Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (20)

* * *

Срещнахме се в същия този „Айнщайн“, където навремето — преди колко века? — обичахме да закусваме с Ина. Не се бяхме виждали, откакто ме напусна. С никой от колегите нямах връзка през тези три безпаметни месеца, освен с Кристоф. А и него не бях виждал и чувал отдавна. Нямах и желание.

Изглежда, Райнер изпитваше същите чувства. Пристигна мрачен и неразговорлив. Остана такъв през по-голямата част от разговора. Започнах направо.

— При теб ли е Ина?

Изгледа ме сепнато и някак невярващо.

— Не. Какво да прави при мен?

— Защото не е при мен. Вече три месеца.

Той мълчеше. Гледаше втренчено.

— Виждам, че не си изненадан.

— Не.

— Значи знаеш нещо, което не знам.

— Може да се каже.

Започнах да губя търпение. Тайнственото поведение просто не му отиваше.

— Виж, Райнер. Току-що се връщам от България, търсих я къде ли не. Няма я. Като потънала в земята. Ако знаеш нещо, кажи. Можеш да си представиш, че не съм те поканил да си бъбрим. Знам, че сте близки.

— Мога да кажа, че си глупак. Между мен и Ина никога не е имало нищо. Харесвам я и уважавам. Нищо повече от това. Ако те е напуснала, последното, което ще й хрумне, е да дойде при мен.

— Но къде е? — възкликнах отчаяно. — Не може изведнъж да изчезне, все едно че никога не е била.

— Ако говориш за друга жена, бих се съгласил. За Ина не съм сигурен. Не ми е трудно да си представя, че може да изчезне, все едно че не е била. — Лицето му се отпусна и смекчи. — Ина е необикновена жена. Не го ли знаеш?

Гледах го. Мислех: този нещастник е влюбен. Влюбен е в нея като в идея. Тя наистина не е при него. Не би могла да се възползва от ситуацията и да му взриви така душата.

Къде може да бъде?

 

 

Тогава изведнъж ме осени.

Истината блесна и ме освети отвътре, все едно някой запали магнезий едновременно в главата, в белите ми дробове чак до петите. Изгорях от тази истина.

Седях с изправен гръбнак, като изпаднал в кататонен ступор. Той изтълкува състоянието ми погрешно. Намуси се, хвърли няколко монети на масата и стана.

— Е, аз тръгвам. Ако не ми вярваш, си добре дошъл по всяко време, да се увериш с очите си. Тя те обича, глупако. Много пъти съм се питал защо ли?

 

 

Успях да изляза от състоянието на пълно вцепенение. Платих сметката и се махнах от кафенето. Щеше да ми е последното посещение в „Айнщайн“.

Тръгнах по „Унтер дер Линден“. Свих по „Фридрихщрасе“. Стигнах гарата и взех „Ес бана“ до Ванзее. Слязох на последната спирка. Пресякох улицата. Навлязох в малката горичка пред езерото. Повървях малко по тясната пътека и свих вдясно.

Кокетната, триетажна вила се изправи пред мен в целия си архитектурен блясък. Някога, в „лудите двайсет“ години на миналия век, била притежание на Ханс фон Бюлов. Приятел на Рихард Вагнер и първият мъж на Козима Вагнер, която го напуснала заради дивия оперен гений. Щастливците, живеещи сега в нея, бяха наели апартаменти преди трийсетина години, когато наемът е бил символичен. В наше време за една стая трябваше да платиш месечна заплата.

Той имаше четири. Можеше да си го позволи, защото сучеше от няколко майки. Не бе тайна, че е един от най-скъпо платените музиканти в Берлин.

Звъннах. Когато отвори вратата, го сграбчих за реверите на мръсната риза. Избутах го в стаята с рояла и сецесионовите мебели.

— Къде е Ина? Тук ли е?

— Пусни ме, селяндур! — Клаус се измъкна от ръцете ми с неочаквана сила и заоправя яката на ризата си, останала без горни копчета. — Много късно си се сетил. Вече не е тук. И не забравяй, че се намираш в моя дом. Може да си с две глави по-дълъг, но знам отлично как да се справя с нещастници като теб. Така че, стой мирен.

— Защо е дошла тук? Защо при теб?

— А къде да избяга от едно пияно и дрогирано нищожество? Знаеш ли откога те наблюдавам? Още от приема за откриването на сезона. Тогава те предупредих, но ти не ми обърна внимание. Защо не чу, когато настоявах да подпишеш договорите? Защо не чу Ина, когато те молеше и ти даваше разумни съвети? Двамата знаехме и виждахме какво ще се случи. Надявахме се, горчивата чаша да те отмине. Ти направи всичко възможно да я докопаш и да я изпразниш до дъно. Разби се сам. Разби живота и на тази забележителна жена. Вгорчи й последните дни. Ясно ли ти е? Даваш ли си сметка колко те обичаше? Колко е зле?

В гласа му имаше истерични нотки, които ме накараха да наостря уши и да забравя копнежа за отмъщение.

— Какво искаш да кажеш? Какво значи „колко е зле“?

— Значи, че умира, нещастнико. Ни повече, ни по-малко. — Клаус се отпусна на кожения диван. Взе от кутията на масичката пура. Запали я. Главата му потъна в облак дим.

Стоях подпирайки се до стената. Не вярвах на ушите си.

— Клаус, какво става! — креснах. — Изглежда, съм последният на света, който знае коя е Ина и какво се случва с нея!

— А защо трябва да знаеш, дявол да го вземе? — изкрещя и той. — Кой си ти например? Какъв си? Виждам пред себе си един никой! Не ти ли бе достатъчно, че е до теб? Диша същия въздух, яде същото ястие и спи в същото легло? За какво ти е да знаеш родословното й дърво?

— И ти ли спа в същото легло?

— Какво? Геният ревнува? — ехидно се подигра Клаус. — От кого? От джуджето с дебел корем, мръсна риза и дъх на червено вино? Не, дарлинг. От мен няма да получиш индулгенция. Няма да те излъжа, че съм спал с Ина. Не се опитвай да облекчиш съвестта си. С някоя и друга студентка мога да се позабавлявам. Защо не? Но с едно фино, възвишено и обречено създание като нея — не.

— На какво е обречена?

Той ме изгледа уморено. Златните му очила тъжно проблеснаха.

— Ина има рак на мозъка. В силно напреднал стадий. Изследванията са го показали още след първия припадък. Предложили са операция в „Шарите“, но са я предупредили, че едва ли ще помогне. Отказала. Още след първите резултати знаеше какво я чака. Ти бе прекалено зает със себе си и своите проблемчета, за да обърнеш внимание. Тя не искаше да знаеш какво е състоянието й. Щадеше те. Сега ти казвам това, защото съм свидетел колко сълзи проля под този таван. Момичето страдаше, че се самоубиваш, а не е в състояние да помогне. Разбираш ли? Умиращата се грижи и тревожи за храненика на съдбата, а той се е втренчил в пъпа си и изследва сладострастно трагедията… пфуй!

 

 

От очите ми течаха сълзи. Не се опитвах да ги изтрия. Исках да помоля да ми даде чаша алкохол, но от гърлото ми излизаше заекване и неразбираеми звуци.

Клаус разбра. Стана и ми наля от барчето пълна чаша уиски. Пресуших я, държейки я с две ръце. Трепереха неудържимо. По-голямата част се разля по шията и ризата ми. Той измъкна чашата от дланите ми и отново наля.

Оглеждах стаята. Въртях глава. Спирах поглед по разни предмети. Не знаех какви са и как се наричат.

 

 

Ина е болна. Трябва да я заведа на лекар. Лекарят ще я излекува. Ина има нещо в главата. Трябва да се грижа за нея и да пазя тишина. Тишината ще я излекува. Трябва да я заведа вкъщи. Тя ще легне и ще пие топъл чай. Чаят ще я излекува. Ина има нещо в главата. Главата я боли. Ще сложа на челото й мокра кърпа с оцет, както ми слагаше тя. Кърпата ще я излекува.

 

 

— Къде е? — успях да отворя уста и да скалъпя изречение.

— Не знам — повдигна рамене Клаус. — Наистина не знам. Мислех, че си наясно. Преди месец дойде твоят приятел с буика и я откара. Не беше ли уговорено? Съжалявам.

— Кой приятел?

— Контрабасистът. Обади се по телефона. Не съм подслушвал разговора. Два или три пъти излизаха заедно. После се връщаше. Плачеше по цели нощи. Реших, че ти е парламентьор. Наистина съжалявам.

— Оттогава не се е обаждала?

— Нито веднъж. Предполагам, знаеш къде живее. Моят съвет е да го намериш по-бързо. Наистина не й остава време. Щях да те потърся, като гледах как страда. Тя не разреши. Бе сигурна, че не искаш да я видиш. Ако знаех как стоят нещата, непременно щях да те потърся. Намери я и се постарай да й осигуриш малко спокойни дни.

 

 

Кристоф е знаел. Знаел е всичко и не ми е казал. Защо? Защо? Защо? — ужасните въпроси се врязваха като тънки бургии в мозъка ми и от него хвърчаха нажежени, гневни стружки. Таксито ме пренасяше от единия край на града до другия.

Какво каза последния път в „Ейдж Трен“ на концерта на онзи тромпетист? — „Зиглинде е в лудницата, Ина е по дяволите.“ И: „Тя е минало! Финал! Мъртва! Примири се!“

Изтълкувах думите му като гневен зов на близък приятел да обърна гръб на онази част от живота, която според него ме разрушаваше и ми пречеше. Сега ги виждах в съвсем друг аспект. Това ме ужасяваше и паникьосваше.

Какво са говорили по телефона и защо е дошъл да я вземе? Къде са двамата сега? Закъсняло отмъщение за Зиглинде ли е постъпката му или какво? Защо се е съгласила да тръгне?

Таксито спря пред старата, изтърбушена сграда на Бизещрасе. Платих. Влязох в задния двор, по чиито стени стърчаха голите сиви вени на окапалия бръшлян.

Вдигнах глава към неговия прозорец. Бе тъмен. Изкачих на един дъх четирите етажа до апартамента. Облегнах се с ръка на стената. Пред очите ми пулсираха червени и черни кръгове. Бях пред припадък.

Напряко през вратата върху плаката „Fine and The Fife“ бе закована дебела дъска.

В този дом не живееше никой.

Седнах на стълбите. Оброних глава между дланите си.

Бях омагьосан. Животът бе омагьосан. Ситуацията бе омагьосана. Където и да идех, пред която и врата да се изправех се оказваше, че човека, когото търся, го няма. Изчезнал е. Никога не е съществувал. Изпарил се е във въздуха.

Сега вече не можех, не исках, не трябваше да се предавам! Животът на Ина бе в опасност. Трябваше да я намеря на всяка цена. Дори с цената на моя собствен. Ще обърна земното кълбо. Ще го пребродя меридиан по меридиан и ще я открия. Защо, по дяволите, се е решила да тръгне с Кристоф?

Къде я е отвел?

 

 

Изведнъж се досетих.

В съзнанието ми изплува споменът за далечната нощ в Париж, когато нашият френски колега Арман Тири загуби на покер срещу Кристоф бараката в Пиренеите. Лекотата, с която загуби, доволен, че се е отървал от съборетината.

Това е лудост! Ако са отишли там, я обрича на сигурна смърт! Арман разказа, че проклетата барака е заградена от високи, непристъпни скали, като дъно на вулкан. Най-близкото село наоколо е на седем километра и в него живеят диви баски.

 

 

Дъно на вулкан.

 

 

Моят джаз се ражда на дъното на вулкан. Нейният се вихри в пустия космос. Пещера. Подземно езеро. Слепи, призрачни създания. Нирвана.

Паралелно с картините от Ланзароте в главата ми изплуваха други. Видях разцепените устни на Зиглинде да се движат. Дочух думите й. „Той е луд! Убиец! Кристоф уби Ким! И мен ще убие. Защо никой не ми вярва?“

Слязох до първия етаж. Звъннах на вратата на художника. Отвори ми навъсен и ядосан, че някой смущава отшелничеството му.

— Кога се изнесе Кристоф?

— Преди месец. Каза да ти предам, че знаеш къде да го намериш.

Хлопна вратата под носа ми.

Знаех. Но преди да го намеря, трябваше да посетя Зиглинде. Луда или не — тя трябваше да потвърди или отхвърли ужасното ми подозрение.

 

 

Открих Файн на репетиция на балета във „Фридрихщатпаласт“. Бяха я ангажирали за поредното годишно шоу. Бе доволна от живота. Не прояви особена радост, че ме вижда отново.

— Знаеш ли къде е в момента Зиглинде? Трябва да говоря с нея.

— Зиглинде е луда.

— Знам. Виждала ли си я скоро?

— За последен път преди две години. Виж, не желая да се занимавам с тези истории. Имам нов кръг, добра работа и друга приятелка.

— Не искам да те въвличам в нищо, Файн. Кажи ми как да намеря Зиглинде. Повече няма да ме видиш.

— Хубаво. Тя е в един санаториум до Мюнстер. Нещо като манастир. Сестрите са монахини от ордена на кармелитките. Ще стигнеш дотам така… — Файн ми начерта на лист хартия как да стигна до санаториума.

— Благодаря ти, Файн. И довиждане.

— Не довиждане. Сбогом.

— Сбогом.

 

 

До Мюнстер стигнах за около час със самолета. Оттам взех автобус в северна посока, чиято крайна спирка бе последното селце преди холандската граница. Санаториумът бе на километър път през някаква меланхолна борова гора. Наистина наподобяваше или направо бе манастир, обграден от висока, каменна стена.

Натиснах звънеца. Прозорчето на портата се отвори. Появи се женско лице с кръгли, метални очила и мъх под носа. Бе обградено от онези бели и триъгълни шапки или забрадки, каквито носят монахините.

— Добър ден. Какво желаете, моля?

— Добър ден. Прощавайте, как да се обръщам към вас?

— Наричайте ме „сестра“ — засмя се монахинята. — И така — с какво мога да бъда полезна?

— Бих искал да говоря с една от вашите пациентки, сестро. Казва се Зиглинде.

— Ах, да? А кой сте вие? Роднина?

— Не. Приятел. Близък.

— Нашите пациенти, по-скоро — възпитаници, не трябва да бъдат смущавани. В интерес на здравето и душата им.

— Много ви моля, сестра! Само десет минути. Въпросът е от изключителна важност. Идвам от Берлин.

— Ще видя какво мога да направя. За кого да съобщя?

Казах й.

Прозорчето хлопна под носа ми.

След четвърт час отново се отвори. Монахинята се показа. Лицето й бе ледено. Думите й също.

— Зиглинде не желае да разговаря с вас. Много е разстроена. Съжалявам.

— Сестро…

— Казах: не желае да разговаря с вас.

— В такъв случай предайте, че ще прекарам нощта пред вратата. Следващата също. И по-следващата. Докато ме приеме.

Сестрата кимна сухо и затвори прозорчето.

 

 

Наистина прекарах нощта пред вратата. Когато краката не ме държаха вече, седнах на земята и опрях гръб в портата. Завих се плътно с якето, но то не бе пречка за пронизителния студ, с който пристигна нощта. Дробовете ми замръзваха.

Припомнях си хубавите мигове с Ина. Седмицата, която прекарахме в леглото й в София. Пристигането й в Берлин. Разходките по старите улици. Ръката й върху мишока, който изпълняваше тайни желания. Как летяхме над покривите на града, прегърнати и слети един с друг…

Събудих се вкочанен. Някой ме разтърсваше за рамото и говореше нещо.

Отворих очи. Бе монахинята, същата дето искаше да ме отпрати вчера.

— Вашето е лудост, господине… Да спите цяла нощ на земята в този студ! Лудост! Станете да изпиете един горещ чай, за бога.

Изправих се с мъка. Всяка костица на тялото ми скърцаше. Червата ми куркаха. Виеше ми се свят.

— Искам да говоря със Зиглинде, сестра.

— Това разбрах. Десет минути. Не повече. Внимавайте как говорите с нея. Сега е добре, но може всеки момент да изпадне в състояние на дълбока меланхолия. Трае с години.

— Разбирам. Ще внимавам.

— Елате да изпиете чая.

Манастирът изглеждаше малък в сравнение с огромния двор, сред който се издигаше. Навсякъде се извисяваха борове и елхи. Кокетни малки беседки бяха пръснати между тях. Гледката бе спокойна и уютна.

Бях благодарен за чая и бутерброта, с който ме посрещнаха в трапезарията.

Сестрата ме поведе през един дълъг коридор с прозорци откъм двора и врати отдясно.

— Ето нейната стая. Десет минути.

Почуках и отворих.

Стаята бе светла и стерилно чиста. Легло, стол, маса, Библия върху нея. Умивалник. Малка стенна библиотека.

Седеше пред прозореца, облечена в дълга, зеленикава роба. Косите й бяха същите, каквито ги помнех — дълги, руси и плътни, на едри вълни.

— Здравей, Зиглинде.

Тя се обърна и през сърцето ми премина гърч.

Това не бе Зиглинде. От красивото някога лице бяха останали само очите. Празни и изпепелени. Мъртви очи. Бузите — сбръчкани и хлътнали. Славянските скули остро изхвърчаха встрани, напомняйки за черепа, криещ се под пожълтялата кожа.

И от красивите някога гърди не бе останало нищо. Раменете — смъкнати надолу. Зиглинде бе персонификация на разрухата.

— Сега разбираш защо не искам да те виждам? — гласът й бе мъртъв като очите.

— Зиглинде, ти…

— Не. Не казвай, че съм същата. Знам, че не съм. Той ли те изпрати? Какво искате от мен? Какво? Какво?

— Не ме е изпратил Кристоф. Той изчезна. Трябва да го открия. Затова съм тук — казах бързо, за да предотвратя кризата, която се надигаше.

— Защо трябва да го откриеш. Хубаво, че е изчезнал. Остави го изчезнал.

— Не мога. С него е жената, която обичам. Много е болна. Страхувам се за нея.

— В такъв случай е мъртва. Не е трябвало да тръгва с убиец. Остави ги изчезнали. Ким изчезна. Аз. Тази жена. Мъртви сме всички. Той ни уби.

— Трябва да знам истината. Кажи ми какво се случи тогава.

— С Ким?

— С Ким.

— Веднъж казах. Ти не повярва.

— Сега ще повярвам. Бъди сигурна.

 

 

Зиглинде започна равно и монотонно. Разказа историята като човек, разказващ някакъв стар, черно-бял филм, който се върти всяка вечер в главата й и е направил всичко вътре на каша.

Ким страдал от нечовешки болки, изцяло зависим от кислородната бутилка. Било страшно мъчение да го придвижва с нея в стаята. Белите му дробове се свили като сухи смокини. Морфинът успокоявал болките, но отнемал малкото кислород, останал в тялото му.

Непрекъснато молел Зиглинде да му помогне да умре и да го спаси от унизителното състояние. Страдала с него, но и дума не можело да става да прекрати мъките. Животът е даден от Господ. Само той имал право да го отнеме.

Тогава отново се появил Кристоф.

Не е вярно, че имало споразумение между тях, когато идва, тя да отсъства от апартамента. Ким се нуждаел непрекъснато от нея и не можела да го остави на грижите на Кристоф. Присъствала на всичките им последни разговори. Той разглеждал с любопитство страданията на болния като научен работник, изследващ инсект с лупа. Съгласил се с него, че няма смисъл да се живее такъв живот. Ким поискал да му помогне да умре. Кристоф нямал нищо против.

Убил го с възглавница. Пред очите на парализираната от ужас Зиглинде. Измъкнал я под главата му и я натиснал върху лицето, докато спрял да диша. Тя припаднала.

Свестила се, когато санитарите отнесли трупа в найлонов плик. Никой не се усъмнил. Знаели, че болестта е в крайната си фаза.

Спал с нея върху още топлото легло на мъртвеца. Не се съпротивлявала. Участвала във всичко, което правел с нея. Като насън. Тогава все още не изпитвала страх. Волята и чувствата й били парализирани. Била благодарна, че го има. Смяташе, че когато се случило всичко това, вече била болна. Много болна.

По-късно разбрала, че ще убие и нея. Нямал нищо общо с човека, когото познавала и обичала някога. Бил друга личност. Подменена.

Кристоф убиецът.

 

 

Свърши разказа и отново се обърна към прозореца. Млъкна. Не отговаряше на никакви въпроси. Не реагира, когато се сбогувах. Седеше на стола с брадичка, подпряна на сухата длан, и поглед, вперен в пейзаж, който не виждаше.

Бе потънала в горчивия си свят на недоумение и уплах от този леденостуден свят, проснат пред пустите й очи, като огромна, пихтиеста медуза.

Зиглинде не съществуваше.

Бе минало. Финал. Мъртва.

 

 

Пристигнах в Берлин късно през нощта. Въпреки това веднага телефонирах в Париж на Арман Тири. Обади се женски глас. Заяви сърдито, че Арман отдавна е в леглото. Казах й кой го търси и че се обаждам от Берлин. Настоях да го събуди. Оттатък се чу въздишка, но след малко Арман бе на слушалката.

— Здравей, старче! Не можа ли да се обадиш към пет сутринта? Един след полунощ е прекалено приличен час.

— Трябва да се видим. Пристигам утре в Париж.

— Знам. Преди няколко дни се обади Кристоф. Каза, че ще искаш да го посетиш в онази скапана барака в Пиренеите. Да ти обясня как се стига дотам. Опитал да ти се обади от кръчмата в селото. Не успял да се свърже. Какво ви става на всички? Там и мечка не може да живее. Merde!

— Кристоф се е обаждал?

— Самият той. Преди месец пак замина оттук за Пиренеите. С една невероятна червенокоса. Напълно луда. Нормална жена няма да се съгласи доброволно да иде в онзи пъкъл от камънак. Бях пиян като лимонче в джин, като я купих. Добре, че немският загубеняк ме отърва.

— В осем вечерта става ли?

— Къде?

— Латинският квартал. Гръцката таверна срещу църквата.

— Bon. В осем.

Интуицията не ме бе излъгала. Кристоф е завел Ина в Пиренеите. Бе предвидил всичко — че ще се обадя на Арман и ще го потърся. Дори ми съобщаваше колко са му ясни намеренията ми.

Отново се намирахме в абсурдната и опасна ситуация на преследван и преследвач. Този път не се гонехме по гами и хармонии, а през разстояния и пространства, градове и държави. На живот и смърт. Знаеше го. Бе го предвидил и предизвикал. Знаех и аз.

Още през седмицата, в която разкарваше Ина по лекари и изследвания в „Шарите“, е имал готов сценарий за това, дето щеше да последва. Кристоф бе наясно с нейната болест. Аз — не.

Тя бе Ким.

Ким, който не заслужаваше да живее живот на труп. Кристоф прекалено много го обичаше и му се възхищаваше.

Ким отне Зиглинде.

Ина отнемаше мен.

Кристоф я обичаше и искрено й се възхищаваше. Бях сляп да го видя.

Нейният джаз бе по-висш от моя и неговия, но формулата „човек + човек“ просто не работеше. Както ми писа в писмото от Лас Вегас.

Щом нещо не си изпълнява предназначението, трябва да се отстрани. Да се махне от петолинието.

Дали е жива още?

 

 

Мисълта, че Ина много добре е знаела защо тръгва и какво ще й се случи, ме влудяваше. Тя бе повярвала на думите на Зиглинде, които й предадох преди месеци. Бе намерила своя убиец. Той щеше да аранжира смъртта й виртуозно. Следваше го доброволно.

Бяхме попаднали в някакъв огледален свят. В жестоко и нескончаемо deja vu, където всичко, случило се вече с някой, отново се случваше с нас.

Направи, господи, да е още жива.

 

 

Самолетът от Берлин кацна на „Шарл де Гол“ в шест вечерта. Не чаках за багаж. Освен пари в брой и кредитни карти, носех малък сак с най-необходимото. Въпреки това, за да изляза от огромното летище с всичките му нива, ми трябваше час. Още толкова, докато таксито се измъкне от територията на летището и се провре през целия хаос от коли, мотоциклети, ТИР-ове, колела и всевъзможни превозни средства и стигне Арката. Там лудницата стана комплектна, французинът изпитва пълно пренебрежение към правилата на уличното движение и колкото по-очукана е колата му, толкова по-печен шофьор се чувства той. Това винаги ми се е виждало симпатично. Сега ме дразнеше. Закъснявах за срещата. Исках още тази нощ да пътувам за Тулуза.

Най-накрая стигнахме булевард „Сен Мишел“ откъм „Нотр Дам“. Оттук до Латинския квартал бе съвсем близо. Платих и продължих пеша.

Въпреки че бе хладно и ръмеше като в Берлин, туристите се блъскаха в плътни редици по тесните и криви улички, осветени жизнерадостно от неонови реклами и ярките имена на ресторантчета. Пред входа на всяко от тях вдъхновено жестикулираха китайци, японци, гърци, негри, индийци. Всякаква разноцветна сган в приповдигнато настроение, надпреварваща се да изтъква предимствата на своята кухня и приканваща ме да вляза.

Пристигнах в гръцката таверна срещу църквата. Бях закъснял с четирийсет и пет минути. Арман ме посрещна вкиснат пред пълна чиния пържени скариди и третото си „узо“.

— Хей, пеш ли идваш от Берлин? Мислех, че немците са точни. Плащаш сметката.

— Плащам. Слушай, Арман. Не искам да те обидя, но страшно бързам. Разбрах, че най-краткия път за Пиренеите е през Тулуза. Трябва да пътувам тази нощ.

— Може. Както решиш. Защо си се разбързал? На „Сен Жермен“ свири Чик Къриа. Мислех да идем да послушаме.

— Друг път. Можеш ли да ми обясниш подробно как да стигна?

— Вече съм го направил. — Той извади от джоба си лист хартия. — Тръгваш от „Гар дьо Л’Ест“ за Тулуза. Сменяш влака. Пътуваш в посока По. Слизаш… — наведе се с една химикалка над схемата и започна да ми обяснява.

След петнайсет минути схванах най-основното. Щях да се оправям на място.

— Все пак, за какво си се разбързал? Там е съвсем диво. Немецът свири като Оскар Петифорд, но също е див. Да не е заради жената?

— Как ти се видя?

— Ослепителна. Странна. Тъжна. Не каза думичка.

— Болна?

— Хей, става все по-загадъчно! Не, не изглеждаше болна. Не и съвсем окей, ако разбираш какво искам да ти кажа. Видяхме се за половин час. Като с теб. Добре. Няма да те мъча, но следващия път ще ми разкажеш непременно историята. Ние, французите, умираме за любовни истории…

 

 

В десет и половина успях да хвана влака за Тулуза. Заспах с глава, опряна до прозореца. През нощта се събудих само веднъж, когато кондукторът поиска билета ми.

Спах напрегнато. Сънувах кошмари. На сутринта не си спомнях нищо. Тревожното чувство се бе настанило удобно в мен и се разрастваше: настръхнало, космато, ръмжащо.

На гарата в Тулуза си купих сандвич с риба тон и едно двойно кафе. Сандвичът имаше вкус на стара обувка. Кафето ме ободри.

Към седем се качих на влака за По. Пристигнах по обед.

 

 

Страната на баските ме посрещна с ярко, заслепяващо слънце и бистър, резлив въздух, който освежи гърлото ми като силно газирано, ледено шампанско. Малкото кокетно градче бе разположено в котловина и обградено от причудливи скали. От тук на там щяха да са основната гледка.

Разгледах схемата още веднъж, въпреки че я знаех наизуст.

Трябваше да заобиколя железопътната гара и да стигна до автобусната. Да взема автобус до Арамтис — селце в подножието на върха Кол дьо ла Пиер, почти на границата с Испания. До бараката имаше още шест-седем километра. Можеха да се пропътуват пеш, с кон или магаре. Арман ме посъветва да вляза в селската кръчма и да не жаля пари.

Автобусът спря в центъра на селото.

Бе късен следобед. Слънцето изливаше потоци странно бяла светлина върху червените покриви на къщите, украсени с геометрични орнаменти върху белите фасади. Прозорците им бяха червени и зелени. Площадът — безмълвен и безлюден. Тишината кънтеше между високите околни скали и вибрираше като призрачната слънчева светлина. Тихото и яркото преливаха едно в друго.

Планинският връх, издигащ се на хиляда и седемстотин метра бе покрит със сняг. Висеше зловещо над селото, като митичен бандит с ледено таке. Отдолу и между скалите се простираха поляни и ливади в наситено зелен цвят. Багрите бяха остри и свръхконкретни. Това придаваше на необичайно красивата панорама нещо заплашително, вечно и неизбежно.

В керемиденочервените скали, окръжаващи селото и проблясващи със слюдени отблясъци, зееха черните отвори на безброй пещери, като алчно разтворени и вечно гладни усти на космически чудовища.

Тръгнах към кръчмата. Разпознах я по дървения надпис. Самото име не разбрах. Бе написано на тайнствения баски език ескара, за който знаех, че е по-стар от латинския и гръцкия.

В двора на кръчмата няколко мъже играеха „пелот“. Хвърляха стограмова топка срещу червена стена. На десните си ръце бяха нахлузили сламени ръкавици, прикрепени към китките с кожени ремъци. Не ми обърнаха внимание.

Вътре имаше пет-шест груби дървени маси и столове. Край една от тях седеше възрастен мъж и клюмаше над бутилка червено вино.

Настаних се на съседната. Кръчмарят излезе зад обкования с медена ламарина бар, триейки длани в кожената си престилка.

— За първи път в Арамтис? — попита той на съвсем приличен френски. Кой знае защо се страхувах, че няма да разбера и една дума. Мислех, че се говори само баски.

— Да. Бих искал да хапна. Да пийна от вашия „Медок“. Идвам отдалече. Една бутилка, ако обичате, и две чаши. Ще се радвам да ми правите компания.

— Откъде, ако не е тайна?

— Берлин.

— Пиле по баски?

— С удоволствие.

Кръчмарят донесе бутилката „Медок“ и две чаши. Наля на мен, после на себе си. Отдръпна стола и седна. Чукнахме се. Отпихме. Не разбирам от вина. Видя ми се хубаво.

Бе нисък, масивен мъж, с едра глава, украсена с кожена баскена шапка. Таке, с други думи. Около дебелите му устни се виеха тънки, антрацитно черни мустаци. Очите бяха също черни, малки и умни.

— Говорите френски с особен акцент.

— Какъв?

— Друг. Различен от този на Fou Blonde.

Русият луд.

— Имаме различни учители. Говорите за моя приятел.

— Oui. Вашият приятел според мен, а и не само според мен, е луд, щом живее dans le D’Enfer.

D’Enfer. Пъкъл. Ад.

 

 

Така наричаха местните бърлогата на русия луд от Германия. Моят приятел и палач.

— Ще би бъда благодарен, ако ме упътите как да стигна дотам.

Кръчмарят замълча. Започна замислено да разлива виното в чашите. Разбрах. Извадих двайсет евро. Сложих ги на масата пред него. Прибра ги в джоба на кожената престилка.

— Не е много лесно. Пътят е каменист и тесен. От едната страна има пропаст. Над шейсет метра. Вие се нагоре към върха…

Докато обясняваше, се мъчех с едната половина на мозъка да запаметя казаното. С другата се чудех как да го попитам за Ина. Виждал ли я? Кога за последен път?

Той ме отърва от дилемата.

— Ние сме диви планинци. Рядко ходим в големия град. Но Русия луд не харесваме.

— Защо?

— Дойде преди месец с много красиво момиче. Червенокосо. В нашия край няма много червенокоси. Всъщност нито една. Направи впечатление. Отседнаха да хапнат по едно пиле. Говореха си. Бе много разстроена. Плачеше. Не обичаме, когато жените плачат.

— Виждали ли сте я оттогава?

— Вие знаете за кого говоря?

— Да.

Замълча. Отново взе да разлива вино в чашите.

Извадих още двайсет евро.

— Там е работата, че не. Не е нормално. Никой не може да издържи в пъкъла повече от три-четири дни. Дори и вашия приятел. Щом наистина ви е приятел. Мисля, че е преминала границата и е някъде в Испания. Ако е жива.

— Предполагате, че може да не е? — попитах прегракнало, подавайки следващите двайсет.

— Не се бъркаме в чужди работи. Но за какво друго може да служи онази дупка горе, ако не за трафик на дрога? Където има дрога, има трупове. Виждате ли тези скали? — той кимна към прозореца, — пълни са с пещери. Стотици. В някои от тях не е стъпвал човешки крак, господине. Вътре има скелети на хора и животни отпреди трийсет хиляди години. Това са Пиренеите. Пилето е готово.

Хапките ми засядаха. Преглъщах с мъка, но не можех да скоча и да хукна към бърлогата.

Пряко волята, пряко цялото ми раздрано същество се надигаше убеждението, че Ина не е вече между живите.

Изядох всичко. Станах и хвърлих още петдесет евро на масата.

Кръчмарят поиска да върне ресто. Не приех.

— Тръгвате за пъкъла?

— Да. Докато не се е стъмнило.

— Не е разумно. Преспете до утре сутрин. Опасно е. Мога да предложа чиста стая.

— Благодаря. Следващия път със сигурност ще се възползвам.

— Няма да има следващ път. Няма да дойдете вече тук. Познавам хората, господине. Сутрешният рейс тръгва в пет. Бъдете внимателен.

 

 

Слънцето залязваше зад скалите като дълго разлято йодено петно. Пътят се виеше нагоре към върха. На практика бе непроходим. Големи и малки камъни се валяха по него. Личеше, че тук рядко стъпва човешки крак. Как ли е могла Ина да го измине?

Скалите хвърляха резки, черни сенки, пропадащи стремглаво и самоубийствено в бездната отдясно. От грамадите камънак стърчаха остри отломъци. Трябваше да внимавам да не се подхлъзна и да не загубя равновесие, за да не се нанижа на шишовете им.

Изгря луната.

Спокойна, студена, безстрастна. Осветяваше пътя и блещукаше в хилядите парчета слюда, обсипващи каменните масиви. Те просветваха призрачно в тъмното и бодяха погледа ми, разпилявайки го в безброй коварни и подвеждащи посоки.

Придвижвах се стъпка по стъпка. Метър по метър. Нощният планински студ полираше дъхът ми в бяло. От челото ми се стичаше пот.

Вървях към смъртта.

 

 

В края на дуета с Русия луд на сцената щеше да остане един от нас. По-вероятно — никой. Пророчеството му, че ще свирим заедно цял живот, докато отзвъним, се оказа вярно. Представях си го другояче. Не можех да допусна, че ще се изправим да изпълним собствения си реквием един срещу друг.

Изкачих каменистото плато. Погледнах часовника.

Наближаваше полунощ.

Запълзях към ръба на котела, който скалите образуваха. Погледнах.

Не бе котел. По-скоро нещо като обърнат конус, в чието дъно, на трийсет-четирийсет метра под мен, белееше бараката. Можеше да се слезе по единствена и съвсем тясна виеща се пътека. Или да се търкаляш по острите стени на конуса.

Пред нея гореше огън. Пламъците протягаха жълтите си и червени езици нагоре в мрака и потъваха без следа в черното нищо.

Коленичил пред огъня и обърнат с гръб към мен, седеше Кристоф. Пламъците осветяваха тъмната му фигура. Дългите му руси коси се вееха от топлината.

Моят гениален приятел.

Русият луд.

Убиецът.

 

 

— Добре дошъл, клети мой булгаре. Очаквах те по-рано. Трябваше да пътуваш до Лурд и да вземеш рейса оттам. По-пряко е — изкънтя гласът му между скалите. Достигна удвоен и утроен до мен, звънко и ясно като в амфитеатър.

— Както и да е — продължи. — Радвам се, че си тук. Това означава, че не си жалката отрепка, дето не знаеше за какво диша в „Ейдж Трен“. Отново си достоен партньор.

— Партньор в какво? — изкрещях отгоре. Гласът ми се блъсна в дъното на пропастта и се върна обратно като ехо. — Бях твой партньор. Когато бе музикант, не убиец!

— Напротив! — отекна от дъното с присмехулен, ламаринен оттенък. — Винаги сме били партньори. Защо мислиш, че музикантът и убиецът са несъвместими? Музиката убива като всичко друго. Като секса. Като любовта. Като приятелството. Като живота. Спомняш ли си какво чуваше тя, преди да припадне в клуба? Музика, скъпи. Убийствена музика.

— Къде е Ина? — изкрещях. — Какво направи с нея?

— Ще научиш, когато слезеш тук. Ако успееш да слезеш.

 

 

Хукнах по пътеката. Препънах се. Паднах. Джинсите ми се скъсаха. От коленете и от дланите потече кръв. Скочих на крака.

Отекна изстрел. Нещо свирна покрай ушите ми. От скалата зад гърба се посипаха цепленки.

Хвърлих се по очи. Погледнах надолу. Кристоф стоеше прав, разкрачил крака. В протегнатите ръце стискаше пистолет.

— Ако успееш, казах! — извика той. — По-вероятно е да не успееш. Аз съм отличен стрелец. Не го знаеше, нали?

— Хвърли този пистолет! Остави ни да говорим!

— Ах, да? За какво? Например за това — колко малко знае човек за себе си. — Кристоф започна да обикаля огъня. — Ти например смяташ, че си пълен с благородни чувства, джаз и идеали. Всъщност се състоиш почти изцяло от гнусни течности. Пот! Пикоч! Сополи! Сперма! Сълзи! Кръв! Слуз! Околомозъчна вода! Стомашен сок! Забравих ли нещо? Ах, да. Диария, когато си разстроен. Прибави и известно количество разкапващо се месо и ще получиш себе си. Или мен. Или Ина. Щях да приема всеки упрек, ако бе отправен от някой, направен от друга материя. От теб — не.

— Ти си невменяем! — отново направих опит да се втурна.

Ниско над главата ми изсвири куршум. Толкова ниско, че усетих как повдигна косите ми. Огледах се. До скалата зад мен се валяха едри скални отломъци.

— Спомняш ли си дните на депресия? — чух отново. — Огледай се наоколо. Това е земята, която намираш, щом се върнеш от пътешествието. Най-обикновена звезда. Пустош и пясък. Камъни хвърлят дълги сенки. Ронещи се скали. Над всичко това грее луната на вечността. Амин. Милият дядо боже, старата цинична свиня!

Обхванах един камък с ръце. Успях да го преместя пред себе си. Скрит зад него, започнах да го бутам към полегатата стена. Той полетя с грохот. Пространството около бараката, където бе запалил огън, не бе по-широко от два-три метра. Камъкът бухна в средата. Горящи главни отхвръкнаха и полетяха към съборетината.

Обхванах друг и го затиках.

Отекна нов изстрел. Усетих парене в лявото бедро.

— Добро постижение, клети булгаре. Следващия път ще се целя в главата ти.

Камъкът полетя и отново бухна в огъня. Жалката постройка гореше. Бе изцяло дъсчена. Покривът бе ламаринен. За да се спаси, Кристоф трябваше да побегне по пътеката нагоре. Но тя бе стръмна. Можех да търкалям по нея достатъчно отломъци. Набирайки скорост, щяха да го пометат обратно.

— Какво ти гарантира, че Ина не е вътре? Жива или мъртва?

Спрях.

Това е капан.

Не слушай. Блъфира.

Но ако все пак…

Хукнах. Препъвах се. Падах. Ставах. Тичах, колкото ми стигат силите. Чух предупредителния му вик. После настъпи тишина. Нарушаваше я единствено пращенето на огъня.

Стигнах долу. Пламъците бяха обхванали бараката от всички страни. Кристоф не се виждаше. Втурнах се към вратата. Бях на прага и изпълвах рамката, когато отвътре проехтя поредния изстрел. И още един.

Нещо ме ужили в гърдите.

 

 

Оса.

Голяма. От майсенски порцелан. Бръмчаща с прозрачните си криле като хеликоптер. Тя се вряза в мен, разби с бясно въртящите си крила гръдната ми кост и заби жило директно в сърцето.

Отровата й бе сладка като мед и горчива като пелин.

Убийствена оса, с руси коси и сини очи.

Обичам те, клети мой булгаре, каза тя. Затова ще те убия. Ние, осите, убиваме това, което обичаме.

Паднах.

Дишах на пресекулки. Бе горещо. D’Enfer. От устата ми излизаха весели, червени балони. Издуваха се и аз исках да се издигна и да пробия нажежения ламаринен покрив с тях. Те обаче се пръскаха с тържествен пукот, като заря над Шарлотенбург.

Пролазих на лакти по вътрешните стълби на вълшебната вила на моя гениален приятел. Изглежда, се бяхме напили след някакво свирене.

Сигурно сме прекалили с кокса. Мисълта мина през главата ми, като стрелкаща се чучулига. Не е вярно, синеоки мой приятелю! Мозъкът ми е потънал в синева. Не в околомозъчна течност.

 

 

Болката бе раздираща. Вдигнах глава.

 

 

Кристоф лежеше на пръстения под. Под слепоочието му, отпуснато върху лявата ръка, растеше и се уголемяваше като уродлива роза локва кръв. Пръстите на дясната все още стискаха пистолет. Очите му бяха отворени. Втренченият му поглед бе вперен в мен с огромно недоумение и болка.

Огледах се. Върху един матрак, проснат в ъгъла, разпознах куфара на Ина. Успях да долазя. Отворих го. Всичко наоколо пращеше, пукаше и пушеше. Задавих се. От устата ми рукна нов поток кръв.

Дрехите бяха вътре. Чантата с козметика. Всичко. Само нея я нямаше. Опрях се и се изправих с нечовешко усилие.

На масата нещо светеше. Нейното златно „Зипо“. Подаръкът ми за Нова година. Взех го в окървавена длан. Още нещо имаше там. Тетрадка, увита в синя хартия, с етикет „Дневник“. Сега виждах по-ясно. Върху тетрадката бе оставена бележка. Опрях длани на плота. Превих се. Буквите затанцуваха пред очите ми.

„Булгаре! Ако в момента четеш тези редове, хармонията е на твоя страна, а аз съм умрял. Отвори последните страници. Ще научиш всичко, заради което си дошъл. Моите поздравления. Очаквам те при сибирските шамани.“

 

 

Паднах.

Ръката ми още стискаше дневника на Кристоф. Исках да го разтворя.

Изведнъж чух гласа й, съвсем близо над мен.

— Защо, Чарли? Защо трябва да знаеш? Спомни си: любовта е дълга болка и смирение. Хвърли това сега. Не ти трябва. Съвсем скоро ще сме заедно. Обичам те, ти си мой единствен мъж до края на живота. Моля те, бъди жив и здрав за мен, моля те. Ще отида с теб на края на света. Обичам те. Вярвай, че пак ще сме заедно! Много ми е мъчно, но това не е краят, Чарли!

С последни усилия захвърлих тетрадката в пламъците, които ближеха краката на масата.

Останах да лежа.

Чувах известно време как пращи огън и пука дърво.

После не чувах нищо.

 

 

… не чувах, но виждах ясно и ярко, с такава отчетливост, с каквато никога не съм гледал света.

Видях се как излизам от берлинския си дом със сакса в ръце.

… ето ме на „Фридрихщрасе“. Тръгнах надолу в посока „Унтер ден Линден“. Вървях по средата на шосето. Около мен бавно пъплеха лимузини, като тържествен ескорт. Шофьорите с бели фуражки натискаха клаксоните и пространството гърмеше от музика. Така можехме да свирим само ние — Кристоф, Кербе, Тони Оксли и Вес Монтгомери, ако Вес не ни беше направил номера да отзвъни.

По тротоарите се бе ширнала дълга редица красиви хора в бели дрехи, с бели лица и сребристи коси. Те махаха с миниатюрни слънчогледи.

Стигнах „Унтер ден Линден“ и свих вдясно към „Александърплац“. Вървях под липите. Ухаеха тъй упоително и силно, че гърдите започнаха да ме болят. Слънцето грееше като на Екватора и сипеше върху мен огнената си жар. Започнах да събличам дрехите си и когато стигнах „Щатс опера“, бях останал само по слипове. Свалих ги и ги хвърлих на кайзер Вилхелм; той препускаше до мен върху пръхтящ, каменен кон. Пое ги с благодарност и закичи с тях бляскавия си пожарникарски шлем от чисто злато.

Продължавах да вървя напред и стигнах катедралата. Свих покрай нея. Изкачих средата на моста, свързващ двата бряга на Шпрее като легато.

Извадих сакса, сглобих го и го окачих на врата. Намокрих с език платъка и духнах няколко тона; всичко бе наред. Вдигнах инструмента, затворих очи и започнах… но какво бе това, което свирих? Ах, да! „Орнитология“ на Чарли Паркър по оригиналния парижки запис. Само че Чарли свиреше пасажите в бясно темпо по вертикала, а аз ги разлагах линеарно. Получаваше се блусова мелодия. Никой досега не бе я чувал.

… изведнъж от фунията на сакса, като огромно разпукващо се цвете изплува Абсолютният Тон: объл и красив, прозрачен и вибриращ във всички цветове и багри на всемира. Удължи се като капка, разтегна се, откъсна се и бавно политна към небето.

Хванах се за него сякаш за балон. Заиздигахме се нагоре и все нагоре, високо и по-високо, над покривите на града, над статуи, сгради и колони. Прелетяхме над театъра; колегите имаха репетиция и диригентът Либман тъпчеше часовника си. Помислих, че за първи път отсъствам, но това не бе важно вече.

Реехме се над езерото „Литцензее“, където осем лебеди — четири бели и четири сиви, протягаха шии към небето и тъгуваха за мен. Надаваха жални, тръбни звуци като флигорнисти. Почувствах вина, че тръгнах, без да ги нахраня с хляб и трева…

… но ето — вече бяхме над София. Куполът на църквата „Света Параскева“ бе като миниатюрен макет. Родителите ми някога са ме кръстили там долу и са ми дали име… но в небето, не ми трябваше име. Нито лице, националност, идентичност и принадлежност. Принадлежах с моя сакс единствено на лазура и на Абсолютния Тон. Той ни издигаше все по-стремително между перестите и къдрави облаци, обагрени в бяло, розово, синьо, червено и жълто.

Слухът ми долови екзалтирана и жизнерадостна музика. В Ню Орлинс свирят така само на погребенията на велики музиканти. Кого ли погребват? — зачудих се.

„Oh When The Saints!“

На облак във формата на концертен подиум бяха строени всички. Целият бигбенд на Хари Милинката.

Ето го Алберт Мангелсдорф на тромбона, Йоси и Вес Монтгомъри на китарата, Сачмо, Майлз и Кет Андерсон на тромпетите, Чарли Паркър, който заедно с папа Стефан водеше секцията на саксофоните, Арт Блеки на ударните, Чарли Мингъс и Кристоф на контрабасите — всички, всички! И още два пъти по толкова. Цялата прекрасна небесна банда.

Милинката ми махаше от „Hammond“ — органа да се приземя при тях. До моето соло оставаха само четири такта. Абсолютният Тон отново се пъхна в тръбата ми. Кацнах на подиума тъкмо навреме. Бендът отсече един увеличен септакорд. Вдигнах инструмента и започнах каденцата. Модулирах с половин тон все по-нагоре и когато изчерпах модулациите, скъсах пасажа с пронизителен писък в четвърта октава, като свръхзвуков изтребител.

 

 

… Видях я и индианската светкавица ме разцепи.

Тя лежеше на съседния облак, като в леглото си на улица „Екзарх Йосиф“. Чисто гола и неземно красива. Червените й коси искряха от лъчите на вечното слънце, обърнатите й плътни устни се усмихваха, а зениците на полегатите, азиатски очи бяха свити на точици. Знаех, че това е добър знак. Пиеше облак.

Ина.

— Здравей, Чарли! Вече мислех, че няма да дойдеш.

— Търсих те по всички меридиани на земята. Щастлив съм, че те намерих.

— Помниш ли? — аз съм един благороден инструмент, който чака своя страхотен изпълнител. Ето че те дочаках. Ела при мен. Нека посвирим.

Кацнах до нея и много нежно я положих в пухкавите постели.

Наведох се бавно, много бавно над еделвайсното й тяло. Устните ни се докоснаха и ние се сляхме един с друг, един в друг, завинаги едно цяло.

Малко преди да потънем в сладостна нирвана, тя прошепна сънно на ухото ми: Omnia vinzit amor, Чарли.

— Да — отвърнах. — Omnia vinzit amor. Спи спокойно, мила моя.