Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (18)

* * *

От този ден нататък спомените ми за следващите шест месеца са размазани, деформирани и изтръпнали като спомени на шаран в рибарски магазин, малко преди продавачът да го извади с мрежата от аквариума и да му стовари дървения чук по главата.

За да дойда на себе си от среднощния махмурлук, започвах сутрин с двеста грама чисто уиски, без лед и без вода. Ако имах репетиция, я изкарвах механично, често без да разбера каква симфония, опера или концерт репетирам в момента. В паузата бързах да отскоча до клуба, където удрях на крак още двеста грама за петнайсет минути, за да се избистри съзнанието ми и да не заспя на пулта.

След репетиция свикнах да ходя в една кръчма на „Моренщрасе“. В нея се събираха безработни, социално слаби, дебели курви с избити предни зъби и всякаква измет. Там можех да се наливам до дупка с евтина водка и бира, без да съществува опасност, че келнерът ще откаже да ми сервира.

Към три следобед се връщах вкъщи, падах на леглото и заспивах мъртвешки сън. Ако имах вечерно представление, ставах към шест, допивах уискито, вземах душ и тръгвах към театъра, дъвчейки купища ментова дъвка. Без всякакъв смисъл, разбира се, защото от всичките ми пори се излъчваше тежка миризма на алкохол и колегите отдавна бяха разбрали в какво състояние съм. Това не може да се скрие.

За разлика от мен те се мобилизираха в общото нещастие и се опитаха да дадат отпор. Подписваха петиции до сената, до канцлера, до правителството, профсъюзът организира две-три протестни шествия по „Унтер дер Линден“ до Бранденбургската врата. В тях се включиха колеги от всички театри на Берлин, но аз знаех, че нищо няма да помогне.

Вечер се връщах в кръчмата на аситата. Наливах се до един-два през нощта и ако можех още да ходя — се прибирах вкъщи, където Ина отдавна спеше, по криви, обиколни улички, за да не ме види никой. Ако ли не — келнерът ми викаше такси и то ме стоварваше като куфар пред входната врата.

В цялата вселена нямаше по-прецакан, по-смачкан и по-измамен човек от мен. По-разбит. По-безнадежден. Изяден без остатък.

Аз, който само преди няколко месеца имах възможността да се къпя в светлините на световните подиуми, да събирам овациите на най-просветената публика, да бъда съпровождан от най-добрите оркестри в света!

Аз, когото ухажваха най-влиятелните агенти и мениджъри, диригенти и музикални фирми — бях проиграл възможностите си като най-жалък комарджия, бях се оставил да ме подведат безчувствени чиновници от типа на Стария. Гюнтер Вайндих не можеше вече да ме излъже, че не е предвиждал още тогава възможността театъра да бъде закрит и аз да остана на улицата.

Защото, ако повечето колеги имаха все пак някаква възможност да си намерят работа в други театри — а ако се налагаше — дори и в други държави, — аз бях проиграл тази възможност с глупашкия си отказ да подпиша договор с Кох.

 

 

Аз бях белязана овца.

Срещу мойто име имаше ембарго и никой свестен оркестър нямаше да ме допусне дори и до конкурсен изпит. Такава бе цената на отказа ми, който се тълкуваше от всички колеги и инстанции като грандомански. А времето на гениите-грандомани отдавна бе отминало и никой не искаше да работи с такива. С мен бе свършено.

 

 

А Ина?

Ах, Ина.

Тя мълчеше и гледаше с тревожни очи как затъвам все по-дълбоко и по-навътре и не можеше да направи нищо, да ме спре.

Нямах желание за разговор, за ласки, за нежности, не исках да се споделям с никого, да виждам никого и да търпя ничие присъствие.

Издигнах около себе си непробиваемата ограда, по-висока и по-непристъпна от всякога, а в средата й пуснах стъкления похлупак, в чийто център седях и ровех с тирбушона дъното, за да достигна още по-дълбоко дъно.

Ина се грижеше за мен, колкото можеше.

Обикаляше магазините, готвеше. Много често намирах в кухнята сервирана вечеря, покрита със станиол да не вехне и бутилка вино със завързана салфетка на шийката. Не се докосвах до тях. Самата мисъл за храна ми бе непоносима.

Ина мълчеше и ходеше на пръсти в апартамента. Мълчанието й ме дразнеше повече и от перспективата да проведем елементарен разговор. Така или иначе ме дразнеха всичко и всеки, а в подтекста на нейното мълчание четях злорад укор, че тя е предвидила това, което сега се случва, но аз съм пренебрегнал предупрежденията й.

„Дава ли си сметка защо ги пренебрегнах?“ — кипях от безсилен гняв, стискайки бутилката уиски в тъмния хол и гледайки през прозореца как отсреща ехидно просветва и угасва неоновия надпис „Имобилиен Енгевелт“ „Забравила ли е, че всичко се случи заради нея? Че тя е причина сега да не съм в Париж или Лондон, където щяха да ме носят на ръце? Как можах да си проиграя бъдещето заради тази жена, която седи сега в другата стая, чете книжка или слуша джаз, очаквайки да се оправям както мога в гадната Вавилонска кула от лайна?“

 

 

На два или три пъти Ина се опита да ме измъкне от мойта нова кръчма. Кой знае как бе разбрала, че съм се установил. Това ме изпълни с бяс. Изгоних я с няколко едносрични думички, което предизвика одобрителното хъмкане и тупане по рамото от страна на аситата. Всяка една от разплутите курви, с татуирани бицепси и халки в ноздрите, ми бе по-добра приятелка от Ина.

— Чарли, остави ме да ти помогна. Знам, че ти е тежко и страдаш. Нека да извървим този път заедно! Не мога да гледам как се разсипваш пред очите ми — помоли тя една нощ, когато току-що се бях върнал от бардака и безуспешно се мъчех да разкопчая балтона си пред закачалката.

— Ах, ти искаш да вървим някъде заедно? И каква посока си избрала, мила? Нагоре? Надолу? Крайно вляво или крайно вдясно? Или да тръгнем в посока леглото?

— Остави ме да ти помогна. — Тя се зае да разкопчава копчетата, но аз я изблъсках в ъгъла.

— Все още нямам нужда да ми се помага. Още не съм стигнал етапа на Йоси. Помниш ли кой беше Йоси? Имаше един такъв тъп китарист, който късал струните, после ги сменял, късал, сменял и накрая рипна от седмия етаж. Или си забравила вече? Е, аз няма да рипна като Йоси. Можеш да си спестиш трогателните грижи.

— Как можеш! — изкрещя тя. — Това е подлост!

— Подлост? Подлост? Ти ми говориш за подлост? Аз ще ти кажа какво е подлост, мила моя! Подлост е да побъркаш един мъж, да го накараш да направи на пух и прах целия си живот и всичките си шансове заради теб и когато се качи на перваза на прозореца, теб да те няма в стаята! Ето, това е подлост! „Искам да си щастлив, искам да си здрав“ — имитирах злобно думите й със съответната гримаса. Пееше ли такива речитативи и на Йоси?

— Престани! — изпищя Ина и затисна ушите си с длани. — Чувам я! Боже господи… онази музика… ще ми пръсне главата… — Тя започна да се смъква по стената и седна на пода, превивайки се.

Отначало помислих, че прави театър за да ме стресне. После разбрах, че е сериозно. Изтрезнях за секунди.

— Ина… Ина? Какво ти е? — клекнах до нея, взех я в ръце и започнах да я люлея като малко дете. Съобразих, че може би точно това не трябваше да правя и я положих да легне на пода. Тя мяташе главата си наляво-надясно, скърцаше със зъби и зениците й се бяха изкривили.

Скочих, изтичах в кухнята, налях чаша вода, върнах се в коридора и започнах да пръскам лицето й. Сетих се как Спирос я свести с узо. Отворих барчето, взех бутилката уиски и опитах да налея алкохола между стиснатите й зъби на тънки струйки.

— Ина? Ина! Чуваш ли ме?

Постепенно престана да се тресе и да трепери. Дъхът й се успокои и тя отвори очи. Зениците й все още изпълваха ириса. Отмести поглед от мен и се огледа.

— Защо лежа тук? Пак ли съм припаднала? Чарли… — под клепките й потекоха сълзи и тя задъвка устни. — Прости, че те уплаших… Ще ми помогнеш ли да си легна?

Внимателно я вдигнах на ръце и я пренесох в нейната стая. Съблякох дрехите й и изтрих мокрите й гърди и шия с кърпа.

— Пречи ли ти светлината? Искаш ли да я угася?

— Да, моля. Стой при мен, не си отивай.

— Няма. Тук съм. Ще стоя, докато искаш. От нищо не се страхувай. Утре ще те заведа на лекар.

— Не ме води на лекар. Не искам вече. Искам ти да се оправиш. Моля те.

— Да… Всичко ще бъде добре. Обещавам ти. Сега спи. Всичко ще бъде добре.

 

 

Седях цяла нощ на пода до главата й, бдях над неспокойния й сън и галех лицето й, когато през него преминаваха къси и болезнени тръпки, предизвикани от кошмари.

Гърчех се от разяждащата ме вина.

Наричах се подлец, мръсник и неблагодарник. Обещавах на нея и на себе си, че от утре ще започна отначало. Спирам алкохола, спирам с отчаянието и тази безнадеждност. Започвам да свиря по пет часа на ден. Ще тренирам като спортист. Ще си върна формата. Впрочем тя още не е загубена, нали? — все някаква работа ще се намери. Ето, ако се стегна, заминавам на турне с Кристоф следващия месец. Нищо няма да ни липсва, Ина. Ще си намеря заместник в театъра, ще му платя. Обещавам ти. Не е толкова лесно да ме свалят на тепиха. Ще свиря навсякъде, където ме извикат. Никому няма да отказвам. Обещавам ти. Това може и да е далече от световната слава, но за нас двамата е окей. За нас двамата, които сме загубени един без друг, Ина, Ина, Ина. Обречени. Ще те заведа на лекар, ще ти намеря най-добрия специалист, но ти вече не трябва да получаваш тези гадни припадъци, хайде обещай. Вече няма да съм груб и недодялан, няма да те разочаровам и да те предизвиквам с думичка. За да не ти се случват такива ужасни неща.

Виновен съм, Ина. Ах, колко съм виновен. Ти ми върна формата, ти ми помогна, когато бях станал за смях… Ако не беше ти, никога нямаше да изсвиря така Моцарт. Големите босове нямаше да се надпреварват да ми предлагат венчило. Само аз съм виновен за този провал. Слаб човек съм. Ти нямаш нищо общо с него. Ще видиш, че от утре съм съвсем друг. Обещавам ти. Луд съм по теб. Обещавам. Обещавам…

 

 

На сутринта осъмнах до леглото й с глава между коленете. Когато се изправих, тялото ми изпращя като стара дъска. Главата ме цепеше жестоко. Ина спеше дълбоко и дишаше равно.

Взех дълъг наказателен душ, обръснах се, облякох чиста риза и костюм и закусих за първи път от много време насам. После направих закуска и за нея, увих препечените филии в бяла кърпа, покрих рохкото яйце, саламите и конфитюра, за да са свежи, като стане да закуси, и й оставих бележка:

„Мила Ина, закуската е на масата. Сокът е в хладилника. Кафето е топло, кафеварката е включена. Отивам в театъра. След репетиция се връщам веднага. Ще обядваме при нашия французин. Много те обичам! Целувки.“

 

 

На репетицията бях концентриран, както от дълго време насам не съм бил. Въпреки че главата продължаваше да ми се пръска от нечовешки махмурлук. Правех се, че не виждам учудените и многозначителни погледи, които колегите си разменяха. Честно казано никак не ме интересуваха техните погледи.

— Май че излизаш от лайната, а? — подхвърли ми добродушно Гютингер в паузата. — По едно бреме се бях уплашил за теб.

— Май да.

Главата продължаваше да ме цепи.

 

 

На връщане си казах, че ще се отбия при аситата само за една бира, колкото да оправя този непоносим главобол и да си вдигна тонуса.

 

 

През нощта двама от клошарите, с които се бях наливал цял ден, ме домъкнаха до вратата на апартамента, звъннаха и изчезнаха по стълбите надолу, както правят всички пияници по цял свят със своите приятели пияници. После нищо не си спомням.

Нито как Ина ме е прибрала, нито как ме е съблякла, нито как ме е придържала под душа да не падна и да не си строша черепа във ваната.

От снощните ми угризения не бе останало капчица. Когато Ина ми сервира мълчаливо (това подло мълчание!) закуската в леглото на другия ден, аз видях една непозната червенокоса жена с повехнало лице.

Нищо особено.

Когато ми поднесе чашата с двата разтворени аспирина, аз констатирах, че присъствието й ме дразни.

Исках да съм сам. Сам. Сам!

Когато се опита да ми сложи мокра кърпа на челото с отвратителна миризма на оцет, сграбчих изнервен кърпата, запратих я по нея и изкрещях, да се маха от стаята. Да се пръждоса!

 

 

След няколко дни тя все пак успя да ме придума една вечер да идем да послушаме Райнер, Кербе, Кристоф и Вили в „Хот док джаз клуб“ на „Кайзер дам“, където свиреха тази седмица.

Съгласих се само защото при мисълта, че ще ми се наложи да водя спор с нея, ми се повдигаше.

Искаше да идем пеша, за да глътна малко чист въздух. Убедих я, че чистият въздух е отрова за истинския артист. Взехме такси.

Не ми се слушаше нито Кристоф, нито този папагал Райнер, нито джаз, нито нищо. Не ме интересуваше джазът. Нито абсолютния тон. Майната му на абсолютния тон. Нищо абсолютно нямаше на този свят — нито тон, нито любов, нито секс, нито настояще, нито бъдеще. Само смъртта бе абсолютна.

Единственият плюс на висенето в клуба бе, че можех да се наливам без угризения на съвестта, защото Ина беше с мен. Колкото искам и каквото искам. И аз се наливах.

Групата свиреше горе нещо, не знам какво, но напомняше хард боп. Или както там се наричаше този стил.

— Не ти ли се струва, че днес Кристоф е в особено добра форма? — предпазливо попита Ина, докато обръщах четвъртият или пети джин, няма никакво значение, джинът и без това е идиотско питие.

— Какво му е особеното?

— Хармоничното мислене. Хрумванията… Инвенциите…

— Какви инвенции, дявол да го вземе? — ядосах се. — Защо говориш като някакъв вкочанен професор от консерваторията? В джаза няма инвенции. Набий си го в главата. Джазът е музика, в която няма пукната инвенция. Инвенции имат шибаните политици и готвачите в „Хилтън“. Курвите имат инвенции.

Тя млъкна. Аз поръчах още един джин. По някое време алкохолът взе да ме отпуска. Заслушах се в музиката. Беше права, дявол да го вземе. Кристоф имаше адски добри инвенции.

 

 

Но какво беше това? Та това съм аз! Fuck! Това е моят тон, моето развиване на импровизацията, моят оригинален диалог с Кристоф и той звучи така, като че ли сме си обявили състезание по художествено произнасяне на мръсни думички! Какво правеше онзи копелдак горе? Имитира ме! Нещо по-лошо — краде ме!

 

 

Станах ядосан, за да покажа на копелдака Райнер колко е далече от оригинала и как никоя имитация не може да се доближи и на сто метра лайна разстояние от индивидуалното хрумване.

Той свали от шията си сакса и ухилен ми го подаде. Кристоф ми пусна четири такта време, да се почувствам добре дошъл в темата. После внезапно направи завой в паралелната гама, точно когато бях решил да се присъединя към бляскавите му инвенции.

Тъкмо влизах в нея и тръгнах по следите му, и той модулира гениално в съвсем нова и неочаквана гама и докато се окопитя в нея и направя няколко стъпки, Кристоф се намираше в друга.

 

 

Разбрах.

Кристоф хладнокръвно ми предлагаше игра на стражари и апаши. Аз бях преследвачът, той — преследвания. Беше влязъл в ролята на неуловимия, остроумен тип, извън закона и извън правилата, който ми показва нос и среден пръст, колкото пъти посегна да го хвана за яката. Само че в това, което предлагаше, нямаше нищо забавно и невинно. Не бяха обикновени музикантски закачки.

Кристоф ми обявяваше дуел. Впускаше се в опасна игра на живот и смърт, подобно на руска рулетка, и в нея един от двама ни щеше да напусне сцената завинаги.

 

 

Стегнах се.

От челото ми закапаха ручеи пот. Концентрирах се с цялата си професионална рутина, с която все още разполагах. Ще го пипна този бастард. Няма къде да се скрие! В края на краищата гамите, с които разполага неговият контрабас са същите, като тези вътре в тръбата на моя сакс. Да се гоним до дупка ли искаш?

 

 

Добре!

 

 

Кербе отдавна бе престанал да играе в драмата и участваше само символично. Вили слушаше напрегнат и реагираше болезнено на всяко внезапно отклонение от ритъма с рязък, наказателен удар по „пайста“ чинела, като шамар.

 

 

Хлъзнах се в психиката на Кристоф и си представих в коя гама ще опита да се скрие в следващия момент. Кое бе най-абсурдното?

До мажор!

Тъй като освен да избяга, иска и да ми покаже колко съм вързан, ще иде в гама без бемоли и диези, понеже е сигурен, че аз ще го търся в нещо много по-комплицирано.

Хоп! — в миг и двамата се озовахме в до мажор.

Но само за миг. В момента, в който бях на косъм да овладея ситуацията и да развия тема, той вече се намираше във фа диез мажор, гама с шест диеза, за която знаеше, че трябва да си напрягам мозъка, да пресмятам, същевременно да не изгубя мелодия и хармония и да го преследвам. Оттам мина без всякакъв преход в си бемол мажор, с два бемола и аз го изгубих от уши почти за осем такта, през което той се гавреше да свири гамата нагоре и надолу в бясно темпо и да я разлага на пародийни тризвучия.

Когато стигнах до нея той ме остави да вляза вътре и моментално нахлу в ми-мажор с четири диеза, която се явява субдоминанта на си-бемол. Но това бе похват от рок музиката. Кристоф бе сигурен, че аз никога няма да предположа, че той ще използва евтини поп хватки, но аз вече знаех, че той е готов на всичко и никой похват, никое клише не му е достатъчно мръсно, за да ми демонстрира превъзходството си.

Така че в момента, в който влезе в ми мажор, аз вече го очаквах на изхода на гамата, защото, за да я напусне, той трябваше първо да я дефинира. Всичко друго нямаше да е музикантско. Освен да направи немотивиран и самоцелен отскок.

Той го направи. Както бе влязъл току-що в ми, така и излезе, което превърна досегашния дяволски опус в хармонично безобразие, на ръба на дилетантството. В следващия миг той вече свиреше двойни струни с лък, нещо, което почти никога не бе правил и аз дори не знаех, че го владее.

Свиреше, или по-точно — пързаляше дисонантни секунди, паралелни квинти и всякакви звукосъчетания, които могат да доведат необучения слушател до истерия. Задъхан, пъхтящ, напрегнат. С поглед втренчен в грифа. Това бе грешка. Никой контрабасист не трябва да се втренчва в грифа на инструмента. Може да го гледа, но позициите са в пръстите и душата му. Двойните му грифове и плъзганията по абсурдната плоскост звучаха като признание за капитулация. С този маньовър Кристоф напускаше хармония и тонален център и навлизаше в системата „фрий“, където не можеше да има преследван и преследвач, защото всеки бе всичко на едно широко и равно поле и там нямаше къде да се скрие. Щях да го разстрелям с два откоса на моя алт.

Заградих неговите двойни дисонанти с прави, строги тонове, които на практика му поставяха рамка. Изправих се пред него като американски шериф. Пуснах със сакса предупредителна сирена. Където и да идеше, каквото и да свиреше — аз щях да го притискам с тези прави тонове и да го принуждавам да се съобразява с тях, защото в противен случай трябваше да се върнем към хармонията, която той първи напусна. Както колата на престъпника се връща от селските пътища към магистралата, където я очаква полицейска блокада.

Той падна на асфалта и изви ръце зад гърба си. Мен ми се драйфаше от пренапрежение. Криво-ляво приключихме музикалния екшън под овациите на ентусиазираната публика и пълното недоумение на колегите. Когато оставих сакса на стола и тръгнах да слизам от сцената, той ме спря и каза примирително.

— Не го приемай навътре. Просто исках да знам на какво си способен, ако те поставят в екстремна ситуация. Защото ситуацията, заради която си се потопил в чая, не е екстремна.

„Да се потопиш в чая“ на музикален език означава, да се алкохолизираш.

— За какво са ти нужни такива тестове? Така или иначе няма да дойда с теб на турнето. Все едно дали съм в чая или не.

— Ще ти пратя картичка — кимна той.

 

 

Когато се върнах на масата, Ина бе силно разстроена.

— Нека да си тръгваме — помоли тя. — Страшно ме боли глава. Не искам пак да припадам в клубове.

Върнахме се и тя веднага си легна. Аз останах да се наливам и да гледам безсмисленото пулсиране на надписа отсреща.

 

 

Кристоф ми изпрати картичка, която пристигна края на март, на финала на турнето му в Щатите. Това всъщност бе цяла карта на Лас Вегас, с цветни фотоси на целия му кич — с Айфеловата кула, Хеопсовата пирамида, Тадж Махал и всички световни символи, които богатият и култивиран американец бе прекопирал на територията на игралния си рай.

Бе избрал картичката не за да дразни вкуса ми, а защото бе изписал с дребния си шрифт на обратната страна цяло послание:

„Клети мой булгаре — започваше то. — Поздрави от Чарли Мариано и Тото. Ако беше дошъл с нас на турнето, щеше да се измъкнеш от плебейската болест, която те е тръшнала. Не чакай съчувствие от хората, от които си обграден. Съчувствието е привилегия на личността, изпадала безброй пъти в катастрофни ситуации и знаеща от собствен опит колко безпомощно и деструктивно може да бъде то. Затова се държах така с теб, на последното ни съвместно свирене, на което за малко да отзвъним и двамата. Не ти съчувствам и никога няма да го направя. Съчувствието, глупако, е доброволен опит да напуснеш себе си, за да влезеш в другия, да опознаеш по този начин трагичния му проблем до дъно и после отново да излезеш от него и да влезеш в себе си, за да можеш да анализираш този проблем. (От гледна точка на своето лично благородство!) Съвсем като в наш дует, нали?

За да е способен човек на подобни манипулации, трябва да е наясно с опита си и със своята убийствена интелигентност. Наличието на тези два компонента обаче го застрашава да изпадне не в понятието «съчувствие», а в лицемерния му двойник «милосърдие», измислен от духовници-фелдшери.

Не очаквай от мен милосърдие. От никого, fuck in!

Масовият човек рядко изпада в ситуация, изискваща съчувствие поради нищожността на своите проблеми. Той никога не предизвиква житейските сили и формации в такава степен, че те да се стоварят върху него с цялата си мощ и да го превърнат в обект, достоен за съчувствие.

Ти обаче, който си булгаре, никога няма да се научиш, че улицата не се пресича на червено. Ти винаги и всякога живееш с тръпката, че връхлитащата кола ще мине на милиметър от теб. Само че твойта математика противоречи на всеобщата математика и колата те прегазва. Понеже не умираш на секундата, ти се питаш, защо изчакващите зелено не изпитват съчувствие. Тъпо питане. Ако не пукнеш на секундата, очакващите зелено са разочаровани, че колата не се връща да те довърши и допремаже окончателно. Особено ако става дума за твои близки, роднини или просто придружители.

Когато някой изпадне в ситуация да копнее за съчувствие, той трябва моментално да посегне към въжето и да се надява само на неговото съчувствие.

Приятелите? — човек просто трябва да отвори «Книгата на Йов» и да прочете на каква сладострастна подлост са готови те, когато Йов е в ямата, а приятелите му, пълни с умни съвети си клатят краката над нея.

Може би тогава остава жената?

По всяка вероятност тук е най-голямата фалшификация на формулата «човек + човек». В интерес на жената може да се каже, че тя никога не тръгва към теб с лоши намерения. Тя тръгва с добри. Тя иска да види (и вижда дълго време!) силния, умния, потентния, успелия, атрактивния — с една дума, човекът, под когото би могла да се подреди.

В момента, в който според гореспоменатата математика силният стане слаб, умния — досадно глупав, потентният — импотентен, успелият — неудачник и атрактивният — грозен и подут от алкохол, то каква ще е реакцията и на най-«обичащата» жена? — Средностатистическа. Не очаквай милосърдие. Присъствайки с нездраво хранително присъствие на твойта агония, тя ще намери най-неподходящия за теб момент да ти забие ножа. Но не там, където трябва, а там, където ужасно боли, но още не убива. Това е нейният начин да напълни със смисъл своето предназначение.

Питам се как ли ще те завари това писмо. Анестезиран ли си вече? На машината «сърце — бял дроб» ли си?

Валидна ли е още уговорката, според която ще свирим заедно, докато отзвъним?

Сега се питаш, разбира се, за какво е това дълго писмо. Ще ти задоволя любопитството, клети мой булгаре. Това е част от дневника ми, няколко седмици преди Зиглинде да влезе в лудницата. Познай от коя дата точно.“

 

 

Когато алкохолът престана да ми е достатъчен, минах и на кокс.

В началото смърках по една доза на ден. Постепенно, без да усетя, ги увеличих на две, три, четири, пет.

Практически непрекъснато бях в някакъв транс, който караше околния свят да се променя всяка секунда от ярко в тъмно, от краен възторг до пълно отчаяние, от енергийно поле до космически вакуум.

 

 

На няколко пъти заспах в оркестрината и Гютингер ми поемаше солата, което принуди отговорника на оркестъра да сваля името ми от плана за репетиции и представления. Колегите ме криеха, защото имаше реална опасност да получа дисциплинарно уволнение и да се лиша от обезщетението. Точно тогава увеличих дозите.

 

 

Ина бе разбрала, че присъствието й най-често ме дразни, защото не съм вече на този свят. Тя гледаше да я няма вкъщи, когато случайно не седях в кръчмата, а вечер ходеше на кино и по концерти.

Мислех вяло, че сега поддържа дуети с онзи тъпчо Райнер, който не знае нищо, ама нищичко. Опитвах се да си ги представя двамата в леглото, но картината ми убягваше поради липса на истински интензитет.

На няколко пъти той я съпровождаше до вкъщи, дори веднъж се опита да влезе в разговор с мен и да се покаже загрижен за състоянието ми. Влязох в моята стая и хлопнах вратата.

Мислех вяло, че от толкова кокс ще ми окапе носа. Една сутрин, както се въртях под душа, започнах силно да кихам. Изведнъж от носа ми рукна кръв, което напоследък се случваше редовно, и в краката ми нещо падна. Наведох се и погледнах. Част от нос. Вътрешната страна се беше пробила.

Изкрещях от моментния ужас, който ме обхвана.

Ина се втурна в банята.

— Какво става? — извика тя от вратата. — Удари ли се?

Обзет от неописуем гняв, аз посочих кървавото парче в краката си и закрещях:

— Виждаш ли това? Виждаш ли го? Това е твоя заслуга! Разкапвам се! Разпадам се! Докато ти си правиш порносешъни с онзи некадърен задник Райнер, аз се разпадам на парчета! Доволна ли си?

— Боже мой! Ти си болен! Ти си много, много болен! Защо не ме оставяш да се погрижа за теб? Защо се самоубиваш? Чарли, разбери ме, моля те, моля те, моля те! Искам да ти помогна! Имаш нужда от лечение!

Но да се каже на един наркотизиран и алкохолизиран тип, че се нуждае от лечение, е фатална грешка. Едва ли съществува по-перфектен начин да го докараш до безпаметна ярост, която си е чиста лудост.

— Помагай на онзи клептоман с папагалската психика, ясно? О, да! Направи му дребни, малки услуги. Една свирка, две свирки, три. Мръсна курва! Курва! Курва! Ти, дето си се търкаляла в леглата на цялата музикантска паплач в половин Европа!

— Чарли, нямам нищо общо с Райнер, моля ти се! Райнер е твой приятел. Успокой се, ела да си легнеш. Не съм курва и ти добре знаеш това. Ако не можеш вече да ме понасяш…

— Какво, ако не мога вече да те понасям? Какво ще се случи, любезна госпожо? Ще ме напуснеш? Ще ме изоставиш? Ще се върнеш в София, където ще ти ядат от ръката? Но в София всички те познават, там червенокосата лейди Чатърлей не е вече атракция! Ти нали за това дойде при мен? А? Кажи — нали за това дойде при мен?

— Не. Не дойдох заради това — уморено каза тя и отново направи опит:

— Хайде, моля ти се. Не ти е добре. Остави ме да те сложа в леглото. Ще ти дам топла супа. Кой знае откога не си ял. Хайде…

Изблъсках я от вратата и се втурнах в стаята.

Облекох се трескаво, изхвърчах от апартамента и отидох в кръчмата на аситата, където се наливах до безсъзнание.

По някое време през нощта се прибрах вкъщи, припаднах в леглото и заспах сън на клуп.

 

 

Когато се събудих по обяд на другия ден, Ина я нямаше в апартамента. Гардеробът й бе празен, в банята липсваха тоалетни принадлежности и женските й козметики, шишета, шишенца, ножички, пилички — всичко.

 

 

Всичко.

 

 

Нямаше прощално писмо, нямаше бележка. Само лек дъх от нейния парфюм, който след няколко дни също избледня. Оттогава минаха повече от три месеца и аз не знам нищо за нея.

Нямам смелост да науча, да питам и да търся.

Не смъркам кокс, затова пък се наливам с уиски.

Опитвах се да й намеря заместител, но нищо и никой не може да замести Ина. Тая история ще ме довърши.

От живота лъха хлад като от отворена врата в полето.

Това е, което си спомням за последните месеци от този размазан на магистралата, подут и нападнат от тлъсти мухи месарки уличен помияр, наречен мой живот.