньорите си, с техния обагрен от латино рок и национални елементи стил. На сцената се разрази бурна китарена схватка, в която се чувстваха реминисценции от епохалните му дуели с другата страховита фигура на американския джаз — Бил Фризел. Само че Фризел направи изненадващ завой към кънтри. Скофийлд остана най-стабилният и солиден рутиниер на американската джаз китара.

След сешъна отидох да се запозная с него. Поканих го на едно питие.

Джон дойде на масата, целуна шармантно ръка на Ина и й направи няколко типично музикантски, пиперливи комплимента. Бузите й се зачервиха от удоволствие. Очите й блеснаха. Тя му върна комплиментите, припомняйки му клинчовите схватки с Фризел.

— Откъде знаете тези албуми? — вдигна изненадан вежди той. — Мислех, че извън Щатите са непознати.

Джон пиеше плодов сок, смееше се на всяка дума, казана от Ина, и примижаваше от удоволствие, когато тя анализираше със суперлативи участието му в албума „Star People“ на Майлз Дейвис.

— Ти си истински щастливец — обърна се той към мен. — Трябва да си по-добър мъж, щом тази жена е твоя. Иначе щях да ти я открадна. Пази я!

Разделихме се малко след полунощ. На другия ден имаше две участия в Тенерифе и веднага след това — в Гран Канариа. Обеща да ни гостува в Берлин при следващото си турне, което щеше да бъде през зимата.

Джон прегърна Ина. Целуна я в устата и по двете бузи. Обърна се към мен, вдигна палеца нагоре и намигна:

— Пази я!

Таксито ни докара до Коста Тегизе към един. Ина бе стегнала куфара. Самолетът за Берлин излиташе в седем.

Отворих барчето. Налях си остатъка „G.B“.

— Ти, разбира се, щеше да спиш тази вечер със Скофийлд, ако те беше поканил?

Не исках да го кажа. Вече бе излязло от устата ми.

— Ако ни беше поканил двамата с теб, да. Или ако ти го беше поканил — коригира ме тя спокойно, сваляйки презглава леката си рокля.

— Ако го бях поканил? Или ако той ни беше поканил в хотела си? — изумих се аз. — Щеше да спиш с двама ни?

— Какво те учудва, Чарли? Вече съм го правила. Сипи ми перно и го допълни с вода, ако обичаш.

Сипах й перното и й подадох чашата. Тя седна върху спалнята по бикини. Погали предизвикателно с длани голите си гърди и зърната им щръкнаха. Отпи от перното, прекара бавно розовия си език по устните и ме погледна съблазнително.

— Защо си шокиран? Американците го наричат „One Night stand“. Нощ на музика и удоволствие. На другата сутрин всичко е забравено. Колко такива нощи си имал? Защо не искаш да преживееш и с мен една?

— Искам да си моя, дявол да го вземе! Само моя! Не искам да те деля.

— Аз съм твоя. Твоя! Ти също си мой. Когато си на сцената те споделям с други — мъже и жени. Не само че не се дразня, но ми доставя удоволствие. Прави ме горда. Тук — тя потупа спалнята — е сцена. Защо не можеш да погледнеш нещата така? Сексът е джаз, Чарли! Когато престане да е джаз, мутира в гимнастика. В най-добрия случай — в кънтри. Тогава не ме интересува.

Сексът е джаз!

Правя го заради радостта от свободата. Заради неочакваната импровизация. Различните стилове. Виталността му. Заради партньорите, ако са на моето ниво. Всичко, за което го правиш ти. Помниш ли какво каза, когато ме посрещна на аерогарата? — да бъда такава, каквато съм. Дори ако те уязвява и ранява. И че искаш да разбереш. Не искам да те уязвявам и ранявам, Чарли. Ако ти е хубаво с мен, то е защото си намерил това, което винаги си търсил в музиката — партньор на твоето ниво. Защо искаш да крия качествата си? Ще ми изпълниш ли едно желание?

— Казвай.

— Съблечи се и остани, където си.

Изпълних го.

— Сега кажи… — Тя отмести слипа с два пръста. Оттам се подадоха розовите устни с нежната пъпка — … щеше ли да ревнуваш, ако Джон ме видеше така?

Не отговорих. Усетих тежкото пулсиране между краката си.

— Така… — засмя се тя без да откъсва поглед оттам. — Щеше… Но това те възбужда, нали? Виждам… Представи си, че той е с нас, гол като теб… Представи си го възбуден, колкото си и ти. Гледа ме и копнее да си вкара члена тук, вътре… — двата й пръста бавно потънаха в мокрия й отвор — … където вибрирам и звънтя… и съм мека… настроена във вашата гама… не те ли инспирира гледката? Виждаш ли как потъва в мен и излиза навън и отново потъва… и отново излиза… няма ли да се включиш в нашия дует?

Отпусна се на леглото и се обърна по корем, без да вади пръсти от вагината си и зашепна настойчиво:

— Ела, да станем трима… ела, да свирим както никой не е свирил досега в трио… ела да почувстваш този ритъм, ела, ела…

Почувствах главата си замаяна. Всичко бе като насън. Наистина виждах Джон как влиза и излиза и бързах да се включа в тяхната игра. Легнах върху гърба й. Тя извади пръстите си. Члена ми сам потъна дълбоко, където беше меко, мокро и вибрираше със ситно вибрато. Ина обърна глава настрани и започна да облизва и да смуче пръстите си. Аз виждах как облизва и смуче инструмента на Джон. Гледката ме влудяваше.

— Виждаш ли как главичката му потъва между устните ми, Чарли? Виждаш ли следите от сперма? Чуваш ли как кънтя цялата? Ела в устата ми. Изпразнете се и двамата до дъно! Искам да изпия солата ви, да ги усетя върху кожата си… ела!

Тя го взе в уста, смучейки ту него, ту мокрите си пръсти и когато усети, че идвам, го хвана с длани като маркуч, насочвайки струите му върху езика, бузите и по гърдите си. Изливах се, изливах се, изливах, а тя размазваше млечната течност по цялото си тяло, изстисквайки последните капки на зърната си.

Когато свърших, легнах до нея, с бумтяща глава и сърце, биещо в ритъм престо.

— Усети ли? — попита. — Това бе трио с Джон. Как свирихме?

— Мисля, че бях по-добър от Джон — отвърнах едва дишайки. — Вложих повече суинг в солото…

— И двамата бяхте добри — засмя се тя. — Поне аз така го почувствах. Ако ти е харесало, може да го повторим.

Тогава не знам защо се сетих за клубовете за двойки в Берлин и й разказах за тях. Тя слушаше с интерес. Все едно че й разказвах за различните джаз клубове и различните музиканти, които се събират да свирят джем сешън в тях.

— Искаш ли да идем някой ден? — попита така, сякаш ставаше дума за обикновен концерт. — Не си ли любопитен какво ще се случи?

— Не знам… Може и да съм любопитен. Но там не се събират музиканти. Няма носители на „Грами“.

— Ние с теб сме музикантите. Да не мислиш, че преди малко свирех за Джон? Заради теб свирех, ако не си разбрал.

— И за Джон.

— И за Джон. Но той подаваше само ритъма. Солиращите инструменти бяхме ние, ясно?

 

 

Заспахме така — без да се завиваме, проснати един до друг, на отворена врата.

Луната обливаше тялото й с белите си лъчи. Засъхналите следи от моето соло проблясваха седефено по матовата й кожа. Тихият плясък на океана в брега ни люлееше и унасяше и ние плувахме в безбрежния си, синьо-зелен сън спокойно и без посока.